№ 9249
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседА.е на
тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. П.
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. П. Гражданско дело №
20231110139984 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основА.е чл. 150 ЗЕ, чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди в исковата молба от 18.07.2023 г., в
молба уточнение от 16.08.2023 г. и молба от 09.10.2024 г., че ответниците А. Л. С.-П. и Н. И.
П. му дължат поравно следните суми: сумата от 490,72 лв., главница за цена на доставена
топлинна енергия за периода м.05.2019 г.-м.04.2021 г. за топлоснабдения имот, находящ се на
адрес: гр. София, **, аб. № **, сумата от 15,76 лв., главница за дялово разпределение за
периода м.06.2020 г.-м.04.2021 г., ведно със законна лихва върху главниците от 18.07.2023 г.
до изплащане на вземането, сумата от 104,37 лв. мораторна лихва върху главниците за
топлинна енергия, за периода от 15.09.2020 г. до 28.06.2023 г., сумата от 3,25 лв. мораторна
лихва върху главниците за дялово разпределение за периода от 15.08.2020 г. до 28.06.2023 г.,
и разноски по делото, при равни квоти. Ищецът сочи, че ответниците като наследници на И.
Н. П. и собственици на процесния топлоснабден имот били клиенти на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия
на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в
един централен и един местен ежедневник и имали силата на договор. Според клаузите на
тези общи условия купувачите на топлинна енергия били длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30- дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Ответникът бил използвал доставената топлинна енергия през исковия период. До
момента не погасил задълженията си. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ
етажните собственици на сградата, в която се намирал и имотът на ответника, били
сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение с „НЕЛБО“ ЕАД.
Сумите за топлинна енергия били начислявА. от ищеца по прогнозни месечни вноски, като
след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за
дялово разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За имота
били издадени изравнителни сметки. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответниците да му платят процесните суми – главници и лихви, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 18.07.2023 г. до окончателното им изплащане.
1
Претендира разноски.
Ответницата А. Л. С. оспорва иска по основА.е. Твърди, че не били налице
доказателства, че същата е собственик на топлоснабдения имот. Приложеното по делото
писмо от Столична община нямало доказателствена стойност по отношение собствеността
на имота. Прави възражение за изтекла погасителна давност за процесните вземА.я.
Ответникът Н. И. П. не е изразил становище по исковете.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Нелбо“ АД не изразява становище по
основателността на исковете.
Съдът, като прецени събрА.те по делото доказателства във връзка с наведените
от стрА.те доводи съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По исковете с правно основА.е чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главници за
топлинна енергия
Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявА.я имот.
Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежА.ето на вещно право върху имота – собственост или
вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от
17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този
имот при общите условия на топлопреносното предприятие.
Видно от препис от съдебно-спогодителен протокол по гр.д. № 161/1986 г. СРС, 2 с-в,
процесният имот по спогодба в делбено дело е възложен на И. Н. П.. Последният е починал
през 2012 г. и е оставил преживяла съпруга и низходящ – ответниците по делото.
По отношение на ответника Н. П.
По отношение на ответника Н. П. няма доказателства да е приел наследството на
баща си.
Със смъртта на едно лице наследниците му не стават автоматично собственици на
наследствените вещи и другите активи в наследството, нито пък стават автоматично
длъжници по неговите дългове. Със смъртта на наследодателя съгласно чл. 1 ЗН единствено
се открива наследството му. То не преминава в патримониума на наследника автоматично –
арг. чл. 48 ЗН. В полза на наследника се поражда единствено право на наследяване – арг. чл.
48 ЗН. Това право (споменато изрично и в текста на закона – вж. чл. 51, ал. 1 ЗН, чл. 58 ЗН,
чл. 59, ал. 1 ЗН) е субективно непритезателно гражданско право, което включва две
правомощия – да се приеме или да се откаже едно наследство. Правото на наследяване се
упражнява с едностранно изявление на титуляря му, с което чрез формален акт (при отказа)
или чрез формален или неформален акт (при приемането) наследникът упражнява
предоставената му опция – да приеме или да се откаже от наследството. Двете правомощия
са част от едно субективно право и взаимно се изключват. Ако приеме наследството,
наследникът придобива цялото или част от наследството, а ако се откаже, наследникът губи
правото да приеме наследството.
Лицето, в чиято полза възниква право на наследяване, т.е. лицето, комуто се предлага
едно наследство, има три различни опции
а. да приеме наследството чисто и просто, направо (чл. 49, ал. 1 ЗН и чл. 49, ал. 2 ЗН);
б. да се откаже от наследството (чл. 52 ЗН);
в. да приеме наследството по опис (чл. 61, ал. 1 ЗН).
2
Трите наследственоправни опции са ясно посочени в самия закон – чл. 62 ЗН:
„Приемането по опис от един от наследниците ползува останалите, но то не лишава
последните от правото да приемат направо наследството или да се откажат от него.“.
Ако бъде прието наследството (било направо, било по опис), правото на наследяване
се погасява, а на негово място се поражда право на наследство, което включва правото на
приелия наследството да се разпореди с наследството като съвкупност – например да го
продаде – чл. 212 ЗЗД. Поражда се и наследствено правоприемство и наследникът става
собственик на вещите, включени в наследството. Наследственото правоприемство е с
обратно действие – арг. чл. 48, изр. 2 ЗН.
Презумпция за приемане на наследството има в изпълнителния процес – арг. чл. 429,
ал. 2, изр. 1 ГПК, но в исковия процес такава презумпция няма и фактът подлежи на пълно и
главно доказване.
Ищецът не доказва ответникът да е приел наследството на баща си, поради което и не
доказва той да е наследил задълженията до датата на смъртта по силата на наследствено
правоприемство, респ. не доказва в исковия период след датата на смъртта ответникът като
собственик да отговаря за процесните задължения след датата на смъртта и лично качество.
Исковете за главница за топлинна енергия и мораторна лихва върху тези главни
вземА.я по отношение на ответника Н. П. следва да се отхвърлят.
По отношение на ответницатка А. С.
Ответницата е приела в процедура по чл. 51 ЗН наследството на покойния си съпруг и
отговаря за 1/2 част от задълженията от наследствената маса, а е и собственик на 1/2 част от
имуществата, поради което и отговаря за задължения към ищеца в същата квота.
Не се спори, че сградата в този период е топлоснабдена и че в сградата е въведено и
дялово разпределение, за което е взето решение от етажните собственици.
Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно отношение
между ищеца и ответника, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по
основА.е за периода. СъдържА.ето на този договор е уредено в представените общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват клиента, дори и без да ги е приел изрично
съгласно нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Представени са и доказателства за публикуване на
общите условия.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в
жилището е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно нормата на чл.
162 ГПК, според която иск, доказан по основА.е, не може да бъде отхвърлен, а за размера му
съдът следва да ползва заключението на вещи лица или своята преценка.
Ответникът не оспорва, че количеството на доставената в цялата сграда топлинна
енергия е отчетено от общия топломер, който отговаря на метрологичните изисквА.я.
Съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер топлинната
енергия между отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото
разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба.
Доколкото задълженията за прогнозни суми са срочни, то с неплащането им на
уговорените падежи (30 дни след края на месеца, за който се отнасят, а по общите условия от
2016 г. – 45 дни) ответниците са изпаднали в забава и дължат на основА.е чл. 86, ал. 1 ЗЗД
обезщетение в размер на законната лихва. Допустимо е, обаче, стрА.те да уговорят друг
падеж на задълженията за заплащане на топлинната енергия. Такава уговорка е в сила за
периода на действие на общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2
3
от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 12.03.2014 г.
купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен
срок от датата на публикуването й на интернет стрА.цата на продавача (което в случая не се
оспорва). В този случай продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за
реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните
сметки (чл. 33, ал. 4 ОУ).
Съдът намира, че част от посочените клаузи са недействителни, тъй като не са
индивидуално уговорени, а освен това са неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорка в
общи условия на търговец монополист, която позволява търговецът да измества падежа на
задължения, които имат характера на периодично плащане, в следваща година, създава
значително неравновесие в отношенията с потребителя и противоречи на принципа на
добросъвестността. В случая, падежът на прогнозните вземА.я за част от топлинните
периоди едностранно е изместен от търговеца за след датата на общата фактура т.е. за
следващата година. Така давността за част от тези вземА.я по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е
продължена едностранно от търговеца с почти година. Срещу това облагодетелстване
потребителят получава „компенсация“, състояща се в това, че не се начислява мораторна
лихва върху вземА.ята за прогнозни суми на топлинната енергия, но този „баланс“ е
очевидно наклонен в полза на търговеца, като се има предвид обстоятелството, че вземА.ята
за главница са по-големи от тези за мораторна лихва. Ето защо съдът намира, че всяко едно
вземане за прогнозни дялове се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а така също със
същата давност, но като вземане с относително самостоятелен характер, се погасява и
вземането за изравнителна вноска. Съдът приема и, че падежът на задължението за
прогнозни суми, от който тече погасителната давност, е 30 дни след месеца, за която се
отнася задължението.
В случая, исковата молба е подадена на 18.07.2023 г., поради което погасени по
давност за задълженията за периода м.05.2019 г.-м.05.2020 г. Прогнозното задължение за
м.06.2020 г. е с падеж (съобразно горните мотиви) в края на следващия месец – 31.07.2020 г.
и към 18.07.2023 г. тригодишната давност за него не е изтекла. Така ответницата дължи
главница за топлинна енергия (при квота 1/2) за периода м.06.2020 г.-м.04.2021 г.
Видно от заключението на СТЕ и ССчЕ, конкретно таблица 1 към ССчЕ, непогасените
по давност прогнозни задължения за периода м.06.2020-м.04.2021 г. са 251,20 лв.
Изравнителните сметки са все с падеж след м.06.2020 г. и не са погасени по давност, като
общо са в размер на 176,03 лв.
Общото задължение за топлинна енергия, непогасено по давност, е
251,20+176,03=427,23 лв. Установените от вещото лице плащА.я от 232,71 лв. и корекция в
цени 24,30 лв. частично касаят втория подпериод на исковия период (таблица № 4 на ССчЕ).
Конкретно, ищецът е приспаднал 7,43+32,34=39,77 лв.
Така съдът приема, че задълженията на ответницата за топлинна енергия за периода
м.06.2020 г.-м.04.2021 г. са 0,5х(427,23-39,77)=193,73 лв. До този размер искът следва да се
уважи, ведно със законната лихва от исковата молба, а за разликата над 193,73 лв. до пълния
предявен против тази ответница размер от 245,36 лв. и за периода м.05.2019 г.-м.05.2020 г. –
отхвърли.
В тази връзка възражението на ответницата против доказаността на задълженията за
мораторна лихва, понеже не били представени доказателства за публикуване на общите
фактури в сайта на продавача са парадоксално – хем на пръв поглед основателни, хем
неоснователни. Фактически те са верни – няма доказателство за публикуването, но това
парадоксално ползва не потребителя, а търговеца. Както вече се посочи, клаузите в общите
4
условия са неравноправни и поради това не следва да се прилагат и падежите следва да се
определят от първо число на следващия месец, месец за месец. Това всъщност би ощетило
търговеца относно главниците (както в случая – за част от тях излиза, че те са погасени по
давност), а би го облагодетелствало относно лихвите – защото лихва щеше да се начислява
за много по-дълги периоди, макар и върху по-малки суми. Възражението на ответницата за
непубликуване на общите фактури изобщо не следва да се слуша – защото съдът смята, че
клаузите, касаещи падежиране на главните задължения по този начин – след публикация на
общи фактури, са неравноправни и нищожни. Затова мораторната лихва трябва да се
изчисли месец за месец. Обаче! С оглед диспозитивното начало в процеса обаче
мораторната лихва върху главните вземА.я следва да се присъди върху главниците по
общите фактури и от падежите, посочени от ищеца, (ако лихвата се определи по отношение
забава в плащането на всяка прогнозна сметка, ще се получи хем по-голяма по размер лихва
от претендираната, хем за период, за който ищецът не претендира лихва – а чл. 6 ГПК
забранява това) и съдът намира, че натрупаната мораторна лихва е в размер на лихвата по
общите фактури.
С оглед таблица 4 към ССчЕ и съдът намира, че натрупаната мораторна лихва е в
размер на лихвата по последната обща фактура, непогасени по давност - по реда на чл. 162
ГПК съдът намира, че размерът на задължението за мораторна лихва върху главниците за
топлинна енергия е 80 лв., или 40 лв. за ответницата.
До този размер искът за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия
следва да се уважи, а за разликата над 40 лв. до пълния предявен размер от 52,18 лв. искът
следва да се отхвърли.
По исковете с правно основА.е чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху
вземането за услуга дялово разпределение
Тези искове са неоснователни и на самостоятелно основА.е.
Иищецът и собствениците на обекти в етажната собственост са обвързА. от
договорно правоотношение по чл. 150 ЗЕ, като в сградата, в която се намира собственият на
ответницата имот, е въведена системата на дялово разпределение и такова се извършва от
третото лице-помагач – лицензирана субект по чл. 139а ЗЕ. Задълженията на ищеца по
договора за продажба са да доставя и продава топлинна енергия, а на собствениците да я
заплащат съобразно цените, одобрени от КЕВР, и на падежите, посочени в общите условия
на ищеца.
Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и
меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца
разноски за изготвяне на изравнителна сметка и отчет на уреди за топлинно разпределение
са именно разноски, попадащи в предметния обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2
ЗС). Нормата е диспозитивна, като не съществува пречка за дерогирането й както с нарочно
писмено съглашение между ищеца и ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени
от надлежния държавен орган. Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите
условия от 2016 г. Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна
енергия се предвижда задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца.
Такава уговорка не е включена в общите условия, поради което за основателността на
главния иск за дялово разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на
третото лице-помагач визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно
задължение за предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да
определя по съглашение с третото лице помагач реда и начина на заплащане на услугата, то
отново според съда в тежест на собствениците не би възникнало задължение за заплащането
на главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец
продавач, според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на
задължения за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл.
5
186, ал. 2 ЗЗД е дерогируем по обща воля на стрА.те по договора за продажба, но когато
едната страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на
стрА.те и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това
изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на
задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е
нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски
по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.
Главният иск за сумата за дялово разпределение подлежи на отхвърляне, а с него и
акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия
не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след
нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат всички главни стрА., но само ищецът
има разноски.
Ищецът съгласно списъка на разноски е сторил такива в размер на 810 лв. и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение, общо 910 лв., от които 455 лв. за ответницата С..
Съразмерно на уважената част от исковете против тази ответница тя му дължи разноски от
348,19 лв.
Ответницата С. е защитавана безплатно от адв. М. П., който претендира
възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. – в размер по Наредба № 1/2004 г.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
оргА.зация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за огрА.чение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова огрА.чение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на огрА.чаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
6
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6300 лв. При
нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на
година за почивка за адвоката), това прави около 86 лв./час.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела около 1 час, проучването на
практиката и законодателството и изготвянето на отговор на исковата молба и допълнителни
молби – 2 часа, общо 3 часа, а с явяване в съдебно заседА.е – още 1 час, 4 часа. С оглед вече
установената съдебна практика, типовия характер на спора и липсата на правна сложност,
дейността на адвоката в се свежда до общо 4 часа труд. Така възнаградението на адвокатите
е 4х86=344 лв. Пропорционално на отхвърлената част от исковете – 80,75 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА А. Л. С.-П., ЕГН **********, да заплати на от „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********,
на основА.е чл. 150 ЗЕ сумата от 193,73 лв., главница за цена на доставена топлинна
енергия за периода м.06.2010 г.-м.04.2021 г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр.
София, **, аб. № **,
ведно със законна лихва върху главниците от 18.07.2023 г. до изплащане на вземането,
на основА.е чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 40 лв. мораторна лихва върху главниците за
топлинна енергия, за периода от 15.09.2020 г. до 28.06.2023 г.,
и на основА.е чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 348,19 лв. разноски по делото.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
А. Л. С.-П., ЕГН **********, искове за главници за топлинна енергия и за мораторна лихва
върху главници за топлинна енергия над 193,73 лв. до пълния предявен против тази
ответница размер от 245,36 лв. и за периода м.05.2019 г.-м.05.2020 г., и над 40 лв. до пълния
предявен размер от 52,18 лв., както и искове за главница за дялово разпределение и
мораторна лихва върху главници за дялово разпределение в размер на 6,25 лв. и 1,62 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
Н. И. П., ЕГН **********, искове с правно основА.е чл. 150 ЗЕ, чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца половината от следните суми:
сумата от 490,72 лв., главница за цена на доставена топлинна енергия за периода м.05.2019
г.-м.04.2021 г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София, **, аб. № **, сумата
от 15,76 лв., главница за дялово разпределение за периода м.06.2020 г.-м.04.2021 г., ведно със
законна лихва върху главниците от 18.07.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от
104,37 лв. мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия, за периода от 15.09.2020
г. до 28.06.2023 г., сумата от 3,25 лв. мораторна лихва върху главниците за дялово
разпределение за периода от 15.08.2020 г. до 28.06.2023 г.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********,, да заплати на адв. М. И.
П., Софийска адвокатска колегия, ЕГН **********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от
80,75 лв. възнаграждение за безплатно представителство на ответницата А. Л. С.-П..
Решението е постановено при участието на „Нелбо“ АД като помагач на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
пред Софийския градски съд.
7
Препис от решението да се връчи на стрА.те, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8