№ 41
гр. Гълъбово, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на девети април
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Радка Г. Стоянова
при участието на секретаря Белослава П. К.
като разгледа докладваното от Радка Г. Стоянова Гражданско дело №
20255550100023 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от В. Ж. К. срещу
„Кредирект“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.11,
т.9, т.10, т.11 ЗПК, вр. чл.10, ал.1 ЗПК, вр. чл.21 и чл.22 ЗПК за прогласяване нищожността
на Договор за потребителски кредит № 1147049/14.09.2024 г., поради противоречие със
закона. Ищецът твърди, че на 14.09.2024 г. сключил с ответното дружество Договор за
кредит, по силата на който ответникът отпуснал кредит в размер на 2100 лева. Съгласно
договора, броят на погасителните вноски бил 12 месечни вноски, а размерът им бил
посочен по следния начин: 3 вноски по 87,50 лв. и 9 вноски по 284,58 лв., при ГПР 63,26% и
ГЛП 50 %, с дата на първо плащане 14.10.2024 г. и на последно – 15.09.2025 г., като в чл.10
от договора била посочена общата сума за плащане в размер на 2823,72 лв. Ищецът твърди,
че съгласно чл.6, ал.1 от Договора било посочено, че кредита ще бъде обезпечен с поне едно
от изброените обезпечения: поръчител или безусловна банкова гаранция, като
кредитополучателят се задължава в срок от два дни от датата на сключване на договора да
предостави едно от тези обезпечения. Сочи, че при неизпълнение на това задължение
заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 5 484 лв., която се заплащала
разсрочено и била включена в погасителните вноски, съгласно погасителен план. Ищецът
излага, че по този начин общата сума, която следвало да изплати, била вече в размер на
5413,50 лв., при усвоена главница 2100 лв. Твърди, че внасял всеки месец на 14 число, сума
съобразно погасителния план, но въпреки това ответното дружество искала нови и нови
суми. Счита, че не дължи изпълнение по вземанията за неустойка и за договорна лихва
поради нищожност на договора за кредит. Навежда твърдения за нищожност на договора,
поради това, че е налице изначална недействителност на съществен елемент от договора -
договорната лихва. Поддържа, че същата противоречи на добрите нрави и излага подробни
1
съображения в тази насока. Сочи, че размерът на лихвата води до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договора, до злепоставяне интересите на
потребителя с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Излага, че заемодателят не е
изпълнил и изискването на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, а именно да разпише в съдържанието на
договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Счита че договорът за кредит
е нищожен, тъй като не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 вр. с чл.19, вр.с чл.21 и
чл.22 ЗПК, тъй като разписания ГПР бил неточен и подвеждащ и към него не била
включена и скритата лихва - уговорена по договора като неустойка за неосигуряване на
обезпечение. Сочи, че в договора не били посочени кои компоненти формирали ГПР. Счита,
че посочената в чл. 6.1 от договора сума, няма характер на неустойка, тъй като е уговорена
без да притежава присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции.
Развива подробни съображения относно нищожността на договора. С оглед изложеното
счита, че следва да върне само чистата стойност на кредита, но заемателят не дължи лихви и
други разходи. Иска от съда да установи нищожността на договор за потребителски кредит
№ 1147049 от 14.09.2024 г. Претендира разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват. Ответникът не оспорва, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит за сумата от 2100 лева, която сума е предоставена на
ищеца. Излага доводи, че не е налице недействителност на договора за кредит, тъй като
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор,
доколкото същият може да се прилага и без нея. Твърди, че неустоечната клауза не е част от
съществените елементи на договора, и ако същата се приеме за нищожна, то тя ще се счита
изначално за несъществуваща между страните. Твърди, че клаузите на договора са
индивидуално договорени с конкретния потребител. Сочи, че по отношение на формирането
на ГПР са спазени законовите изисквания. Твърди, че уговорената неустойка не е и не следва
да бъде включена в ГПР. Излага подробни съображения в тази насока. Наред с това
ответното дружество излага доводи, че не е налице нищожност на лихвата по договора,
която била индивидуално уговорена. Излага съображения, че оспорената неустойка е
действителна. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че
между ищеца В. Ж. К., в качеството и на кредитополучател и „Кредирект“ ЕООД в
качеството на кредитодател, е сключен договор за потребителски кредит № 1147049 от
14.09.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит,
в размер на 2100 лева, срещу задължението на последния да го върне в срок от 12 месечни
вноски, при годишен лихвен процент от 50 % и ГПР в размер на 63,26 %. Падежът на
последната вноска е 15.09.2025 г.
Изхождайки от предмета на договора за потребителски кредит № 1147049 и страните
2
по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на
своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит
нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност – 63,26 %. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти,
а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен
и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Действително в чл.4 е указано, че ГПР е определен в
съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 ЗПК, като при изчисляването му са взети,
поочените в договора параметри, а именно възнаградителната лихва. При липсата на данни
за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият разход
за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва и при това положение, не
става ясно как е формиран ГПР от 63,26 %, т.е. какво друго е включено в ГПР извън
фиксирания годишен лихвен процент – 50 %. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно
основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
По отношение вземането за неустойка: За договорите за потребителски кредит на
общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар
и поместени в индивидуалния договор с ищеца, а не в общи условия към него, клаузите на
контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до
еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да
влияе.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
3
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите,
в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.18, ал.1 от договора за потребителски
кредит, според която се дължи неустойка в размер на 2589,78 лв. при неизпълнение на
задължението по чл.6 за предоставяне на обезпечение се намира в пряко противоречие с
преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат,
като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се
увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя,
както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на
договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и
едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
4
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да
се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на
закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
По изложените съображения, съдът счита, че потребителски кредит № 1147049,
сключен на 14.09.2024 г. не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК с
оглед което същият е недействителен.
На основание чл.23 ЗПК кредитополучателя дължи само връщането на чистата сума по
кредита и не дължи заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 1030 лв.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен на основание чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
Договор за потребителски кредит № 1147049/14.09.2024 г., сключен между В. Ж. К., ЕГН
**********, с адрес ********** и „Кредирект“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление **********.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление **********, да заплати на В. Ж. К., ЕГН **********, с адрес
********** сумата от 1030 лв. /хиляда и тридесет лева/ - разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд – Стара
Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Гълъбово: _______________________
5