РЕШЕНИЕ
№ 162
гр. Пловдив, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20225330100547 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД,
срещу Х. Т. Т., с която се предявяват обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД,
чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
3789,50 лева - главница, дължима по договор за потребителски кредит № **
г., сумата от 1275,80 лева – възнаградителна лихва за периода от 15.08.2020 г.
до 03.09.2021 г., и сумата от 573,35 лева – обезщетение за забава от 16.03.2020
г. до 29.09.2021 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 29.09.2021 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед №
8279/04.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 15388/2021 г. на Районен съд Пловдив, XХII гр. с-в.
С исковата молба е предявен и осъдителен иск с правно основание чл.
79, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на
1012,50 лева – възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ по договор за
потребителски кредит № *** г., и сумата в размер на 2187,36 лева -
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ по договор за потребителски
кредит № *** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се излагат съображения, че на 20.02.2020 г. между
страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 4500 лева, за срок от
24 месеца, при уговорен ГПР в размер на 48,81 % и годишен лихвен процент
в размер на 41 %. От страна на ответника била поискана и закупена
допълнителна услуга фаст в размер на 1350 лева и допълнителна услуга
1
флекси в размер на 2790 лева. Последните две услуги съдържали следните
възможности - приоритетно разглеждане на искането на длъжника за
отпускане на кредит, отлагане на определен брой вноски, намаляване на
определен брой погасителни вноски и смяна на падежирала дата. Излагат се
съображения, че ответникът не изпълнил в цялост задълженията си по
сключения договор, поради което на 03.09.2021 г. вземанията по договора
били обявени за предсрочно изискуеми. От страна на ответника била
заплатена сумата в общ размер на 2657 лева, която погасила част от неговото
задължение.
Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от Х. Т. Т.,
с който се излагат съображения за допустимост, не неоснователност на
предявената искова претенция. Възразява се, че уговорената договорна лихва
е нищожна като противоречива на добрите нрави, доколкото нахвърля
трикратния размер на законната лихва. Според ответника не се дължи
възнаграждение за закупените пакети Фаст и Флекси, доколкото
допълнителното споразумение, в което същите били уговорени
противоречало на разпоредбите на чл. 21, ал.1 ЗПК и чл. 10а ЗПК. Отделно,
сумите по посочените пакети следвало да бъдат включени и в ГПР, като с
тяхното включване се стигало до нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал.4
ЗПК. Посочените пороци според ответника водят до цялостна
недействителност на договора за кредит, което се явява допълнително
основание за недължимост на всички суми, освен главницата. Предвид
обстоятелството, че по сключения договор за кредит са заплатени суми за
възнаградителни лихва, пакет допълнителни услуги и лихви за забава, а
такива не се дължат, се прави възражение за прихващане на същите с
дължимата главница.
С отговора на исковата молба се прави изрично възражение за
прихващане на претендираната от ищеца главница по договора в размер на
3789,50 лева с недължимо заплатена от ответника на ищеца сума в размер на
1601,74 лева, от които сумата в размер на 661,60 лева – платена за погасяване
на задължението по възнаградителната лихва по недействителния договор за
потребителски кредит № ** г., сключен между страните, и сумата в размер на
940,14 лева – платена за погасяване на задължението за допълнителен пакет
услуги по по недействителния договор за потребителски кредит № ** г., до
размера на по-малкото от двете вземания.
Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото
доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
По делото е представен договор за потребителски кредит „Профи
Кредит Стандарт“ № ** г., сключен между страните /л.9-15/, по силата на
който ищецът се задължил да предостави на ответника сумата в размер на
4500 лева за срок от 24 месеца, при уговорен ГПР в размер на 48,81 % и
годишен лихвен процент в размер на 41,00 %. В договора били договорени
допълнителни услуги, както следва: Фаст – предоставяне право на
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския креди, за която се
дължала сумата в размер на 1350 лева, и Флекси – предоставяне право на
промяна на погасителния план на потребителския кредит, за която се дължала
сумата в размер на 2790 лева. Сумата по договора била преведена на
ответника на 20.02.2020 г., видно от платежно нареждане от посочената дата
/л.16/.
2
В молба вх. № 100295/08.12.2022 г. по описа на Районен съд Пловдив, е
обективирано признание от страна на ищеца, което не се оспорва и от
ответника, а именно, че заплатената сума по договора възлиза на 3244 лева,
като последната вноска е била на 28.09.2022 г. Последното се потвърждава и
от представената по делото Разписка № ** г. на И. П. /л.91/.
Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира
по правните аспекти на спора следното:
Предявените обективно кумулативно съединени установителни искове
са с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, а предявените осъдителните искове са с правно
основание чл. 79, ал.1 ЗЗД.
За основателността на всеки предявени обективно кумулативно
съединени искове, дружеството – ищец следва да установи валидно договорно
основание - договор за потребителски кредит № ** г., обвързващо страните в
производството. Посоченото следва да се разгледа съвместно със заявеното в
отговора на исковата молба възражение за недействителност на процесния
договор на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба, когато не
са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1
т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния
договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат
разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата за
закупуване на допълнителни услуги – Фаст и Флекси. Посочената разпоредба
от договора, възлага в тежест за заемателя да заплати възнаграждение за
извършвани присъщи дейности на кредитора. Същевременно, кредиторът не
включва т.нар. от него "допълнителен услуги – ** и **" към договорната
лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането
за "заплащане на допълнителни услуги ** и **". Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за допълнителни услуги, на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.
1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
3
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но
от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както
вече бе коментирано, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за
допълнителни услуги.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в Договора е посочена общата сума
за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включено дължимото
възнаграждение за закупен пакет услуги. Дори напротив – при прибавянето
на сумата по същия се получава съвсем различна стойност на общия разход
по кредита. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора
ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в
края на заемния период. Несъответното в случая е че заемната сума по
договора за кредит възлиза на 4500 лева, а сумата, която е следвало да върне
кредитополучателя е над два пъти по-голяма – 10725,89 лева.
С оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че
договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. От съдържанието на приобщения
договор по кредита, главницата възлиза на сумата в размер на 4500 лева.
Изясни се и че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищецът е заплатил на ответника по договор за паричен заем
сумата в общ размер на 3244,00 лева, респ. дължимият остатък от главницата
възлиза на сумата в размер на 1256,00 лева. До този размер предявеният иск
за заплащане на главницата следва да бъде уважен, като над този размер
предявеният иск за заплащане на главницата, както и останалите предявени
искове следва да бъдат отхвърлени.
Доколкото се приспада заплатената част от дължимата чиста стойност
по кредита, то така направеното възражение за прихващане се явява
неоснователно. Според настоящия съдебен състав приспадането на платените
4
суми по кредита не следва да се разглежда като самостоятелно възражение за
прихващане, а като последица от установената недействителност на договора,
при която потребителят дължи единствено връщане на чистата стойност на
получения финансов ресурс.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски
съразмерно на уважената част от исковите претенции. Така от страна на
същия са представени доказателства за извършени разноски в исковото
производство в размер на 400,82 лева – заплатена държавна такса, и 100 лева
– юрисконсултско възнаграждение, определено от съда съобразно
фактическата и правна сложност на спора. С оглед изложеното общият размер
на извършените от ищеца разноски възлиза на сумата в размер на 500,82 лева,
а дължимите от ответника съразмерно на уважената част от исковите
претенции – на 71,17 лева.
В общата сума на дължимите разноски следва да се включат и
разноските в заповедното производство в размер на 20,56 лева, определени
отново съразмерно на база уважените искови претенции, тъй като на
основание т.12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за тях съдът дължи
изрично произнасяне с осъдителен диспозитив.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени разноски в
полза на ответника, съразмерно на отхвърлената част от исковите претенции.
В рамките на настоящото производство, на ответника са предоставени правни
услуги от адв. К., като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л.
80-81/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон
за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да
бъде определено възнаграждението за оказана правна защита и съдействие по
делото в общ размер на 1483,86 лева по предявените установителни и
осъдителни искове, като съразмерно на отхвърлената част от претенциите,
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. К. сумата в
размер на 1273 лева.
В общата сума на дължимите разноски следва да се включат и
разноските в заповедното производство в размер на 398,87 лева, определени
отново съразмерно на база отхвърлените искови претенции.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Х.
Т. Т., ЕГН: **********, дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК:
*********, сумата от 1256 лева (хиляда двеста петдесет и шест лева) -
главница, дължима по договор за потребителски кредит № ** г., сключен
между страните, ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 29.09.2021 г. до
окончателното й изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
разликата над сумата в размер на 1256 лева до пълния претендиран размер от
3789,50 лева, и за сумата от 1275,80 лева – възнаградителна лихва за периода
от 15.08.2020 г. до 03.09.2021 г., и сумата от 573,35 лева – обезщетение за
5
забава от 16.03.2020 г. до 29.09.2021 г., за които суми е издадена Заповед №
8279/04.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 15388/2021 г. на Районен съд Пловдив, XХII гр. с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК:
*********, срещу Х. Т. Т., ЕГН: **********, за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата в размер на 1012,50 лева (хиляда и дванадесет лева и
петдесет стотинки) – възнаграждение за закупена услуга „**“ по договор за
потребителски кредит № ** г., сключен между страните, и сумата в размер на
2187,36 лева (две хиляди сто осемдесет и седем лева и тридесет и шест
стотинки) - възнаграждение за закупена услуга „**“ по договор за
потребителски кредит № ** г., сключен между страните, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК Х. Т. Т., ЕГН: **********,
ДА ЗАПЛАТИ на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, сумата
в общ размер на 91,73 лева (деветдесет и един лева и седемдесет и три
стотинки), представляваща разноски в настоящото производство и в
производството по ч.гр.д. № 15388/2021 г. на Районен съд Пловдив, XХII гр.
с-в, съразмерно на уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, да
заплати на адв. К. Й. К., АК – гр. **, личен номер **, със съдебен адрес: гр.
**, бул. **, в качеството ** на пълномощник на Х. Т. Т., ЕГН: **********,
сумата в размер на 1671,87 лева (хиляда шестстотин седемдесет и един лева и
осемдесет и седем стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставено на страната безплатно представителство в настоящото
производство и в производството по ч.гр.д. № 15388/2021 г. на Районен съд
Пловдив, XХII гр. с-в, за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
6