Решение по КНАХД №1830/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 от АПК, вр. чл.63в ал.1 от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба на на Началник група, Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Варна, чрез процесуален представител – ст.ю.к. К. Л.-А., против Решение № 821/03.07.2025г. по АНД № 1338/2025г. по описа на РС-Варна, с което е отменено Наказателно постановление /НП/ № 23-0819-003288/26.09.2023г. на Началник група в ОД на МВР-Варна, Сектор „Пътна полиция“, с което на Х. В. Х., [ЕГН], от гр. Варна за нарушение по чл. 103 ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца, на осн. чл. 175, ал. 1, т. 4 ЗДвП.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е незаконосъобразно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон. Излага се, че в хода на административнонаказателното производство /АНП/ е установено, че процесният автомобил е собственост на бащата на наказаното лице Х. Х., като е бил предоставен на последния за управление. Ето защо и на основание чл.188, ал.1 от ЗДвП наказанието за установеното нарушение е наложено именно на Х., като е ирелевантно за спора, че същия не е вписан като ползвател в СУМПС. Сочи се, че процесното МПС е било във фактическо владение на Х., който с цел да прикрие лицето, управлявало същото при извършване на проверката от компетентните органите, е отказал да посочи името му. Поддържа се, че при описание на нарушението в АУАН и НП не са допуснати неясноти и противоречия. Изпълнителното деяние е описано с всички съставомерни признаци, като изрично е посочено, че отговорността му е ангажирана във връзка с разпоредбата на чл.188 ал.1 от ЗДвП. На изложените основания се моли отмяна на въззивното решение и потвърждаване на НП. В депозирани за с.з. писмени бележки, жалбата се поддържа. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции. В условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на претендирано от ответника адвокатско възнаграждение, като се иска присъждането му в минимален размер.

Ответникът по касационната жалба – Х. В. Х., чрез пълномощника – адв. М. Д., оспорва жалбата. Счита решението на ВРС за правилно и законосъобразно, достатъчно добре мотивирано. Моли за оставянето му в сила. Претендира присъждане на съдебни разноски.

Представителят на ВОП дава заключение, че жалбата е неоснователна. Пледира въззивното решение като правилно да се остави в сила.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.211 ал.1 от АПК, от страна по делото, за която е налице правен интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения:

ВРС е бил сезиран с редовна жалба от Х. В. Х. срещу гореописаното НП. Съдът е установил от фактическа страна, че на 12.08.2023 г., около 00:30 часа, Х. пътувал в лек автомобил марка „Алфа Ромео“ с рег.№ ********** /немска регистрация/, собственост на баща му В. Б.. В превозното средство имало още двама пътници, като същото било управлявано от неустановено в хода на досъдебното разследването лице. Служители на Сектор „Пътна полиция“ Варна, позиционирани на бул.“Сливница“ в гр.Варна, до м-н „Досев Импекс“, решили да извършат проверка на посоченото МПС, поради което подали сигнал със стоп-палка. При възприемане на сигнала водачът свил леко вдясно, но след това потеглил и ускорил. Органите на реда го последвали. В ж.к.“Младост“ до бл.147 водачът спрял, напуснал автомобила и побягнал. От пасажерите в автомобила, в това число и от Х. били снети писмени сведения с оглед установяване на водача, но никой от тях не посочил неговите имена, като единствено вписали, че е непознато момче. Х. попълнил и декларация по чл.188 от ЗДвП, в която посочил, че автомобилът се управлявал от лице, което не може да посочи по име. С оглед установеното, на Х. бил съставен АУАН за нарушение на чл. 103 от ЗДвП затова, че: „..като ползвател на автомобила и като пътник в него не посочва на кого е предоставил за управление автомобила на 12.08.23г., около 00:30 ч…. Водачът не спира плавно на посоченото място след подаден сигнал със стоп-палка по образец от представител на службата за контрол. Същият спира и напуска автомобила до бл.147, вх.12 в ж.к.“Младост““. Актът бил редовно предявен и подписан от Х. без възражения. Такива не постъпили и в срока по чл. 44 от ЗАНН. Административнонаказващият орган /АНО/ като възприел изцяло описаната в акта фактическа обстановка и дадената правна квалификация, издал оспореното НП, с което на основание чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП наложил административно наказание „глоба“ в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС за 6 месеца за нарушение на чл. 103 от ЗДвП.

Съдът е приел, че описаната фактическа обстановка се установява от събраните по делото доказателства.

Отменил е процесното НП с мотиви за допуснати съществени процесуални нарушения – нарушение на разпоредбите на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН, относно описанието на нарушението. Приел е, че от АУАН и НП не става ясно за какво точно нарушение е санкциониран Х..

Изложил е мотиви и за нарушение на материалния закон, доколкото разпоредбата на чл.188 ал.1 от ЗДвП създава презумпция относно субекта на нарушението и това е собственикът на автомобила, или вписаният в свидетелството за управление ползвател, по реда на чл. 4, ал. 3 от Наредба №І-45 от 24.03.2000г. Доколкото в СУ на процесния автомобил не е вписан ползвател, то именно собственикът на същия, а не Х., е следвало да попълни декларация на кого е предоставен за ползване автомобилът, като едва след това се прецени на кого да се наложи наказанието. Посочено е, че при тази фактическа обстановка и предвид разпоредбата на чл.188 от ЗДвП е следвало собственикът да бъде наказан за извършеното нарушение, поради което е направен извод, че законът е приложен неправилно.

Обжалваното решение настоящата инстанция намира за правилно и законосъобразно. Същото е валидно, допустимо и в съответствие с приложимия материален закон. При постановяването му РС е извършил цялостна проверка на обжалваното НП, съгласно задължението по чл. 313 и чл. 314 от НПК, приложим по препращане от чл. 84 от ЗАНН. Съдът не е нарушил процесуалните правила и относно събирането на допустимите и относими към спора доказателства, като изрично е посочил защо кредитира същите. Обсъдил е доводите на страните и подробно е аргументирал изводите си.

В мотивите към решението е направено изложение на установените от събраните по делото фактически обстоятелства и на следващите от тях правни изводи, възприети и от настоящия съдебен състав, като съобразени с приложимите материално-правни разпоредби. Изложените от ВРС мотиви изцяло се споделят и от настоящия състав, поради което не е необходимо тяхното повтаряне, съгласно разпоредбата на чл. 221 ал. 1 изр. 2 от АПК.

Наведените в касационната жалба възражения, съдът намира за неоснователни.

Напълно обосновано и мотивирано съдът е достигнал до извода за допуснато нарушение на процесуалните правила. Описанието на нарушението в НП води до неяснота по отношение на това коя форма на изпълнителното деяние се твърди Х. да е реализирал. Не става ясно дали е ползвател или водач на автомобила, или пък само пътник в него. Ако е пътник в автомобила, то неясно защо му е вменено деянието, че не спира плавно на посоченото място. Безспорно от разпитаните пред въззивния съд свидетели – Г. и А. се установява, че трето лице е управлявало автомобила, а не Х.. Разпоредбата на чл.103 от ЗДвП гласи, че при подаден сигнал за спиране от контролните органи водачът на пътно превозно средство е длъжен да спре плавно в най-дясната част на платното за движение или на посоченото от представителя на службата за контрол място и да изпълнява неговите указания. От текста на цитираната разпоредба се установява, че субект на административнонаказателна отговорност може да бъде единствено „водачът“, какъвто в случая Х. не е.

С оглед на това, от даденото в НП описание на нарушението остава напълно неясно на какво основание и защо се ангажира административнонаказателната отговорност на жалбоподателя, което води до накърняване правото на защита на санкционираното лице да разбере по ясен и недвусмислен начин фактическата и правна рамка на повдигнатото му административно обвинение. В този случай в предмета и процеса на доказване се създава прекалено голяма неопределеност, която е несъвместима както с изискването на чл. 303 от НПК, така и с принципите за право на защита. Предвид санкционния характер на производството, описанието на нарушението не може да се извлича по тълкувателен път от данните по преписката, а неточното описване на значими съставни части на нарушението е съществено нарушение и представлява самостоятелно основание наказателното постановление да бъде отменено.

Ако наказанието е наложено при условията на чл.188 от ЗДвП, то в този случай Х. не е субект на нарушението. Правилни са мотивите на въззивния съд, че след като същият не е вписан в СУ като ползвател, то декларация е следвало да попълни собственикът на автомобила В. Б. /баща на Х./ и при отсъствие на подадена такава, санкцията е следвало да понесе именно той. В този смисъл процесното НП е издадено и при неправилно приложение на материалния закон.

Мотивиран от изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че не се установяват наведените с жалбата касационни основания. Атакуваното решение на ВРС е валидно, допустимо и постановено при спазване на процесуалните правила и на материалния закон, поради което следва да се остави в сила.

С оглед изхода на делото и на осн. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, чл.чл.143 ал.1 от АПК, своевременно направеното от ответника по касацията искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски - адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, се явява основателно. По отношение неговия размер обаче, съдът намира за основателно възражението на касатора. Предвид отсъствието на писмен отговор по касационната жалба, осъществено единствено процесуално представителство в съдебно заседание, като е проведено само едно такова, съдът намира, че следва да се определи възнаграждение в минималния такъв по чл.18 ал.2, вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/2004г. за възнаграждение за адвокатска работа – 400 лв.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, изр.първо, предл.първо от АПК, вр. чл.63в от ЗАНН съдът

 

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 821/03.07.2025г., постановено по АНД № 1338/2025г. по описа на Районен съд - Варна, с което е отменено Наказателно постановление № 23-0819-003288/26.09.2023г. на Началник група в ОД на МВР-Варна, Сектор „Пътна полиция“, с което на Х. В. Х., [ЕГН], от гр. Варна за нарушение по чл. 103 ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца, на осн. чл. 175, ал. 1, т. 4 ЗДвП.

 

ОСЪЖДА ОД на МВР Варна да заплати на Х. В. Х., [ЕГН], съдебно-деловдни разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 400 /четиристотин/ лева.

 

Решението не подлежи на обжалване.