РЕШЕНИЕ
№ 12301
гр. София, 21.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110134325 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по предявен от А. М. Ч. против (ФИРМА) осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД за сумата в размер на 20 лева, представляваща част от
сумата в размер общо на 86,79 лева, получена от ответника по силата на нищожен Договор
за паричен заем № *****/19.07.2019 г., ведно със законна лихва за забава от подаване на
исковата молба до окончателно погасяване на вземането. Направено е искане сторените от
страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответното дружество.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 19.07.2019 г. между А. Ч. и
(ФИРМА), чийто правоприемник е ответника, е сключен Договор за паричен заем № *****,
по силата на който дружеството отпуснало в заем на ищеца сумата в размер на 766,94 евро с
левова равностойност от 1500 лева, която сума следвало да бъде върната ведно с
възнаградителна лихва на двадесет двуседмични вноски. Страната поддържа, че клаузата на
чл. 12 от съглашението предвижда задължение за кредитополучателя в седмодневен срок от
сключване на контракта кредитът да бъде обезпечен с гарант – трето физическо лице, което
поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими суми
по договора, което трето лице подлежи на предварителна проверка от кредитора и следва да
отговаря на следните критерии: да е дееспособно физическо лице на възраст над 18 години,
да получава трудово възнаграждение не по-малко от 600 лева на месец, да е в трудово
правоотношение поне 6 месеца, преди сключване на договора за кредит и др. В исковата
молба са изложени твърдения, че съгласно чл. 12, ал. 4 от договора при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение в срок кредитополучателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1033,33 лева, която неустойка длъжникът следва да
заплаща разсрочено. Ищецът поддържа, че сключеният договор е нищожен, тъй като не е
написан по ясен и разбираем за потребителя начин, липсва посочване на действителния
годишен процент на разходите по заема, в който да бъдат включени всички данни, които са
послужили за неговото изчисляване, включително и в ГПР не е включена неустойката по чл.
12, ал. 4 от съглашението доколкото е налице изначална невъзможност потребителят да
1
осигури в разписания кратък срок поръчител / солидарен длъжник/. В исковата молба са
изложени твърдения, че на 22.07.2019 г. ищецът е погасил в полза на ответника сумата в
размер на 1586,79 лева. Страната поддържа, че сумата в размер на 86,79 лева, явяваща се
разлика между чистата стойност на кредита и заплатеното от кредитополучателя, е получена
от ответника без правно основание.
С нарочна молба от 17.05.2024 г. ищецът е направил изменение на иска, като същият
се счита предявен за сумата в размер на 86,79 лева, като изменението е допуснато с
протоколно определение от 21.05.2024 г.
В срокът по чл. 131 ГПК ответникът не изразява становище по предявения иск.
С писмено становище от 20.05.2024 г. ответникът чрез процесуалния си представител
адвокат Герова излага доводи неоснователност на предявения иск. Процесуалният
представител на страната оспорва заявените от ищеца твърдения за недействителност на
процесния договор за кредит и поддържа, че съглашението отговаря на императивните
изисквания на Закона за потребителския кредит. При условията на евентуалност в случай, че
съдът намери за недействителна неустоечната клауза по чл. 12 от съглашението, то същата
не влече след себе си недействителност на договора. С молбата е заявено възражение за
изтекла погасителна давност. По изложените доводи е направено искане предявеният иск да
бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца бъдат възложени направените по делото съдебни
разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника процесната сума, а в тежест на
ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.
По делото не е спорно, че между страните по спора е сключен Договор за паричен заем
№ *****, по силата на който дружеството отпуснало в заем на ищеца сумата в размер на
766,94 евро с левова равностойност от 1500 лева, която сума следвало да бъде върната ведно
с възнаградителна лихва на двадесет двуседмични погасителни вноски, както и че съгласно
чл. 12 от съглашението кредитополучателят следва осигури действието на трето лице, което
поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими суми
по договора, което трето лице подлежи на предварителна проверка от кредитора и следва да
отговаря на определени разписани от кредитора условия, като при неизпълнение на
соченото задължение кредитополучателят дължи неустойка.
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът цени като обективно, безпристрастно и компетентно дадено, се установява, че
ищецът е заплатил на ответника в предсрочно погашение на вземанията по процесния
договор за кредит сумата в размер на 1586,79 лева на 22.07.2019 г. Вещото лице разяснява,
че по данни на дружеството сумата в размер на 1500 лева е отнесена в погашение на
главницата по договора, сумата в размер на 4,94 лева в погашение на задължение за
възнаградителна лихва за периода от 19.07.2019 г. до 22.07.2019 г., а остатъкът от 81,85 лева
не е разпределен. Вещото лице разяснява, че при включване на сумата в размер на 81,85
лева като разход по кредита за срока на действие на съглашението от 3 дни ГПР би бил над
50 %.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
2
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Уговорката по чл. 12 от договора за потребителски кредит за заплащане на неустойка
за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови
рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от
насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна,
респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно
обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което
прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по
т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.
С уговаряне на сочената неустойка по договора е нарушено изискването по чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като макар в съглашението да е посочен ГПР в същия като разход не е
включено допълнителното задължение в тежест на потребителя. Липсата на разход в
договора за кредит или стандартния европейски формуляр при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение №
50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440
от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Независимо от обстоятелството, че потребителят е погасил изцяло задължението преди
изтичане на формално определения седмодневен срок по договора за предоставяне на
обезпечение договорът се явява недействителен, тъй като преценката за действителността на
сделката се извършва към момента на сключването ѝ, а не в последващ момент.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не и лихви и
други разходи по кредита. Предвид изложеното и при съобразяване на заключението по
приетата съдебно-счетоводна експертиза сумата в размер на 86,79 лева, явяваща се разлика
между заплатената от ищеца в погашение на задължения по процесния договор за кредит
сума от 1586,79 лева и чистата стойност по съглашението от 1500 лева, е получена от
(ФИРМА) без правно основание. Предвид изложеното предявеният иск с правно основание
чл. 55, ал.1, пред. 1 ЗЗД се явява основателен.
С оглед изхода от спора съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват направените
разноски за внесена държавна такса за разглеждане на спора и депозит по допусната
съдебно-счетоводна експертиза в размер общо на 300 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско
3
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва
съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80
ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с
който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи
се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или
фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика,
депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил
в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в
размер общо на 150 лева.
Във връзка с искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на
адвокатско възнаграждение с ДДС следва да бъде отбелязано, че с Определение №
917/02.05.2023г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че предоставената
безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС
безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху добавената
стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО
на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената
стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл.38, ал.2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната
страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25
ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно
задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока
или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
4
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Предвид
изложеното съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъде възложено да заплати
адвокатско възнаграждение на представителя на ищеца без ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК ****8, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС)
да заплати на А. М. Ч., ЕГН **********, с адрес в с. (АДРЕС), на основание чл. 55, ал. 1,
пред. 1 ЗЗД, сумата в размер на 86,79 лева, представляваща получена от дружеството по
Договор за паричен заем № *****/19.07.2019 г. без правно основание сума, ведно със
законна лихва за забава от подаване на исковата молба на 27.06.2022 г. до окончателно
погасяване на вземането.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК ****8, със седалище и адрес на управление в гр.(АДРЕС),
да заплати на А. М. Ч., ЕГН **********, с адрес в с. (АДРЕС), на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, сумата в размер на 300 лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК ****8, със седалище и адрес на управление в гр.
(АДРЕС), да заплати на адвокат Д. М., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 150 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца А. М. Ч..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5