№ 77
гр. Враца, 12.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Христо Н. Христов
при участието на секретаря Мария К. Ценова
като разгледа докладваното от Христо Н. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20221400500331 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И. Н. П., с ЕГН **********, от ***, против
решение № 51 от 18.02.2022 г. по гр. д. № 692/2021 г. на Районен съд – Козлодуй, с което е
отхвърлен иска, предявен от И. Н. П. против И. М. И., с ЕГН **********, от ***, с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗС, за установяване по отношение на ответницата И.
М. И., че ищцата И. Н. П. е собственик по силата на наследяване и давностно владение, в
периода 2006г. - 2018 г. на 1/8 идеални части от правото на собственост на следните
наследствени недвижими имоти, находящи се в землищата на с. ***, с. *** и с. ***, община
Враца, а именно: 1. земеделска земя с начин на трайно ползване - ливада, съставляваща
поземлен имот с идентификатор № 47010.41.15 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед РД-18-184/27.03.2019 г. на изпълнителния директор на
АГКК, находяща се в с. ***, общ. ***, обл. Враца, местност „ДОЛНО ЛИВАДЕ“, 4
категория на земята, с площ на имота от 12000 кв.м.; 2. земеделска земя с начин на трайно
ползване - ливада, съставляваща поземлен имот с идентификатор № 47010.56.19 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-184/27.03.2019
г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. ***, общ. ***, обл. Враца, местност
„ГОРНО ЛИВАДЕ“, 4 категория на земята, с площ на имота от 2699 кв.м.; 3. земеделска
земя с начин на трайно ползване – нива, съставляваща поземлен имот с идентификатор №
47010.160.9 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-
184/27.03.2019г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. ***, общ. ***,
1
обл. Враца, местност „ДЪЛГО ПОЛЕ“, 4 категория на земята, с площ на имота от 116206
кв.м.; 4. земеделска земя с начин на трайно ползване - нива, съставляваща поземлен имот с
идентификатор № 47010.141.6 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени
със Заповед РД-18-184/27.03.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с.
***, общ. ***, обл. Враца, местност „ЗАРЗАЛИЯТА“, 4 категория на земята, с площ на
имота от 31719 кв. м., съгласно Скица № 15-829966-11.09.2020 г.; 5. земеделска земя с начин
на трайно ползване – нива, съставляваща поземлен имот с идентификатор № 48492.90.5 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-185/27.03.2019
г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. ***, общ. ***, обл. Враца, местност
„ГОРНО ЛИВАДЕ“, 3 категория на земята, с площ на имота от 22021 кв.м.; 6. земеделска
земя с начин на трайно ползване – нива, съставляваща поземлен имот с идентификатор №
77102.108.489 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-
18-187/27.03.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. ***, общ. ***,
обл. Враца, местност „ПАСИЩЕ 2“, 3 категория на земята, с площ на имота от 7595 кв.м..
Осъдена е със същото решение И. Н. П. да заплати на И. М. И., на основание на чл. 78, ал. 3
ГПК сума в размер на 1600 лева, представляваща съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение, изменени с определение № 523/05.07.2022 г., постановено по гр. д. №
692/2021 г. на РС - Козлодуй на сумата 800,00 лева.
В жалбата се поддържа, че решението е незаконосъобразно, противоречащо на
материалния и процесуалния закон, неправилно, немотивирано и необосновано. Претендира
се отмяната на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. Жалбоподателката
излага, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е доказана изтекла
придобивна давност в нейна полза. Единственият мотив за отхвърляне на иска бил
недоказаност на намерението да се владее, като този извод бил неправилен и необоснован.
Съдът погрешно приел, че ищцата твърди, че е променила държането на процесната част
като сключила договор за аренда на земеделски земи, докато в исковата молба като начален
момент на намерението за владеене на процесните имоти като свои била посочена смъртта
на чичото на ищцата през 2006 г.. Това довело да формиране на неправилни заключения на
съда относно давностния срок, както и необсъждане на релевантните доказателства.
Първоинстанционният съд погрешно заключил, че обективната невъзможност да се
манифестира пред ответницата намерението да се владеят и своят процесните имоти е
ирелевантна в случая. В цитираното ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на
ВКС, се поддържало становището, че за да превърне с едностранни действия държането във
владение, следва владелецът по недвусмислен начин да покаже отричане на владението на
другия съсобственик, както и да манифестира намерението си пред същия, но от тези
изисквания, било посочено изключение — когато се установи, че било обективно
невъзможно да се манифестира намерението да се владее и свои, какъвто бил настоящия
случай. Цитира съдебна практика в подкрепа на доводите си. Само ако местонахождението
на невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото
имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в
ЗС ред, но въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е
2
извършвал действия по упражняване на фактическата власт върху целия имот по начин да
бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал открито спрямо
него намерението си да свои целия имот, може да се приеме, че не е изпълнил надлежно
задължението си да обективира спрямо другия собственик намерението да владее идеалните
му части за себе си. Като обективна невъзможност в конкретния случай следвало да се счита
установеното по делото фактическо състояние между страните, че доказано по делото
ответницата живее от повече от 20 години в чужбина и не е поддържала никаква връзка с
роднините си, още повече с ищцата. От доказателствата не се установило ответницата да е
упражнявала владение и да е изразявала воля да упражнява правото си на собственост върху
процесните имоти. Същевременно ищцата упражнявала явно и необезпокоявано владение
върху процесните земи от смъртта на чичо й през 2006 г. за период от над 10 години.
Решаващият съд, въпреки, че възприел наличие на обективна невъзможност да се
манифестира пред насрещната страна намерението да се владее, което не се отричало от
ответницата, неправилно стигнал до заключението, че това обстоятелство е ирелевантно.
Въззивницата нямала как да манифестира намерението си пред ответницата, тъй като
последната от над 20 години живяла някъде в чужбина и не се завръщала в България. Това
обстоятелство изключвало необходимостта да се предприемат действия по отблъскване и
недопускане до имотите, а и ответницата никога не посещавала имотите. Било обективно
невъзможно да се покаже отричане на владението на другия съсобственик. Неправилен бил
и извода на първоинстанционния съд, че не следва да се кредитират показанията на
свидетеля - Г. П., като същите следвало се преценят с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, с
оглед на всички други данни по делото, но не и да не се кредитират изцяло. Погрешно съдът
приел, че от показанията се установява, че свидетелката свидетелства не въз основа на лични
свои впечатления, а за обстоятелства, съобщени й от ищцата, като дори в показанията се
сочело от кои лица е разбрала обстоятелствата, за които дава сведения. Именно с тези
показания се установявало и вътрешното убеждение на И. П., че владее земите като свои и
полагащи й се. Счита, че по делото е доказано, че ищцата е упражнявала явно и
необезпокоявано владение върху процесните имоти от 06.01.2006 г. до 2018 г., като това
било осъществено чрез текущата им поддръжка, стопанисването им, разходване на парични
средства и получаване на аренда. От този момент ищцата се превърнала от държател във
владелец и не следвало да доказва завладяване на идеалните части, принадлежащи на
ответницата и отблъскване на владението й, тъй като това било обективно невъзможно
предвид нейната дезинтересираност и обичайното й местопребиваване извън България.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от И. М. И., в който излага становище за
неоснователност на жалбата. В отговора въззиваемата излага, че в жалбата не се сочи от кои
факти, обстоятелства и изводи на съда е направено погрешното тълкуване, което е довело до
неправилното решение. Заявява, че страните са роднини, които заедно с други наследници,
са получили едно общо наследство - процесните земеделските земи. И. П. твърдяла, че е
придобила по давност правото на собственост единствено върху идеалните части на И. И.,
като обработвала земите на основание договор за аренда. Ищцата не твърдяла начален
3
момент на владение — 2006 г.. Началния момент следвало да е конкретен, а именно
посочване на дата и месец, а не се сочели доказателства за този начален момент. Невярно
било твърдението, че имало обективна невъзможност за манифестиране на владение, както и
намерение за своене. През 2019 г., самата ищца, в качеството й на арендатор, който
обработва процесните имоти платила на И. И. дължимата й се рента, следователно тя била
лесно намерена, а и самото плащане отричало намерението за своене. По делото от
събраните писмени доказателства единствено се индивидуализирали процесните имоти. От
показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел на ищцата, за
това какво е чувала, не били достатъчни да установят наличието на анимус или начален
момент на владение. Правилно първоинстанционния съд не кредитирал показанията на Г.
П., като лице попадащо в хипотезите на чл. 172 ГПК и не възприела лично факти и
обстоятелства относими към предмета на делото. Моли обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски пред въззивната инстанция.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в
рамките на законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК, въззивният съд
констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият
съдебен състав взе предвид следното:
Пред районен съд – Козлодуй ищцата - И. Н. П. е предявила срещу ответницата - И.
М. И., иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване по отношение на ответницата, че ищцата е
собственик по силата на наследяване и давностно владение, в периода 2006 г. - 2018 г. на 1/8
идеални части от правото на собственост на процесните недвижими имоти. Ищцата излага
твърдения в исковата молба, че процесните земеделски земи са възстановени на общия на
ищцата и на ответницата наследодател - Н. Т. Н., починал на 13.08.1983 г., оставил за
наследници четирите си деца: К. Н. С. - починала на 22.01.1991 г., С. Н. П. - починала на
10.12.1996 г., М. Н. Т. - починал на 09.03.1989 г. и А. Н. Т. - починал на 04.01.2004 г.. След
смъртта си К. Н. С. с права 1/4 идеални части от процесните земеделски земи оставила за
свои наследници двамата си сина Н. А. П., починал на 31.12.2017 г. - баща на ищцата и М.
А. П., починал на 06.01.2006 г. - баща на ответницата. След смъртта на баща си, ответницата
е наследила по закон 1/8 идеални части от правото на собственост върху гореописаните
земи, които ищцата претендира по делото, да е придобила въз основа на давностно владение,
осъществявано в периода 2006 г. - 2018 г.. Ответницата И. И. напуснала България и се
установила в чужбина години преди смъртта на наследодателя си през 2006 г., като същата
била с неизвестно местонахождение. И. И. не поддържала каквато и да е връзка нито с
ищцата, нито с останалите наследници. Не се завърнала в България при смъртта на баща си,
не била открита и във връзка с конституирането й на мястото на последния като въззивник
по възз. гр. д. № 11406/2016 г. по описа на Софийски градски съд. След смъртта на М. А. П.
през 2006 г., за процесните земи, полагала грижи единствено ищцата И. П., в продължение
на период повече от 10 години, стопанисвала имотите като нейни, грижела се да не
4
запустяват, редовно пътувала до област Враца и получавала рента, след сключване на
договор за аренда, разходвала парични средства във връзка с поддръжката на имотите.
Намерението си да свои земята ищцата изразявала ясно и нееднократно пред останалите
съсобственици. В настоящия случай налице било предвиденото в т. р. № 1 от 06.08.2012 г.
на ВКС по т. д. № 1/2012 г., ОСГК изключение - обективна невъзможност да бъде
„манифестирано" пред съсобственика и/или „отблъснато” владението на същия, тъй като И.
М. И. живяла извън България още преди смъртта на наследодателя си като няма данни да се
е завръщала в България, била търсена многократно, с оглед защита и упражняване на други
вещни права, но била неоткриваема, както в България, така и в чужбина.
В срока по чл. 131 ГПК постъпил отговор на исковата молба от ответницата И. М. И.,
в който се оспорва основателността на исковата претенция. Ответницата твърди, че от дълги
години живее в Италия, но никога нямало дълги периоди от време, в които изобщо да не се
връща в България. Макар баща й да починал през 2006 г., в България, в гр. Белене, останала
да живее майка й, с която регулярно се чувала и се прибирала за да може да я вижда и да й
помага при нужда. Като малка баща й казвал, че има земи във Врачанско, а като пораснала
ходила с него в ***, в *** и в ***. След неговата смърт, посетила земите, като не
изглеждало да се обработват. През исковия период не била търсена за да получи нейната
част от рентата. Свързването с нея не било трудно, като когато всички съсобственици,
включително ищцата, взели решение да се разпоредят със собствените си идеални части
ответницата получила обаждане от братовчедка й М. Н.. Ответницата нямала желание да
продаде идеалните си части, но всички останали сънаследници сключили с Г. К. Г. покупко-
продажба на 14.06.2019 г., за техните собствени идеални части от процесните имоти, както и
за други недвижими имоти. Ответницата имала висящо дело за делба с Г. К. Г. - гр. д. №
56/2021 г. по описа на Районен съд Козлодуй за процесните имоти.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени и гласни доказателства. Пред
въззивната инстанция са събрани гласни доказателства - показанията на един свидетел.
След като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във
връзка с доводите на страните, настоящият съдебен състав приема за установено от
фактическа страна следното:
По делото са приложени скици от 11.09.2020 г. на процесните имоти, на които е
отразено, че същите са записани на името на Н. Т. Н., на основание решения, издадени по
реда на ЗСПЗЗ, като впоследствие на основание нотариален акт № 187 от 13.03.2014 г. за 1/8
идеална част, нотариален акт № 186 от 13.03.2014 г. за 1/8 идеална част и нотариален акт №
148 от 14.06.2019 г. за 60/96 идеални части, всички на Служба по вписванията - Козлодуй,
като собственик на посочените идеални части от процесните имоти е записан Г. К. Г..
Представено е удостоверение за наследници, издадено от Община ***, с. ***, от
което се установява, че Н. Т. Н. е починал на 13.08.1983 г. и негови законни наследници са:
1/ дъщеря К. Н. С., починала на 22.01.1991 г. и оставила за свои наследници: 1.1/ внук Н. А.
П., починал на 31.12.2017 г. и оставил за свои наследници: съпруга Г. Т. П.; правнук М. Н.
А.; правнук Т. Н. П. и правнучка И. Н. П.;1.2/ внук М. А. П., починал на 06.01.2006 г. и
5
оставил за своя наследница: правнучка И. М. И.; 2/ дъщеря С. Н. П., починала на 10.12.1996
г. и оставила за свои наследници: 2.1/ внук П. Г. П., починал на 31.10.2016 г. и оставил за
свои наследници: съпруга Ц. П. П.; правнук Г. П. П. и правнук А. П. П.; 2.2/ внук А. Г. П.,
починал на 05.05.2007 г. и оставил за свои наследници: съпруга В. А. П.; правнук В. А. П. и
правнук С. А. П.; 3/ син М. Н. Т., починал на 09.03.1989 г. и оставил за свои наследници:
внук В. М. Н., починал на 11.02.2008 и оставил за свои наследници: съпруга К. П. Н. и
правнук М. В. Н.; 4/ син А. Н. Т., починал на 04.01.2004 г. и оставил за свои наследници:
внучка С. А. С. и внучка М. А. Т..
От приложен списък на призовани лица по в. гр. д. № 11406/2016 г., насрочено за
28.03.2017 г. и съдебно разпореждане от 06.12.2016 г., обективирано върху списъка, се
установява, че съдебния състав разглеждащ делото е констатирал, че конституираната в хода
на производството ищца И. М. И. няма известен адрес на територията на Р България, във
връзка, с което е дал съответните указания по делото.
От приложен договор за аренда на земеделски земи от 25.08.2008 г., между Г. К. Г.,
като арендатор, от една страна и М. А. Т., С. А. С., М. В. Н. и Г. П. П., като пълномощник
на П. Г. П., С. А. П. и В. А. П., като арендодатели, от друга страна, се установява, че е
сключен договор за аренда на земеделска земя за пет от процесните имоти /предмет на
договора не е единствено поземлен имот с идентификатор № 48492.90.5/, за срок от
01.10.2008 г. до 01.10.2013 г., при годишно арендно плащане в размер 20,00 лева на декар.
От приложен анекс от 28.01.2013 г. между Г. К. Г., като арендатор и М. В. Н., като
арендодател е видно, че договора за аренда на земеделски земи от 25.08.2008 г., е изменен в
частите за срока и арендното плащане, като е продължен срока му от 01.10.2013 г. до
01.10.2018 г. и е увеличено годишното арендно плащане до размер 35,00 лева на декар.
От приложен нотариален акт № 85, том III, рег. № 3570, дело № 161 от 14.06.2019 г.,
за покупко – продажба, се установява, че Г. Т. П., Т. Н. П., И. Н. П., лично и като
пълномощник на М. Н. А., С. А. С. - лично и М. А. Т., лично и като пълномощник на Г. П.
П., на А. П. П., на Ц. П. П., на В. А. П., на В. А. П., и на С. А. П., са продали на Г. К. Г.,
общо 60/96 идеални части от процесните недвижими имоти.
От приложено съдебно решение от 20.07.2021 г., постановено по гражданско дело №
56/2021 г. на Козлодуйския районен съд, се установява, че е допусната съдебна делба между
Г. К. Г. и И. М. И., на процесните имоти, при следните квоти: за Г. К. Г. - 84/96 ид.ч., а за
И. М. И. - 12/96 ид.ч..
От показанията на разпитаната пред първоинстанционния съд свидетелка Г. Т. П.,
майка на ищцата, преценени по реда на чл. 172 ГПК, с оглед на всички други данни по
делото, предвид възможната заинтересованост на свидетелката, се установяват следните
обстоятелства: свидетелката заявява, че не знае ответницата къде се е намирала през
последните 20 години; две години, преди заседанието се чули с ответницата по телефона и
тя казала, че има проблеми, нещо свързано със земи; преди това не се търсили по никакъв
повод; баща й бил болен и материално много зле; когато бащата на ответницата починал,
6
полицията и свидетелката издирвали ответницата много време, но не я открили и накрая, се
наложило ответницата със съпруга си да го погребат; ищцата дълги години пътувала и се
занимавала с имотите, за които става въпрос по делото; ищцата се грижела за земите, които
били дадени под аренда; всяка година, ищцата идвала и движела нещата покрай
наследствените земи; свидетелката чувала М. – бащата на ответницата да казва, от
благодарност, че един ден земите ще останат за ищцата, защото за него никой друг не се
грижел; процесните земи се намирали в землището около с. *** и с. ***, но свидетелката не
ги знае точно коя къде е, не е ходила, знае ги от дъщеря си, която е ходила всяка година да
получава аренда; земите били обработвани на основание договор за аренда, като ответницата
първоначално не я намерили, но после през 2019 г. ѝ превели всичките пари наведнъж.
От показанията на разпитаната във въззивното производство свидетелка М. А. Т.,
леля на страните, преценени по реда на чл. 172 ГПК, с оглед на всички други данни по
делото, предвид възможната заинтересованост на свидетелката, се установяват следните
обстоятелства: свидетелката заявява, че знае, че ответницата живее в Италия, може би
повече от 15 години и не знае нейния адрес в Италия; от поне 30 години свидетелката
нямала връзка с ответницата, като същата дори не знаела, че баща й е починал преди 15
години, поради което свидетелката смята, че ответницата не се е завръщала в Р. България;
ответницата не е посещавала процесните имоти и не се е грижила за тях; другите
съсобственици години наред искали да продадат земите, но не можели да го направят, тъй
като не можели да открият ответницата; никой не се грижил за дела на ответницата; ищцата
се занимавала с имотите, защото представлявала баща си; ищцата се грижела за земята, като
за своя; земите били 200 дка., реституирани на преките наследници – бащата на
свидетелката, неговите сестри и брат; отначало земята се управлявала от бащата на
свидетелката и другите преки наследници, като се отдавала под аренда; след това
свидетелката сключвала договор със следващия арендатор – Г.; първият контакт на
свидетелката с ответницата бил при едно огромно издирване, при което намерили телефона
на майка й, за да се разберат да дойде, да продават земя; ответницата дошла и казала, че
няма да продава, като не желаела да направят и делба, като това било през 2019 година;
няколко години, преди 2019 година, се опитвали да намерят ответницата, всеки от
фамилията я търсел, но нямали контакт с нея; арендаторът, който бил и кмет на селото, също
нямал връзка с нея; възможно било ответницата да се е връщала в Р. България при майка си,
но нямала никакъв контакт, с другите съсобственици; през 2019 година, свидетелката се
свързала с майката на ответницата, която заявила, че няма никакъв контакт с нея, но
свидетелката казала, че има опасност да се получи така, че после ответницата да каже, че са
й взели имотите, и 15 минути след това разговаряла с ответницата.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
За да бъде уважен този иск ищцата следва да проведе пълно и главно доказване на
юридическия факт, респ. фактическия състав, от който извежда твърдяното право на
7
собственост върху процесните недвижими имоти.
От събраните доказателства се установи по безспорен начин, че ищцата И. Н. П.,
ответницата И. М. И. и останалите наследници, посочени в удостоверението за наследници
на Н. Т. Н., починал на 13.08.1983 г., са придобили собствеността върху спорните
земеделски имоти по наследство и реституция, осъществена по реда на ЗСПЗЗ.
Ищцата основава претенцията си, че е собственик на 1/8 идеални части от правото на
собственост на процесните недвижими имоти, първоначално наследени по закон от
ответницата, на придобиване на посочените идеални части по давност по силата на изтекла
в тяхна полза придобивна давност, в периода 2006 г. - 2018 г..
Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност
при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на
определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата
на чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата
на чл. 79, ал. 2 ЗС. Владението е едновременно проявление на субективен и обективен
елемент. Обективният елемент се изразява в упражняване на фактическата власт върху
вещта и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху
имота по съдържание като на собственик – /в този смисъл ППВС № 6 от 1974/.
Субективният елемент на владението – намерението за своене е трудно доказуемо, защото е
психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима
презумпция в чл. 69 ЗС. Следва да бъде установено, че се упражнява непрекъснато, трайно,
явно и необезпокоявано фактическа власт върху вещта.
Не се установи по делото, ищцата да разполага с юридическо основание, като
обективен елемент, представляващ акт с вещноправни последици, годен да я направи
собственик на претендираните 1/8 идеални части от наследствените имоти, първоначално
наследени по закон от ответницата, поради което предвиденият в закона период от време за
придобиване правото на собственост в този случай е 10 години – чл. 79, ал. 1 ЗС.
Що се касае до субективния елемент, при спор за придобиване по давност на
съсобствен имот от един или няколко от съсобствениците следва да се даде отговор на
въпроса дали той/те владее/ят изключително за себе си целия имот и от кога. По начало
упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало,
докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил
фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го
прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията
на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите
идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв
характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на
останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio possessionis/,
при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се
позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е
8
извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите
съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези
действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на
останалите и промяната поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез
действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно
невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани.
В този смисъл – Тълкувателно решение от 06.08.2012 г. по Тълкувателно дело № 1/2012 г. на
ОСГК на ВКС.
Като съсобственици на имота, ищцата и ответницата имат правото да ползват
самостоятелно цялата вещ – чл. 31, ал. 1 ЗС. Затова, само въз основа на факта, че
съсобственият имот продължително време се е ползвал от един от съсобствениците, не може
да се съди за това дали той е преобърнал държането на чуждите идеални части във владение
за себе си или упражнява предоставеното му от закона право да си служи с цялата вещ – в
този смисъл Решение № 192/16.02.2017 г. по гр. дело № 763/2016 г. на I г.о. на ВКС. Следва
да се докаже извършването на такива действия, които явно и недвусмислено обективират
спрямо останалите съсобственици намерението им да владеят техните идеални части за себе
си. Както в цитирания съдебен акт, така и в други такива - Решение № 8/19.02.2014 г. по гр.
д. № 5109/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 158 от 2.01.2019 г. на ВКС по гр. д. №
4221/2017 г., II г. о., ГК и др. се приема, че не представляват такива действия дори
снабдяването на съсобственика с констативен нотариален акт и за чуждите идеални части,
нито отдаването на имота под наем или аренда и получаването на граждански плодове от
него. В посочената съдебна практика се разяснява, че сключването на договор за аренда
представлява действие на обикновено управление, което поначало може да извърши всеки
съсобственик, без да е необходимо съгласие на останалите участници в общността.
В конкретния случай ищцата И. Н. П. се позовава на давностно владение за
идеалните части наследени по закон от ответницата И. М. И., изтъквайки фактите, че в
периода от 2006 г. до 2018 г., след смъртта на прекия наследодател на ответницата – М. А.
П. през 2006 г., стопанисвала имотите като нейни, грижела се да не запустяват, редовно
пътувала до област Враца и получавала арендното плащане за тези имоти, след сключване на
договор за аренда, разходвала парични средства във връзка с поддръжката на имотите. С
оглед изложената по-горе съдебна практика, настоящият съдебен състав намира, че само
факта на отдаването на имотите под аренда и получаването на граждански плодове не е
достатъчен, за да се приеме, че е осъществено придобиване по давност, тъй като това са
управителни действия по отношение на вещта и сами по себе си не водят до извод за
наличие на явно и несъмнено владение. Липсват каквито и да са доказателства за
предприети от ищцата действия, с които несъмнено да се демонстрира, че е престанала да
държи идеалните части от имотите за другите съсобственици и е започнала да ги държи за
себе си с намерение да ги свои, както и тези действия да са доведени до знанието на
останалите съсобственици, в частност на ответницата. Не са налице по делото в нито един
от доказателствените източници конкретни данни какви други грижи да не запустяват
9
имотите, освен отдаването им под аренда, са полагани, от който и да е от наследниците -
съсобственици, няма такива конкретни данни и за разходвани парични средства във връзка с
поддръжката на имотите, от ищцата или от друг наследник. В допълнение на изложеното по
– горе за значението за придобиването по давност на отдаването на имотите под аренда и
получаването на граждански плодове, в конкретния случай, съдът намира, че показанията на
разпитаните пред двете инстанции свидетелки Г. П. и М. Т., роднини на страните,
преценени по реда на чл. 172 ГПК, с оглед на всички други данни по делото, предвид
възможната заинтересованост на свидетелките, при съобразяване и на договора за аренда на
земеделски земи от 25.08.2008 г. и анекса от 28.01.2013 г., не следва да се кредитират в
частите, в които свидетелките излагат, че ищцата се грижела за земите, които били дадени
под аренда, всяка година идвала и движела нещата покрай наследствените земи, занимавала
се с имотите, защото представлявала баща си и се грижела за земята, като за своя. В
договора за аренда на земеделски земи от 25.08.2008 г. и анекса от 28.01.2013 г., липсват
данни ищцата да е участвала при сключването му като арендодател или представител на
такъв, същите са сключени от други наследници и техни представители, а по делото не са
налице и други доказателства, които да подкрепят показанията на двете свидетелки, в
частите за твърдените грижи за имотите, полагани от ищцата, което обуславя извод за
недостоверност на тези показания, в обсъжданите части.
Въпреки, че гореизложеното само по себе си обосновава извод за неоснователност
на предявения пред първата инстанция иск, респективно за неоснователност на въззивната
жалба, доколкото се установи липса на упражнявана фактическа власт и своене от ищцата,
по отношение идеалните части от процесните имоти, собствени на ответницата, съдът
намира, че за пълнота следва да обсъди твърдяното по делото наличие на обективната
невъзможност за демонстриране на намерението за своене на ищцата спрямо ответницата.
Относно твърденията, че ответницата изобщо не се е интересувала от имотите и не е
предприемала действия във връзка със стопанисване на същите, може да бъде отбелязано
следното: Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Решение №
17/01.03.2017 г. по гр. дело № 2923/2016 г. на II г.о. на ВКС, обективната невъзможност за
демонстриране на намерението за своене е изключение и поради това не може да бъде
прилагана разширително. Не е налице обективна невъзможност за демонстриране на
намерението за своене от страна на владеещ съсобственик, когато невладеещият
съсобственик, макар и с известно местожителство в страната, не се интересува от имота и не
изявява воля да упражнява правото си на собственост. И в тези случаи намерението за
своене на владеещия съсобственик трябва да бъде демонстрирано пред другите
съсобственици ясно и категорично с отричане на техните права върху съсобствената вещ.
Ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на
страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения
имот, манифестирането на подобни действия е обективно невъзможно – в този смисъл
решение № 214/28.10.2015 г. по гр. дело № 1919/2015 г. на I г.о. на ВКС. По делото в
показанията на разпитаните пред двете инстанции свидетелки Г. П. и М. Т. не са налице
конкретни данни ищцата или някой друг от съсобствениците да е търсил ответницата през
10
2006 година или поне в значимия за прилагане на придобивната давност десетгодишен срок
преди 2018 г., за да демонстрира намерението си за своене на имотите. Свидетелките Г. П. и
М. Т. установяват, че през 2006 година ответницата е търсена по повод смъртта и
погребението на баща ; няколко години, преди 2019 година, била търсена за продажба и
делба на процесните имоти, а през 2019 г. съсобствениците превели всичките полагащи
се по договорите за аренда пари наведнъж. От списъка на призовани лица по в. гр. д. №
11406/2016 г., насрочено за 28.03.2017 г. и съдебно разпореждане от 06.12.2016 г.,
обективирано върху списъка, се установи, че конституираната в хода на производството
ищца И. М. И. е нямала известен адрес на територията на Р България, през 2016 г.. С оглед
изложеното не се установи по делото от ищцата, същата да е търсила ответницата за да
демонстрира намерението си за своене на имотите и последната да не е открита, като от този
момент да е изтекъл значимия за прилагане на придобивната давност десетгодишен срок.
Такива данни са налице в показанията на свидетелката М. Т., но едва за 2019 година и не за
своене от ищцата, а от самата свидетелка, която се свързала с майката на ответницата и
заявила, че има опасност после ответницата да каже, че са й взели имотите, като малко по –
късно ответницата се свързала със свидетелката, но своене от страна на свидетелката, извън
процесния период, не може да обоснове претендираните от ищцата последици.
В обобщение на всички изложено, настоящият съдебен състав приема за недоказан
и поради това неоснователен предявеният установителен иск с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК. Като е достигнал до същия краен извод и е отхвърлил иска, районният съд е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Предвид изхода на делото жалбоподателят следва да заплати на ответницата по жалба
направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 1000,00 лева, за адвокатско
възнаграждение, тъй като от приложения по делото договор за правна защита и съдействие
се установява, че такова възнаграждение в размер на 1000,00 лева, е уговорено между
ответницата по жалбата и единия от представлявалите я адвокати - Я. Я..
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 51 от 18.02.2022 г., постановено по гр. д. № 692/2021
г. по описа на Районен съд – Козлодуй.
ОСЪЖДА И. Н. П., с ЕГН **********, от ***, да заплати на И. М. И., с ЕГН
**********, от ***, сумата 1 000,00 лева, представляваща направени пред настоящата
инстанция разноски.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на РБ
в едномесечен срок от връчването му на страните.
11
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12