РЕШЕНИЕ
№ 273
гр. ЛЕВСКИ, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и първи
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Десислава К. Николаева
при участието на секретаря ИЛИЯНА П. ИЛИЕВА-ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Десислава К. Николаева Гражданско дело №
20254410100356 по описа за 2025 година
въз основа на данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са от С. Д. П. от гр.Белене срещу „***“ АД, гр.София
кумулативно обективно съединени искове, както следва:
1. за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит
№***г., сключен между страните, при условията на евентуалност - в случай
на отхвърляне на главния иск, за прогласяване нищожност на клаузата за
неустойка - чл.10 от договора за потребителски кредит;
2. за осъждане на ответника на основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД да върне на
ищеца С. Д. П. сумата в размер на 240 лв. /след допуснато в о.с.з. изменение
размер на иска на основание чл.214 ГПК/ - получена без правно основание по
Договор за потребителски кредит №***г., ведно със законната лихва считано
от датата на предявяване на иска до пълното погасяване на вземането.
Ищецът твърди, че на 16.04.2024г. сключил с ответното дружество „***“
АД Договор за потребителски кредит №***, по силата на който му бил
отпуснат кредит в размер на 2000 лева за срок от 24 месеца. Уговорен бил
преференциален лихвен процент в размер на 38.95 %, годишният процент на
разходите по кредита бил изчислен на 49.65 %.
Твърди, че в чл.20 от договора било предвидено задължение за
1
потребителя в срок от 3 работни дни от сключване на договора да обезпечи
кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора,
което да отговаря на условия, посочени в чл.20, ал.3 от договора.
В чл.10 било предвидено, че ако кредитополучателят не представи
обезпечението по чл.20 от договора, дължи на кредитора неустойка в размер
на 11.40 лева плюс 0.190% от усвоения размер на кредита за първия ден на
забава и 0.190% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който
кредитът не е обезпечен. На ищеца била начислена неустойка в общ размер на
2736.00 лева, разпределена по 114 лв. за всяка една от 24-те вноски по
кредита. Твърди, че при главница от 2000 лв., начислената от кредитора
неустойка в размер на 2736.00 лв. надвишава 1,5 пъти главницата. В резултат
общо дължимата сума по кредита от 2909.86лв. /включваща главница и
договорна лихва/ се увеличила на 5645.86 лева, или общо дължимата сума от
5645.86 лв. станала почти 3 пъти по-голяма от дадената в заем сума от 2000
лв..
Твърди, че усвоил изцяло главницата от 2000 лв. по договора за
потребителски кредит.
Изложени са аргументи, че ищецът дължи връщане само на
договорената и получена главница и не дължи предвидените с договора
плащания за лихви, такси и неустойки, тъй като договорът за потребителски
кредит е нищожен.
Наведен е довод, че неустойката за непредставяне на обезпечение по
договора представлява скрито възнаграждение, което е свързано с оскъпяване
на кредита по недопустим от закона начин. Като разход по кредита,
неустойката следвало да бъде включена в ГПР. Сочи, че от клаузите на
договора липсва яснота за това какви компонентни са включени в ГПР, но
фактът, че дължимото плащане по договора, включващо главница, лихва и
неустойка е почти 3 пъти повече от главницата, води до извод, че посоченият
ГПР в договора от 49.65 % не отговаря на действителния. Твърди, че с
включването на неустойката в ГПР процентът на ГПР значително ще
надхвърли този, посочен в договора за кредит, както и законово допустимия
ГПР.
Навежда довод, че горното налага извод за нарушаване на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Сочи още, че всеки разход, който не е включен при
изчисляване на ГПР, но представлява възнаграждение на кредитора, е
нарушение на чл.10а, чл.19 ЗПК, което води до невъзможност потребителят да
разбере как е сформиран ГПР, как е изчислен, какво се включва в него, което
води до липса на посочен ГПР.
2
Навежда довод, че нарушаването на горните разпоредби от своя страна
води до извод за недействителност на договора на специалните основания в
чл.22 от ЗПК.
Излага аргументи за нищожност на клаузата на чл.10 от договора за
потребителски кредит, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на
11.40 лева плюс 0,190% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава
и 0,190% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който
кредитът не е обезпечен, която сума видно от погасителния план е общо в
размер на 2736.00 лв. - на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване
на нормите на чл.143, ал.1 от ЗЗП, във връзка с чл.24 от ЗПК. Твърди
нееквивалентност на престациите и нарушаване принципа на справедливост.
Твърди нищожност на клаузата за неустойка, като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като с
договора се задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано висока неустойка. Сочи, че само претендираната
неустойка е един път и половина над договорения и отпуснат размер на
кредита. Оскъпяването на кредита чрез заплащане на неустойка в размер
почти един път и половина над главницата счита, че представлява нарушение
на принципа на добросъвестност и справедливост, целта на който е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата.
Излага аргументи, че прекомерно високият размер на неустойката не
може да се обоснове с твърдението на кредитора, че поема по-висок риск с
предоставянето на кредит на лице, което не е осигурило поръчител. Сочи, че в
глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредит. Счита, че разгледана в този аспект, клаузата на чл.10 от
договора, според който се дължи неустойка, се намира в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки
прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително значително
увеличаване размера на задълженията.
На следващо място навежда довод, че неустойката за неизпълнение на
3
акцесорно задължение е неустойка, която излиза извън присъщите си
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване, поради което същата се явява
нищожна. Предвидената с процесния договор неустойка не обезпечава
вземане на кредитора за вреди, каквито не биха могли да настъпят само заради
неизпълнението на задължението на кредитополучателя да представи
обезпечение. Навежда довод, че поради същата причина неустойката няма и
възстановителна функция, а прилагането й като санкция не може да обоснове
законосъобразност, доколкото паричният й еквивалент е значителен - почти
един път и половина оскъпяване спрямо договорената главница. Плащането
на сумата по предвидената с договора неустойка цели значително обогатяване
на кредитора за сметка на потребителя, поради което тази клауза противоречи
на добрите нрави и цели заобикаляне на чл.33, ал.1 ЗПК.
На основание чл.131 от ГПК препис от исковата молба е връчен на
ответника, който в законоустановения срок е депозирал писмен отговор.
Признава за основателен установителния иск за нищожност на договора
за потребителски кредит.
Оспорва осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД.
Позовава се на разпоредбата на чл.23 ЗПК съгласно която, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен потребителят
връща чистата стойност на кредита. Твърди, че ищецът е направил плащания
по договора за кредит единствено на сумата в размер на 240 лв., с които
задължението му не е погасено, поради което не са налице суми, които да
подлежат на възстановяване, а обратното - кредитополучателят дължи
заплащане на непогасения остатък от отпуснатата и усвоена сума. Навежда
довод, че когато съдът обяви договор за потребителски кредит за
недействителен, по силата на чл.23 ЗПК се допуска връщане само на
надвнесената над действително усвоената сума, а не на всяко отделно
плащане, за което не е доказано, че е получено без основание.
Излага възражения за липса на представени от ищеца доказателства за
заплащане на сумата в размер на 50 лв. и че същата е заплатена без основание,
а не представлява частично изпълнение за погасяване на отпуснатата и
усвоена сума.
Излага възражения срещу искането на ищеца за присъждане на
разноски. Твърди, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на
делото, поради което на основание чл.78, ал.2 ГПК разноските следва да
останат в тежест на ищеца. При условията на евентуалност прави възражение
за прекомерност на адвокатския хонорар на пълномощника на ищеца,
4
претендиран на основание чл.38, ал.2 ЗА, като моли да бъде присъден такъв
под размерите, визирани в Наредба №1/2004г. при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото, като се позовава на
практика на СЕС.
С отговора на исковата молба е предявен насрещен иск с правно
основание чл.23 ЗПК от ответника „***“ АД срещу ищеца С. Д. П. за
осъждане да заплати остатъка от усвоената от нея по договора за кредит, но
непогасена сума в размер на 1760 лв., представляваща разликата между
усвоената сума в размер на 2000 лв. и извършените плащания за погасяване на
задължението в размер на 240 лв.
Твърди, че ответникът по насрещния иск е усвоил предоставената по
договора за кредит заемна сума в размер на 2000 лв., която е преведена по
банкова сметка, на която е титуляр. За погасяване на задълженията по
договора за кредит кредитополучателят е заплатил единствено сумата в
размер на 240 лв. на 03.09.2024г. Позовава се на разпоредбата на чл.23 ЗПК,
съгласно която при обявяване на договор за потребителски кредит за
недействителен кредитополучателят дължи връщане на чистата стойност на
кредита. Твърди, че в процесния случай е налице непогасен остатък от
усвоената сума, който е в размер на 1760 лв. и който следва да бъде заплатен
от ответника по насрещния иск на основание чл.23 ЗПК.
Препис от насрещния иск е връчен на ответника по него С. Д. П., който в
срока по чл.131 ГПК е подал писмен отговор.
Позовава се също на разпоредбата на чл.23 ЗПК, на основание на която
потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита. Твърди, че
заплатената от ответника по насрещния иск сума в размер на 240 лв. е
съотнесена от кредитора за погасяване на задължения по неравноправни
клаузи, поради което не е основание за извършване на прихващане.
Прави възражение срещу претенцията на ищеца по насрещния иск за
разноски, като твърди, че ищецът не е станал причина за завеждане на
насрещния иск, като не е оспорвал дължимостта на главницата и признал това
обстоятелство в първоначалната искова молба. Твърди, че недобросъвестен в
процесния случай е кредиторът, включил в договора неравноправни клаузи с
цел обогатяване за сметка на длъжника. При условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност на претендирания от ищеца по насрещния иск
адвокатски хонорар.
В съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощника адв.Й.М.
– ПлАК, който поддържа исковата молба по изложените в нея доводи. Моли
предявеният установителен иск за прогласяване нищожността на договора да
5
бъде уважен като основателен, както и с оглед направеното от ответника
признание. Излага съображения за основателност на осъдителния иск с правно
основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, тъй като със заплатената от ищцата сума
кредиторът е погасил недължими вземания, различни от главницата. Признава
основателността на предявения насрещен иск с правно основание чл.23 ЗПК,
тъй като ищцата дължи връщане на чистата сума по кредита в размер на 2000
лв., като след уважаване на иска по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД следва да бъде
извършено прихващане с тази сума. Моли на ищцата да бъдат присъдени
разноски. Излага аргументи, че направеното от ответника признание на иска
за нищожност на договора не го освобождава от задължението му за разноски,
тъй като с поведението си е дал повод за завеждане на делото, като не е
предприел действия по отстраняване на пороците в сключения договор за
кредит и е събирал недължими суми по него. Навежда довод, че ищцата и
ответник по насрещния иск не дължи разноски за него, тъй като е признала
същия и не е дала повод за завеждането му. Възразява срещу искането за
прихващане на разноски на двете страни, като счита, че не са налице
основания за това.
Ответникът не се представлява в съдебно заседание. Представено е
писмено становище чрез пълномощник адв.М.К. – САК. Прави искане за
прекратяване на съдебното дирене по насрещния иск и постановяване на
решение при признание на иска по него. Излага доводи за основателност на
насрещния иск по чл.23 ЗПК и неоснователност на първоначалния осъдителен
иск по чл.55 ЗЗД. Оспорва като неоснователно възражението на ищеца и
ответник по насрещния иск, че не е дал повод за завеждане на последния, като
сочи, че са налице дължими, но непогасени суми по договора за кредит, които
не са заплатени доброволно. Моли направените от ищеца разноски да останат
в негова тежест, тъй като ответникът не е дал повод за завеждане на делото,
при условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, като излага подробни съображения за това.
Моли в случай, че с оглед изхода на делото възникнат разноски за двете
страни, да бъде извършено прихващане и същите да бъдат присъдени по
компенсация.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по
делото доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното:
С доклада по делото съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от
доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
6
№***г.
Видно от клаузите на представения Договор за потребителски кредит
№***г., ведно с Приложение №1 – Погасителен план към него, на ищцата е
предоставена в заем сума в размер на 2000 лева със срок на погасяване 24
месеца, считано от датата на усвояване, чрез 24 анюитетни месечни вноски,
съгласно Погасителен план – Приложение №1 към договора. Уговорен е
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41 % и преференциален лихвен
процент в размер на 38,95%, който се прилага между страните към датата на
подписване на договора и се отнема в случай на просрочие повече от 60 дни.
Посочен е Годишен процент на разходите в размер на 49,65%.
В чл.20 е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство за
пълния размер на кредита. Уговорено е задължение на кредитополучателя в
срок от 3 работни дни от сключване на договора да обезпечи същия с
поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което поема
задължението да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на
всички негови задължения, произтичащи от договора за кредит. Предвидено е,
че поръчителят следва да отговаря на условията, посочени в чл.20, ал.3 от
договора, а именно: да е с брутен осигурителен доход над 1400 лв., работещ по
трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател,
да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над
30 дни, да не е страна по договор за кредит, сключен с „***“ АД.
В чл.10 от Договора за потребителски кредит е предвидено, че
кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че
не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл.20 – в
размер на 12,00 лв. плюс 0,200 % от усвоения размер на кредита за първия ден
на забава и 0,200 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за
който кредитът не е обезпечен.
Видно от приложения погасителен план към Договора за
потребителски, неустойката е изначално включена в погасителния план,
разсрочена на вноски към месечните вноски по съответния кредит, дължима
заедно с тях на същия падеж. Установява се, че месечната вноска за неустойка
е в размер на 114 лв., като общо дължимата сума за неустойка за целия период
на договора е в размер на 2736 лв.
С доклада по делото съдът е обявил за безспорно между страните и
ненуждаещо се от доказване, че кредиторът не е включил в размера на
посочения в договора за кредит ГПР като разход неустойката за неизпълнение
на задължението за непредставяне на обезпечение.
Обявено е за безспорно между страните и се установява от Платежно
7
нареждане за вътрешнобанков превод, че кредитополучателят е усвоил
отпуснатата в заем сума в размер на 2000 лв.
Не е спорно между страните и се установява от справка за платени суми
по процесния договор за кредит, че за погасяване на кредита ищцата е
направила едно плащане в размер на 240 лв. на 03.09.2024г. Установява се от
справката, че така заплатената сума в размер на 240 лв. е съотнесена от
кредитора за погасяване на договорна лихва в размер на 120,36 лв., законна
лихва в размер на 114 лв. и съдебни разноски в размер на 5,64 лв.
С оглед на така установеното от фактическа страна, съдът намира
от правна страна следното:
По установителния иск за прогласяване нищожност на договора за
потребителски кредит, при условията на евентуалност - за прогласяване
нищожност на клауза за неустойка:
Основателен е наведения от ищеца довод, че договорът за
потребителски кредит е нищожен на основание чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от
ЗПК - изначална недействителност на целия договор за потребителски заем,
тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
В процесния случай, не е спазено императивното изискване на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата предвижда, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 към закона
начин.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В посочената величина следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
8
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, включително
застрахователни премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита.
Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по
смисъла на чл.22 от ЗПК на договора за потребителски кредит, е налице не
само, когато в него изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен,
точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия
ГПР.
В процесния случай ГПР, посочен в договора, не отговаря на
действителния такъв, тъй като в него като разход следва да бъде включена
предвидената в договорите неустойка за непредставяне на обезпечение от
потребителя - кредитополучател.
Тълкуване клаузите относно изискването за обезпечение и
предвидената неустойка за неизпълнение на това задължение, налага извод, че
така уговорената неустойка излиза извън присъщите си функции -
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а по своето естество
има за цел скрито неправомерно увеличаване на сумата, която следва да бъде
върната от кредитополучателя и представлява допълнително прикрито
възнаграждение за кредитора и разход за потребителя.
Предвидената неустойка не обезпечава основните задължения на
длъжника, като част от същественото съдържание на договора за заем - не
обезщетява претърпени от кредитора вреди поради неизпълнение на
задължението за връщане на заемната сума и договорна лихва, а е предвидена
за неизпълнение на акцесорно, вторично задължение за представяне на
обезпечение. Изпълнението на последното не представлява такова,
произтичащо пряко от предоставената в заем сума, а би следвало да е от
значение за кредитора при преценката му относно това дали да отпусне заем и
при какви условия, с оглед липсата или наличието, вида на представеното от
длъжника обезпечение. В допълнение, преди отпускане на кредита
кредитодателят има задължение да извърши предварителна оценка на
9
платежоспособността на длъжника, произтичаща от разпоредбата на чл.16 от
ЗПК. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия.
Сключването на договора за кредит и без предоставяне на посоченото
обезпечение и изискването му едва в 3-дневен срок от усвояване на заемната
сума, за неизпълнение на което задължение се предвижда заплащане на
неустойка, води до извод за излизане на неустоечната клауза извън присъщите
й функции. С изискването в договора кредитополучателят да предостави в 3-
дневен срок след сключването му обезпечение, заемодателят на практика се
освобождава от задължението си да извърши предварителна оценка на риска,
като отпуска кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на
кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при трудно изпълними
условия да обезпечи кредита.
Извод за уговаряне на неустойката извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, а с цел неправомерно, скрито
увеличаване на сумата, която следва да бъде върната от заемателя, следва и от
заложените многобройни критерии относно исканото обезпечение, което ги
прави изначално невъзможни за изпълнение в уговорения срок, както и от
условието за предварително одобрение от кредитора. Неизпълнението на това
задължение, което е изначално ясно за кредитора предвид изискванията и
изключително краткия срок, е обвързано с неустойка, която е значителна по
размер – 2736 лв., което надхвърля отпуснатата в заем сума от 2000 лв., а
общо дължимата сума по кредита от 2909,86 лв./главница+лихва/ нараства
почти двойно на 5645,86 лв.
Извод за уговаряне на неустойката извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, а с цел неправомерно, скрито
увеличаване на сумата, която следва да бъде върната от заемателя, следва и от
тълкуване на горното в съвкупност с изначалното предвиждане на
неустойката като разсрочено задължение в погасителния план и включването
й в месечните погасителни вноски, с което размерът им се увеличава.
Така установеното води до извод, че действителната цел на
предвидената неустойка не е да обезпечи предоставянето на обезпечение от
страна на потребителя, нито да обезщети евентуалните вреди от
необезпечаването на кредита, а се касае за скрит разход по кредита, който
увеличава цената на финансовата услуга. Заплащането на неустойката поради
10
изначално невъзможните за изпълнение изисквания към обезпечението в
уговорения срок е разход, който е бил известен на кредитора още към момента
на сключване на договора за кредит, поради което и е бил включен в
погасителния план. Неустойката на практика предоставя сигурна печалба за
кредитора, а заплащането й - допълнителна финансова тежест за потребителя.
Поради това същата отговаря на критериите на §1, т.1 от ДР на ЗПК за „общ
разход по кредита за потребителя“ и е следвало да бъде включена като разход
при изчисляване и посочване в съответния договор на ГПР.
Не е спорно по делото, че в ГПР по процесния договор за кредит не е
включена неустойката за непредоставяне на обезпечение. От изложеното
следва извод, че е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
предвиждаща, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, като в процесния случай посоченият в договора размер
на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
Нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК води до недействителност на
целия договор за кредит на основание императивната разпоредба на чл.22 от
ЗПК.
Предявеният установителен иск за прогласяване нищожност на Договор
за потребителски кредит №***г. следва да бъде уважен, като основателен.
С оглед уважаване на главния иск за прогласяване нищожността на
договора за потребителски кредит, не се е сбъднало процесуалното условие за
произнасяне по предявения от ищеца при условията на евентуалност иск за
прогласяване нищожност на клаузата за неустойка по чл.10 от договора.
По осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД:
Предвид обявяването на договора за потребителски кредит за нищожен
на основание чл.22 ЗПК, приложима е разпоредбата на чл.23 ЗПК, съгласно
която, когато договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита - усвоената главница, но не дължи лихва и други
разходи по кредита.
Установява се, че ищецът е заплатил сумата от 240 лв. по договора за
кредит, като със същата са погасени задължения към кредитора, различни от
главницата. Така заплатената сума от 240 лв. се явява платена при изначална
липса на правно основание с оглед нищожността на договора и предвид
разпоредбата на чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД подлежи на реституиране в
патримониума на ищеца.
От ответника е направено възражение за прихващане на недължимо
платената сума от 240 лв. със задължението на кредитополучателя за връщане
11
на чистата стойност на кредита от 2000 лв. Доколкото стойността на сумата по
възражението за прихващане надхвърля претенцията по осъдителния иск с
правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, последният следва да бъде отхвърлен
изцяло, като погасен чрез прихващане с насрещното вземане на ответника по
чл.23 ЗПК за чистата стойност на кредита.
По насрещния иск с правно основание чл.23 ЗПК:
Налице е изрично признание от ответника на предявения насрещен иск
по чл.23 ЗПК и искане от ищеца за постановяване на решение при признание
на иска, като съдът в първото открито съдебно заседание е прекратил
съдебното дирене по този иск и е посочил, че ще се произнесе с решение при
признание на иска. Признатото от ответника право не противоречи на закона
или на добрите нрави, не са налице ограничения за разпореждане с признатото
право. С оглед изложеното и на основание чл.237, ал.2 от ГПК не следва да се
излагат доводи по същество и да се извършва анализ на доказателствата, а да
се постанови решение съобразно направеното признание. Предявеният
насрещен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца остатъка от
усвоената, но непогасена главница по кредита – в размер на 1760 лв., следва да
бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на насрещния иск 01.07.2025г. до окончателното изплащане на
задължението.
Относно разноските:
С оглед уважаване на главния установителен иск за прогласяване
нищожност на договора за потребителски кредит, на основание чл.78, ал.1
ГПК на ищеца се дължат разноски.
Съдът намира за неоснователен довода на ответника, че разноските на
ищеца по уважения главен установителен иск следва да останат в негова
тежест на основание чл.78, ал.2 ГПК. Посочената разпоредба изисква
кумулативното наличие на две предпоставки – признание на иска от ответника
и същият с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото. В
процесния случай втората предпоставка не е налице. Касае се за
установителен иск за прогласяване нищожност на договор за потребителски
кредит. Кредиторът не е предприел действия по отстраняване на пороците в
договора, като установяване нищожността на клауза или на целия договор за
потребителски кредит е възможно за потребителя единствено по съдебен ред,
а не и извън съдебно. Предвид на това с действията си кредиторът е дал повод
за завеждане на делото – за защита правата на потребителя чрез иск пред съда,
и с оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК в негова тежест
следва да бъдат възложени направените от ищеца разноски.
12
Претендирано е на основание чл.38, ал.1, т.2 ГПК присъждане в полза на
пълномощника на ищеца на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
Неоснователно е направеното възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар. Съдът намира, че същият е в справедлив размер при
съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, осъществените от
пълномощника процесуални действия, материалният интерес на иска и
ориентировъчните размери на адвокатско възнаграждение визирани в Наредба
№1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Претендираното
адвокатско възнаграждение не надвишава ориентировъчния размер, визирани
в Наредба №1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, при
съобразяване на материалния интерес. Отчетена е правната и фактическа
сложност на делото, приключило в едно с.з. при събиране само на писмени
доказателства, поради което съдът намира, че претендираният адвокатски
хонорар се явява справедлив такъв и следва да бъде присъден в полза на
адвоката.
Поради изложеното ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати на адв.Й.М. – ПлАК адвокатско възнаграждение за уважения главен
установителен иск в размер на 400 лв.
Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса по реда на чл.83,
ал.2 ГПК, предвид на което с оглед уважаване на предявения от него
установителен иск и на основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на РС-Левски дължимата се държавна такса по
уважения установителен иск в размер на 225,83 лв.
Предвид отхвърляне на предявения първоначален осъдителен иск по
чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника „***“ АД се
дължат направените разноски за защита по този иск, а именно адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв., доказателства за заплащане на които са
представени по делото.
С оглед уважаване на насрещния иск на основание чл.78, ал.1 ГПК
ответникът по него С. Д. П. следва да бъде осъден да заплати на ищеца по
насрещния иск „***“ АД направените разноски за заплатена държавна такса в
размер на 70,40 лв. и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 476 лв.
или разноски в общ размер на 546,40 лв., за които са представени
доказателства по делото.
Неоснователно е направеното от пълномощника на ответника по
насрещния иск възражение, че на кредитора не се дължат разноски, тъй като с
поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и е признала
иска. Не са налице кумулативно предвидените в чл.78, ал.2 ГПК предпоставки
13
за освобождаване на ответника от отговорността за разноски. Налице е
признание на иска от ответника по насрещния иск, но съдът приема, че с
поведението си същият е дал повод за завеждане на делото. Установява се, че
към датата на предявяване на насрещния иск за заплащане на непогасения
остатък от главницата по договора за кредит - 29.07.2025г., а дори и към датата
на предявяване на първоначалния иск за обявяване нищожността на договора -
22.05.2025г., са били налице падежирали вноски, т.е. изискуеми задължения за
главница, които не са били погасени. Неизпълнението на задължението на
ответника за погасяване на изискуемата главница представлява поведение,
дало повод за завеждане на насрещния осъдителен иск.
Съдът намира за неоснователно и възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Заплатеният адвокатски хонорар е в
справедлив размер при съобразяване на фактическата и правна сложност на
делото, осъществените от пълномощника процесуални действия,
материалният интерес на иска и ориентировъчните размери на адвокатско
възнаграждение визирани в Наредба №1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за
адвокатска работа. Претендираното адвокатско възнаграждение не надвишава
ориентировъчния размер, визирани в Наредба №1 от 9.07.2004г. за
възнаграждения за адвокатска работа, при съобразяване на материалния
интерес на иска. Отчетена е правната и фактическа сложност на делото,
приключило в едно с.з. при събиране само на писмени доказателства, поради
което съдът намира, че претендираният адвокатски хонорар се явява
справедлив такъв и следва да бъде присъден в полза на адвоката.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.22 от ЗПК Договор за
потребителски кредит №***г., сключен между С. Д. П., ЕГН:**********,
адрес: *** и „***“ АД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Д. П., ЕГН:**********, адрес: *** срещу
„***“ АД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, иск с правно
основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 240 лв. -
получена без правно основание по Договор за потребителски кредит №***г.,
ведно със законната лихва считано от датата на предявяване на иска до
пълното погасяване на вземането, КАТО ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ
с насрещното вземане на ответника „***“ АД по чл.23 ЗПК за чистата
стойност на кредита в размер на 2000 лв. по Договор за потребителски кредит
14
№***г., прогласен за нищожен.
ОСЪЖДА на основание чл.23 ЗПК С. Д. П., ЕГН:**********, адрес:
*** да заплати на „***“ АД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление:
***, сумата в размер на 1760 лв. - неплатен остатък от чистата стойност на
кредита по Договор за потребителски кредит №***г., прогласен за нищожен,
ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на насрещния
иск 01.07.2025г. до окончателното изплащане на задължението, която да бъде
заплатена по банкова сметка с IBAN: ***, BIC: ***, при „***“ЕАД, титуляр:
„***“АД.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК „***“ АД, ЕИК:***, със
седалище и адрес на управление: ***, да заплати по сметка на Районен съд -
Левски държавна такса в размер на 225,83 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА „***“ АД,
ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на адв.Й. В.
М., личен номер:*** АК-Плевен, адрес на кантора: ****, адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв. за уважения първоначален установителен
иск.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК С. Д. П., ЕГН:**********,
адрес: *** да заплати на „***“ АД, ЕИК:***, със седалище и адрес на
управление: ***, адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за
отхвърления първоначален осъдителен иск, което да бъде заплатено по
банкова сметка с IBAN: ***, BIC: ***, при „**“ЕАД, титуляр: „***“АД.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК С. Д. П., ЕГН:**********,
адрес: *** да заплати на „***“ АД, ЕИК:***, със седалище и адрес на
управление: ***, разноски в общ размер на 546,40 лв. за уважения насрещен
иск, които да бъдат заплатени по банкова сметка с IBAN: ***, BIC: ***, при
„***“ЕАД, титуляр: „***“АД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
15