№ 4031
гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100500709 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. К. У. срещу решение №
20208/08.11.2024г., постановено по гр. д. № 56730/2023г. на СРС, 29 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която е признато за установено по
предявения от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. "Ястребец" № 23 Б, срещу Л. К. У., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. София, ул. „*********, ап. 10,
положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че Л. К. У., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК ********* сумата от 124,08 лева, представляваща мораторна лихва
върху главницата за цена на доставена топлинна енергия за периода 15.09.2020
г. – 17.02.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 30.03.2023 г. по ч. гр. д. № 13908/2023 г. на СРС, 29 състав.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение
в посочената част. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е
допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението
да бъде отменено в обжалваната част и искът да бъде изцяло отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в
1
обжалваната част, като им бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Третото лице помагач не е подало отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства.
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Решението се обжалва единствено в частта, в която СРС е приел, че се
дължи мораторна лихва върху главницата за потребена топлинна енергия.
Въззивният съд намира тези оплаквания за неоснователни.
Задълженията на ответника за заплащане на цена на доставената енергия
са възникнали като срочни, а съгласно чл. 84, ал.1 от ЗЗД, когато денят за
изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му, поради което изпадането в забава не е обусловено от
изпращането на покана до длъжника.
По отношение на процесните вземания са приложими общите условия
на ищеца, одобрени на 27.06.2016г. В чл. 32, ал. 1 ОУ е предвидено, че за
месечната дължима сума по прогнозно потребление се издава ежемесечна
фактура. Според чл. 32, ал. 3 ОУ, след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
2
продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки /т. нар. обща фактура/.
Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ, клиентите са длъжни да заплащат стойността
на фактурите /месечни и общи/ в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Обезщетението за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ, се
начислява при неплащане на задължението по общите фактури в определения
срок. Следователно при действието на общите условия от 2016г., лихвата се
начислява единствено върху стойностите по общите фактури, издадени след
отчитане на изравнителния резултат, а не върху прогнозно начислените
месечни количества, затова падежите за плащане на сумите по месечните
фактури са без значение за дължимостта на мораторната лихва. Тя се дължи от
уговорената в общите условия по-късна дата, а именно след изтичане срока за
плащане на сумата по общата фактура. Задължението за плащане на сумата за
топлинна енергия е с определен падеж /45-дневен срок за плащане/ и
вземането за мораторна лихва възниква на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД с
изтичане на крайния срок за плащане, без да е необходима покана. Ето защо,
ответникът е изпаднал в забава за плащане на вземането за цена на топлинна
енергия.
Релевираното от ответника възражение, че вземането за главница
ставало изискуемо след покана, тъй като общите фактури били издадени
повече от 45 дни след изтичане на периода, за който се отнасят, е
неоснователно. Както е уточнено в чл. 32, ал. 3 от ОУ, общите фактури се
издават след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, а това се извършва след приключване на
съответния отоплителен период. Ако общата фактура не е издадена в рамките
на 45-дневния срок за плащане считано от изтичането на периода, за който
фактурата се отнася съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ, уговореният в общите
условия 45-дневен срок за плащане в полза на длъжника не се дерогира, а е
налице забава на кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД, която освобождава
длъжника от последиците на неговата забава. В този случай кредиторът не би
могъл да претендира плащане на мораторна лихва за период, предхождащ
датата на издаване на общата фактура.
В настоящата хипотеза, обаче, ищецът не претендира такава лихва.
Видно от приетите съобщения към фактури, мораторната лихва върху
3
главниците по общата фактура от 31.07.2020г. се претендират от първия ден
след изтичането на 45-дневния срок за плащане, считано от датата на издаване
на съответната обща фактура – 15.09.2020г. Общата фактура за отоплителния
сезон м.05.2019г. до 04.2020г. е издадена на 31.07.2020г., а лихва се
претендира от 15.09.2021г. Втората обща фактура за отоплителния сезон м.
05.2020г. до 04.2021г. е издадена на 31.07.2021г., като лихва за нея се дължи
от 15.09.2021г. Третата обща фактура е издадена на 31.07.2022г. и лихвата се
претендира за период от 15.09.2022г. Това, че в исковата молба е посочен
общият размер на мораторната лихва, който се претендира по трите общи
фактури и началният период по първата фактура, не променя горните изводи и
не означава, че се претендира мораторна лихва по втората и третата обща
фактура със същия начален период. Изчислени с интернет калкулатор
мораторната лихва по трите общи фактури, съответно по общата фактура от
31.07.2020г. – за периода от 15.09.2020г. до 17.02.2023г., по общата фактура от
31.07.2021г. за периода от 15.09.2021г. до 17.02.2023г. и по общата фактура от
31.07.2022г. за периода 15.09.2022г. до 17.02.2023г., е по – висока от
претендираната от ищеца сума.
Неоснователни са и доводите във въззивната жалба за недължимост на
сумата, тъй като на името на въззивника не са издавани фактури.
Задължението за заплащане на главница, респективно лихва възниква по
силата на облигационното правоотношение, а не с факта на издаване на
фактурите. Нещо повече, в случая противно на твърдяното в жалбата,
фактурите и изравнителните сметки са издавани именно на името на
жалбоподателя – Л. У..
Други оплаквания във въззивната жалба липсват, поради което съдът е
ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер
на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 20208/08.11.2024г.,
постановено по гр. д. № 56730/2023г. на СРС, 29 с-в.
ОСЪЖДА Л. К. У., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ул.
„*********, ап. 10 да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Ястребец №
23Б, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за въззивната
инстанция в размер на 100 лв.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на ищеца „Топлофикация София” ЕАД – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5