Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….. 2018 г.
Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети
септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
НЕВИН
ШАКИРОВА
при секретар Марияна
Иванова,
като разгледа
докладваното от съдия Пенева
въззивно гражданско дело
№ 1457 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на „Пристанище
Варна“ ЕАД против решение № 1121 от 19.03.2018
г., постановено по гр.д.№ 6751 по описа за 2017 г. на Районен съд - Варна, двадесет
и пети състав, с което е признато за незаконно и отменено уволнението на С.П.С.,
извършено със заповед № 16 от 28.03.2017
г., издадена от изпълнителния директор на въззивното дружество, на основание член
344, алинея 1, точка 1 от Кодекса на труда /КТ/; възстановен е С.П.С. на
заеманата преди уволнението длъжност „водач
на МПС – пристанищен механизатор I група” в „Пристанище
Варна“ЕАД, на основание член 344, алинея 1, точка 2 от КТ; осъден е въззивника да
заплати на С.П.С. сумата от
6 743,32 лева, представляваща обезщетение вследствие на незаконно
уволнение за периода 29.03.2017 г. до 29.09.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда /23.05.2017 г./ до окончателното
изплащане, на основание член 225, алинея 1 от КТ; осъдено е дружеството да
заплати на С.П.С. сумата от 419,55 лева, представляваща направени разноски по
делото, на основание член 78, алинея 1 от ГПК, както и в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Варненския
районен съд сумата от 319,73 лева, представляваща дължима държавна такса
по делото и изплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице по ССчЕ,
на основание член 78, алинея 6 от ГПК.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност
и незаконосъобарзност на решението на първата инстанция, както и за
постановяването му при съществени нарушения на процесуалните правила.
Конкретните доводи са, че при явяването на работа на работника на 27.03.2017 г.
същият не е представил необходимото свидетелство за управление на МПС, което е
нарушение на член 100, алинея 1, точка 1 от ЗДвП, което му е върнато от МВР на
30.03.2017 г.; тази му простъпка препятства възможността да бъде допуснат да
изпълнява трудовите си задължения на водач на МПС, включително и за техническо
обслужване. Въззивникът намира, че обстоятелствата, които първоинстанционният
съд е приел за доказани, не намират опора в събраните доказателства – че
работникът е поискал да му бъде разрешен платен годишен отпуск, преместването
му на осемчасов график, обективна невъзможност да получи свидетелството си за
правоуправление пред 30.03.2018 г. Също така са необосновани изводите, че
работникът е можело да бъде зает с друг вид трудова дейност, за която не е
необходима правоспособност на водач на МПС, докато получи свидетелството си за
правоуправление на МПС, както и, че работникът е положил дължимата грижа
относно снабдяването с цитираното свидетелство. Излагат се и доводи, че е
налице нарушение на член 8, алинея 1 от КТ.
Иска се отмяна на атакуваното решение в обжалваните му части и
постановяване на ново, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбата се
поддържа по изложените в нея аргументи, като се претендират и разноски.
Въззиваемата страна в срока по член 263, алинея 1 от
ГПК е депозирала отговор по въззивната жалба, с който оспорва същата. Излага с
подробни доводи, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно. В съдебно
заседание оспорва същата, като излага аргументи за правилност и
законосъобразност на решението на ВРС с искане за потвърждаването му и за
присъждане на разноски.
Въззивната жалба е подадена от лице, легитимирано да
обжалва първоинстанционното решение, като неизгодно за него. Правото си на
жалба, то е упражнило в срок. Жалбата отговаря на изискванията на член 260 и
член 261 от ГПК. При извършената служебна проверка по валидността на обжалваното решение
съобразно нормата на член 269 от ГПК съдът не открива пороци, водещи до
неговата нищожност или недопустимост.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, гражданско отделение – първи състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, и след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства, както и становищата на страните и по
вътрешно убеждение, съобразно член 235 от Гражданския процесуален кодекс, счита
за установено от фактическа и правна страна следното:
В исковата молба се излага, че ищецът е работил при ответника по трудов
договор за неопределено време, считано от 03.09.1990 г. на различни длъжности,
последната от които била „водач на МПС – пристанищен механизатор I група” с място на работа пристанище Варна-запад. Сочи, че на
28.03.2017 г. му била връчена заповед № 16 от 28.03.2017 г. за прекратяване на
трудовото му правоотношение на основание член 328, алинея 1, точка 12 от КТ –
поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, тъй като лицето
на притежава свидетелство за управление на МПС. Посочва, че на 09.04.2016 г.
претърпял автомобилна катастрофа, при която получил счупване на тазобедрената
кост, което наложило оперативно лечение, последвано от голям период на
възстановяване и рехабилитация, които продължили до 26.03.2017 г. включително.
През това време му били издавани болнични листи с болничен и домашен режим на
лечение. На 27.03.2017 г. се явил на работното си място като помолил да му бъде
даден полагащия му се платен годишен отпуск за 2016 г. и 2017 г., който бил в
голям размер. Уведомил работодателя, че му предстои явяване пред ТЕЛК за
определяне процента на неработоспособност и на работите, които не може да
работи. Отпускът му бил необходим, за да изчака да му бъде върнато свидетелството
за управление на МПС /СУМПС/, тъй като срокът за отнемането му бил изтекъл.
Прекият му ръководител се съгласил да му предостави искания отпуск, но когато
се обадил до канцеларията на ответника,
отпускът бил отказан. На същата дата му било връчено предизвестие № 7912
от 27.03.2017 г. за освобождаването му от работа. След запознаване със
съдържанието на това предизвестие установил, че в него било невярно отразено, че
с писмо изх.№ 1882 от 24.03.2017 г. бил поканен да покаже документ, удостоверяващ
изискваната квалификация по длъжностна характеристика. Твърди, че не се е запознавал с това или
друго писмо в посочения смисъл. Излага, че е представил своевременно на
работодателя СУМПС, издадено на 16.12.2013 г. и валидно до 06.12.2018 г., като
копие от него било приложено в досието му. На другия ден бил повикан дневна
смяна на работа и му била връчена процесната заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение. Счита, че работодателят се е позовал без основание на член 328,
алинея 1, точка 12 от КТ, сочейки, че при това основание работодателят следва
да докаже създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия
договор е станало невъзможно по причини, неопреодолими за и от страните, като в
случая не можело да се приеме, че са били непреодолими пречки да изпълнява
възложената му работа. Излага, че освобождаването му на това основание
представлява злоупотреба с право от страна на работодателя предвид
продължителното му лечение в периода 10.04.2016 г. до 26.03.2017 г. включително
без прекъсване. Твърди, че веднага след претърпяната злополука работодателят му
бил уведомен, че с акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ № 411793 от 19.05.2016 г. като принудителна
административна мярка му било отнето СУМПС а срок от шест месеца, считано от
деня на автомобилната катастрофа, като този срок бил изтекъл към момента на
явяването му на работа, който факт бил също известен на работодателя. Сочи, че
работодателят разполага с препис от актуалното СУМПС, валидно до 06.12.2018 г.
и с молба вх.№ 442000 от 23.03.2017 г. до началника на IV РУП - Варна, с която поискал да му бъде върнато СУМПС. Счита, че
работодателят е следвало да се съобрази с проявената от него добросъвестност и
грижа да се снабди с отнетото свидетелство, за което бил предприел необходимото
преди да се яви на работа. От IV РУП – Варна го уведомили, че всеки момент ще го повикат, за да го
получи и това било въпрос на време /2-3 дни/ и не представлявало неопреодолима
от страните по трудовия договор пречка за реалното му изпълнение.
Преодоляването на тази кратковременна пречка зависела изцяло от волята на
работодателя, който не само не съдействал за отстраняването й, но и създал
пречки за това. Твърди, че СУМПС му било
върнато и след няколко дни се явил на изпит за психологическа пригодност, след
което му било издадено удостоверение № 391169
от 05.04.2017 г. Сочи, че не е бил налице спор между него и работодателя, че
притежава изискуемото СУМПС и, че срокът на наложеното му наказани е изтекъл.
Не било взето предвид и обстоятелството, че до последния работен ден преди
27.03.2017 г. е бил в отпуск за временна неработоспобност, поради което не
можело да му се вмени в задължение да прекара това време в полицията с
надеждата да ускори предаването на свидетелството. Сочи,че на 27.03.2017 г. бил
поставен в графика дневна смяна и до края на 12- часовия работен ден бил на
работното си място. Твърди, че графикът, по който престира труд, е 12 часа
дневна смяна, 12 часа нощна смяна и два дни почивка, като по необясними за него
причини по заповед на ответника графикът бил променен и на 28.03.2017 г. бил
задължен да се яви дневна смяна на работа, като по график следвало да е нощна
смяна и с тези действия бил лишен от каквато и да е било възможност да направи
опит да получи по-бързо СУМПС. Твърди, че соченото от работодателя правно
основание в заповедта е приложено неправилно и незаконосъобразно. Счита, че
работодателят е тълкувал превратно нормата на член 328, алинея 1, точка 12 от КТ,
като е нарушил принципа за добросъвестно упражняване на процесуалните права и
чрез законово допустими средства се е домогнал да постигне една единствена цел
– прекратяване на трудовия договор с него. Сочи и че към настоящия момент
няколко работници при ответника с отнето СУМПС продължават да работят на друга
подходяща длъжност докато изтече срока на наложеното им наказание. Твърди, че
решението за освобождаването му е било взето предварително и прекратяването на
ТПО имало реално друго основание, различно от посоченото в него. Излага, че по
време на дългогодишната си работа при ответника е работил добросъвестно,
отдавайки всичките си сили и енергия в работата си, няма извършени нарушения на
трудовата дисциплина и наложени дисциплинарни наказания. Това му давало
основание да смята, че работодателят е нарушил принципа на добросъвестността по
член 8, алинея 1 от КТ и че е налице злоупотреба с работодателска власт от
негова страна.
В първото по делото съдебно заседание пред първата инстанция се
уточнява, че ищецът е работил при сумирано изчисляване на работното време.
Излага, че е неоснователно твърдението в
отговора на исковата молба, че поради неспазване на седмодневният срок за
ползване на отпуск същият не е бил разрешен. Ищецът се явил при работодателя 21.03.2017 г. с молба
да ползва такъв отпуск поради здравословни проблеми и предстоящо явяване на
ТЕЛК, но тогава не му е бил разрешен и не му е дадена възможност да подаде
такава молба. По отношение на обезщетенията по член 224 от КТ заявява, че не
оспорва това, че му е заплатено обезщетението за 33 дни неползван платен
годишен отпуск, като счита, че претендираното обезщетение е следвало също да
бъде заплатено, тъй като е в по-голям размер. Поради здравословните проблеми на
ищеца и обстоятелството, че бил във болнични потърсил съдействието на адвокат,
който да подаде от негово име молбата до МВР за връщане на СУМПС. Излага още,
че достъпът му бил спрян на 27.03.2017 г., когато му била блокирана служебната
карта, с която влиза в дружеството.
В срока по член 131 от ГПК
ответникът „Пристанище Варна” ЕАД е депозирал отговор на исковата молба, в
която изразява становище за неоснователност на предявените искове. Не се
оспорва обстоятелството, че към датата на прекратяване на ТПО ищецът е заемал
длъжността „водач на МПС – пристанищен механизатор I група” по силата на допълнително споразумение № 1143 от 14.12.2015 г.
към трудов договор № 20075 от 03.09.1990 г. Твърди се, че съгласно раздел IV от връчената на ищеца на 08.12.2014 г. длъжностна характеристика за
изпълнение на възложената на работа, е задължително същият да притежава СУМПС
категория „С” или „Е”, като съгласно член 100, алинея 1, точка 1 от ЗДвП
водачът на МПС е длъжен да носи СУМПС от съответната категория и контролния
талон към него. Излага се, че при явяването си на работа на 27.03.2017 г.
ищецът не бил представил необходимото свидетелство, включително след писмена
покана да стори това. С констативен протокол от същата дата било удостоверено,
че С. не е представил необходимия за изпълнение на възложената му работа
документ, а представил молба, от която се установявало, че документът не е в
негово държане към същата дата поради отнемането му на 19.05.2016 г. от
компетентните органи за нарушение на ЗДвП – да не управлява пътно превозно
средство под въздействие на алкохол, наркотици или други упойващи средства.
Твърди се, че работодателят законосъобразно е упражнил правото си да прекрати
трудовия договор, тъй като без СУМПС не е възможно работникът да бъде допуснат
да изпълнява трудовите си задължения на водач на МПС. Сочи се, че във връченото
на работника предизвестие с изх. № 1912 от 27.03.2017 г. мотивирано били
изложени причините за прекратяване на договора. По отношение на твърденията, че
на ищеца не било разрешено използването на платен годишен отпуск се излага, че
на основание точка 3 от заповед № 575 от 26.11.2015 г. на изпълнителния
директор заявлението за отпуск се подавало от работника 7 дни предварително,
като този ред бил въведен поради непрекъснатия режим на работа на пристанището
и денонощното обслужване на клиентите. Сочи се, че твърденията на ищеца за
нарушение на член 8, алинея 1 от КТ и за недобросъвестно упражняване на правото
на работодателя с цел да прекрати трудовия договор не са подкрепени с никакви
убедителни аргументи или доказателства. Твърди се, че от представените писмени
доказателства – констативен протокол и молба до ОД на МВР се установявала съществуващата обективна
пречка за изпълнение на длъжността, заемана от ищеца, а именно: СУМПС не е в
негово държание, което обстоятелство било възникнало след сключването на
договора. Сочи се, че срокът за отнемането, както твърдял ищеца, е изтекъл на
19.11.2016 г., а той се сетил да си го потърси едва четири месеца по-късно на
23.03.2017 г. Излага се, че здравословното състояние на ищеца не е било пречка
да потърси документа, тъй като той действал чрез пълномощник и личното му
участие не било нужно. Оспорват се твърденията на ищеца, че поради
здравословното си състояние не е могъл да се погрижи за получаване на документа
преди датата на явяването си на работа, тъй като съгласно член 18, алинея 2 от
Наредба за медицинската експертиза, ако лицето не е в състояние да се яви пред
разследващите органи, това се удостоверява изрично в болнични лист, а в
болничните листи на ищеца това не било посочено. Счита се, че ищецът не е бил
добросъвестен и не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение,
тъй като в периода след 19.11.2016 г. е имал достатъчно време и упълномощен
адвокат, ако е желаел да получи свидетелството. Като не сторил това се поставил
сам в обективна невъзможност да изпълнява трудовия си договор и да работи като
водач на МПС в пристанището. В тази връзка се оспорват твърденията на ищеца, че
работодателят го е възпрепятствал да си получи свидетелството и че го е лишил
от възможността да го получи по-бързо във връзка с графика за работа. Твърди
се, че обстоятелството че СУМПС е върнато в един по-късен момент след
прекратяване на договора не е от значение, тъй като основанието следва да се
преценява към момента на връчването на предизвестието за уволнението. По
отношение на предявения иск с правно основание член 224 от КТ се твърди, че на
ищеца е начислено и изплатено обезщетение за неползвания платен годишен отпуск
за 2016 г. и 2017 г. за общо 33 дни в размер на 2 085,51 лева с фиш за
заплата от месец март 2017 г. и банков превод от 11.04.2017 г. и не ставало
ясно дали ищеца оспорва получаването на сумата или претендира заплащането на
допълнително възнаграждение, което същият следвало да уточни. По отношение на
предявения иск по член 225, алинея 1 от КТ се излага становище, че шестмесечния
срок не е изтекъл и че не са представени доказателства, че ищецът е останал без
работа. Твърди се, че на ищеца е изплатено обезщетение по член 220 КТ в размер
на 1 483,52 лева и в случай на уважаване на иска по член 225 от КТ се
отправя възражение за прихващане при твърдения, че тогава ще отпадне основание
за получаването на тази сума. Твърди се, че последният пълен отработен месец на
ищеца е месец март 2016 г., като брутното трудово възнаграждение /БТВ/, въз
основа на което следва да се изчисли обезщетението по член 225, алинея 1 от КТ
е 1 390,34 лева.
В първото по делото съдебно заседание пред районния съд процесуалният
представител на ответника е изложил, че с молба от 03.08.2018 г. е представил
по делото график за месец март за явяване, който е предварителен и график за
отчитане на явяването на лицето на работа. Относно ползването на платен годишен
отпуск не приема твърдението, че не е била дадена възможност на ищеца да подаде
молба да ползва, защото има деловодство, където всеки може да отиде и да си
подаде съответния документ, на който се слага входящ номер. Излага, че отпуск
се ползва след като бъде разрешен от работодателя. Относно обезщетението по член
224 от КТ за 33 дни неползван отпуск излага, че е изплатено такова. Излага още,
че допълнителният платен годишен отпуск от 10 дни се полага за времето, ако
работникът работи в тези условия на труд, за които се полага. Сочи, че от 10
април до 26 март работникът не е работил и тези 10 дни за
Съгласно нормата на член 269 от ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Във въззивната жалба се твърди, че атакуваното решение е
незаконосъобразно, тъй като при явяването
на работа на работника на 27.03.2017 г. същият не е представил необходимото
свидетелство за управление на МПС, което е нарушение на член 100, алинея 1,
точка 1 от ЗДвП, което му е върнато от МВР на 30.03.2017 г.; тази му простъпка
препятства възможността да бъде допуснат да изпълнява трудовите си задължения
на водач на МПС, включително и за техническо обслужване; не е
доказано, че работникът е поискал да му бъде разрешен
платен годишен отпуск, преместването му на осемчасов график, обективна невъзможност
да получи свидетелството си за правоуправление пред 30.03.2018 г.; необосновани
са изводите, че работникът е можело да бъде зает с друг вид трудова дейност, за
която не е необходима правоспособност на водач на МПС, докато получи
свидетелството си за правоуправление на МПС, както и, че работникът е положил
дължимата грижа относно снабдяването с цитираното свидетелство; излагат се
доводи, че е налице нарушение на член 8, алинея 1 от КТ.
Ищецът е работил по трудово правоотношение, което е било прекратено със
заповед № 16 от 28.03.2017 г. на основание член 328, алинея 1, точка 12
от КТ поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор - не
притежава свидетелство за управление на МПС. Основанието по посочения текст от
КТ обуславя безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия
договор между страните. Субективното право на работодателя да прекрати
трудовото правоотношение с работник или служител е упражнено законосъобразно,
когато е възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия
договор е станало невъзможно по причини извън волята на страните по договора. Липсата
на свидетелство за управление на МПС е обективен факт и сочи за обективна
невъзможност работникът да изпълнява трудовите си задължения, като причините,
породили тази невъзможност трябва да са непреодолими за страните. Изложеното в
заповедта за прекратяване на трудово правоотношение, че ищецът не притежава
свидетелство за правоуправление на МПС обаче не се доказва в хода на процеса.
Точно обратното – същият притежава такова /лист 10 от първоинстанционното
дело/, което е било отнето на основание член 171, алинея 1, буква „б“ от ЗДвП. Поради
това в конкретния случай не може да бъде прието, че пречката – неполучаване на
свидетелството за управление на МПС от органите на МВР след изтекъл срок на
принудителна административна мярка – е обективна и непреодолима. Точно
обратното – доказано е безспорно по делото, че ищецът преди явяването си на
работа /27.03.2017 г./ е подал молба /23.03.2017 г./ пред компетентния орган за
връщане на свидетелството си за управление на МПС и същото му е върнато на 30.03.2017
г.
Вярно, че според разпоредбата на член 100, алинея 1, точка 1 от ЗДвП водачът
на моторно превозно средство е длъжен да носи свидетелството за управление на
моторно превозно средство от съответната категория и контролния талон към него,
но неизпълнението на това задължение може и да съставлява нарушение на ЗДвП и
на трудовата дисциплина, но не покрива същността за обективна невъзможност,
визирана в член 328, алинея 1, точка 12 от КТ.
Соченото в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение основание
не е приложимо към фактите, изложени в нея, поради което същата се явява
незаконосъобразна и като такава следва да бъде отменена.
Останалите наведени доводи във въззивната жалба не следва да бъдат
обсъждани с оглед направения извод.
С оглед уважаване на главния иск за отмяна на заповедта за прекратяване
на трудовото правоотношение, то основателни се явяват и акцесорните искови
претенции за възстановяване на предишната работа и за присъждане на обезщетение
за периода, в който ищецът е останал без работа следствие на незаконното
прекратяване на трудовото правоотношение.
Поради
идентичните крайни изводи на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд,
то решението следва да бъде потвърдено.
По разноските пред
въззивната инстанция
С оглед изхода на спора и на основание член 78,
алинея 1 от ГПК следва да бъдат присъдени разноски на ищеца, понастоящем въззиваем.
Същият е претендирал такива в размер на 1 200 лева за адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция. Съдът, обсъждайки направеното от въззивника възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, основано на нормата на член 78,
алинея 5 от ГПК, намира същото за неоснователно – претендираният размер не е
прекомерен съобразно нормата на член 7, алинея 1, точка 1 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като са предявени искове
за отмяна на заповед за прекратяване на трудово правоотношение и възстановяване
на заеманата длъжност, като дължимото минимално възнаграждение в този случай
следва да е не по-малко от размера на минималната работна заплата към момента
на сключване на договора за правна помощ /510 лева към 24.04.2018 г./. Отделно
от това е предявени и иск по член 344, алине4я 1, точка 3 от КТ, който е с
определен интерес и дължимото минимално адвокатско възнаграждение се определя
по реда на член 7, алинея 2, точка 3 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Поради това въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия направените пред настоящата инстанция разноски в размер
на 1 200 лева според представените доказателства и списъка по член 80 от ГПК..
По изложените съображения и на основание член
271, алинея 1 от ГПК, настоящият състав на въззивния съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1121 от 19.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 6751
по описа за 2017 г. на Районен съд - Варна, двадесет и пети състав, с което е
признато за незаконно и отменено уволнението на С.П.С., извършено със заповед № 16 от 28.03.2017 г., издадена
от изпълнителния директор на „Пристанище Варна“ ЕАД - Варна, на основание член
344, алинея 1, точка 1 от КТ; възстановен е С.П.С. на заеманата преди
уволнението длъжност „водач на МПС –
пристанищен механизатор I група” в
„Пристанище Варна“ ЕАД - Варна, на основание член 344, алинея 1, точка 2 от КТ;
осъдено е „Пристанище Варна“ ЕАД - Варна да заплати на С.П.С. сумата от
6 743,32 лева, представляваща обезщетение вследствие на незаконно
уволнение за периода 29.03.2017 г. до 29.09.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда /23.05.2017 г./ до окончателното
изплащане, на основание член 225, алинея 1 от КТ; осъдено е дружеството да
заплати на С.П.С. сумата от 419,55 лева, представляваща направени разноски по
делото, на основание член 78, алинея 1 от ГПК, както и в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Варненския
районен съд сумата от 319,73 лева, представляваща дължима държавна такса
по делото и изплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице по ССчЕ,
на основание член 78, алинея 6 от ГПК.
ОСЪЖДА „Пристанище
Варна“ ЕАД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление в град Варна – пл.
„Славейков“ № 1, представлявано от изпълнителния директор Петър Ивов Сеферов, да
заплати на С.П.С. ЕГН ********** *** сумата от 1 200 /хиляда и двеста/ лева,
представляваща реализирани от него разноски по делото пред въззивната
инстанция, изразяващи се в заплатено възнаграждение за защита и съдействие от
един адвокат.
Решението може да бъде обжалвано в
едномесечен срок от връчването му на страните с касационна жалба чрез Окръжен
съд – Варна пред Върховен касационен съд по реда на член 280 и следващи от
Гражданския процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.