РЕШЕНИЕ
№ 2542
гр. Пловдив, 09.12.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на трети декември, през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура - Пловдив Иван Спиров, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 3490 по описа на съда за 2019 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от Г.Ф.Ф. с ЕГН **********,
депозирана чрез пълномощника му адв.С.П., против
Областна дирекция на МВР - Пловдив. С исковата молба е предявена претенция за
осъждане на ответната страна да заплати на ищеца имуществени вреди, претърпени
в резултат на издадено срещу него незаконосъобразно наказателно постановление с
издател Началник на РУ Хисаря, представляващи сторените в хода на съдебното
обжалване на наказателното постановление по АНД № 5613/2019 г. по описа на
Пловдивския районен съд, ІV наказателен състав разноски за заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното
изплащане. Претендират се и направените в хода на настоящото
производство разноски по представен списък на разноските – 300 лева адвокатски
хонорар и 10 лева държавна такса за образуване на делото.
Ищецът,
редовно призован, е изпратил представител в съдебното заседание, упълномощения
му адв.П., който заявява, че поддържа иска, като
излага становище по същество устно и с представена писмена защита.
Ответникът по иска ОД на МВР гр. Пловдив е депозирал
писмен отговор по исковата молба, чрез упълномощената главен юрисконсулт
Пенкова, с изложено становище относно недопустимост на исковата претенция,
както и твърдения за неоснователност и недоказаност на същата. Искът се оспорва
по основание и по размер, направено е възражение за наличие на основанията по
чл.5 от ЗОДОВ, твърди се, че направените разноски за адвокат не са пряка и
непосредствена последица от незаконосъобразния акт по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ,
прави се искане за намаляване на адвокатското възнаграждение под предвидения,
или до предвидения в Наредба № 1/2004 г. размер на адвокатските възнаграждения.
Претендира се юрисконсултско възнаграждение и
разноски по производството. В съдебно заседание, редовно призована, ОД на МВР -
Пловдив не е изпратила представител.
Задължително участващият по реда на
чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява становище за основателност на исковата претенция,
като моли същата да се уважи.
Пловдивският административен съд, на
първо място, намира, че искът е допустим.
С оглед на съдържанието на исковата претенция се касае до иск с правно
основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от
съда на обезщетение за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в
резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на
административна дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно
Тълкувателно постановление № 2/2015 г. от 19 май 2015 год. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление,
като резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява
по естеството си правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не
носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, но
въпреки това, основният вид на дейността по налагане на административно
наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с
административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ
да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до
административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните
наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат
изключени от предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за
квалифициране на иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не
правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа,
негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява
индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за
квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че
актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и
въпреки, че поражда наказателно - правни последици, е правен резултат от
санкционираща административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е
последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена
административно - наказателна компетентност, законово предоставена на органите
в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание
представлява изпълнение на административна дейност. В случая исковата претенция
е основана на отмяна на наказателно постановление по предвидения за това
съдебен ред по ЗАНН.
На второ място, възражението на
ответника за недопустимост на исковата претенция поради съдържанието й,
свързано с претендиране на направени разноски в производство пред съд, не са
основателни, доколкото, както е посочено и в цитираното вече ТП № 2/15 г., а
също и в ТР № 1/2017 г. на ВАС, ОСС І и ІІ колегия, нито ЗАНН, който е
приложимият закон в производството по обжалване на наказателните постановления,
нито НПК, към който ЗАНН препраща за неуредените случаи, са предвиждали към
момента на депозиране на исковата молба специален ред за присъждане на разноски
в производството. Същото се отнася и до касационното производство по обжалване
решенията на районните съдилища по административно-наказателни дела, при които,
съгласно ТР № 2/2009 г. на ВАС, административните съдилища не присъждат разноски. Разпоредбата на
чл.63, ал.3 от ЗАНН, която вече предвижда възможност за присъждане на разноски
в съдебните производства по обжалване на наказателните постановления, е приета
едва с ДВ., бр.94/29.11.2019 г., поради което и
доколкото искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили
вследствие незаконосъобразно издадено наказателно постановление, отменено преди
влизане в сила на посочената разпоредба от ЗАНН, то и исканията за обезщетяване
на направени разноски в производството по обжалване подлежат на разглеждане
именно по реда на чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да
търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК.
Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано
от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая,
издател на посоченото наказателно постановление, от чиято незаконосъобразност
се твърди да са произтекли вреди за ищеца, е Началник РУ Хисар към ОД на МВР
Пловдив. Последната е юридическо лице,
съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради което и доколкото издателят на отмененото наказателното
постановление е част от административната структура на това юридическо лице /по
арг. на чл.9 ПУДМВР/, правилно искът е насочен именно
срещу Областна дирекция на МВР Пловдив.
По същество исковата претенция се явява
основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа
страна, че срещу ищеца Ф. е било издадено Наказателно постановление №
19-0273-000174 от 26.03.2019 г. на Началник РУ Хисар към ОД МВР Пловдив, с което
на ищеца е било наложено административно наказание глоба от 50 лева на
основание ЗДвП. Наказателното постановление било обжалвано от ищеца, чрез
упълномощения му адв.П., по реда на чл.59 от ЗАНН
пред Районен съд – Пловдив, където по жалбата било образувано АНД 5613/2019 г.
по описа на ІV наказателен състав. По него с решение № 1844/14.10.2019 г. наказателното
постановление било отменено, като решението влязло в законна сила на 31.10.2019
г. В производството пред РС Пловдив ищецът Ф. бил представляван от упълномощения
му адв.С.П., за когото по делото още с жалбата срещу
наказателното постановление били представени както пълномощно, така и договор
за правна защита и съдействие с дата 22.08.2019 г.
Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато възнаграждението
за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на плащането, този факт
следва да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият договор да е
приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение. В случая, видно от материалите по АНД № 5613/2019 г. на ПРС, по
същото дело е приложен договора за правна защита и съдействие от 22.08.2019 г.,
сключен между ищеца Ф. и упълномощения от него за представителство пред районния
съд адвокат П.. В договора е изрично отразено, че има за предмет именно
оказване на правна защита и съдействие по обжалване на наказателното постановление, като е посочено и
че е договорено и изплатено в брой възнаграждение от 300 лева при сключването
му. В тази насока и според съда, въпросният договор за правна защита и
съдействие е годен да удостовери извършения от страна на ищеца разход за
адвокатска защита пред районния съд по обжалване на отмененото впоследствие
като незаконосъобразно наказателно постановление. Поради това и направеният
разход от 300 лева за възнаграждение на адвокат по делото в районния съд е
доказан.
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи, е установена по делото наличната отмяна на издаден при изпълнение на
особена по своя характер административна дейност, каквато е административно-наказателната
дейност, акт – наказателно постановление, като незаконосъобразно. В развилото
се пред районния съд по АНД 5613/19 г. производство по отмяна на наказателното
постановление се установява, както се каза вече, ищецът да е направил
имуществен по своя характер разход, като е заплатил адвокатски хонорар за
представителство от адвокат, упълномощен с пълномощно по делото. Така
направеният разход, противно на направеното от ответника възражение, се явява
имуществена вреда за ищеца, която, освен това, е в пряка причинна връзка с
отменения като незаконосъобразен акт – наказателно постановление – и е
непосредствена последица от него, доколкото ищецът не би търсил и заплащал
адвокатска защита, ако срещу него не бе издадено незаконосъобразното
наказателно постановление. В тази насока и възраженията на ответната страна
относно това, че защитата в съдебното производство по ЗАНН не е задължителна,
поради което и не може да се установи пряка и непосредствена връзка между
направения разход, който да се отчете като имуществена щета за ищеца и отмяната
на наказателното постановление, не могат да се счетат за основателни, като се
има предвид и изричното разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР
1/2017 г. на ВАС, според което адвокатската защита е конституционно гарантирана
в КРБ и законово регламентирана в ЗА и в чиито мотиви е отхвърлено като
абсурдно с конкретно изложени доводи твърдението, че направеният разход за
адвокатски хонорар в посочените производства, не се явява имуществена вреда за
ищеца, тъй като е платен само по силата на свободното договаряне между
страните. Съгласно последно посоченото ТР 1/2017 г. на ВАС, при предявени пред
административните съдилища искове по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ. В тази връзка и
съдът е длъжен да се съобрази със задължителното за приложение тълкувателно
решение.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, пр. посл. от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които са
основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение, като възражението на ответника в тази насока е и немотивирано и бланкетно. Следва да се има предвид тук, че е без значение
причината, поради която е отменено наказателното постановление, защото
фактическият състав за възникването правото на обезщетение включва, както се каза
вече, незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно
лице на държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието или
бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност,
да е налице пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния
акт, действието или бездействието и настъпилата за конкретното лице вреда и той
няма отношение към предходно поведение на търсещото обезщетение лице. Затова и
дори и да е установено извършване на административно нарушение от негова
страна, за което е издадено отмененото впоследствие наказателно постановление,
това не прави неоснователна претенцията за обезщетяване на вреди при налична
отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно издадено. Основание
за намаляване размера на обезщетението по вина на ищеца във връзка с чл.5 от ЗОДОВ също не е налице в случая и такова би съществувало, например, при
установено недобросъвестно процесуално поведение на същия в процедурата по
отмяната на незаконосъобразното наказателно постановление, което да е довело до
извършването на по-големи и/или неоправдани разходи за адвокатско
възнаграждение, каквото поведение в случая не се установи да е имал ищецът. В
крайна сметка, повод за нуждата от ангажиране на адвокатска защита е
незаконосъобразно издаденото наказателно постановление, което е пряк резултат
от дейността на административния орган, а дали евентуално ищецът е имал
предходно виновно поведение, осъществило състав на административно нарушение, е
въпрос, който е стоял на обсъждане в административно-наказателното производство
и по никакъв начин той не предопределя незаконосъобразно упражнената дейност на
административния орган, сиреч липсва причинно-следствена връзка между
поведението на пострадалия и вредоносния резултат, която иначе подлежи на
изследване при всеки конкретен случай, съгласно ТР № 3 по т.д.№ 3/2004 г. на
ОСГК на ВКС.
От
изложеното следва, че искът е доказан по своето правно основание, като поради това
и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за
имуществени вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно
постановление, издадено против ищеца.
За да отговори
на възражението на ответника за несъответствие размера на исковата претенция с
принципа за определяне на обезщетението по справедливост, както и посоченото в
отговора по исковата молба, че следва да се съобразява чл.52 от ЗЗД и искането
за намаляване обезщетението, съдът отново се позовава на мотивите на цитираното
и по-горе Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС, в което изрично е
отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността,
следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да
отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, сиреч да
е обоснован и справедлив, което означава да
е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети
страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния
орган непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства
интересите, на която и да е от страните в производството. В разпоредбата на
чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско
възнаграждение следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е
по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В
чл.18, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално представителство, защита
и съдействие по дела срещу наказателни постановления, каквото е установено в
случая да е извършено за ищеца пред РС Пловдив от адвокат, когато
административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е
наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на
чл.7, ал.2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението, но не
по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство, защита и съдействие по
дела от административно - наказателен характер, извън случаите по ал.2
възнаграждението е 300 лв. /чл.18, ал.3 от Наредбата/. Според чл.7, ал.2, т.1
от Наредбата при интерес до 1000 лева възнаграждението е 300 лева. Предвидените
по Наредбата размери са само долна граница, под която адвокатите не могат да
договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият размер се
определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това
означава, че въпросният минимален размер не е равнозначен на обоснован и
справедлив размер по смисъл на чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на размера на
възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от характеристиките
и обема на конкретно оказаната правна помощ и във връзка със спецификите,
сложността, продължителността и предмета на конкретното производство. В случая,
оказаната правна помощ по делото пред Районния съд се е изразила в изготвяне и
депозиране на жалба и в процесуално представителство чрез участие в съдебното
заседание на адвоката и излагане на становище по същество. С оглед на посочената
действително осъществена правна защита и съдействие, както и характера,
сложността и обема на делото, по което е осъществена защитата и което не се
отличава съществено от други дела, нито се характеризира с някаква особеност,
правна или фактическа сложност, то съдът намира, че размер на обезщетението от 300
лева, който се претендира и който съответства и на минимално предвидения размер
на възнаграждение по Наредбата, е
съразмерен. Тоест, така направеният разход от 300 лева от ищеца може да
бъде счетен за съответен на фактическата и правна сложност на проведеното пред районния
съд производство и поради това направеното в настоящото производство искане за
обявяване прекомерност на направения разход и съответно намаляване на
претендираното обезщетение от страна на ответника не следва да се уважава. Поради
изложеното и исканото по делото обезщетение за направени разходи за адвокатско възнаграждение
следва да се уважи като претенция до пълния претендиран размер от 300 лева, под
който, както се посочи и не е допустимо да се уговаря размер на възнаграждение.
Позоваването в
отговора по исковата молба на ТР 1/2018 г. на ОСГК на ВКС не е относимо съм случая, доколкото същото касае произнасяне във
връзка с различен иск по ЗОДОВ, а именно такъв по чл.2 от ЗОДОВ.
Възражението,
свързано с приложението на чл.52 от ЗЗД не следва да се обсъжда, доколкото
посочената разпоредба се отнася до обезщетението за неимуществени вреди, а в
случая предявеният иск касае имуществени такива.
Настоящият състав намира за основателно и
направеното акцесорно искане, което следва съдбата на основното, за присъждане
на законна лихва върху обезщетението, което ще се присъди, като с оглед
заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на
администрацията, началният момент на дължимостта на
законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението,
с което се отменят унищожаемите административни
актове, а при нищожните – моментът на издаването им. В случая се претендира
законна лихва от момент, следващ момента на влизане в сила на решението на съда
за отмяна на наказателното постановление, а именно датата на депозиране на
исковата молба, поради което и с оглед конкретно формулираното искане, лихвата
следва да се присъди, както е поискано, или считано от 13.11.2019 г.
На основание
специалната разпоредба на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца се дължат и следва да бъдат
присъдени разноските по производството като конкретно бъде присъден размерът на
внесената държавна такса за образуване на делото, както и възнаграждение за
един адвокат, съразмерно с уважената част от иска.
По възражението на представителя на ответната
страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено за представителство пред настоящия съд, съгласно
договора за правна защита и съдействие, представен по делото, следва да се
посочи, че възнаграждението не е прекомерно и не са
налице основания за намаляването му по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, приложим
съгласно препращането на чл.144 от АПК. Съгласно чл.8, ал.1, т.1 от Наредба № 1
за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство, защита и съдействие по административни дела с определен
материален интерес възнаграждението е: при интерес до 1000 лв. – 300 лв. В
конкретния случай, уговореното и платено възнаграждение по приложения по
настоящото дело договор е в размер на минимума от 300 лева, като оказаната от
адвокат П. по настоящото дело правна помощ се изразява, както в изготвяне и
депозиране на исковата молба, така и в депозиране на пространна писмена защита
по съществото на делото и участие в съдебното заседание. Уговореният и видно от
договора за правна защита и съдействие от 11.11.2019 г., приложен по настоящото
дело, заплатен действително от ищеца в брой размер на адвокатското възнаграждение
от 300 лева, не надвишава минимално
предвидения по Наредбата, като с оглед на оказаната правна помощ, същият не е
несъразмерен и несъответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от ЗА, поради което
следва искането да бъде намален да се остави без уважение. Предвид посоченото и
ще следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца направените разноски в
производството за държавна такса от 10 лева и адвокатско възнаграждение от 300
лева или общо 310 лева.
Що се касае до искането на ответника за присъждане
юрисконсултско възнаграждение, то същото не може да
бъде уважено, предвид факта, първо, че исковата претенция се уважава изцяло и
второ, предвид това, че законът, към момента на депозиране на исковата молба в
съда изобщо не е предвиждал подобна възможност и според §6, ал.1 от ПЗР на
ЗИДЗОДОВ, приет с ДВ. бр.94/29.11.2019 г., с който е приет чл.10, ал.4, законът
се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила.
Затова и съдът се съобразява и с трайната съдебната практика, постановена при
действието на предходните разпоредби на чл.10 от ЗОДОВ и обективирана напр. в
Определение № 7827/2017 г. по адм. д. № 5056/2016 г., Определение № 4484/2018
г. по адм. д. № 1848/18 г., Определение № 7677/18 г. по адм. д. 7096/2018 г.,
Определение № 7827/2017 г. по адм.д. № 5056/2016 г. и
др. всички на ВАС, в която се приемаше именно, че в производството по ЗОДОВ
ищецът не дължи на ответника при нито една хипотеза заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
По така
изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на
вътрешните работи - гр. Пловдив, ул.“Княз Богориди“ №
7, да заплати на Г.Ф.Ф. с ЕГН **********
с адрес ***, сумата в размер на 300,00
лв. /триста лева/,
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат
на незаконосъобразно издадено срещу него Наказателно постановление № 19-0273-000174/26.03.2019
г. на Началник РУ Хисар при ОД МВР Пловдив, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 13.11.2019 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство
на вътрешните работи - гр. Пловдив, ул.“Княз Богориди“
№ 7 да заплати на Г.Ф.Ф. с ЕГН ********** с
адрес ***, сумата в размер на 310,00 лв.
/триста и десет лева/, представляваща заплатените от ищеца в настоящото
производство държавна такса и адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ:/п/