РЕШЕНИЕ
№ 2225
гр. Бургас, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ПАНАЙОТ СТ. А.
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от ПАНАЙОТ СТ. А. Гражданско дело №
20252120102432 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод исковата молба на Ц. А. Д., от
гр. Бургас, против „Неткредит“ ООД, ЕИК ....., със седалище гр. София, с
която моли да бъде прогласена недействителността на Договор за
потребителски кредит № ...../28.09.2024 год., на основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 и 3, ЗЗД във вр. с чл. 11, чл. 19, ал. 4, чл. 22 и чл. 23, ЗПК, и чл. 143, ал. 1 и
сл., ЗЗП – поради противоречие със закона; в условие на евентуалност
претендира, на същите основания, прогласяване нищожността на отделни
клаузи от процесния договор – чл. 6, предвиждаща неустойка в размер на 1200
лева, чл. 11, ал. 4, установяваща размера на ГПР по договора, и чл. 4, ал. 3,
въвеждаща срок и изисквания за предоставянето на обезпечение.
Ищецът е изложил следните фактически и правни твърдения: Ц. Д.,
като заемател, чрез средства за комуникация от разстояние, сключил с
„Неткредит” ООД Договор за потребителски кредит № ..../28.09.2024 год. за
сумата от 1500 лева, с ГЛП от 40.39 % и ГПР от 48.77 %; срокът на кредита е
12 месеца, или общо задължение в размер на 1848 лева; страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3, ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК; процесният договор е недействителен поради
законови нарушения – нищожна по смисъла на чл. 26, ЗЗД клауза за неустойка;
1
свободата на договарянето по чл. 9, ЗЗД не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка
на другата, или да води до нарушаване на други правни принципи, в т. ч. тези
на добрите нрави; клауза като уговорените в чл. 4, ал. 3 и чл. 6, ал. 1 от
процесния договор се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива; това вземане реално няма характера на
неустойка, няма типичните за нея обезпечителна и обезщетителна функции;
чрез въведената клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение;
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо;
вземането по чл. 6, ал. 1 от процесния договор не е неустойка за неизпълнение
за задължение на кредитополучателя, а договорна лихва, представляваща
допълнителна печалба на кредитора; кредиторът е дал възможност на
насрещната страна да предостави обезпечение, което да отговаря на
множество изисквания, а това препятства всички възможности на длъжника
да реагира и да изпълни условията в срок; алтернативна опция за обезпечение
в договора не е предвидена; клаузата за неустойка противоречи на
справедливостта и еквивалентността на престациите, и на добрите нрави;
договорът е недействителен и поради неверен ГПР, тъй като неустойката не е
включена в него, а така е заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4, ЗПК; налице е
неправилно изчисление и посочване на действително прилагания по договора
ГПР, тези нарушения следва да бъдат приравнени на хипотезата на непосочен
ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК; посочването на ГПР, който не е
реално прилаганият в отношенията между страните, представлява
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
ЗЗП и на правото на ЕС; договорът за потребителски кредит е нищожен
(недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК); неправилното изчисление и
посочване на действително прилагания по договора ГПР по договора следва
да бъде приравнено на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК; налице е заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като се нарушава
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС №
426/2014 год.; действително приложеният ГПР нахвърля законовото
ограничение, тъй като надвишава 100 %; ГПР е приблизително 203,20 % за
годишна база; получаването на кредита е обусловено от заплащането на
2
неустойката; еднодневният срок за предоставяне на обезпеченията е
прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-
заемател; неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е
санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 50 % от размера на
заетата сума; с въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата
на неустойка; процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита
за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в ГПР; посоченият в договора ГПР не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката; налице са
нарушения по чл. 19, ал. 4 и по чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК; договорът следва да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност води единствено до връщане от страна на потребителя на
предоставената в заем главница; включването на клаузи за такси и неустойки
при неизпълнение на несъществени задължения представлява конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе
единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора;
налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК; ГПР се изчислява по специална
формула, за да даде информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора; посочването само с цифрово
изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания – на потребителя следва да се предостави пълна, точна
и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи; в договора има неравноправни клаузи по смисъла на
ЗЗП; клаузите на договора не са формулирани по ясен и недвусмислен начин и
не позволяват потребителят да прецени икономическите последици от
сключване на договора, вземайки предвид императивните разпоредби на чл.
147, ал. 1 и чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП; договорът е сключен при
предварително определени от страна на кредитора клаузи; съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни -
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД; така формулираните клаузи са и
неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговарят на
изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие във
3
вреда на потребителя, а от друга страна се явяват нищожни и на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП; съдът следи служебно за свръхпрекомерността на уговорения
размер на насрещната престация, което опорочава волеизявлението поради
противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договорната клауза;
когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то
насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва – следва да се
съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за
който се уговаря на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен.
Ищецът ангажира доказателства; моли за присъждане на деловодните
разноски.
Съдът намира иска за допустим, правното му основание е чл. 124, ал. 1,
ГПК във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 22 и чл. 23, ЗПК и чл. 26, ал. 1, ЗЗД.
В преклузивния срок по чл. 131, ал. 1, ГПК ответникът е депозирал
писмен отговор, с който е признал допустимостта на иска, но е оспорил
основателността му; изложил е следните фактически и правни твърдения: чл.
9, ЗЗД определя свобода на договарянето, позволяваща двете страни да
направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации
и тяхната взаимна еквивалентност; понятието „добри нрави“ предполага
известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие би могло да се направи извод за нарушение, водещо до
нищожност на сделката; в конкретния случай предвидената неустойка е със
648 лева по-ниска от изискуемата гаранция, поради което и липсва такава
неравностойност, която да съставлява нарушение на „добрите нрави“; налице
е еквивалентност между предвидената неустойка и поетото от страна на
потребителя задължение; ответникът е финансова институция по смисъла на
ЗКИ и предоставя заеми по занятие със собствени средства, а не чрез
влогонабиране; кредиторът се е отказал от правото си да изиска обезпечение
преди сключването на договора, каквато е обичайната банкова практика,
правеща практически невъзможно усвояването на кредита незабавно, поради
което и възниква необходимостта да бъде предвидена неустойка за
неизпълнение на това задължение по договора за кредит; дружествата за
„бързи кредити“ оперират на рисков пазар в условията на засилена
конкуренция, поради което отговаря на законните им интереси правото да
поискат обезпечение на предоставените от тях заеми; посредством
договорената неустойка кредиторът цели да обезпечи изпълнението на
задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение и
евентуално да обезщети вредите от потенциалното неизпълнение; по своята
правна същност процесната неустойка е компенсаторна, като неизпълнението
на задължението категорично може да се определи като съществено;
неустойката не излиза и извън границите на нейната наказателна функция,
тъй като санкционира потребителя за неизпълнение на поетото от него
4
задължение за предоставяне на обезпечение; ГПР е изчислен при базовото
допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че
кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на
условията и сроковете, предвидени в договора за кредит; ГПР следва да е
приложим и определян по еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз,
изчисляван по математическата формула, обективирана в приложение I, като в
него не бъдат включвани сумите, дължими от потребителя за неспазване на
някое от договорните му задължения.
Ответникът-ООД е признал следните факти: сключването на 28.09.2024
год. на Договор за кредит № .....между страните по делото, по силата на който
на кредитополучателя е предоставен заем в размер на 1500 лева, на основание
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор
разход за неустойка; в ГПР по процесния договор за кредит е включен
единствено разход за възнаградителна лихва.
В срока за представяне на писмения си отговор ответникът
„Неткредит“ ООД е предявил насрещни обективно съединен искове, на
основание чл. 211, ГПК, за осъждане на Ц. Д. да му заплати следните суми:
320,77 лева – падежирала главница за периода от 29.03.-29.05.2025 год., ведно
с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД от подаване на насрещната искова молба
в съда до окончателното изплащане; 567,47 лева – предсрочно изискуема
главница, ведно с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, за периода от връчване
на преписа от насрещната искова молба до окончателното изплащане, и 51,23
лева – падежирала възнаградителна лихва, за периода 29.04.-29.05.2025 год.,
които вземания произтичат от процесния договор за кредит.
Ищецът по насрещните искове е изложил следните фактически и
правни твърдения: съгласно чл. 3 от договор за кредит, кредитополучателят се
е задължил да върне заемната сума, ведно с договорената възнаградителна
лихва, на 12 броя анюитетни (равни) вноски, всяка в размер на 154 лева,
обхващащи периода 29.10.2024-29.09.2025 год.; към настоящия момент Ц. Д. е
направил плащания в общ размер на 860 лева по процесния договор; налице е
просрочие на повече от две погасителни вноски за дружеството и правото по
чл. 8 от договора да обяви кредита за предсрочно изискуем; с насрещната
искова молба дружеството прави нарочно волеизявление за обявяване на
Договор за кредит № ...../28.09.2024 год. за предсрочно изискуем.
Насрещните обективно съединени осъдителни искове са приети за
разглеждане с определение рег. № 3644/26.06.2025 год.
Съдът намира предявените осъдителни искове за допустими, правните
5
им основания са чл. 79, ал. 1, чл. 84 и чл. 86, ЗЗД във вр. с чл. 11 и сл., ЗПК.
Ищецът по насрещните искове е направил доказателствени искания,
моли за присъждане на деловодните разноски.
В срока по чл. 131, ГПК ответникът по насрещните искове – Ц. Д., ги е
оспорил като неоснователни и е изложил следните твърдения: признал е
извършените плащания в общ размер от 860 лева; оспорена е дължимостта на
възнаградителна лихва по съображенията в първоначалната искова молба за
недействителност на процесния договор; нищожните клаузи не могат да бъдат
заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила досежно
максимално допустимия размер на договорната лихва; изложени са
съображения, съвпадащи с правната позиция на Ц. Д. по предявенияя от него
иск в настоящото дело; налице е нищожност на договора съгласно чл. 22 във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК, поради което потребителят е длъжен да върне на
търговеца само онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПК.
С писмена молба от 06.10.2025 год. ищецът по насрещните искове е
признал, че на 02.09.2025 год. е получил от Ц. Д. плащане в размер от 1410
лева, с което са погасени задълженията му по процесния договор за кредит.
Съдът, след запознаване със становищата на страните, при съвкупна
преценка на събрания по делото доказателствен материал, като съобрази
приложимите нормативни разпоредби, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По първоначалния, установителен иск.
По делото не се спори, че на 28.09.2024 год., по реда на ЗПФУР,
страните са сключили договор за потребителски кредит за сумата от 1500
лева, със срок за погасяването му от 12 месеца; договорна лихва от 40.39 % и
ГПР от 48.77 %. В чл. 4, ал. 3 от договора е посочено, че кредитополучателят
се е задължил да предостави на контрахента си обезпечение по избор, съгл.
общите условия на кредитора – двама поръчители, гаранция на небанкова
финансова институция, или банкова гаранция, в срок от 1 ден от сключване на
договора за кредит. При неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, в полза на кредитора е предвидена неустойка от 1200 лева, която
е добавена към погасителния план – чл. 6, ал. 1.
Сключването на процесния договор за кредит, получаването на сумата
от 1500 лева от потребителя, както и извършените от него в полза на
кредитора погасителни плащания са изрично признати от страните в процеса.
При така изложената фактическа и правна обстановка съдът намира
предявения установителен иск за основателен. Съгласно изготвения от съда
доклад по чл. 146, ал. 1, ГПК, срещу който не е постъпило възражение от
6
страните, в тежест на ответника-кредитор е провеждане на главно и пълно
доказване на сключения между контрахентите валиден договор за
потребителски кредит, който отговаря на императивните изисквания за ЗПК,
ЗПФУР и ЗЗП. Съдът намира, че такова доказване по делото не е проведено –
чл. 154, ал. 1, ГПК. Императивната норма на чл. 11, ал. 1, ЗПК урежда
задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като
липсата на някои от изискуемите реквизити влече със себе си
недействителност на съглашението – съгл. чл. 22, ЗПК.
Според императива на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно, ЗПК,
договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за
лихвения процент на ден. Ясното посочване на тези данни са необходими, за
да е налице реална възможност за потребителя да извърши собствена
преценка за евентуално упражняване правото си на отказ от договора. Този
отказ зависи от заплащането на договорната лихва за периода на ползването
на кредита, съгласно чл. 29, ал. 4, изр. първо, ЗПК. В представения по делото
договор за кредит и в погасителния план към него такава информация за
лихвения процент не се съдържа – нито за точния, конкретен размер към
момента на сключването на договора, нито за периода на действието му
(информацията по чл. 11, ал. 7 е обща и не съдържа конкретен размер).
Липсата на данни по чл. 11, ал. 1, т. 10, предл. последно, ЗПК мотивира съда
да приеме, че договорът от 28.09.2024 год. не отговаря на императивно
изискване на закона, поради което съглашението е недействително – чл. 22,
ЗПК. В тази хипотеза длъжникът следва да върне само чистата стойност на
кредита, без лихви и други разходи по него – чл. 23, ЗПК.
При постановяване на решението си настоящият съдебен състав се
съобразява с актуалната практика на ВКС по чл. 290, ГПК, обективирана в
Решение № 59/20.05.2024 год. по търг. д. № 2695/2022 год. на II ТО на ВКС,
докладчик съдия К...Н..
Настоящият съдебен състав се съобразява и с решение на Съда на
Европейския съюз от 21.03.2024 год. по дело С-714/22, което е задължително,
на основание чл. 633, ГПК, за всички съдилища в РБ. В него се приема, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 год. разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
7
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Член 3, буква ж) от Директивата предвижда, че „общи разходи по
кредита за потребителя“ са всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати
във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните, разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1, ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, в т. ч. всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Съдът счита,
че уговорената неустойка по чл. 6, ал. 1. от договора – в размер от 1200 лева,
представлява скрито възнаграждение за кредитора, тъй като е обща част от
разходите по кредита.
Начинът на формиране на ГПР в договора е неясен и неконкретен, а
това е лишило потребителя, като икономически по-слаба страна, от
възможността да прецени последиците за себе си от сключването на договора;
посочването в договора на ГПР в по-нисък размер от действително
приложения от кредитора по същината си представлява невярна информация
за общите разходи по кредита, т. е. това е нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Директива 2005/29/ЕО. Без посочване
на точния ГПР и на общата сума по договора, която длъжникът следва да
плати, се прегражда изцяло възможността за потребителя да се запознае и
извърши преценка за икономически последици от сключване на договор с
предложените му параметри. В този смисъл е и Решение № 243/31.03.2025
год. по възз. гр. д. № 1903/2024 год. на БсОС.
Съдът счита, че клаузата по чл. 6, ал. 1 от договора, за неустойката от
1200 лева, е нищожна; тя противоречи на чл. 92, ал. 1, ЗЗД, тъй като излиза
извън рамките на нейния обезпечителен, обезщетителен или санкционен
характер, придаден от законодателя с посочената нормативна разпоредба.
Въвеждането на кумулативните изисквания, на които следва да отговаря
определеното обезпечение, както и на изключително краткия срок за
предоставянето му от длъжника – 1-дневен от сключване на договора за
8
кредит, мотивират съда да приеме, че договорните условия са практически
неизпълними от контрахента, а това безусловно възлага върху същата страна
заплащане на договорената неустойка (вж. Решение № 1291/25.07.2018 год. по
възз. гр. д. № 872/2018 год. на БсОС). Нищожността на неустойката произтича
и от размера й, който е близък до размера на главницата по договора, т. е. не е
съобразен с очакваните от неизпълнението вреди, а това създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на насрещната страна (вж. Решение №
969/11.11.2019 год. по възз. гр. д. № 1032/2019 год. на БсОС).
Нормите на чл. 22 и чл. 23, ЗПК сочат, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен, а потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът приема, че договорената неустойка е била известна
на кредитора и е инкорпорирана в погасителния план, но не е била отчетена
при определянето на ГПР. Тази неустойка е безусловно дължим паричен
разход за длъжника във връзка с договора за кредит, т. е. тя представлява общ
разход по кредита и компонент на ГПР. Невключването й в ГПР води до
неправилно определяне на размера му, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10,
ЗПК, водещо до нищожност на договора.
Изложеното мотивира съда да приеме, че установителният иск е
основателен, поради което договорът следва да бъде прогласен за
недействителен.
По насрещните искове:
При съобразяване с изложените от съда правни извода по
първоначалния иск, съгласно чл. 23, ЗПК, следва да се приеме, че
кредитополучателят Ц. Д. дължи на контрахента си „Нетредит“ ООД само
чистата стойност на получения по договора кредит. В разглеждания казус тази
сума възлиза на 1500 лева. Плащането на сумата за главница и получаването й
от ищеца-ООД в пълен размер е обстоятелство, изрично признато от тази
страна с писмения й отговор по делото и с писмената молба от 06.10.2025 год.
Изложеното мотивира съда да приеме, че ответникът Ц. Д. е погасил
задължението си за главница, поради което не е налице изискуемо вземане на
кредитора, а това налага отхвърляне на иска за главница и за законна лихва
върху нея.
Като неоснователен следва да бъде отхвърлен насрещният иск за
договорна лихва от 51,23 лева, тъй като сумата не се дължи от ответника-
потребител Ц. Д., на основание чл. 23, ЗПК (съобразно изложението в
9
мотивите на настоящото съдебно решение по отношение уважения
установителен иск).
Основателността на предявения първоначален иск и неоснователността
на насрещните осъдителни искове налага в полза на Ц. Д. да бъдат присъдени
направените деловодни разноски в размер от 122 лева – платена държавна
такса.
В полза на процесуалния представител на ищеца Ц. Д. – адв. М. Д.,
съдът определя възнаграждение в размер от 400 лева, за правната защита по
първоначалния иск, и възнаграждение в размер от 200 лева, за правната
защита срещу насрещните искове, или общо 600 лева, на основание чл. 38, ал.
2, изр. второ във вр. с ал. 1, т. 2, ЗАдв, чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. т. 2 от
Наредба № 1/2004 год.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 235, ГПК,
Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПОГЛАСЯВА недействителността на Договор за потребителски кредит
№ ....../28.09.2024 год., сключен между „Неткредит“ ООД, ЕИК ...., със
седалище и адрес на управление гр. .... („......“), ..., и Ц. А. Д., ЕГН **********,
с адрес гр. .. ..., на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ насрещните искове на „Неткредит“ ООД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление гр. .........., ет. 10, за осъждане на Ц. А. Д., ЕГН
**********, с адрес гр. ............. да му заплати следните суми: 320,77 лева –
падежирала главница за периода 29.03.-29.05.2025 год., ведно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва, начиная от подаване на насрещната искова
молба до окончателното изплащане; 567,47 лева – предсрочно изискуема
главница, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, начиная
от връчване на преписа от насрещната искова молба до окончателното
изплащане, и 51,23 лева – падежирала възнаградителна лихва за периода
29.04.-29.05.2025 год., трите суми по Договор за потребителски кредит №
......................../28.09.2024 год.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на
управление гр. ....... .........., на основание чл. 78, ал. 1 и 3, ГПК, да заплати на
Ц. А. Д., ЕГН **********, с адрес гр. ..........., деловодни разноски в размер от
122 лева.
10
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на
управление гр. ..... .......... на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 и 2, ЗАдв, да заплати
на адв. М. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр. ...........адвокатско
възнаграждение в размер от 600 лева.
Решението може да бъде обжалвано от страните по въззивен ред пред
Окръжен съд – Бургас в 2-седмичен срок от връчване на препис от съдебния
акт.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
11