№ 13276
гр. София, 07.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20251110109232 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Ищцата Б. Й. Х. твърди в исковата молба от 12.02.2025 г., че против нея бил издаден
в полза на „Райфайзенбанк“ ЕАД изпълнителен лист на 07.01.2011 г. по ч.гр.д. № 49346/2010
г., СРС, за сумата от 9622,29 лв. главница по договор за банков кредит от 30.05.2008 г. и
анекс № 1 от 24.11.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.10.2010 г. до
окончателното изплащане, сумата от 829,42 лв., просрочена редовна лихва, начислена за
периода 15.06.2010 г.-12.10.2010 г., сумата от 212,52 лв., просрочена наказателна лихва,
начислена за периода 15.06.2010 г.-12.10.2010 г., сумата от 692,91 лв., просрочена лихва по
чл. 8 във връзка с анекс № 1 от 24.11.2009 г., сумата от 227,14 лв., съдебно-деловодни
разноски, и 477 лв., юрисконсултско възнаграждение. Впоследствие вземанията по листа
били прехвърлени с договор за цесия на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Твърди, че в хода
на изп.дело № 611/2011 г. на ЧСИ Недялка Илиева-Ковачева вземанията се погасили по
давност, тъй като кредиторът бездействал да извършва или иска валидни изпълнителни
действия. Въпреки това вземанията по изпълнителния лист фигурирали в Централния
кредитен регистър. Ето защо ищцата молят съда да постанови решение, с което да бъде
признато за установено по отношение на ответника, че не дължи сумите, предмет на
изпълнителния лист, поради погасяването на вземанията по давност. Претендират разноски.
Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорна исковете като недопустими, поради
липса на интерес – изпълнителното дело било прекратено още през 2016 г. Вписването в
ЦКР било нормативно установено задължение. Признава, че давността е изтекла. Твърди
обаче, че не е дал повод за спора. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност
на хонорара за адвокат на ищцата.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
1
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК
Съгласно нормата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението.
Според господстващото у нас становище искът против принудителното изпълнение е
отрицателен установителен иск и предметът му е несъществуването на изпълняемото право,
удостоверено в изпълнителното основание, респ. неговата неизискуемост (т.нар.
установителна теория за същността на иска против изпълнението на длъжника). Независимо
от това, безспорно е, че с тези изрично уредени в закона искове се парира изпълнителната
сила на изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на
изпълнителния процес, като след събиране на вземането установителен иск за
несъществуването или неизискуемостта на изпълняемото право е недопустим – допустим е
само осъдителен иск.
По допустимостта на исковете
Изпълнителният лист е издаден против ищцата въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Ответникът е
образувал изп.д. № 611/2011 г. на ЧСИ Недялка Илиева-Ковачева за събиране на вземанията
по заповедта.
По това изпълнително дело събраната в полза на взискателя сума е общо 1990,75 лв.
(видно от отбелязаните на гърба на изпълнителния лист плащания от 44,46 лв., 102,89 лв.,
120,05 лв., 120,06 лв., 121,04 лв., 120,55 лв., 126,70 лв., 121,13 лв., 120,74 лв., 373,73 лв.,
123,61 лв., 244,33 лв., 122,91 лв. и 128,55 лв.). Съдът намира, че част от вземанията по
изпълнителния лист, в общ размер от 1990,75 лв., са погасени чрез плащане и за длъжника
няма правен интерес от предявените искове с правно основание чл. 439 ГПК за така
платеното, има интерес от осъдителни искове по чл. 55 ЗЗД, каквито не са предявени.
Съобразно поредността на чл. 76, ал. 2 ЗЗД погасени са разноските за юрисконсулт и
за държавна такса от 227,14 лв. и 477 лв. Остатъкът е 1286,61 лв. Вземанията за просрочена
редовна лихва – 829,41 лв., просрочена наказателна лихва – 212,52 лв. и просрочена лихва
по чл. 8 – 692,91 лв. в изпълнителния лист съдът намира за еднакво обременителни и
еднакво стари, поради което и по чл. 76, ал. 1 ЗЗД намира, че те са погасени съразмерно с
остатъка от 1286,61 лв. (делителят е сборът от трите вземания – 1734,85 лв.). Така, погасено
чрез плащане от трите неолихвяеми суми по листа е: 615,12 лв., 157,61 лв., 513,88 лв. За
тези суми установителните искове са недопустими, а за разликите до пълните размери от
829,41 лв., 212,52 лв. и 692,91 лв. – допустими.
По основателността на исковете в допустимата им част
Заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е влязла в сила (ПДИ връчена на 28.04.2011
г.).
Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането
по заповедта безспорно. По арг. за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на
2
пресъдено нещо. И наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1
ГПК, може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след изтичане
срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК и чл. 424 ГПК (така изрично
определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).
Горното означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е
станала петгодишна, защото, макар тя да не представлява съдебно решение, постановено в
исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение прави вземането безспорно. Именно
защото тя се ползва с такава правоустановителна сила, преклудирана е възможността
длъжникът да оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с
аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл.
414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да релевира само възражения за
осъществили се юридически факти след този момент.
Аргумент за наличието на сила на пресъдено нещо е и обстоятелството, че при влязла
в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът не може да предяви положителен
установителен иск за съществуването на вземането по заповедта, за разлика от кредитора,
снабден с изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК
(отм.), за когото винаги е било безспорно в теорията и съдебната практика, че може да иска
установяването на вземането си по съдебен исков ред със сила на пресъдено нещо.
Процесуална пречка за такъв иск не може да е само фактът, че кредиторът е снабден с
изпълнителен лист, т.е., че може да проведе принудително изпълнение, защото това
обстоятелство никога не е било отрицателна процесуална предпоставка за съществуването
на правото на иск за вземането по заповедта. Процесуалната пречка е формираната сила на
пресъдено нещо.
Да се поддържа, че влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение не
установява вземането със сила на пресъдено нещо (или поне с първата съставка на тази сила
– т.нар. „правоустановително действие“), означава да се приравнява тази заповед на
обикновено несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), а това е явно неправилно,
предвид коренните разлики в правната уредба на заповедното производство по ГПК и
производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по
ГПК (отм.). Целта на законодателя, въвел заповедното производство по чл. 410 ГПК, е да
даде на разположение на кредиторите втори, алтернативен и равнопоставен на исковия
осъдителен процес път за събиране на вземанията им, когато те не са оспорвани.
Не е убедителен довод в противен смисъл съображението, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД говори
за съдебно решение, а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не представлява съдебно
решение. Това е вярно, но също така е вярно, че макар заявлението за издаване на заповед да
не представлява искова молба, в съдебната практика е безспорно, че то изпълнява напълно
функцията на иск за целите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Също така е безспорно приложението на
нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отношение на заповедно производство, макар заявлението
за издаване на заповед да не е искова молба, поради което никому не би хрумнала идеята, че
вземането, за което кредиторът е подал своевременно заявление по чл. 410 ГПК може да се
3
погаси по давност, докато заповедният съд се произнесе по него. Очевидно, както
разпоредбите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и изобщо на ЗЗД е разумно да се
тълкуват разширително с оглед заповедното производство, въведено през 2008 г., така и
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е разумно да се тълкува разширително с оглед на същото
производство. Няма основание в едни случаи разпоредбите на ЗЗД да се тълкуват
разширително, а в други случаи да се тълкуват и прилагат буквално.
При тези мотиви съдът намира, че давността за вземанията по изпълнителния лист е
петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 417 ГПК
– арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
С влизането в сила на заповедта започва да тече нова давност за вземанията по нея –
чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
В случая ищцата излага твърдения за погасяване по давност на вземанията по
заповедта в хода на изпълнителния процес, които следва да бъдат обсъдени.
Молба за образуване на изпълнително дело сама по себе си не прекъсва давността по
чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя
по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ – каквото възлагане е налице в случая). В този смисъл т. 10 и т. 14 от
Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК. Съгласно чл. 116, б.
„а“ ЗЗД давността се прекъсва и с признание на вземането от длъжника.
За приключени изпълнителни дела към 26.06.2015 г. важи ППВС № 3/1980 г., според
което висящият изпълнителен процес спира течението на давността, т.е. новата давност тече
не от последното изпълнително действие, а от прекратяването на изпълнителното дело, т.е.
от перемпцията му – Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК
на ВКС. Погасителната давност се прекъсва дори от изпълнително действие, извършено по
изпълнително дело, по което е настъпила перемпция – т. 3 от Тълкувателно решение от
04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК.
В конкретния случай последното изпълнително действие по изпълнителното дело е от
14.10.2013 г. – превод на взискателя на суми от запор на трудово възнаграждение.
От тази дата до датата на постановлението за перемпция са изтекли повече от пет
години, даже повече от 10 години, и вземанията са се погасили по давност. Исковете следва
да се уважат като основателни – в допустимата им част.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски имат и двете страни.
Ищцата е сторила разноски от 482,45 лв. държавна такса (надвнесената държавна
такса до 894,36 лв. може да й бъде възстановена при подаване на молба до съда) и 2800 лв.
адвокатски хонорар. Ответникът моли съда да намали като прекомерни разноските за
адвокат.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК когато заплатеният адвокатски хонорар е прекомерен
4
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане
на другата да ги намали, но не по-малко от минималните размери по чл. 36 ЗАдв. вр.
Наредба № 1/2024 г., издадена от Висшия адвокатски съвет.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6500 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 91 лв./час.
Съдът намира, че делото е с ниска правна и фактическа сложност, протекло в едно
открито съдебно заседание.
5
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 2 часа, справки по изпълнително
дело и събиране на доказателства – 2,5 часа, проучването на практиката и законодателството
и изготвянето на исковата молба и допълнителна молба – 3 часа, подготовка за съдебно
заседание и участие в съдебно заседание – общо 2 часа. С оглед вече установената съдебна
практика, типовия характер на спора и липсата на правна сложност и явяване в едно
съдебно заседание, дейността на адвоката се свежда до общо 9 часа труд, респ.
справедливият размер на възнаграждението общо трябва да бъде 9,5х91=864,50 лв. Общо
разноските на ищцата са 1346,95 лв.
Ищцата има право на разноски пропорционално на уважената част от исковете й
(9622,29+829,42 лв.+212,52 лв.+692,91 лв.+227,14 лв+477 лв - 1990,75)/(9622,29+829,42
лв.+212,52 лв=+692,91 лв.+227,14 лв+477 лв.) х 1346,95=1124,63 лв.
Ответникът е сторил разноски от 100 лв. за юрисконсулт, от които пропорционално на
прекратената част от делото му се дължат разноски от 16,51 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ВРЪЩА на осн. чл. 130 ГПК, като недопустима, исковата молба на Б. Й. Х., ЕГН
**********, против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, с която по гр.д. № 9232/2025
г., СРС, 161-ви с-в, са предявени искове с правно основание чл. 439 ГПК, в частта й, с която
се иска да бъде признато за установено, че ищцата не дължи на ответника, поради
последващо погасяване по давност на вземанията,
просрочена редовна лихва, начислена за периода 15.06.2010 г.-12.10.2010 г., в размер
на 615,12 лв.,
просрочена наказателна лихва, начислена за периода 15.06.2010 г.-12.10.2010 г., в
размер на 157,61 лв.,
просрочена лихва по чл. 8 във връзка с анекс № 1 от 24.11.2009 г., в размер на 513,88
лв.,
сумата от 227,14 лв., съдебно-деловодни разноски, и 477 лв., юрисконсултско
възнаграждение.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Б. Й. Х., ЕГН **********,
против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, искове с правно основание чл. 439, ал. 1
ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК, че ищцата не дължи на ответника
сумата от 9622,29 лв. главница по договор за банков кредит от 30.05.2008 г. и анекс №
1 от 24.11.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.10.2010 г. до
окончателното изплащане,
просрочена редовна лихва, начислена за периода 15.06.2010 г.-12.10.2010 г., над
615,12 лв. до 829,42 лв.,
6
просрочена наказателна лихва, начислена за периода 15.06.2010 г.-12.10.2010 г., над
157,61 лв. до 212,52 лв.,
просрочена лихва по чл. 8 във връзка с анекс № 1 от 24.11.2009 г., над 513,88 лв. до
692,91 лв.,
предмет на изпълнителен лист от 07.01.2011 г., издаден въз основа на заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 15.11.2010 г.
по ч.гр.д. № 49346/2010 г., СРС, 39-ти с-в, поради последващо погасяване по давност на
вземанията.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Б. Й. Х., ЕГН
**********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1124,63 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА Б. Й. Х., ЕГН **********, да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК
*********, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 16,51 лв., разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7