Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№

гр. Лом, 15.01.2020 г.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Ломски районен съд, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми ноември ноември, две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА МИРОНОВА

 

при секретаря Р. Д., като разгледа докладваното от съдия Миронова гр.д. № 2927 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Главен иск: - установителен  иск по  чл. 422 ал.1 във връзка с чл. 415 ал.1 от ГПК и акцесорен иск за лихви по чл. 86 от ЗЗД;

Евентуален осъдителен иск по чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД.

Предявени са обективно съединени искове от *******, ЕИК *******, гр. София, представлявано от В.Ю.Б., чрез пълномощника, ю.к. Я.М., срещу Е.Р.А., ЕГН **********,***, за заплащане на дължими суми по договор.

Съдът е конституирал като  трето лице – помагач на ищеца *******, ЕИК *******, гр. София.

ИЩЕЦЪТ посочва, че ответникът е сключил Договор за потребителски заем № CASH-10175928/16.05.2013 год., с третото лице *******, ЕИК *******, по силата на който е получил кредит от 800 лв., като се е задължил да върне 1521,00 лв., за срок от 39 седмици.

Отделно е сключена и застраховка „Защита на плащанията“, с цена 32 лв.

Ответникът е извършил частично плащане в общ размер на 156,00 лв. преди подписването на договора за цесия.

На 14.10.2015 год. между първоначалният кредитор и ищеца бил сключен договор за прехвърляне на вземания, като цедента и цесионера уведомили заедно длъжника за прехвърлянето. По делото няма данни това писмо да е получено от ответника, за това ищецът го е приложил и е направил изрично искане то да бъде връчено с приложенията към исковата молба.

По заявление по чл. 410 ГПК от ответника, по ч.гр.д. № 1969/2017 год. на ЛРС била издадена заповед за изпълнение срещу ответника, като той  се възползвал от правото си на възражение.

            Иска се: да бъде признато от съда за установено между страните, че ответникът има към ищеца задължение, произтичащо от Договор за кредит, сключен на 16.05.2013 год., задължение както следва: главница – 759,85 лв.; договорна лихва – 605,15 лв., начислена за периода 23.05.2013 год. до 13.02.2014 год., неустойка за забава – 313,81 лв., за периода 11.07.2013 – 07.08.2017 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /09.08.2017 год./ до окончателното й изплащане.

Претендират се и направените разноски по заповедното и исковото производство. 

При условията на евентуалност, в случай, че главните искове бъдат отхвърлени изцяло или отчасти, се иска да бъде осъден ответника да заплати на ищеца главница – 759,85 лв.; договорна лихва – 605,15 лв., начислена за периода 23.05.2013 год. до 13.02.2014 год., неустойка за забава – 313,81 лв., за периода 11.07.2013 – 07.08.2017 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /09.08.2017 год./ до окончателното й изплащане.

Отново се претендират разноски.

Писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил от ответника.

Ответникът, чрез пълномощника си, адв. С. П., МАК оспорва предявените искове по основание и размер.

Признава, че между страните е сключен процесния договор за заем, но към момента на предявяване на иска не са били изпълнени условията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за надлежно уведомяване.

Оспорва се и размерът на претенцията, като въвежда възражение за давност по отношение на исковете за лихви.

Счита, че следва да се отхвърлят изцяло предявените установителни искове, а евентуалните осъдителни искове да се уважат само до размера на главницата.

В съдебно заседание ищецът е редовно призован. Не се представлява. Не възразява делото да се разгледа в негово отсъствие, като поддържа предявените искове. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК.

Ответната страна се представлява от пълномощника си, адв. С. П., МАК, който оспорва исковете по съображенията, изложени в отговора на исковата моба.

Третото лице-помагач на страната на ищеца не се представлява. В писмено становище чрез пълномощника си, ю.к. П. П. счита, че претенцията на ищца е основателна и доказана и следва да бъде уважена. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК.

Съдът, като анализира и прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По ч.гр.д. № 1969/2017 год. на ЛРС е издадена на осн. чл.410 ГПК Заповед за изпълнение на парично задължение от 10.08.2017 г. в полза на настоящия ищец, *******, ЕИК *******, гр. София,  срещу Е.Р.А., ЕГН **********,***, за сумата от 1 678,81 лв., представляваща както следва: главница – 759,85 лв.; договорна лихва – 605,15 лв., начислена за периода 23.05.2013 год. до 13.02.2014 год., неустойка за забава – 313,81 лв., за периода 11.07.2013 – 07.08.2017 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /09.08.2017 год./ до окончателното й изплащане.

Посочено е в Заповедта, че задължението произтича от Договор за малък пъричен заем № CASH-10175928/16.05.2013 год., сключен между длъжника/ответник и третото лице, помагач на страната на ищеца *******, който е цедиран от заемодателя на 14.10.2015 год., за което длъжникът е уведомен на 04.11.2015 год.

Съобщението е връчено на длъжника на 17.08.2017 год., чрез пълнолетно лице, живеещо на адреса и на 23.08.2017 год., длъжникът е депозирал възражение по чл. 414 ГПК. Възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и заповедният съд, с разпореждане от 29.08.2017 год. е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си.

Съобщението е получено от представител на ищцовото дружество на 07.09.2017 год. Искът е предявен в срока по чл. 415 ГПК.

Договор за малък паричен заем № CASH-10175928/16.05.2013 год. е сключен между третото лице-помагач *******и ответника. 

По силата на този договор, третото лице е предоставило на отв. Е. А. кредит в размер на 800 лв., които е следвало да бъдат върнати съгласно погасителен план, на 39 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 39,00 лв., в срок до 13.02.2014 год.

Договорен е годишен лихвен процент 192,27 % и годишен процент на разходите /ГПР/ 561,23%.

Съгл. чл. 6 от договора, всички изявления на заемодателя към заемателя се считат узнати от него, ако бъдат доставени на адреса, посочен от него в договора.

Съгл. чл. 4 от договора, при забава на една или повече месечни/седмични  вноски, заемателят дължи обезщетение в размер на законната лихва върху всяка забавена вноска, увеличена с 10 %, ведно с направените от заемодателя разноски за събиране на вземането, в размер по негова преценка, а при просрочие на четири или повече вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска вземането става автоматично предсрочно изискуемо.

С Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015 год., третото лице – помагач *******, ЕИК *******, гр. София продава на ищеца *******, ЕИК *******, гр. София, свои вземания, изброени в Приложение № 1 към договора, в т.ч. /под № 1394 и Договор за малък паричен заем № CASH-10175928/16.05.2013 год., сключен с ответника. Цесията е потвърдена от цедента.

Приложено е уведомление, изх. № 91-УП-Ц7-2754/23.10.2015 год.,  от третото лице до ответника за извършеното прехвърляне на задължението по Договор за малък пъричен заем № CASH-10175928/16.05.2013 год.

От заключението на приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от в.л. Н.П. се установява, че от договорените 39 погасителни вноски по договора за кредит е внесена само първата – с падеж 23.05.2013 год.

Така задължението по главницата е установено на 759,85 лв., а законната лихва върху тази сума за периода 11.07.2013 – 07.08.2017 год. е в размер на 314,70 лв.

При договореният между страните лихвен процент – 192,27 %  и ГПР от 561,23 %, договорната лихва за периода 23.05.2013 – 13.02.2014 год. е 605,82 лв.

При така установеното се налагат следните правни изводи:

 

Иска се: да бъде признато от съда за установено между страните, че ответникът има към ищеца задължение, произтичащо от Договор за кредит, сключен на 16.05.2013 год., задължение както следва: главница – 759,85 лв.; договорна лихва – 605,15 лв., начислена за периода 23.05.2013 год. до 13.02.2014 год., неустойка за забава – 313,81 лв., за периода 11.07.2013 – 07.08.2017 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /09.08.2017 год./ до окончателното й изплащане.

Исковете са допустими, т.к. са предявени в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, от лице, притежаващо процесуална и материалноправна легитимация.

При условията на евентуалност, в случай, че главните искове бъдат отхвърлени изцяло или отчасти, се иска да бъде осъден ответника да заплати на ищеца главница – 759,85 лв.; договорна лихва – 605,15 лв., начислена за периода 23.05.2013 год. до 13.02.2014 год., неустойка за забава – 313,81 лв., за периода 11.07.2013 – 07.08.2017 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /09.08.2017 год./ до окончателното й изплащане.

 

За да бъдат уважени предявените като главни установителни искове е необходимо по делото да бъде установено наличието на определените в закона предпоставки: валидно облигационно отношение между ответника и третото лице-помагач на страната на ищеца, заемодателят *******– Договор за малък паричен заем № CASH-10175928/16.05.2013 год., размера на този кредит, както и че същият е усвоен, настъпването на въведената предсрочна изискуемост на кредита, уговорената с него възнаградителна лихва, както и нейният размер за процесния период, валиден договор за цесия, с който процесното вземане е прехвърлено от заемодателя-цедент на ищеца ******* – цесионер, получено от длъжника/ответник уведомяване за извършената цесия, както и че цедента е упълномощил цесионера да извърши уведомяването на длъжника за цесията от негово име.

В настоящия случай, от събраните по делото доказателства безспорно се установяват:  наличието на валидна облигационна връзка между БНП ППФ ЕАД и Е.Р.А., за сумата от 800 лв., въз основа на Договор за малък паричен заем № CASH-10175928/16.05.2013 год., като главницата по договора е била надлежно усвоена от ответника/кредитополучател и не е била възстановена в уговорените между страните срокове и към момента /с изключение на установената от вещото лице сума, внесена на 23.05.2013 год.

Съдът приема, че ответникът е бил редовно уведомен за извършената цесия от ищеца-цесионер въз основа на изричното му упълномощаване, тъй като  - приложеното към исковата молба уведомление /л. 23/ е получено от нея на 10…120017 год. чрез нейната майка М. А., със задължение да предаде. По този начин и при липсата на твърдения от страна на ответника, че валидно е изпълнил на цедента или друго лице преди уведомяването, следва да се приеме, че уведомлението е валидно.

В този смисъл е задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК /Р. № 78/09.07.2014 год., по т.д. № 2352/2013 год., ІІ ТО, Р. № 3/16.04.2014 год., по т.д. № 1711/2013 год., І ТО/.

Без значение е и обстоятелството, че уведомлението е извършено от цесионера, а не от цедента, тъй като това е направено въз основа на изрично упълномощаване от страна на цедента. Такова упълномощаване е допустимо.

В този смисъл е съдебната практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК /Р. № 137/02.06.20105 год., по гр.д. № 5759/2014 год., ІІІ ГО/.

От горното следва, че валидната облигационна връзка между страните по делото е установена по несъмнен начин.

При тези съображения, съдът приема, че Договорът за цесия  е валиден, а ищецът, като носител на процесното вземане е процесуално и материално-правно легитимиран да води настоящия иск срещу ответника.

Тъй като цесията не е изрично потвърдена от длъжника, последният разполага с всички свои възражения срещу първоначалния кредитор. Цесионерът не би могъл да има повече права от своя праводател.

С оглед задължителните указания по тълкуването на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции (т.18 от ТРОСГТК 4/2013), фактическият състав, пораждащ вземането на банка-заявител да получи предоставена главница по кредит преди изтичане на уговорен в полза на длъжника срок налага позоваване на  две предпоставки: обективен факт, уговорен като основание за едностранно изменение  на договора и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем с изявление, достигнало до длъжника.

В случая ищецът се позовава на настъпила автоматична предсрочна изискуемост, за която заемателят не е уведомен.

Към датата на цедиране на вземането от страна на третото лице-помагач /14.10.2014 год./, а и към датата на подаване заявлението по чл. 410 ГПК /09.08.2017 год./, уговореният между страните срок по Договор за малък паричен заем № CASH-10175928/16.05.2013 год.  е бил изтекъл – на 13.02.2014 год., поради което и съдът приема, че вземането е изискуемо.

Съдът счита, че договорените годишен лихвен процент от 192,27 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от 561,23% противоречат на добрите нрави, поради което са нищожни. Типичното възнаграждението по договорите за кредит е възнаградителната лихва, като законодателят е предвидил, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет (чл. 10 от ЗЗД). Министерския съвет обаче не е определил максимален размер на възнаградителната лихва, поради което съдебната практика приема, като ограничение на нейния размер, критерият "добрите нрави". Примери за такива разрешения са:

"Уговорената лихва е възнаграждение за ползване на известен капитал - парична сума. Но волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава."- Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.

"С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг."- Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о.

С течение на времето, кредиторите започват да включват във възнаграждението по договори за кредит и множество такси, което налага въвеждането на понятието "годишен процент на разходите". Годишния процент на разходите представлява възнаграждението за ползването на кредита поради което за него са валидни същите разрешения, като тези за възнаградителната лихва, що се касае до съответствието с добрите нрави. С оглед повишената защита на потребителите законодателят въвежда ограничение на годишния процент на разходите по договорите за потребителски кредит до петорния размер на законната лихва- чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит. Тази норма е въведена през 2014 година и не намира пряко приложение към процесния договор за кредит сключен от ответника, но тя би могла да даде приблизителен ориентир за обществено приемливия размер на годишния процент на разходите по договори за потребителски кредит.

Годишния процент на разходите в договора между страните е 561,23 %, което представлява над 80 пъти размера на законната лихва.

Договорениият процент на възнаградителната лихва – 192,27 % надвишава размера на законната лихва повече от 26 пъти.

Видно от приложения погасителен план при заплащане на началните вноски от по 39 лева, главницата се намалява с около 10 лева след всяка вноска. Т.е. от вноска в размер на 39 лева над 29 лева са възнаграждение за кредитора и около 10 лева е върнатата главница. Тези параметри на договора категорично не съответстват с добрите нрави във смисъла посочен по-горе, поради което договорените възнаграждения са нищожни и не се дължат.

Недължима е договорната лихва от 605,15 лева, като заплатените възнаградителни плащания със изплатената от ответника вноска от 39 лв. /от 23.05.2013 год./ са недължими и следва да се зачетат като погасяване на главницата.

Ищецът не сочи договорна клауза въз основа на която претендира неустойка и съдът не успя да установи такава в приложения договор за кредит.

Доколкото заповедта за изпълнение е издадена за неустойка, то е недопустимо в настоящото производство да се установява дължимостта на законна лихва за периода до издаване на заповедта за изпълнение.

Предвид изложеното, претенцията за вземането за неустойка в размер на 313,81 лв., за периода 11.07.2013 год.  /датата на настъпване на твърдяната предсрочна изискуемост/ до 07.08.2017 год. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ следва да се отхвърли като недоказано.

По отношение на дължимия размер на главницата съдът намира следното:

Претендира се главница в размер на 759,85 лв. Не се признава извършено от длъжника плащане, но от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, приета по делото и неоспорена от страните се установява, че длъжникът е заплатил една вноска – на 23.05.2013 год.

От заключението на съдебно счетоводната експертиза също се установява този размер /отговор № 1 от заключението на вещото лице/.

Ето защо, претенцията за установяване дължимост на посочените в исковата молба суми за главница следва да бъде уважена в цялост.

Съгласно практиката на СЕС, дело № 472/11, националният съд е длъжен да следи служебно за недействителни клаузи в потребителските договори.

Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 и чл. 22 от ЗПК , когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.  Съобразно чл. 23 от ЗПК, когато същият е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Съдът следи служебно, за нищожност, поради което следва да се зачете последиците на тази нищожност, когато е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави и когато е налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при които охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява поради изключителната си значимост диспозитивното начало в гражданския процес. В подобен смисъл са ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 198/10.08.2015 г. по гр.д. № 5252/2014 г. на IV г.о., Решение № 229/21.01.2013г/ по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о.,ВКС и др.

Поради изложеното съдът намира за ненужно да се произнася и по останалите въведени от ответника правопогасяващи възражения за настъпила погасителна давност на част от процесните вземания.

Ето защо вземането на ищеца съществува до размера на 759,85 лева главница със законната лихва от 09.08.2017 г. до окончателното изплащане, в който размер следва да се уважи, а над него да се отхвърли.

В условията на евентуалност е предявен осъдителен иск, като от исковата молба става ясно, че ищецът предявява осъдителната претенция в случай, че съдът приеме, че съобщаването на цесията не може да бъде зачетено по установителния иск.

Това условие не се е осъществило, като съдът приема, че съобщаването на цесията следва да бъде зачетено и по установителния иск на основание чл. 235, ал.3 от ГПК, предвид което съдът не дължи произнасяне на по евентуално предявеният осъдителен иск.

Относно разноските:

Само ищецът претендира разноски.

Видно от представения списък по чл. 80 ГПК, сторените от него разноски в хода на това производство са в общ размер на 416,44 лв., от които: 116,44 лв. – д.т., 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 150 лв. – депозит за в.л.

Претендира се да бъде осъден ответника да заплати на ищеца и направените от във връзка с воденото заповедно производство по ч.гр.д. № 1969/2017 год. на ЛРС съдебно-деловодни разноски в размер на 183,58 лв. – държавна такса 33,58 лв. и 150,00 лв.  – юрисконсултско възнаграждение.

Общо – по заповедното и по исковото производство разноските, направени от ищеца са в размер на 600,02 лв.

Съобразно уважената/отхвърлена част от исковете /уважена е една от трите претенции/, ответникът ще следва да заплати на ищеца сумата от 200 лв. – разноски за разглеждане на делото пред тази инстанция.

Мотивиран от горното, Съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал.1, т.1 от ЗЗД вр. чл. 146, ал.1 от ЗЗП и чл. 21, ал. 1 и чл. 22 от ЗПК Договор за потребителски заем № CASH-10175928/16.05.2013 год., със страни - *******, ЕИК *******, гр. София и Е.Р.А., ЕГН **********,***.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че съществува вземането на *******, ЕИК *******, гр. София срещу Е.Р.А., ЕГН **********,***, за заплащане на следните суми:

 - 759,85 лева представляваща главница по Договор за потребителски заем № CASH-10175928/16.05.2013 год., сключен с *******, ЕИК *******, гр. София, което вземане е било прехвърлено *******, ЕИК *******, гр. София с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.08.2017г. до окончателно погасяване на вземането, за което вземане е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.08.2017 год.,  по ч.гр.д. № 1969/2017 год. на ЛРС.

 

ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ на *******, ЕИК *******, гр. София за установяване на вземания на дружеството срещу Е.Р.А., ЕГН **********,*** в размер на 605,15 лв. -- договорна лихва начислена за периода 23.05.2013 год. до 13.02.2014 год. и  313,81 лв. -- неустойка за забава за периода 11.07.2013 – 07.08.2017 год., по Договор за потребителски заем № CASH-10175928/16.05.2013 год., сключен с *******, ЕИК *******, гр. София, което вземане е било прехвърлено на *******, ЕИК *******, гр. София с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015 г. и за които вземания е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.08.2017 год.,  по ч.гр.д. № 1969/2017 год. на ЛРС, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

ОСЪЖДА Е.Р.А., ЕГН **********,*** да заплати на *******, ЕИК *******, гр. София сумата от 200 лв. , представляваща разноски пред първата инстанция по настоящото производство и по ч.гр.д. № 1969/2017 год. на ЛРС.

 

Решението е постановено при участието на *******, ЕИК *******, гр. София, като трето лице помагач на страната на ищеца *******, ЕИК *******, гр. София.

 

Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д. № 1969/2017 год. на ЛРС.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Монтана в двуседмичен срок от съобщението.

 

 

 

Районен съдия: