СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми юни през двехиляди двадесет
и първа година, в състав:
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско дело № 9606 по описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 14.07.2020г.,
постановено по гр.д. № 67245/2019г. по описа на СРС, ГО, 51 състав са
отхвърлени предявените Т.С.“ ЕАД срещу С.П.К. искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответницата дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 173. 87 лева - главница, представляваща стойността на ползвана и
незаплатена топлинна енергия за периода м. май 2015г. – 30.04.2016г. за имот с
аб. № 169816 и сумата 50. 76 лв. – лихва за забава за периода 14.09.2016г.
– 15.08.2019г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 48529/2019г.
на СРС, 51 с-в.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят релевира възражения за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение. Поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че са погасени по давност всички дължими суми
по обща фактура, издадена през м. юли 2016г., тъй като същата е станала
изискуема на 15.09.2016г., по арг. от чл. 33, ал. 1 от ОУ. Сочи, че съгласно цитираната
разпоредба, месечните дължими суми следва да бъдат заплатени в 45 - дневен срок
от изтичане на периода, за който се отнасят. Моли съда да отмени решението и да
уважи исковете, като присъди разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по жалбата С.П.К. оспорва
жалбата в депозиран писмен отговор и моли съда да потвърди решението. Поддържа,
че към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 22.08.2019г. е
изтекъл тригодишният давностен срок за всички претендирани вземания, тъй като
са приложими Общите условия от 2014г. и давността тече от момента на възникване
на вземанията, по арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Третото лице - помагач „Т.с.“ ЕООД не
заявява становище.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо. Не е налице и нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответницата дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 173. 87 лева,
представляваща стойността на ползвана и незаплатена топлинна енергия за периода
м. май 2015г. – 30.04.2016г. и сумата 50.
76 лв. – лихва за забава за периода 14.09.2016г. – 15.08.2019г., са отхвърлени като погасени
по давност.
За да отхвърли
иска за главницата, СРС е приел, че претендираното вземане за главницата за периода
м. май 2015г. – м. април 2016г. и
доказано по основание, но погасено по давност към момента на подаване на
исковата молба на 22.08.2019г.
Задълженията за плащане на цената на доставяната
топлинна енергия представляват задължения за периодично плащане по смисъла на
чл. 111, б. „в”, пр. 3 от ЗЗД и се погасяват с изтичане на кратката тригодишна
погасителна давност. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обобщена с ТР № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Този извод се налага от еднородния и периодичен характер на задълженията,
които, независимо че имат в основанието си доставка на топлинна енергия,
съгласно чл. 155, ал. 1 от ЗЕ се дължат на месечни вноски, включително в
случаите, при които окончателният общ размер на задължението се определя в края
на отчетен период по реда на чл. 155, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЕ. Изводът следва и
от характера на насрещното задължение на топлоснабдителното дружество –
задължението на това дружество е да осигури постоянно топлоснабдяване до
процесния имот срещу плащането на ежемесечни вноски, а не да достави определен
брой единици топлинна енергия срещу предварително определена цена с разсрочено
плащане на месечни падежи.
Съгласно чл. 155, ал. 1 ЗЕ,
потребителите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски
и една дванадесета изравнителна вноска /считано от изм. 15.05.2015г./, респ. на
10 равни вноски и 2 изравнителни - след изменението
на ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 г./, 2/ на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за
топлоснабдяването. Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че
задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния
резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а
води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие.
В случая по отношение на
процесното вземане са приложими ОУ, одобрени с решение от 03.02.2014г. на
ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г. Съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ, клиентите са длъжни
да заплащат месечните суми за топлинна енергия в 30 -дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на топлопреносното предприятие.
Публикуването има характер на покана, поради което и по арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД, давността започва да тече от датата на възникване на вземанията. Поради
това, противно на твърденията в жалбата, издаването на общата фактура от м. юли 2016г. не променя падежа на
общото задължение, респ. давността не започва да тече от 15.09.2016г. за
фактурираните и потребени услуги за минал период. Изводите на СРС, че вземането
за м. април 2016г. е възникнало на 01.05.2016г., поради което месечните
вземания за целия процесен период м. май 2015г. – м. април 2016г. са погасени
по давност към момента на подаване на исковата молба на 22.08.2019г., са
правилни и законосъобразни. Предвид изложеното, искът за главницата правилно е отхвърлен
като погасен по давност. По арг. от чл. 119 ЗЗД, погасено по давност е и
вземането за мораторна лихва.
Поради
съвпадение в изводите на двете инстанции, обжалваното решение трябва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
При
този изход на правния спор, право на разноски пред въззивната инстанция има
въззиваемата страна, но такива не се претендират и не следва да бъдат
присъждани.
Така мотивиран, Софийски градски съд
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 14.07.2020г., постановено по гр.д. №
67245/2019г. по описа на СРС, ГО, 51 състав.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Т.с.“
ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.