№ 158
гр. Ямбол, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Яна В. Ангелова
Калина Ив. Стоянова
при участието на секретаря Ваня Д. Динева
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско
дело № 20252300500272 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Ти Би Ай Банк“ЕАД гр.София, подадена от
пълномощника юр.к.Д.И., против Решение №319/17.06.2025г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д.№84/2025г. по описа на този съд в частта, с която са отхвърлени като
неоснователни предявените от въззивника, против ответника Д. Г. Г. от гр.***** искове по
чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване паричното задължение
на ответника за главница по Договор за потребителски кредит №720031252575, сключен на
01.08.2023г. за разликата над сумата от 2 780,00лв. до пълния предявен размер от 3
428,48лв., за сумата 731,95лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва по
договора за периода от 15.12.2023г. до 11.06.2024г. и за сумата от 138,78лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.12.2023г. до 11.07.2024г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК
№1271/26.07.2024г. по ч.гр.дело № 2266/2024г. по описа на ЯРС.
Оплакването в жалбата е за неправилност на решението на първата инстанция,
поради нарушение на материалния закон. Оспорен е решаващият извод на съда за
недействителност на договора за потребителски кредит поради нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, при което на основание чл.23 от ЗПК потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита. Според въззивника неправилно съдът е приел, че за
потребителя не е станало ясно какви суми се отпускат с процесния договор и за какви цели,
тъй като размерът на предоставения кредит е посочен в чл.7 от договора - обща сума в
размер на 3525,60лв., с индивидуализация как е формирана сумата, като 3 000лв. са
предоставени за общо ползване на кредитополучателя и 525,60лв. са предоставени в кредит
за заплащане на избрани от потребителя застрахователни услуги, премиите по които са
кредитирани от заявителя. За тези суми кредиторът сочи, че са финансов ресурс, който е
отпуснат съобразно желанието на кредитополучателя, което изрично е записаното в
договора. По отношение характера на застрахователните премии и определянето на ГПР
въззивникът също е оспорил изводите на първата инстанция, че те са разход, който е
следвало да бъде включен в ГПР. Доводите са, че размерът на ГПР правилно и
1
законосъобразно е определен, като в него са включени всички разходи по кредита съобразно
законовите изисквания на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1 от ДР на ЗПК, като сумата по сключената
застраховка е включена при изчисляването на ГПР по договора, съдържа се в посочения
процент на ГПР и е включена като главница по кредита, тъй като същата е преведена като
допълнителен финансов ресурс - кредит, която сума е заплатена на третото лице –
застраховател по искане на кредитополучателя. Това според въззивника не противоречи на
разпоредбите на ЗПК и на съдебната практика на СЕС, касаеща защитата на потребителя и
процесните застраховки не са допълнителна такса или изискване към договора, тъй като са
осъществени съгласно волята на потребителя. Кредиторът е акцентирал, че съгласно
разпоредбите на ЗПК - §1 от ДР на ЗПК и приложимото европейско законодателство - чл.3,
буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април
2008г., отчитането на застраховките като разход се извършва само ако същите са
задължителни за сключването на кредита при съответните условия и лихвен процент,
какъвто не е разглежданият случай и разрешение по аналогичен казус е дадено с
Определение № 50685 от 30.09.2022г. на ВКС по гр. д.№578/2022г., III г. о., ГК. Според
въззивника, разпоредбата на чл.11, ал.1, т.19 от ЗПК изисква в договора за кредит да има
информация за изискуемите застраховки и в чл.19 от процесния договор страните изрично са
уговорили, че няма задължителни застраховки, но клиентът може по свое желание да сключи
такива или да се присъедини към някоя от предлаганите от кредитора застрахователни
програми, без това да е задължително условие за сключване на договора за кредит.
В обобщение въззивното дружество изтъква, че разходите за сключване на
застрахователен договор - стойността на застрахователната премия, следва да се отчитат
като разход по кредита, само ако сключването на застрахователния договор е задължително
условие за получаването на кредита, че следва да се съобрази характера на предоставените
суми за застраховка като главница и възможността потребителят да се откаже от
застраховката, уведомявайки застрахователя, а възможността потребителят да се ползва от
покритието, което му осигурява третото лице - застраховател, без да трябва да заплати
наведнъж дължимата премия, заплащайки разсрочено премията съобразно погасителен план,
не би могла да бъде определена като неравноправна за потребителя и същата не е довела до
неправилно посочване на ГПР в договора. Дружеството поддържа, че в случая начинът на
посочването на ГПР в договора е именно според изискванията на закона, като е посочен
годишният процент на разходите както като процент, така и с думи и цифри, изписана е
общата дължима сума от потребителя, както и общият размер на предоставения финансов
ресурс и Законът за потребителския кредит не съдържа изискване като условие за валидност
на договора за кредит да бъде описана методиката на формиране на годишния процент на
разходите по кредита, каквото изискване е налице само по отношение на референтния
лихвен процент, като в случая лихвеният процент е фиксиран, ясен е изначално, ясни са и
условията относно неговото прилагане, поради което е неприложимо изискването относно
методика за изчисляване на референтен лихвен процент и условия за неговата промяна, като
за кредитора не е налице задължение за представи формулата за изчисление на ГПР и
нейните компоненти. В подкрепа на доводите си въззивникът сочи съдебна практика на
окръжни съдилища в страната.
По тези съображения въззивното дружество моли за отмяна на решението на
първата инстанция в обжалваната му отхвърлителна част и за постановяване на друго
решение от окръжния съд, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. В случай на
отхвърляне на жалбата прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на ответника.
Въззиваемият Д. Г. не е подал писмен отговор на жалбата в срока по чл.263, ал.1
ГПК.
Редовно призовано за о.с.з., въззивното дружество не изпраща представил.
Пълномощникът на въззиваемия Д.Г. - адв.М. преди о.с.з. депозира писмена
защита (именувана становище), с която оспорва жалбата и моли за потвърждаване на
решението на първата инстанция в оспорената му част, като излага съображения и доводи,
според които по делото е оборен доброволния характер на сключената застраховка и същата
е била необхоД. условие за предоставяне на потребителския кредит. Моли и за присъждане
на разноските пред настоящата инстанция.
2
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена
от легитимирана страна, в срок, поради което следва да се разгледа по същество.
За да се произнесе, въззивният съд установи следното:
Ямболският районен съд е сезиран с предявените от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД
гр.София, против Д. Г. Г. от гр.***** обективно съединени установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД, чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД - за
установяване съществуването на вземания на ищеца: за главница в размер на 3 428,48лв., за
възнаградителна лихва в размер на 731,95лв., дължима за периода 15.12.2023г.-11.06.2024г. и
мораторна лихва за забава върху главното вземане в размер на 138,78лв. за периода от
15.12.2023г. до 11.07.2024г., всички дължими по договор за потребителски кредит от
01.08.2023г., обявен за предсрочно изискуем, за които вземания ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№2266/2024г. по описа на ЯРС.
С отговора на исковата молба ответникът е заявил възражения за нищожност на
сключения договор за потребителски кредит, поради противоречието му с разпоредбите на
ЗПК и ЗЗП - чл. 11, ал. 1, т.10, т. 11, т.12 и т.14 ЗПК, чл.19 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК и чл.143
ЗЗП, тъй като договорът не отговаря на законовото изискване за съдържанието на
погасителния план; ГПР не конкретизира кои компоненти са включени, каква е структурата
му, как се формира същия и е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК;
клаузата за заплащане на застраховки е неравноправна, уговорена е във вреда на потребителя
и размерът на застраховките не е включен в ГПР.
Фактическата обстановка по делото не е спорна между страните, същата правилно
е разкрита от районния съд и е непроменена пред въззивната инстанция, поради което в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят събраните в първата
инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за
спора факти и обстоятелства:
Установено е и не е налице спор между страните, че на 01.08.2023г. те са сключили
договор за потребителски кредит, по който "Ти Би Ай Банк" ЕАД като кредитор е поел
задължението да предостави на Д. Г. като потребител потребителски кредит. В чл.7.1 от
Договора е посочен размера на предоставения кредит– 3 000лв., общ размер на
застрахователната премия 525,60лв. или общ размер на кредита – 3 525,60лв. В чл.7.2 е
уреден начина на усвояване на кредита от потребителя, като не е налице спор, че сумата от
3 000лв. е получена от потребителя, а съгласно чл.7.2.2 частта от средствата по кредита,
представляваща дължима застраховка, се превежда от кредитора по банкова сметка на
съответния застраховател. Уговореният между страните лихвен процент (ГЛП) възлиза на
41,05% (чл.9.1), а ГПР е посочен в размер на 49,57% (чл.10), определен съгласно
приложение №1 към ЗПК. Съгласно чл.10 от процесния договор за потребителски кредит,
общо дължимата от потребителя сума по договора възлиза на 5 225,51лв. Тази сума е
следвало да бъде погасена на 24 погасителни месечни вноски, като всички вноски са в
размер на 217,72лв., съгласно погасителния план по чл.11.2., който е инкорпориран в
договора. От погасителния план е видно, че се олихвява общия размер на кредита от
3 525,60лв., посочен е падежа на всяка погасителна вноска, каква част от главницата и
лихвата покрива вноската и размера на остатъка по кредита.
В чл.19 от договора е посочено, че при сключване на договора потребителят не е
длъжен да сключва застраховка, по свое желание и по свое усмотрение той може да сключи
някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните премии,
предлагани от кредитора като застрахователен агент, без това да е задължително условие за
сключване на самия договор.
Представен е стандартен европейски формуляр, в който общият размер на кредита
е посочен в размер на 3 525,60лв., а сумата 525,60лв. като „защита на кредита“,
съставляваща закупуване на стока или услуга.
Пред първата инстанция е представен застрахователен сертификат за
застрахователна програма „Защита на кредита“ и допълнителна услуга „Второ медицинско
мнение“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД, които програма и услуга са на застрахователите „Кардиф Животозастраховане,
клон България“ КЧТ и „Кардиф Общо Застраховане, клон България“ КЧТ. Сертификатът е
3
издаден в полза на ответника Д. Г., като същият в качеството си на кредитополучател по
договора за потребителски кредит е дал изрично писмено съгласие за присъединяването му
като застраховано лице към застрахователната програма „Защита на кредита“ и
допълнителната услуга „Второ медицинско мнение“, подписал е декларация, приел е общите
условия на застрахователите за посочената застраховка и е получил информация за
застрахователния продукт.
Не е спорно и е установено, че с уведомление, връчено на ответника на
11.06.2024г. ищецът-кредитор е обявил процесния договор за кредит за предсрочно
изискуем.
Вещото лице-икономист, извършило назначената от първата инстанция
икономическа експертиза е дало заключение, според което по сключени договор за
потребителски кредит ответникът е извършил само едно плащане на сумата 220лв., с която
сума е била погасена изцяло вноска №1 по погасителния план и частично вноска №2.
Относно определянето на ГПР по сключения между страните договор за потребителски
кредит вещото лице е установило, че е била използвана формулата по Приложение №1 към
ЗПК и по тази формула изчисленият ГПР е 49,7260%, като за изчисляване на този ГПР са
били взети под внимание единствено разходите за възнаградителна лихва, която е
уговорената в договора, а застрахователната премия не е била третирана като разход, а като
свободно избрана допълнителна услуга. Според даденото заключение уговореният ГПР
съответства на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща размера на ГПР до
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС на РБ. При включване на застрахователната премия в
ГПР, според експерта размерът му би бил 86,6538%. Вещото лице е извършило изчисления
за дължимите по договора суми към датата на подаване на заявлението за снабдяване със
заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК.
При тази фактическа обстановка, с постановеното по спора решение ЯРС е уважил
предявения иск само за дължимата по договора за кредит главница до размера на сумата
2 780лв., като е отхвърлил иска за главницата за разликата над тази сума до предявения
размер от 3 428,48лв. Съдът е отхвърлил изцяло ищцовите претенции за възнаградителна
лихва в размер на 731,95лв. и за обезщетение за забава в размер на 138,78лв. За да
постанови този резултат, съдът е приел за основателно възражението на ответника за
нищожност на потребителския кредит, излагайки мотиви, според които не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 и т.10 ЗПК, тъй като в нарушение на законовите изисквания
в процесния договор не са посочени общия размер на кредита и условията за усвояването
му, а ГПР е определен в абсолютна процентна стойност, но не са посочени конкретни
допускания и в нарушение на чл.19, ал.1 ЗПК застрахователната премия не е включена като
разход при изчисляването на ГПР. Така според съда кредиторът не е оповестил
действителния размер на ГПР и в тази хипотеза първата инстанция е заключила, че на
основание чл.23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
при което от получената сума в размер на 3 000лв., след приспадане на заплатената сума от
220лв., задължението на ответника възлиза в размер на 2 780лв., ведно със законната лихва.
За застрахователната премия съдът е приел, че е била включена в общия дълг и в месечните
вноски, но не е отразена като разход при определяне на ГПР и клаузата е неравноправна,
като същата е и заблуждаваща търговска практика.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед тези свои правомощия като въззивна инстанция, при извършената
служебна проверка ЯОС намира, че решението на ЯРС в оспорената му част е валидно и
допустимо, а оплакванията на въззивника са неоснователни и решението е правилно.
Спорни пред настоящата инстанция са въпросите за формирането на ГПР, неговия
размер и включването в ГПР като разход на застрахователната премия, съставляващи
основание за нищожността на договора, както и съответствието на договора с изискването
4
на чл.11, ал.1, т.7 от ЗПК.
Във връзка с така поставения спор, въззивната инстанция намира следното:
Безспорно е, че ответникът -длъжник по сключения с ответника договор има
качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, и по
отношение на договора са приложими разпоредбите на ЗПК и на ЗЗП.
Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.7 от ЗПК установява, че договорът за потребителски
кредит следва да съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му. Съгласно
чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа също
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т.1 и т.2 ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия (т. 1);
„Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя (т.2). Следователно, в ГПР е необхоД. да бъдат включени
всички разходи, тъй като той изразява общите други преки или косвени разходи, комисионни
и възнаграждения от всякакъв вид, които трябва да заплати длъжника, както и по какъв
начин е формиран.
На основание чл.21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а според чл.
22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.7- 12 и т.20 и ал. 2 и
чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Предвид тези разяснения на закона, въззивният съд споделя крайния решаващ
извод на първоинстанционния съд, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1,
т.7 и т.10 ЗПК, вр. с чл.19, ал.1 ЗПК. В оспорения договор са посочени абсолютните
стойности на годишния лихвен процент /ГЛП/ и на годишния процент на разходите /ГПР/ на
заема, с което формално е изпълнено изискването на закона, липсва обаче ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита, от която да е ясно кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,57%. В договора е
посочен ГЛП по заема, който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася
към ГПР по договора, или неясни са както компонентите, а така също и математическия
алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
На следващо място, по делото е установено, че застрахователната премия от общо
525,60лв., съгласно чл.7.2.2 от процесния договор за потребителски кредит е платима от
кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател, като застрахователната
премия е включена в общия размер на кредита (чл.7.1) и в общата сума, дължима от
потребителя (чл.10). В представените договорна информация за застрахователната програма
„Защита на кредита“ и допълнителната медицинска услуга „Второ медицинско мнение“,
както и подписаната от ищеца декларация за присъединяване към тях, се съдържат клаузи
относно процесния договор за кредит, поради което те са елементи от договора за кредит.
5
Въззивният съд изцяло споделя изводите на първата инстанция, че застрахователната
премия е била задължителна за потребителя, част е от общите разходи по кредита и също е
следвало да се отчита при изчисляването на ГПР. Невключването в ГПР на компоненти,
които потребителят следва да заплати на кредитора създава невъзможност или поне
значително затруднява потребителя при извършване на преценка относно финансовата
тежест, която ще понесе, сключвайки договора. Вписването на по-нисък от действителния
ГПР въвежда в заблуждение кредитополучателя и го мотивира за сключване на договор,
който при обявяване на всички условия същият едва ли би сключил. С тези си действия
кредиторът заобикаля императивни изисквания на закона, като нарушението води до
недействителност на договора за кредит, на основание чл. 21, ал.1 ЗПК.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че застрахователната премия не
трябва да бъде включена като разход в ГПР съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, доколкото
потребителят не е бил задължен да сключи договора за застраховка, а в ГПР следвало да се
включат само застраховките, които са задължително условие за получаване на кредит.
Въззивната инстанция счита, че независимо от посоченото в чл.19 от договора, според който
текст потребителят не е длъжен да сключва застраховка, която застраховка е по негово
желание и усмотрение, в случая заплащането на застрахователната премия е било условие за
получаването на кредита, доколкото в договора за кредит, който е изготвен предварително
от кредитора, както и в стандартния европейски формуляр, е предвидена покупката на
застраховката и начина й на плащане в полза на застрахователя, като и условията на
застраховката също предварително са били представени на потребителя-ответника, а с
подписването на договора кредитополучателят само е изразил съгласието си за сключване на
застраховката, но не е могъл да влияе на договорното съдържание. В представения
стандартен европейски формуляр, който е предварително изготвен от кредитора, размерът и
заплащането на застрахователната премия също са били включени в общия размер на
кредита, поради което изводът, който се налага е, че застраховката съставлява условие за
получаване на кредита. Или застрахователната премия в общ размер от 525,60лв.
представлява разход, който на основание §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъде включен в
ГПР (чл.19, ал.1 от ЗПК). От заключението на вещото лице по извършената икономическа
експертиза е установено, че ако посочената сума за застрахователна премия е била включена
към ГПР, неговият размер би бил 86,6538%, който размер превишава предвиденото в чл. 19,
ал. 4 ЗПК ограничение, поради което клаузата е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Самата липса на застрахователната премия при изчисляването на ГПР е довела до
подвеждащо оповестяване на действителния процент на разходите в противоречие с чл.11,
ал. 1, т.10 от ЗПК, което пък е самостоятелно основание за недействителност на договора на
основание чл. 22 ЗПК, както правилно е отбелязал в своето решение и ЯРС.
В същия смисъл е и даденото определение в чл.3, буква "ж" на Директива
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета,
според която норма „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователните премии също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договора за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. В случая
получаването на кредита при предлаганите условия по чл.7.1 от договора включва
заплащането на застрахователната премия, следователно същата представлява разход, който
е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход е в нарушение на чл.11, ал.1, т.10
ГПК – основание за недействителност на договора съгласно чл.22 от ЗПК. Доколкото в
сключения договор за кредит ГПР е посочен неправилно, съдът намира, че в случая е налице
и нелоялна търговска практика от страна на кредитната институция, „заблуждаваща“ по
смисъла на европейското законодателство.
На следващо място следва да се изтъкне, че самият ищец, сега въззивник, не спори,
че е включил застрахователната премия от 525,60лв. като част от главницата, от общия
размер на предоставения на потребителя кредит. Въпросната премия обаче няма как да бъде
6
едновременно главница по кредита и разход по кредита по смисъла на § 1, т.1 и т.3 от ЗПК,
вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗПК при съобразяване, че ГПР отразява съотношение между общите
разходи (по смисъла на § 1, т.1) и общият размер на кредита (по смисъла на § 1, т. 3 ДР на
ЗПК). Включването на застрахователната премия в общия размер на кредита е и в
нарушение на приетото в Решение на СЕС от 21.04.2016г. по дело С-377/2014г., според което
член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I
към тази директива, трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и
размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя
суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на
свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на
потребителя. Следователно, включването на сумата за застрахователната премия в общия
размер на кредита (чл.7.1 от договора), както и посочения начин на усвояването й (чл.7.2.2
от договора), е в нарушение на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година, както и в нарушение на изискването чл.11, ал.1 т.7 от ЗПК
за посочване на общия размер на кредита и условията за усвояването му, както правилно е
приел и районният съд, а направеното от въззивника оплакване за незаконосъобразност на
тези изводи на районния съд, е неоснователно.
В допълнение може да се каже, че в т.85 от посоченото Решение на СЕС по дело С-
377/2014г. е разяснено още, че след като понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е
определено в член 3, буква з) от Директива 2008/48 като „сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя“, то понятията „общ размер на
кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват и поради това
не би могло общият размер на кредита да включва суми, включени в общите разходи по
кредита за потребителя. Съгласно т.91 от същото решение, както вече се посочи, общият
размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на
разположение на потребителя суми и поради това не включват тези суми, които
заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на
практика не се изплащат на потребителя. Или в общия размер на кредита се включват само
реално предоставените на разположение на потребителя суми, но не и такива, които не са му
били изплатени от кредитора, а последният ги е ползвал/ удържал/ приспаднал за плащане
на разходи, свързани с кредита. Съгласно т.87 от решението на СЕС, незаконосъобразното
включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за
потребителя (процесната застрахователна премия), задължително би довело до изчисляване
на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер
на кредита. Или при съобразяване на разрешенията, дадени с посоченото решение на СЕС
ЯОС приема, че и за целите на изчисляване на ГПР на суми, които реално не са
предоставени на потребителя, а с тях се покриват разходи по кредита, тези суми не могат да
формират част от общия размер на кредита и те не могат да се отчитат като главница по
кредита. Чрез тяхното включване като главница по кредита изкуствено се намалява размера
на ГПР, но доколкото те се олихвяват, а такъв е разглежданият случай, се увеличава и
размерът като абсолютна стойност на сумата за възнаградителна лихва, а оттам и на общата
сума, която е дължима от потребителя, а така се нарушава функцията на ГПР на единен
показател за стойността на кредита и с оглед общия пазар (тоест възможността за преценка
от потребителя кой кредитен продукт на кой кредитор е най-изгоден за него). При това
положение, при „изваждане“/“изключване“ на застрахователната премия от главницата (от
общият размер на кредита), ГПР задължително ще е по-висок както от записаното в
договора, така и от изчисления от вещото лице, а съгласно и приетото в Решение на СЕС от
21.03.2024г. по дело C-714/22 неточното посочване на размера на ГПР се приравнява на
липса на ГПР, което съгласно чл. 22 ЗПК води до нищожност на договора.
В обобщение и с оглед всичко изложено, въззивният съд намира, че в случая са
нарушени изискванията за посочване на общия размер на кредита и условията за
усвояването му, както и за посочване и изчисление на ГПР съобразно законовите норми на
чл.11, ал.1, т.7 и т.10 ЗПК, което от своя страна води до недействителност на целия договор
на основание чл. 22 ЗПК, тъй като са изведени като съществено условие на договора.
Последиците при недействителност на договора са уредени в чл.23 от ЗПК - потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
при което кредиторът - ищецът няма право на възнаградителна лихва и на обезщетение за
7
забава по договора, а само на дължимата неизплатена главница, както правилно е приел и
постановил и районният съд. Като е отхвърлил претенциите – главната за сумата над
присъдената от 2 780лв., до предявения размер от 3 428лв., за възнаградителна лихва в
размер на 731,95лв. и за лихва за забава в размер на 138,78лв., ЯРС е постановил правилно
решение, което в тази му обжалвана част следва да бъде потвърдено.
Решаващите изводите на въззивния съд съвпадат с тези на първата инстанция,
поради което въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят разноските за въззивното производство. Пред въззивната
инстанция въззиваемият Д.Г. е направил разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 570лв. Основателно е възражението на въззивника за прекомерност на
заплатеното от въззиваемия адв.възнаграждение и съдът следва да го намали до размера на
340лв., присъждайки тази сума като разноски. За този свой извод ЯОС съобрази
задължителното за националния съд решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари
2024г. по дело C-438/22, според което наредбата, с която се определят минималните размери
на адвокатските възнаграждения, нарушава член 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд
е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба, която придава на тази наредба
задължителен характер. ЯОС съобрази и формираната от ВКС практика след постановяване
решението на СЕС, според която посочените в Наредба №1/2004г.на ВАдвС размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения и при възражения за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, без да са обвързващи за съда, като преценката следва да се извърши
съобразно вида на спора, интересът, вида и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая с оглед обжалваемия пред
въззивнита инстнация интерес, който възлиза на 1 519,21лв., минималното
адв.възнаграждение по чл.7, ал.2, т.2, вр. с чл.9 от Н-ба №1/2004г. на ВАдв.С за
възнаграждения за адвокатска работа, възлиза в размер на 338,94лв., която сума е ориентир
за размера на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемия Д.Г.. Не е
налице фактическа и правна сложност на делото пред въззивната инстанция и при отчитане,
че пълномощникът на въззиваемия адв.М. е изготвил само писмена защита, без отговор на
въззивната жалба и не се е явил в открито съдебно заседание за осъществяване на
процесуално представителство, ЯОС намира, че адвокатското възнаграждение следва да се
намали и определи в размер именно на сумата 340лв.
Водим от изложеното, Ямболският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №319/17.06.2025г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д.№84/2025г. по описа на този съд в частта, с която са отхвърлени като
неоснователни предявените от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, против ответника Д. Г. Г. от гр.*****
искове по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване паричното
задължение на ответника за главница по Договор за потребителски кредит №720031252575,
сключен на 01.08.2023г. за разликата над сумата от 2 780,00лв. до пълния предявения размер
от 3 428, 48лв., за сумата 731,95лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва по
договора за периода от 15.12.2023г. до 11.06.2024г. и за сумата от 138,78лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.12.2023г. до 11.07.2024г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК
№1271/26.07.2024г. по ч.гр.дело № 2266/2024г. по описа на ЯРС.
В останалата му част Решение №319/17.06.2025г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д.№84/2025г. по описа на този съд, като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“№52-54, представлявано от А.Д. и Н.С. –
изпълнителни директори, да заплати на Д. Г. Г. от гр.*****, с посочени по делото данни за
8
адрес и ЕГН, на основание чл.78, ал.3 ГПК направените по делото пред въззивната
инстанция разноски в размер на 340лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно разпоредбата на
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9