№ *******1
гр. София, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100509093 по описа за 2021 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20114879 от 13.05.2021г., постановено по гр.дело №42226/2019г. по
описа на СРС, І Г.О., 120-ти състав, са отхвърлени предявените от "БНП ПАРИБА
ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС" С.А., чрез "БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС" С.А.,
клон България, с ЕИК *********, срещу В. В. П., с ЕГН **********, при условията на
обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422 ГПК,
вр.чл.240 и чл.86 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца сумата от 1149.66 лв., главница, ведно със законна лихва от
29.05.2018г. до изплащане на вземането, сумата от 654.71 лв., представляваща
договорна лихва за периода 01.04.2016г. - 10.11.2017г., сумата от 58.35 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода 10.11.2017г. - 11.05.2018г., като
неоснователни.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца - "БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ
ФАЙНЕНС С.А., Париж, Франция" чрез "БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС
С.А., клон България", чрез процесуален представител юрисконсулт Н. М., като в
съдебно заседание на 22.02.2024г. като въззивник – ищец е конституиран на основание
чл.227 от ГПК "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ"ЕАД, с ЕИК *********, с която се обжалва
решение №20114879 от 13.05.2021г., постановено по гр.дело №42226/2019г. по описа
на СРС, І Г.О., 120-ти състав, с което са отхвърлени предявените срещу В. В. П., с
ЕГН **********, при условията на обективно съединяване установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от
1
ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК. Инвокирани са доводи за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение на СРС, като постановено в нарушение на
материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства.
Поддържа се, че незаконосъобразен като противоречащ на закона е изводът на СРС за
недоказаност на възникнало облигационно правоотношение между страните на
основание сключен договор за отпуснат револвиращ потребителски кредит под
формата на кредитна карта MasterCard от 15.09.2015г., който извод е послужил като
основание да се отхвърлят предявените искови претенции. Твърди се още, че от
приетата по делото като неоспорена съдебно-счетоводна експертиза се установява
факта, че ответницата е усвоявала и ползвала предоставения от банката й кредитен
лимит, както и че е направила две плащания за погасяване на усвоените суми, което е
достатъчно основание да се приеме, че е възникнало валидно кредитно
правоотношение между страните. Поддържа се още, че ответницата като
кредитополучател дължи погасяване на неизплатените от нея задължения, конкретно
посочени по вид, размер и период в заключението на съдебно-счетоводна експертиза,
което е основание за уважаване на заявените искови претенции. По изложените
аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
първоинстанционното съдебно решение и постанови друго, с което да уважи
предявените искове като основателни и доказани. Претендира присъждане на
разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение, направени в заповедното
производство и пред двете съдебни инстанции. Представя се списък по чл.80 от ГПК
за сторени разноски във въззивното производство.
Въззиваемата страна - В. В. П., с ЕГН **********, чрез назначен особен
представител адв.Д. М., депозира писмен отговор, в който взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Твърди се, че обжалваното
решение на СРС е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото
факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод за
неоснователност на предявените искове. Моли съда да постанови съдебен акт, с който
да потвърди обжалваното решение на СРС като правилно и законосъобразно.
Предявени са от "БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., Париж,
Франция" чрез "БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., клон България", като
пред въззивната инстанция в съдебно заседание на 22.02.2024г. като ищец е
конституиран на основание чл.227 от ГПК "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ"ЕАД, с ЕИК
*********, срещу В. В. П., с ЕГН **********, при условията на субективно и
обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.79, ал.1, пр.1 вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства
по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния
съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които
са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от
доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното
ч.гр.дело №34108/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 120-ти състав, въззивника-ищец -
"БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., Париж, Франция" чрез "БНП ПАРИБА
2
ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., клон България", като пред въззивната инстанция в
съдебно заседание на 22.02.2024г. като ищец е конституиран на основание чл.227 ГПК
"ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ"ЕАД, с ЕИК *********, е подала заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 29.05.2018г. и е постановена на
07.06.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК
срещу В. В. П., с ЕГН **********. Длъжникът - В. В. П., с ЕГН **********, е
уведомен за издадената заповед за изпълнение по реда на чл.47, ал.6 ГПК, поради
което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
обжалваното решение и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В
случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият
въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, но по същество
е частично неправилно. За да постанови обжалваното съдебно решение, с което са
отхвърлени предявените искове, първостепенният съд е приел, че ищецът при
условията на пълно и главно доказване не е установил наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните, възникнало на основание сключен
между тях договор за отпуснат револвиращ потребителски кредит под формата на
кредитна карта MasterCard от 15.09.2015г., поради което е прието, че в полза на ищеца
не може да възникне валидно вземане срещу ответницата за връщане на заета сума на
договорно основание. Настоящият съдебен състав счита обоснованият в обжалваното
решение извод на СРС за неоснователност на предявения иск за главница за
неправилен и за незаконосъобразен, тъй като не съответства на събраните по делото
доказателства. Така постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е
отхвърлен предявения при условията на субективно и обективно съединяване
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 вр. чл.240,
ал.1 ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК, е незаконосъобразно, обоснованите в него изводи
противоречат на събраните по делото доказателства и са направени при неправилен
анализ на материалния закон.
Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба настоящият състав
намира да посочи следното:
Основателността на предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.79, ал.1, пр.1 вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК е
поставена в зависимост от това въз основа на събраните по делото доказателства да се
установи, че е сключен договор за кредит, по силата на който за ответницата е
възникнало задължение да върне предоставената сума, че е настъпила изискуемост на
претендираното вземане. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената
тежест задължение на ищеца е да установи посочените обстоятелства. В тежест на
3
ответницата е да установи, че е изпълнила задълженията си точно и в срок.
В конкретната хипотеза и от анализа на събраните по делото доказателства се
установява, че е бил сключен договор за кредит за покупка на стоки или услуги с
№PLUS-11443138 на 15.09.2015г., по силата на който ответницата - В. В. П. е дала
съгласие освен да получи усвоения кредит, да и бъде отпуснат и револвиращ
потребителски кредит под формата на кредитна карта MasterCard. Съгласно
Приложение за отпускане на револвиращ потребителски кредит ищецът е поел
задължение да предостави на ответницата кредитна карта MasterCard №CARD –
11524890 с максимален кредитен лимит в размер на 1000 лв., а съответно ответницата
е поела задължение да връща сумите, както и да заплаща минимална месечна вноска,
представляваща променлива величина, съобразно усвоената сума до пълното
погасяване на задължението. В Приложението са посочени следните параметри и
условия на револвиращия кредит, за ползването на който кредитора предоставя на
кредитополучателя кредитна карта MasterCard №CARD-11524890 - кредиторът издава
месечно извлечение за осъществените трансакции до 15-то число на месеца, като
неполучаването на извлечението от кредитополучателя не е причина за неплащане на
погасителната вноска /т.12/; месечните погасителни вноски се правят от
кредитополучателя до 1-во число на месеца, следващ издаването на извлечението
/т.13/; за ползването на револвиращия кредит кредитополучателят дължи годишна
лихва в размер на 35 %, която се начислява върху усвоения размер на кредитния лимит
за времето на ползването му, както и че се дължи обезщетение за забава за
просрочените задължения /т.14/; годишният процент на разходите за предоставения
револвиращ кредит е в размер на 44.90 %. Уговорено е, че издадената кредитна карта
MasterCard №CARD-11524890 е електронен платежен документ и представлява
пластмасова карта, върху която е записана електронна информация и чрез нея се
извършва идентификация на кредитополучателя и се осигурява отдалечен достъп до
отпуснатия на кредитополучателя револвиращ кредит. В т.6 от Приложението към
договора е уговорено, че преди началото на ползване на картата кредитополучателят е
длъжен да я активира, съгласно приложената процедура по активация.
Установява се от представена по делото товарителница на "МиБМ Експрес"
ООД, че на 01.12.2015г. В. В. П. лично е получила пратка, в която е отразено, че
съдържа документи и в нея е посочен №11524890, който съответства на посочената в
Приложение към договора № кредитна карта. Следователно съдът приема, че с
получената от ответницата пратка й е била доставена издадената от кредитора
кредитна карта MasterCard №CARD – 11524890.
На следващо място от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява по категоричен начин факта, че ответницата е активирала предоставената й
кредитна карта MasterCard на 07.12.2015г., като усвояването на кредитния лимит е
удостоверено от ответницата с полагане на подписа й, както и са били извършени от
ответницата плащания на 04.02.2016г. и на 15.03.2016г. за погасяване на усвоените
суми, възлизащи на обща стойност 132.00 лв.. При тези данни, обективирани в
приетата по делото като неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, и с оглед
събраните по делото доказателства, разгледани в тяхната съвкупност се установява
както получаването на картата от кредитополучателя (номерът на картата е отразен в
товарителницата), а така също и осчетоводяванията от кредитора на извършени
трансакции и погасяване на дължими суми до 15.03.2016г., което налага извод, че
ответницата е ползвала кредитния лимит. Следователно противно на изложеното в
мотивите на обжалваното решение, настоящият въззивен състав счита, че при
4
доказателствена тежест за ищеца по делото е доказано, че страните са били обвързани
от валидно облигационно правоотношение по сключен между тях писмен договор за
кредит за покупка на стоки или услуги с №PLUS-11443138 на 15.09.2015г., по силата
на който ответницата - В. В. П. е дала съгласие освен да получи усвоения кредит, да и
бъде отпуснат и револвиращ потребителски кредит под формата на кредитна карта
MasterCard, като права и задължения на страните по отпуснатия и револвиращия
потребителски кредит под формата на кредитна карта MasterCard са уредени в
Приложение, неразделна част от договора. Договорът е действителен - спазена е
писмената форма за валидност, като освен това договорът се е изпълнявал -
картодържателят-ответницата по настоящето дело е ползвала суми по картата, както и
е извършила плащания, с които е погасявала усвоения кредитен лимит по издадената
кредитна карта MasterCard.
При съобразяване предмета и съдържанието на договора за револвиращ
потребителски кредит под формата на кредитна карта MasterCard от 15.09.2015г., в
който е уговорено, че кредиторът предоставя потребителски кредит на
кредитополучателя чрез даване на заем като се използва определен вид платежен
инструмент - кредитна карта MasterCard и с оглед поетите от страните права и
задължения, въззивният съд намира, че същият има правната характеристика на
договор за потребителски кредит. В тази връзка валидността и последиците от
сключването на процесния договор следва да се преценяват с оглед изискванията на
специалния закон - ЗПК, в релевантната за периода редакция (в този
смисъл определение №351/22.04.2016г. по търг.дело №3026/2015г. на ВКС, Т.К., І Т.О.).
В разглеждания случай въззивният съд следва да се произнесе налице ли са
основания за нищожност на договорното съглашение между страните, т.е. дали е
налице валиден обвързващ страните договора за револвиращ потребителски кредит
под формата на кредитна карта MasterCard от 15.09.2015г., с оглед служебната
възможност да извърши проверка за нищожност на договора, респ. на клаузи от него.
Това е така с оглед задължителното разяснение, дадено в т.1 от ТР №1 от 9.12.2013г. на
ВКС по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК, в което е посочено, че "При проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване". В случая преценката относно действителността на
процесния договор за потребителски кредит следва да се направи както в съответствие
с общите правила на ЗЗД доколкото разпоредбата на чл.26 ЗЗД е императивна, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен процесния договор, а
именно съдът следи за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ЗПК,
които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени - арг. чл.146,
ал.1 ЗЗП, както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл.19, ал.5 ЗПК . Съдът има и
задължение служебно да следи за спазване на императивните разпоредби
на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК.
В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства
настоящият съдебен състав приема, че процесният договор е сключен в писмена форма
и отговаря на императивните изисквания на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7, т.9, т.11 и т.20
ЗПК. Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит,
индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер,
който потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишният
лихвен процент, условия за издължаване на усвоения кредитен лимит – минимална
погасителна вноска и съответно датата на плащането й. Съгласно чл.11, ал.1, т.9
5
ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишният лихвен процент
относно усвоения кредитен лимит, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички лихвени проценти. Така поставените нормативни изисквания са
свързани с възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В
случая такъв е уговорен като постоянен, а не променлив - поради което е достатъчно
да бъде посочен размера на същия, което е сторено в договора. При фиксиран лихвен
процент не е необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, като и не важи изискването за посочване на методиката
за определянето му.
Процесният договор, обаче, не отговаря на императивните изисквания,
залегнали в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, според която разпоредба следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение №1 начин. В случая в договора за кредит ГПР е посочен във фиксиран
размер – 44.90 %, но липсва конкретизация относно начина, по който е формиран
посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането му. Според чл.19, ал.1 от
Закона за потребителския кредит ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В случая в процесния договор за револвиращ потребителски
кредит под формата на кредитна карта MasterCard от 15.09.2015г. са неясни както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов
продукт /подобна информация липсва и в общите условия по договора/. Следователно
с нарушаване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е засегнато правото на потребителя да му бъде
предоставена пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва
да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи, което изискване в случая не е спазено. Съобразно
изложеното, кредитното правоотношение между страните се явява недействително на
основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи
присъщите за този тип сделка правни последици.
На следващо място въззивният съд счита, че съдържащата се в процесния
кредитен договор клауза за възнаградителна лихва е нищожна, предвид на което в
тежест на кредитополучателя по договора не е възникнало валидно задължение за
плащането й. В процесия договор за револвиращ потребителски кредит уговореният
ГЛП е в размер на 35 %, която договорна клауза противоречи на добрите нрави и се
явява нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно. При констатиране
свръхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически
обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с
добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия
договор /в този смисъл решение №125/10.10.2018г. по т.дело №4497/2017г. на ВКС,
Г.К., ІІІ Г.О.; решение №252/21.03.2018г. по т.дело №951/2017г. на ВКС, Т.К, ІІ Т.О.,
6
постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения
на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано
имуществено разместване. В случая уговореният размер на ГЛП в процесния договор
за револвиращ потребителски кредит е свръхпрекомерен, като не е установено по
делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по
правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение
в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като
краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно
задължение в тежест на потребителя за плащането на такава по процесния договор за
кредит не е възникнало.
В трайно установената практика на ВКС /определение №901 от 10.07.2015г. по
гр.дело №6295/2014г. на ВКС, Г.К., IV Г.О., решение №1270 от 09.01.2009г. по гр.дело
№5093/2007г. на ВКС, Г.К., II Г.О., решение №906 от 30.12.2004 г. по гр.дело
№1106/2003г. на ВКС, Г.К., II Г.О./ е възприето становището, че няма пречка страните
по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната
лихва. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за
забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави.
Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че
противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в размер 35 % и
надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на
процесния договор - общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се
явява нищожна.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД възможно е договор да бъде само частично
недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до
нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от
повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би
бил сключен без недействителната му част. Нищожните клаузи на договора относно
определянето на % възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е
възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание може да се
почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя
със ЗПК - чл.22 от ЗПК при неспазване на императивните изисквания към договора за
кредит, уредени в чл.10, ал.1. чл.11, ал.1. т.7 - 12 и 20 и чл.12, ал.1. т.7 - 9 ЗПК, сред
които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и на
годишният процент на разходите - чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се явява изцяло недействителен.
7
В разпоредбата на чл.23 ЗПК е предвидено, че когато договорът бъде обявен за
недействителен потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви или други разходи по кредита, тъй като клаузите от процесния договор,
регламентиращи заплащането на лихви и разходи по кредита са недействителни и като
такива не пораждат правно действие. Във връзка с прилагане на разпоредбата на чл.23
ЗПК в рамките на настоящото производство, в което се разглежда иск, основан на
неизпълнение на договорно задължение, въззивният съд съобразява практиката на
ВКС, обективирана в решение №50174/26.10.2022г. по гр.д.№3855/2021г. на ВКС, Г.О.,
IV Г.О, решение №60186/28.11.2022г. по т.д. №1023/2020г. на ВКС, Т.К., I Т.О.
и решение №50056/29.05.2023г. по т.д. №2024/2022г. на ВКС, Т.К., І Т.О., решение
№50086 от 21.12.2023г. по т.д. №1027/2022г. на ВКС, Т.К., I Т.О..
В разглеждания случай видно от приетото по делото заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно
изготвено, задълженията на ответницата по издадената кредитна карта MasterCard след
извършено от нея погасяване към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 29.05.2018г., възлиза в общ размер на сумата
от 1862.72 лв., от която сума: 1149.66 лв., главница; 654.71 лв., възнаградителна лихва
и 58.35 лв., обезщетение за забава за периода от 10.11.2017г. до 11.05.2018г..
На следващо място в приетото по делото като доказателство месечно
извлечение е посочено, че използваният от ответницата по издадената кредитна карта
MasterCard кредитен лимит е в размер на 1862.737 лв., както и е посочен краен срок за
плащане - 01.11.2017г.. При доказателствена тежест за ответницата в хода на съдебното
производство не са представени доказателства за извършени плащания на усвоените
суми по кредитната карта по месечното извлечение с посочената дата на падеж, което
налага извода, че в полза на кредитора е възникнало правото да прекрати договора,
тъй като непогасените от ответницата вземания са станали изискуеми преди
подаването на заявлението по чл.410 от ГПК - 29.05.2018г..
Във връзка с предявения установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86,
ал.1 ЗЗД за сумата от 58.35 лв., представляваща обезщетение за забава върху
неплатената главница за периода 10.11.2017г. - 11.05.2018г., следва да се посочи, че
вземането е акцесорно и предпоставено от уважаване на исковете по чл.79, ал.1 ЗЗД,
вр. чл.240, ал.1 ЗЗД. В случая главницата се присъжда на основание чл.23 ЗПК, като
платена сума при начална липса на основание, а не на договорно основание, поради
което така заявената претенция се явява неоснователна и като такава следва да се
остави без уважение.
С оглед гореизложеното и като съобрази липсата на ангажирани доказателства
за погасяване на задължението за главница, за което е установено, че е валидно
възникнало и изискуемо, то въззивният съд приема, че ответницата е длъжник на
процесното вземане, поради което основателен и доказан се явява предявеният
установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК,
който следва да бъде уважен за сумата, за която е предявен – 1149.66 лв., непогасена
главница по договор за револвиращ потребителски кредит под формата на кредитна
карта MasterCard от 15.09.2015г., ведно със законната лихва, считано от 29.05.2018г. до
окончателното плащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК на 07.06.2018г. по ч.гр.д. №34108/2018г. по
описа на СРС, І Г.О., 120-ти състав. Следва да бъдат отхвърлени изцяло предявените
установителни искове с правно основание на чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.2
ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца
8
сумата от 654.71 лв., представляваща договорна лихва за периода 01.04.2016г. -
10.11.2017г., както и с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата
от 58.35 лв., представляваща обезщетение за забава върху неплатената главница за
периода 10.11.2017г. - 11.05.2018г..
Поради частично несъвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното съдебното решение в частта, в която е отхвърлен предявения при
условията на обективно и субективно съединяване установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК, следва да се отмени на
основание чл.271, ал.1 от ГПК и да бъде постановено друго, с което предявеният при
условията на обективно и субективно съединяване установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК да бъде уважен до
посочения по-горе размер. Постановеният съдебен акт в останалата част, в която са
отхвърлени предявените при условията на обективно и субективно съединяване
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.9
от ЗПК и чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД следва да бъде потвърден.
По разпределяне отговорността за разноски в заповедното производство:
Разноските по заповедно дело не са самостоятелна претенция, която да подлежи
на установяване в хода на исковото производство Същевременно, произнасянето на
съда по иска по чл.422 ГПК предоставя правомощието на исковия съд да разпредели
отговорността за разноски по заповедно производство и съдът дължи изричен
осъдителен диспозитив в хода на исковото дело по тези разноски. Това е така, защото
отговорността за разноски по заповедното дело се разрешава с оглед на изхода на
делото по иска по чл.422 ГПК и съобразно разпоредба на чл.81 ГПК именно исковият
съд следва да разпредели тази отговорност, като съд, слагащ край на спора по
вземането по повод на което тези разноски са направени (В този смисъл т.12 от ТР от
18.06.2014 г. по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС).
С оглед гореизложеното и като съобрази че със заповедта в тежест на ответника
са възложени разноски и като съобрази изхода на делото по предявените исковете
по чл.422 от ГПК, то съдът приема че следва да постанови осъдителен диспозитив в
настоящото дело и в полза на ищеца да се присъди сумата от 61.41 лв., представляваща
направени разноски в заповедното производство за платена държавна такса и за
юрисконсултско възнаграждение /при определен размер от 50 лв./, изчислени
съобразно уважената част на предявените искове.
По отговорността за разноски, направени в исковото производство:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция заявената претенция на
въззивника-ищец за присъждане на разноски се явява основателна. На основание
чл.78, ал.1 ГПК въззиваемата страна -ответник следва да бъде осъдена да заплати на
въззивника-ищец сторените разноски в производството пред СРС, в т.ч. и
юрисконсултско възнаграждение /при определен размер от 100 лв./, в размер на сумата
от 628.44 лв., изчислени съобразно уважената част на предявените искове, както и
направените разноски пред въззивната инстанция, в т.ч. и юрисконсултско
възнаграждение /при определен размер от 100 лв./, в размер на сумата от 338.00 лв.,
изчислени съобразно уважената част на предявените искове.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ решение №20114879 от 13.05.2021г., постановено по гр.дело
№42226/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 120-ти състав, В ЧАСТТА, в която е
отхвърлен предявения от "БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС" С.А., чрез "БНП
ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС" С.А., клон България, с ЕИК *********, срещу В.
В. П., с ЕГН **********, при условията на обективно и субективно съединяване
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 от
ЗПК за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца
сумата от 1149.66 лв., главница по договор за револвиращ потребителски кредит под
формата на кредитна карта MasterCard от 15.09.2015г., ведно със законна лихва от
29.05.2018г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 07.06.2018г. по ч.гр.д.
№34108/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 120-ти състав.
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от "БНП ПАРИБА
ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., Париж, Франция" чрез "БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ
ФАЙНЕНС С.А., клон България", като в съдебно заседание на 22.02.2024г. като
въззивник – ищец е конституиран на основание чл.227 от ГПК "ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ"ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
"Околовръстен път" №260; срещу В. В. П., с ЕГН **********, с адрес: град София,
ж.к."******* Д." №*******, вх*******; при условията на субективно и обективно
съединяване установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.240, ал.1
ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1149.66 лв., главница по
договор за револвиращ потребителски кредит, за който е издадена кредитна карта
MasterCard от 15.09.2015г., ведно със законна лихва от 29.05.2018г. до окончателното
изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК на 07.06.2018г. по ч.гр.д. №34108/2018г. по описа на СРС, І
Г.О., 120-ти състав.
ОСЪЖДА В. В. П., с ЕГН **********, с адрес: град София, ж.к."******* Д."
№*******, вх*******; да заплати на "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ”Околовръстен път” №260; на правно
основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 61.41 лв., представляваща направени
разноски в заповедното производство, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение,
изчислени съобразно уважената част на предявените искове; сумата от 628.44 лв.,
представляваща сторени разноски в производството пред СРС, в т.ч. и юрисконсултско
възнаграждение, изчислени съобразно уважената част на предявените искове; както и
сумата от 338.00 лв., представляваща направени разноски пред въззивната инстанция,
в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение, изчислени съобразно уважената част на
предявените искове.
ПОТВЪРЖДАВА решение №20114879 от 13.05.2021г., постановено по гр.дело
№42226/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 120-ти състав, в останалите обжалвани части.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
10
1._______________________
2._______________________
11