РЕШЕНИЕ
№ 955
гр. Казанлък, 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:СТЕЛА В. Г.А
при участието на секретаря МАРИАНА Т. МАТАНОВА
като разгледа докладваното от СТЕЛА В. Г.А Гражданско дело №
20255510100978 по описа за 2025 година
В исковата молба пълномощникът на ищеца адв. М. заявява, че Между Г.
Р. М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ***, в качеството му на
кредитополучател и "К." ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, в качеството му на кредитор, бил сключен Договор за
потребителски кредит № *** от *** година. По силата на този договор,
последният е следвало да предостави заемни средства в размер на BGN 1400
лева. Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 6. от Договора - годишният лихвен процент на
заема е 47%, а годишният процент на разходите е 58.23%. Уговорени са 12
/дванадесет/ месечни погасителни вноски.
Заявява, че действително приложеният в кредитното правоотношение
годишен процент на разходите е различен от този, който е посочен в договора
за кредит, тъй като съгласно договора се дължи “неустойка” по смисъла на чл.
18 от Договора за кредит в случай, че доверителят му не предостави в
двудневен срок от подписване на съглашението поръчител или банкова
гаранция или предоставеното обезпечение не отговаря на поставените от
кредитодателя условия.
Твърди, че кредитодателят, залагайки като клауза на чл. 18 в договора за
потребителски кредит всъщност цели заблуда на потребителя и свръхпечалба
за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки
заблуждаваща търговска практика създава неравноправност, която
благоприятства Кредитодателя и уврежда Кредитополучателя. С такава клауза
в договора "К." ЕООД, с ЕИК *** цели да заблуди кредитополучателя в
частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това
обстоятелство поражда недействителност на целия договор, тъй като по
1
смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл. 19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от
ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за
потребителски кредит води до нищожност на договора. Съгласно чл. 6, ал. 2 от
договора за потребителски кредит, доверителят му е следвало да предостави в
двудневен срок от сключването на съглашението, обезпечение, на което
обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на
Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора
условия, обезпечението под формата на банкова гаранция или договор за
поръчителство във връзка с процесния договор за кредит, би могло да се
ползва или в противен случай, съгласно чл. 18 от договора се дължи неустойка
в размер на BGN 1807,29 /хиляда осемстотин и седем лева и двадесет и девет
стотинки/, която неустойка се дължи пропорционално към всяка вноска по
кредита и е отразена в погасителния план и представлява неразделна част от
договора за кредит.
Излага подробни съображения. Сочи съдебна практика.
Заявява, че посоченият лихвен процент в размер на 47% /четиридесет и
седем процента/ не отговаря на действително приложения лихвен процент,
тъй като уговорената „неустойка“ представлява добавък към договорната
лихва и не е добавена в ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено е
такъв. Поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния
процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл. 3,
ал. 2, т. 4 от договора в действителния му размер, а това е в нарушение на
изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушават
добрите нрави и се внася равноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга, което е в разрез с
изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като считам, че това
обстоятелство води до нищожност на договорното съглашение.
В случай, че съдът прецени, че договорът за кредит не е изцяло
нищожен и в условията на евентуалност, моли съда я да постанови, че
договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от
ЗЗД.
В процесния случай задълженията по договора за кредит са
необезпечени, но договорената лихва надхвърля значително трикратния
размер на законната лихва за претендирания период, с което прави клаузата,
уговаряща размера й - нищожна.
В случай, че съдът прецени, че договорът не е изцяло нищожен и в
условията на евентуалност, моли да постанови, че уговорената неустойка в чл.
18 от Договор за потребителски кредит № *** от *** година е нищожна. С
така уговорената неустойка се цели единствено да се постигане
неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излиза извън присъщите
функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело № 1 от 2009 г.
на ОСГТК на ВКС. Процесната неустойка също така е и неравноправна по
смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно е нищожна на основание чл. 146 от
Закона за защита на потребителите. Потребителят не е могъл да влияе върху
съдържанието й, тъй като е предварително изготвена от дружеството -
кредитор и съответно не е индивидуално уговорена. Счита, че уговорената в
чл. 18 от процесния договор за потребителски кредит, неустойката е
2
неравноправна, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и
потребителя, поради обстоятелството, че задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка, като считам, че всички мотиви в тази насока са
изложени в т. 1 от настоящата искова молба и са приложими и за въпросната
неустойка.
С оглед всичко изложено, моли съда да приеме, че по Договор за
потребителски кредит № *** от *** година, Г. Р. М., с ЕГН ********** не е
погасил всички претендирани суми от ответника по процесния договор за
кредит, но е платил сума, еквивалентна на получения заем.
Предвид изложеното и приложените доказателства, моли съда да
постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че Договор за
потребителски кредит № *** от *** година, сключен между "К." ЕООД, с ЕИК
*** и Г. Р. М., с ЕГН **********, е изцяло недействителен, поради
противоречие с императивните разпоредби на чл. 11 от ЗПК във вр. с чл. 22 от
ЗПК
В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли като
неоснователен предявения главен иск за недействителност на Договор за
потребителски кредит № *** от *** година, като вземе предвид изложеното и
приложените доказателства, след като се убеди в истинността на твърдените
обстоятелства, моли да постанови решение, с което да признаете за
установено, че следните клаузи по сключения между "К." ЕООД, с ЕИК *** и
Г. Р. М., с ЕГН **********, Договор за потребителски кредит № *** от ***
година, са нищожни, а именно:
чл. 3, ал. 2, т. 6 от Договор за потребителски кредит № *** от *** година,
съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер от 47% /четиридесет
и седем процента/ върху главницата, поради противоречие на добрите нрави
по смисъла на чл. 26 от ЗЗД; чл. 18 от Договор за потребителски кредит № ***
от *** година, съгласно който се дължи неустойка, в случай че не се
предостави обезпечение по договора в двудневен срок от сключването му,
поради неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 145 от ЗЗП.
Претендира присъждането на разноски. За съдебно заседание ищецът е
редовно призован не се явява и не изпраща процесуален представител.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от адв. Х. М., в качеството й
на пълномощник на ответното дружество „К.“ ЕООД, с който излага следното
становище:
Счита, че претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на
договора за кредит, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД,
както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение са
неоснователни. Не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.
Сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна
договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото
същият може да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не е част от
съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена
3
между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на
заемателя. Евентуално, ако неустойката се приеме са нищожна, то същата ще
се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за
нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са
неоснователни.
Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му
параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона
форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с
тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
по реда на който е сключен процесния договор.
Заявява, че клаузата, с която е определена приложимата лихва по
кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С
нея страните са договорили фиксиран лихвен процент, което напълно
изключва възможността потребителят да не е бил наясно с размера на
задължението си за плащане на възнаградителна лихва.
Твърди, че са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК
изисквания.
Заявява, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в
ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата
на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора.
Сочи, че ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за
предоставената на потребителя услуга.
Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил
наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката
е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и
разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в
случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си.
Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще
възникне основание за плащане на неустоечната сума.
Счита за неверни твърденията, че неустойката представлява „добавък
към договорната лихва“. Същата представлява задължителен и основен
компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още
преди сключването на договора за кредит и с нея се нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК.
Заявява, че клаузата, с която е определена и приложимата лихва по
кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език.
Възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължи за
ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи.
Счита за неправилни твърденията, че уговореният фиксиран лихвен
4
процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава
три пъти размера на законната лихва. Възнаградителната лихва е част от ГПР,
в същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към
датата на сключване на договора е 66.45%.
Твърди, че още към момента на сключването му потребителят е бил
уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им.
Счита за неоснователни и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя.
Заявява, че оспорената неустойка е действителна, както и че не е налице
неравноправност по ЗЗП.
Излага подробни съображения. Сочи съдебна практика.
Заявява, че ответното дружество не оспорва твърдението, че неустойката
не е част от ГПР, а застъпва тезата, че същата не следва да се добавя към него.
Моли съда да отхвърли предявените от Г. Р. М., ЕГН **********, претенции
като неоснователни. Претендира присъждането на разноски. За съдебно
заседание ответното дружество е редовно и своевременно призовано не
изпраща процесуален представител.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
приема за установена следната фактическа обстановка:
По делото не е спорно, че на ***г. между „К.“ ЕООД като кредитор и Г.
Р. М. като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит
№***. Ответникът – кредитор е отпуснала на кредитополучателя сума в
размер на 1 400 лева. Г. Р. М. се е задължил да върне кредита на 12 месечни
погасителни вноски. Кредиторът предоставя на кредитополучателя
потребителски кредит при следните условия : размер на кредита – 1 400 лева;
вид вноска – месечна; брой вноски – 12 броя; фиксиран лихвен процент – 47
%; годишен процент на разходите – 58.23 %; обща сума за плащане – 1 852.71
лева. Съгласно чл.6 от Договор за потребителски кредит № *** от *** г.
страните се споразумяват, че договора за кредит ще бъде обезпечен с едно от
следните обезпечения : банкова гаранция за периода на сключване на кредита
до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за
плащане по договора, включващо договорената главница и лихва или
поръчителство на едно или две лица, отговарящи на определени условия. Със
сключването на договора кредитополучателя декларира, че се счита за
уведомен, ако не предостави договореното обезпечение в тридневен срок от
сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в Договора за кредит, същият дължи на кредитора неустойка в
размер на 1 807.29 лева /чл.18, ал.1/.
Тези обстоятелства се установяват и от представените и приети писмени
доказателства, неоспорени от страните: : Договор за потребителски кредит №
*** от *** година; Лог файл по процесния договор; Стандартен европейски
формуляр по процесния договор; Искане за сключване на процесния договор;
Справка за движението и извършените плащания по договора.
5
По делото е изготвена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза,
която е депозирала писмено заключение неоспорено от страните, което съдът
възприема като компетентно и добросъвестно изготвено. От заключението на
експертизата се установява, че в годишният процент на разходите /ГПР/ по
Договор за потребителски кредит №*** от *** година е калкулиран
единствено разхода за възнаградителна лихва в размер на 452,71 лева. Същият
е в размер на 58,23% и не включва разхода за неустойка в размер на 1 807,29
лева. Посочено е, че годишния процент на разходите /ГПР/ по Договор за
потребителски кредит №*** от *** година е изчислен по формулата и
съгласно изискванията, съдържащи се в чл.19 от Закона за потребителския
кредит и Приложение №1 към него. При изчисление на ГПР са взети предвид
следните допускания: Договорът ще е валиден за посочения в него срок; Всяка
от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение на някое от задълженията по Договор за потребителски кредит
№*** от *** година, както и други разходи, освен посочените в Договора.
Годишният процент на разходите /ГПР/, калкулиран по Договор за
потребителски кредит №*** от *** година включва единствено разхода за
възнаградителна лихва в размер на 452,71 /четиристотин петдесет и два лева и
71 стотинки/ лева. Същият е в размер на 58,23% и не включва разхода за
неустойка в размер на 1 807,29 лева. При отговора на въпрос № 3 вещото лице
отговаря, че експертизата калкулира ГПР, съгласно изискванията на чл.19 от
ЗПК и Приложение №1 от същия закон, и с параметрите на процесния
Договор за потребителски кредит №*** от *** година - главница, лихвен
процент, срок, ведно с включени разходи за възнаградителна лихва в размер
на 452,71 лева и разходи за неустойка в размер на 1 807,29 лева. При така
посочените параметри, размерът на ГПР би бил 674,56%. Установено е, че
ищеца по делото и кредитополучател по Договор за потребителски кредит
№*** от *** година - Г. Р. М. е извършил погасителни вноски с обща стойност
1 220,00 /хиляда двеста и двадесет/ лева
При така установената фактическа обстановка се налагат следните
правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.11,
ал.1, т.10, вр.с чл.23 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит № *** от *** г. и в условията на евентуалност иск с
правно основание чл.26, ал.4 вр. с ал.1 от ЗЗД вр. с чл.143, ал.1 и чл.146 от
ЗЗП за нищожност на клаузите на чл.3, ал.2, т.6 и чл.18 на чл.5 от договора за
потребителски кредит №*** от ***г.
Искът е допустим, тъй като е със страни - страните по договорно
правоотношение, и при наличие на правен интерес от търсената искова
защита, доколкото при положително съдебно решение, правните последици
ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца.
В това производство в тежест на ищеца е да докаже сключването на
процесния договор за заем между страните, както и твърденията си, че
процесния договор е нищожен поради противоречие със закона и накърняване
на добрите нрави.
6
Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона или
заобикалянето му, към по-леките - липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на
форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените
от ищеца основания, разгледани в поредността според тежестта на порока,
отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци.
Установи се, че между „К.“ ЕООД като заемодател и Г. Р. М., в
качеството на заемател, е възникнало заемно правоотношение, основано на
сключения между тях Договор за потребителски кредит № *** от *** г. по
силата на който заемодателят предоставил на ищеца паричен заем, а
последният се е задължил да го върне.
Заемодателят „К.“ ЕООД е небанкова финансова институция по смисъла
на чл.3 от ЗКИ като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищеца Г. Р. М. е физическо лице, като при
сключването на договора за заем е действало именно като физическо лице.
Тъй като страните по договора за паричен заем имат качествата на кредитор
съгласно на чл.9, ал.4 от ЗПК и на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК,
то този договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са
възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи /арг. Чл.23 от ЗПК./.
Съгласно чл.6 от Договор за потребителски кредит № *** от *** г., при
непредставяне от страна на потребителя в срок обезпечение на кредитора –
физическо лице поръчител или банкова гаранция, към дължимите суми се
начислява неустойка в размер на 1 807.29 лева разсрочено заедно с
погасителните вноски по договора. Съгласно чл.6 от Договор за
потребителски кредит № *** от *** г. страните се споразумяват, че договорът
за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по долу обезпечения
: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца
след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и
обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за
кредит, включваща договорената главница и лихва или 2. поръчителство на
едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия: при един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на
не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната;
при двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях
следва да е в размер на не по-малко от два пъти минималната работна заплата
7
за страната. Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с
кредитора; Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени
със кредитора, по които е налице неизпълнение; Да нямат кредити към банки
или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ; Да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Съгласно ал.2 но чл.6 от Договор за потребителски кредит № *** от *** г.
страните се споразумяват, че кредитополучателят ще предостави посоченото в
ал. 1 обезпечение в срок до 2 (два) дни от сключване на настоящия договор.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл.6 от договора и
съпоставянето им с естеството на сключения Договор за потребителски
кредит № *** от *** г.. налага разбирането, че по своето същество
„неустойката“ представлява скрито възнаграждение на кредитора.
Изискванията, които клаузите на чл.6 от договора въвежда за потребителя са
на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството,
че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителя ще разполага със съответна
възможност да осигури физическо лице, което да отговаря на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към него. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида на обезпечението и срока за предоставянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не
води до претърпяване на вреди за кредитора, който би могъл да прецени
възможностите на заемателя, да предостави обезпечение и риска по
предоставяне на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.
Същевременно, кредиторът не включва неустойката към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума дължима от потребителя. Съгласно
чл.19, ал.1 от ГПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т ч.тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно
§1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита на потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите зе допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общия
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.
8
Предвид изложеното, следва че в ГПР е необходимо да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи. В конкретният случай е посочено, че ГПР е 58.23 %, но
от съдържанието на договора, потребителят не може да направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които
възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне
на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР. От неоспореното заключение
на съдебно – счетоводната експертиза се установи, че неустойката в размер на
1 807.29 лева не е включена като разход, при изчисляването на ГПР. Вещото
лице сочи, че с включването на главница, лихви процент, срок, с включени
разходи по договорни лихви и разходи за неустойка размерът на ГПР би бил
674.56 %. В случая акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на
потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за
ползван финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това
обстоятелство му беше известно /чрез изначалното му включване в разходите
по кредита/, то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи
договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика същият няма информация колко
точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в
директно противоречие с чл.3, пар.1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те съответстват с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави, пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи., От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР.
С оглед приетото по-горе и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора
ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за
потребителски кредит № *** от *** г., сключен между страните, е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК, във вр.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че така
предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните,
че процесния договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като
такъв, следва да бъде уважен. С оглед извода за основателност на главния иск
съдът намира, че не следва да се произнася по предявените евентуални искове.
В разпоредбата на чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК е предвидено задължение за
9
съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските.
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.
78, ал. 1 ГПК. Доколкото обаче същият е освободен от заплащане на държавна
такса в производството, то на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва
да бъдат осъден да заплати в полза на съда разноските за държавна такса в
размер на 50 лева и 350 лева възнаграждение за експертиза
Процесуалният представител на ищеца страна претендира адвокатско
възнаграждение с ДДС, което да се присъди в полза на адвоката по реда на чл.
38 ЗАдв. Ответникът релевира възражение за прекомерност на претендирания
хонорар. Съдът намира същото за основателно по следните съображения:
Съгласно разясненията, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по
съединени дела С-427/16 и С-428/16, установените размери на минималните
адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда.
Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат,
директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C-
438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267
ДФЕС от 7 Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение
чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В случая
повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа сложност, която да
е обусловена от събирани в производството на гласни доказателствени
средства или експертни заключения, като производството е приключило с
провеждането на едно открито съдебно заседание, в които процесуалният
представител на ищеца не се е явил. Касае се за спор с константна и
безпротиворечива съдебна практика. Предвид изложеното, настоящият състав
счита, че в полза на Еднолично адвокатско дружество М., с адрес град С.,
улица ***, действащо чрез управителя адвокат М. М., следва да бъде
определено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 480 лева с ДДС
Съгласно чл.80 от ГПК страната, която е поискала присъждане на
разноски представя на съда списък на разноските най- късно до приключване
на последното заседание в съответната инстанция, като в настоящия случай
10
ищецът е представил списък на разноските.
Воден от горните мотиви съдът,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Г. Р. М., ЕГН
**********, със съдебен адрес град С., ***, действащо чрез управителя
адвокат М. М. против „К.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град
С., ***, представлявано от управителя Н.П.П., иск с правно основание чл.
124, във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, че Договор за потребителски кредит № ***
от *** г. сключен между страните, е нищожен на основание чл. 11, ал. 1,т. 10,
във вр. с чл. 22 от ЗПК.
ОСЪЖДА „К.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град С.,
***, представлявано от управителя Н.П.П. да заплати на Еднолично
адвокатско дружество М., БУЛСТАТ ***, със съдебен адрес град С., ***,
действащо чрез управителя адвокат М. М., сумата от 480 лева с ДДС,
представляваща адвокатски хонорар за оказана безплатна адвокатска помощ
по гр.дело № 978/2025 г. по описа на Районен съд – К..
ОСЪЖДА „К.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град С.,
***, представлявано от управителя Н.П.П. да заплати, сумата от 400 лева в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – К., на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-С. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
11