№ 1186
гр. София, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20241000503354 по описа за 2024 година
Въззивното производството е образувано по жалба на А. Т. Н. срещу
решение № 3593/14.06.2024г. на СГС, ГО, 8 състав , постановено по гр.д. №
1825/22г., с която са отхвърлени предявените от нея отрицателни
установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.
Жалбоподателят Н. поддържа, че при постановяване на
първоинстанционното решение са допуснати съществени процесуални
нарушения. Не е обсъдено твърдението й, че тя и наследодателят на
ответниците са имали уговорка процесният имот да остане за общо ползване.
Съдът не е обсъдил показанията на свидетеля Д. Т., която е заявила, че баща й
и ищеца са считали имота за общ, както и че въззивникът е дала на брат си
припадащата й се част от дължимите данъци. Не е ясно в решението дали е
прието, че има такава уговорка или не. Съдът не е обсъдил правния й довод
относно придобивния способ. Посочените процесуални нарушения са довели
до погрешни правни изводи. Фактическите констатации не съответстват на
събраните по делото доказателства. От разпитаните свидетели само
свидетелят Т. е изнесла данни въз основа на свои непосредствени
впечатления. Показанията на свидетелите на ответниците са противоречиви
1
и не установяват владелчески действия по отношение на спорната част от
имота. Те не установяват трайна фактическа власт и анимус за своене. В тях
не се твърди, че Б. М. и ответниците са демонстрирали пред въззивника
намерението си да завладеят целия имот и отказ да я допускат в него. Изводът
на съда за неоснователност на исковете е в резултат на погрешно тълкуване и
прилагане на материалния закон. Жалбоподателят излага, че Б. М. е владял
собствената си ½ ид.ч. от имота на баща си и е държал идеалната част на
сестра си. Той е живял в имота от смъртта на баща си до собствената си
смърт, а именно 16 години. Но не е имал анимус за своене на притежаваната
от въззивника идеална част. Ответниците не са установили свои владелчески
действия върху имота, както и че баща им е отблъснал владението на сестра
си, заявявайки й, че единствено той има претенции към собствеността на
наследствения имот. Ответниците не са доказали, че са демонстрирали пред
леля си, намерението си за своене.
Затова моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и вместо
него постанови друго, с което да уважи предявените отрицателни
установителни искове.
В депозиран писмен отговор и в съдебно заседание чрез процесуалния
си представител И. Т. оспорва жалбата. Поддържа, че тя е неоснователна.
В депозиран писмен отговор и в съдебно заседание чрез процесуалния
си представител В. Т. оспорва жалбата. Счита решението на
първоинстанционния съд за правилно и законосъобразно. Недоказано е
останало твърдението на ищеца за уговорка между нея и Б. М., че имотът е
считан за съсобствен и ще се ползва от всички сънаследници.
Съдът след като взе предвид събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с отрицателни установителни искове по чл.124, ал.1 от
ГПК. В исковата молба ищецът А. Н. твърди, че ответниците са нейни
племенници, деца на брат й Б. Т. М., починал на ********г. Заедно с тях,
както и с Д. Б. Т., притежават в наследство от починалия на ********г. Т. М.
Н., недвижим имот, находящ се в гр. ***, ул. „***“ № *. Последният е неин
баща и дядо на ответниците. Имотът е с площ от 571 кв.м. Застроен е с три
сгради. Еднофамилна жилищна сграда с площ от 49 кв.м., еднофамилна
2
жилищна сграда с площ от 41 кв.м. и склад от 22 кв.м. С уведомление от
17.03.2021г. на АГКК ищецът е била информирана, че във връзка със
заявление от И. Б. Т. е извършено изменение на данни в кадастралния
регистър за ПИ с идентификатор 68134.1006.650 от одобрената КККР, гр.
София, район „Триадица“, като изменението се състои в заличаване на данни
за собственика Т. М. Н. и записване на данни за нови собственици В. Б. Т. и
И. Б. Т. въз основа на нот. акт № 92/30.10.2020г. Не е имало спорове относно
наследствения характер на процесния имот. Ищецът излага, че с договор за
покупко- продажба, материализиран в нот. акт № 140/1948г., Т. М. Н. е
придобил нива в землището на гр. София, м. „Бичката ливада“ с площ от 392
кв.м. при съседи: път, А. А. Я., С. П. М. и братя Т. Я.. В него той е построил
посочените сгради. В последствие имотът е урегулиран като УПИ XVIII-290,
кв.85 по плана на гр. София, м. „Манастирски ливади- изток“. При
одобряване на КККР със заповед № РД-18-108/13.12.2016г. процесният имот е
заснет с идентификатор 68134.1006. 650 с адрес: гр. ***, ,л. „***“ № * с площ
от 594 кв.м. с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на
трайно ползване: ниско застрояване до 10 м. при граници: ПИ с
идентификатори: 68134.1006.700, 68134.1006.651, 68134.1006.649,
68134.1006.638, 68134.1006.1165. Сградите в имота са с идентификатори:
68134.1006.650.1 със застроена площ от 22 кв.м., 68134.1006.650.2 със
застроена площ от 41 кв.м. и 68134.1006.650.3 със застроена площ от 49
кв.м. За частта от имота с площ от 23 кв.м., заедно с реални части от други
имоти, попадащи в ПИ с идентификатор 68134.1006.1165 е съставен акт за
АПОбС № 1839/29.03.2018г. С нот. акт № 92/30.10.2020г. ответниците са
признати за собственици на ½ ид.ч. от описания по горе имот, заедно с
построените в него сгради. Ищецът е считала имота, както и брат й преди
смъртта си, а и след това от децата му за съсобствен на всички тях по
наследство. След смъртта на общия им наследодател Т. Н. е липсвало
завладяване на чужди наследствени идеални части, както от брата на А. Н.,
така и от децата му. След смъртта си Т. Н. е оставил като законни наследници
ищецът и нейният брат Б. Т. М.. След смъртта на последния негови законни
наследници са ответниците и Д. Т.. Затова ищецът моли съда да признае за
установено по отношение на ответниците, че не са собственици на ¼ ид.ч. за
всеки един от тях от ПИ с идентификатор 68134.1006. 650 с адрес: гр. ***,
,л. „***“ № * с площ от 594 кв.м. с трайно предназначение на територията:
3
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м. при
граници: ПИ с идентификатори: 68134.1006.700, 68134.1006.651,
68134.1006.649, 68134.1006.638, 68134.1006.1165 и на сградите в имота с
идентификатори: 68134.1006.650.1 със застроена площ от 22 кв.м.,
68134.1006.650.2 със застроена площ от 41 кв.м. и 68134.1006.650.3 със
застроена площ от 49 кв.м. Претендира разноски.
В депозиран писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК ответникът И.
Т., счита иска за неоснователен. Оспорва твърдението в исковата молба, че
ищецът, както и брат й Б. М., а след това и децата на последния са считали
имота за съсобствен и че го притежават всички по наследство от общия
наследодател Т. Н.. Сочи, че към закупените от последния 392 кв.м. има
допълнителна квадратура, на която ищецът не е наследник и не е активно
легитимирана за тази част. Т. Н. е твърдял, че закупеният от него имот през
1948г. е за сина му Б. М.. След смъртта на Т. Н. ищецът е поискала от брат си
Б. М. своята част от процесния имот, но той е отказал поради казаното от баща
им. Тя е била удовлетворена с друг имот. От 1986г. и до момента тя живее в
Испания. Б. М. трайно се е установил в него, завладял е дворното място, за
което А. Н. е била уведомена. Б. М. е декларирал имота като свой, подобрявал
го е, стопанисвал го е, укрепвал е рушащите се сгради. Заедно с децата си е
направил ограда и канализация. Отглеждал е животни. Той е владял имота
необезпокояван до смъртта си на ********г. повече от десет години и го е
придобил по давност. След смъртта и до сега имотът се владее от ответника
и В. Т.. Прави възражение за придобивна давност на процесния имот за
1/4ид.ч. и сградите, чиито период е уточнен в открито съдебно заседание пред
САС, както и с молба от 12.12.2022г. В отговора са направени доказателствени
искания.
Ответникът В. Б. Т. не е депозирала в срока по чл.131 от ГПК писмен
отговор. Депозираното писмено становище от нея на 14.12.2022г. няма
характер на такъв, доколкото преклузивният срок по чл.131 от ГПК е изтекъл
на 05.09.2022г. понеделник, работен ден. В това становище тя сочи, че
предявеният срещу нея иск е неоснователен. Твърди, че владението върху
имота е осъществявано от прекия наследодател на нея и другия ответник Б. М.
до смъртта му на ********г., а впоследствие от тях. В съдебното заседание
пред САС нейният процесуален представител е уточнил периода на
4
възражението за придобивна давност. В становището са направени
доказателствени искания.
Не се спори, а и от удостоверение за наследници на Т. М. Н. №
1249/20.10.2021г. се установява, че страните по делото са негови законни
наследници.
Не е спорно, че ответниците са законни наследници на Б. Т. М.-
удостоверение № 10/01.11.2012г.
Безспорно е обстоятелството, че общият им наследодател Т. Н. е
придобил на основание договор за покупко- продажба , обективиран в нот.
акт № 140/09.07.1948г. нива в землището на гр. София- Бояна, м. „Бичката
ливада“ с площ от 392 кв.м. Страните не спорят по идентичността между този
имот и процесния.
Не се оспорва, че с нот. акт № 92/30.10.2020г. ответниците за признати за
собственици на по ½ ид.ч. от процесния имот на основание наследство и
давностно владение.
От АПОбС № 1839/29.03.2018г. се установява, а и не се спори от
страните, че от процесният имот са отчуждени 23 кв.м. за улица.
Към исковата молба, а и по делото са представени скици от АГКК на
процесния поземлен имот и сградите в него.
Към отговора на И. Т. са представени писмени доказателства. От
удостоверение от 17.10.2014г., изходящо от СРС се установява, че третият
законен наследник на Б. М. - Д. Б. Т. се е отказала от наследството му.
Представени доказателства за заплащане на данъци за имота.
По делото е прието като доказателство нотариалното дело по издаване
на нотариалния акт от 2020г., с който ответниците се легитимират като
собственици на целия имот.
В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.
Свидетелят Д. Т. е племенница на ищеца и сестра на ответниците.
Желае да свидетелства. Заявява, че познава имота, защото е живяла в него.
Посочва неговият адрес и от какво се състои. Живяла е в едната от къщите в
имота от 1996г. до 2003г. Баща й е позволил. От 1972г., когато се е родила до
2003г. е имала достъп до имота. Само тя от трите деца е ходела при баща си
5
всяка година. В двете къщи са живеели първо дядо й Т. Н., баща й Б. М.,
леля й. Последната има място заедно с майка й през две къщи. В малката къща
е живял Б. М., а в голямата Т. Н.. Баща й й е дал малката къща, за да живее в
нея тя и семейството й. Тя й баща й са засаждали двора с домати и
краставици. След като тя е напуснала имота в него е живяла сестра й В..
Свидетелят и И. са се съгласили тя да живее там. Леля й А. Н. е посещава
имота приживе на нейния баща и на брат й. Винаги, когато е идвала в
България, а дъщеря й е идвала всяко лято. Докато свидетелят е живеела в
малката къща, дъщерята на ищеца е живеелз пред две къщи при баба си и е
спала при свидетеля в малката къща. Леля й и баща си са казвали, че няма да
се делят. Когато баща им е починал двамата са отишли в бА.та, за да вземат
пари, останали от него. Свидетелят е била с тях. Ищецът е дала пари на брат
си, за да плати данъците. Тя е дала нейният дял от парите в бА.та. Нейният
баща и ищецът винаги са смятали процесния имот за общ наследствен.
Свидетелят обяснява какво е получила след отказа си от наследство, за своята
идеална част от процесния имот. Голямата къща не е ставала за живеене,
защото се е разпадала и не е била заключена. Покривът е течал. Тя е ползвана
до 2012г. от баща й Б.. След това никой не е живял в нея. От 2003г. до 2012г.
бащата на свидетеля е живял в имота. Не е допускал ответниците. Ходели са
му на гости. След 2012г. свидетелят е ходила в имота поне един път в месеца.
След като се е отказала от наследство и сестра й В. е започнала да живее не е
ходила в имота. Ищецът живее в Испания, а след седем години е взела и
дъщеря си. През ваканциите тя е била три месеца при свидетеля в къщата.
Ищецът се е връщала в България през два месеца докато дъщеря й е била тук.
После само един път в годината през лятото. Свидетелят е пояснила дали се
заключва входната врата на оградата, както и че тя е запознала баща си с И.,
тъй като дотогава не са се познавали.
Свидетелите П. и В. познават процесния имот и знаят къде се намира.
Те са негови съседи. Живеят на ул. „***“ № 166. Свидетелят П. живее в
имота си от 1963г., а свидетелят В. от 1992г. Първият е виждал ищеца само
веднъж, когато е бил малък, а втората не познава А. Н.. Двамата свидетели
познават ответниците, както и Д. Б. Т.. Те описват имота. Виждали са само И.
и В. в имота да го стопанисват. В. е живяла през 2010г., 2011г., 2012г., а в
момента нейната дъщеря. Свидетелят П. не е живял дълго време в неговия
имот. Сестрата на И. Т.- Д. също е живяла в имота. Това е било през 90те
6
години. Б. М. се е грижел за имота. Имал е свободен достъп до него. Б. М. не е
заключвал къщата. Всеки е можел да влезе. Докато е бил жив Б. М., В. не е
живяла в имота. Свидетелят В. описва кой в коя къща е живял- Т. Н., Б. М. и
Д. Т., както и кога. Според нея приживе Т. Т. е казвал, че имотът ще остане за
сина му. И. е започнал да идва в имота след 2012г. Голямата къща е съборена,
за да се направи нещо по- хубаво. В. е останала да живее в малката къща.
Съдът кредитира показанията на свидетелите като основаващи са на
лични впечатления за фактите и обстоятелствата, които излагат. Тези на
свидетеля Д. Т. ги преценя при условията на чл.172 от ГПК, поради близкото
й родство със страните, но ги намира за убедителни и достоверни, доколкото
заявеното от нея не се опровергава от показанията на останалите свидетели.
В хода на съдебното дирене са приети и други писмени доказателства с
оглед твърденията и възраженията на страните.
При тази фактическа обстановка СГС е отхвърлил исковете.
Пред настоящата инстанция нови доказателства по съществото на спора
не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане са отрицателни установителни
иск по чл.124, ал.1 от ГПК предявени при условията на обективно и
субективно съединяване.
Въззивният съд се произнася служебно по валидността на
първоинстанционното решение, по допустимостта в обжалваната част, а по
отношение на правилността му е обвързан от посоченото в жалбата-чл.269 от
ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна
материалноправна норма.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно.
По допустимостта му.
Предявен са отрицателни установителни искове с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК. Съдът, включително въззивният, следи служебно за
допустимостта на исковете, които са предявени. Принципът на служебното
начало, посочен в чл.7 от ГПК, му възлага това задължение, за да се осигури
допустим процес, който да завърши с валиден акт по съществото на спора.
Допустимостта на иска е свързано с наличието на абсолютните положителни
7
процесуални предпоставки за неговото съществуване и надлежно
упражняване, както и с отсъствието на отрицателни процесуални
предпоставки/процесуални пречки. Сред първите от тях е наличието на
правен интерес, което се свързва и с възникването на правото на иск за едно
лице срещу друго. Винаги, когато едно материално право е нарушено или се
оспорва, този, който твърди, че го притежава, има право да иска от съда
защитата му. Правният интерес е абсолютна положителна процесуална
предпоставка за съществуването и надлежното му упражняване при
установителните искове- положителни или отрицателни. Правният интерес
винаги възниква от конкретни обстоятелства, в които спорът се изразява и
чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. В ТР №
8/27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че за предявяването на
отрицателен установителен иск е необходим правен интерес. При него
ищецът доказва твърденията, с които обосновава правният си интерес. Той
следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния
спор, като докаже фактите, от които то произтича. Правният интерес при
отрицателния установителен иск може да се обоснове със защита на
фактически състояния, а именно когато владението е смутено, но не е отнето,
преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лицето, което
неоснователно претендира да е собственик. Според последната хипотеза, с
която цитираното тълкувателно решение обосновава наличието на интерес е,
когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание
или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Ако
ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес,
производството се прекратява. Наличието на такъв се преценява във всеки
конкретен случаи въз основа на твърденията, изложени в исковата молба.
В тежест на ответника е да доказва съществуването на отричаното от
ищеца право на собственост или друго вещно право При уважаването на такъв
иск за собственост, претендираното от ответника право се отрича със сила на
пресъдено нещо без оглед на конкретно определено правопораждащо
основание, а с оглед на всички възможни негови основания./ТР №
8/27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В обстоятелствената част на исковата молба ищецът извежда своя
интерес от обстоятелството, че ответниците са придобили процесния имот
8
на основание наследство и придобивна давност. Т.е. придобили са нейната
идеална част от него. Затова А. Н. има правен интерес да установи със сила
на пресъдено нещо, че те не собственици на ¼ ид.ч. от имота за всеки един от
тях. С отрицателния установителен иск също може да се разреши спор за
собственост със сила на пресъдено нещо, макар избраната от ищеца форма на
защита, при която предмет на търсеното установяване не е неговото право, а
непритежаването на спорното право от ответника, да се характеризира с по-
ниска степен на интензивност./ Р № 111/21.06.2017г. по гр.д. № 3709/16г., ВКС,
I г.о./
Ищецът противопоставя на ответниците свое право на собственост,
произтичащо от наследствено правоприемство от баща й Т. М. Н., на когото
тя е законен наследник. Не е спорно, че той е бил собственик на имот, закупен
през 1948г. и идентичен с процесния.
Ищецът е доказал правният си интерес, тъй като от събраните
доказателства се установява, че той противопоставя свое право на
собственост на ответниците, а те оспорват нейното.
Ответниците противопоставят конкуриращи права, произтичащи от
наследствено правоприемство, настъпило след смъртта на баща им Б. Т..
Ответникът И. Т. е релервирал възражение за придобИ.е на правото на
собственост върху ¼ ид.ч. от имота на основание придобивна давност.
Ответникът В. Т. не е направила своевременно правопогасяващо възражение
за придобивна давност, тъй като не е депозирала в срок писмен отговор.
Само в срока по чл.131 от ГПК ответникът може да направи валидно
правоизключващо, правопогасяващо, правопрекратяващо или правоотлагащо
възражение, така, че то стане част от предмета на спора. Поради това
направеното възражение за придобивна давност от В. Т. не следва да се
разглежда. Не са налице предпоставките на чл.133 във вр. с чл.147 от ГПК,
за да се приеме, че писменото становище, депозирано на 14.12.2022г. от ния
има характер на писмен отговор и респективно направеното в него
възражение за придобивна давност е своевременно въведено в процеса.
Придобивната давност се дефинира като период от време, в който едно
лице упражнява фактическа власт върху недвижим имот и с изтичането му се
пораждат права за него. Тя е правопораждащ юридически факт, чието
установяване е в тежест на този, който се е позовал на нея. Осъществяването
9
на владението е свързано и с прекратяване на правото на предишния
собственик. Придобивната давност по чл. 79 от ЗС е свързана с владението,
което едно лице осъществява върху конкретен имот. Това е оригинерен способ
на придобИ.е на правото на собственост, който изключва права на други
правни субекти.
Владението се характеризира с два признака- фактическа власт и
държане на вещта като своя. В гражданския процес доказването му е
свързано с установяване на комулативното наличие на тези два признака-
обективен и субективен. В тази връзка могат да бъдат ангажирани и гласни
доказателства. Разпоредбата на чл.69 от ЗС въвежда оборима презумпция,
според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не
се докаже, че я държи за другиго. Оборването й означава, че липсва
субективният елемент на владението- анимус, а именно владелецът не държи
вещта като своя. Тя е установена в полза на владелеца поради трудността на
доказване на субективния признак на владението, а именно намерението за
своене. Тежестта за оборването й е за този, който счита, че владелецът не
държи вещта за себе си. Според нея субективният елемент от фактическия
състав на владението- намерението да се владее за себе си, се предполага до
доказване на факта, че владелецът е владял за другиго. При доказване на
факта на осъществявана фактическа власт върху имота за осъществил се и
следва да се приеме и предполагаемият факт за наличие на намерение
същият да се държи като свой. Презумпцията размества тежестта на
доказване и при твърдение, че владелецът не е владял за себе си, оспорващия
трябва да докаже това. Презумпцията на чл.69 от ЗС е приложима, когато по
естеството си фактическата власт върху имота представлява владение от
момента на установяването си и ползва владелеца в отношенията му със
собственика. Съгласно ТР № 1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС в случаите,
когато единият от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа
власт върху вещта на основание, изключващо владението на останалите,
намерението му за своене се предполага и е достатъчно да се докаже, че е
упражнявал такава върху целия имот в срока по чл.79, ал.1 от ЗС. Когато той
е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то
той е държател на идеалните части на останалите съсобственици.
Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността е
възможно, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални част, да
10
превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава
на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при
спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо
останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за
себе си. Тези действия трябва да имат такъв характер, че по ясен и
недвусмислен начин, да показват отричане владението на останалите
съсобственици. Това е преобръщане на владението, при което съсобственикът
съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Завладяването на частите
на останалите съсобственици и промяната трябва да се манифестира пред тях
чрез действия отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако
това е обективно невъзможно. В случая съсобствеността между страните
има за правопораждащ юридически факт наследяване от общия им
наследодател Т. Н., а по отношение на ответниците и от техния наследодател
Б. М.. В тежест на И. Т. е да докаже, при условията на пълно и главно
доказване, че е упражнявал фактическа власт върху имота като владелец по
отношение на идеалната част на ищеца, но и че с едностранни действие е
превърнал държането й във владение. Той се позовава на присъединяване на
владението на своя наследодател Б. М.- чл.82 от ЗС. Последният е владял
имота като владелец от 1996г. след смъртта на Т. Н.. Съгласно т.3 от ТР №
4/17.12.2012г. на ОСГК на ВКС е възможно да бъде придобито право на
собственост на основание чл.79, ал.1 от ЗС от лице, което не се е позовало на
давност преди смъртта си и неговите права да се признават на неговите
наследници в съдебен процес при спор за собственост. Позоваването не е
елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 от ЗС, но
то е волево изявление на субективния елемент на владението чрез
процесуални средства – предявяване на иск или възражение при спор на
собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по
обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с
оглед участие в гражданския оборот. Т.е. придобИ.ето на основание
давностно владение не става автоматично с изтичане на установения в закона
срок. Приживе Б. М. не се е позовал на придобивна давност, но наследникът
му И. Т., е продължил да владее имота заедно с В. Т. след смъртта му на
********г. Ответникът И. Т. се е позовал на придобивна давност със
снабдяването с констативен нотариален акт на 30.10.2020г. При позоваване от
наследник на починало лице вещното право се счита придобито към момента,
11
когато е изтекъл 10годишния срок. Основният въпрос, който следва да бъде
разгледан във връзка с възражението му за изтекла в негова полза
придобивна давност по отношение на ¼ ид.ч. от частта на ищеца, е дали той и
неговият наследодател да били държатели или владелци на имота. От
показанията на свидетеля Д. Т. се установява, че ищецът и Б. М. са приели
наследството, оставено от Т. Н., техен баща. След смъртта на последния през
1996г. двамата са изтеглили пари от бА., останали от наследодателя им, като
А. Н. е дала част от своя дял на брат си, за да плати данъците на имота, които
той е приел. Те са считали имота за наследствен и общ. По делото няма
доказателства, че Б. М. приживе е отблъснал владението на сестра си, че е
престанал да бъде съвладелец и е останал владелец на целия имот. Т.е.
упражнявал е фактическа власт само за себе си. Свидетелят Т. установява,
че приживе на Т. Н. и Б. М. въззивникът е посещавала процесния имот, когато
е била в България, а дъщеря й е идвала всяко лято. Във времето от 1996г. до
2003г., когато свидетелят е живяла в имота, дъщерята на А. Н. е спала в
малката къща. Ищецът живее в Испания, но се е връщала в България много
често докато дъщеря й е била в страната, а впоследствие веднъж годишно.
Тя има имот в съседство, който ползва. Приживе на Б. М., А. Н. е
посещавала процесния имот. Той не е бил заключван от Б. М. / св. Т., св. П./.
Не се установява и от показанията на останалите разпитани свидетели, по
явен и недвусмислен начин, наследодателят на ответниците да е отблъснал
владението на въззивника, да е демонстрирал пред нея, че владее целия имот
за себе си. Поради това той е останал владелец на своята идеална част от
имота и държател на идеалната част на А. Н.. Когато упражняването на една
фактическа власт е започнала като държане и не е променена , то е оборена
презумпцията на чл.69 от ЗС. Б. М. не е придобил по давност идеалната част
от процесния имот на сестра си. От своя страна И. Т. не е доказал, че след
********г. е манифестирал пред ищеца, че владее имота за себе си и
намерение за своене е било явно и недвусмислено. Това, че трети лица са
възприели, че той владее имота за себе си е ирелевантно за придобИ.ето на
вещта по давност. Необходимо е манифестирането на упражняване на
фактическа власт за себе си, да е пред съсобственика, освен ако това е
обективно невъзможно. В случая това е било възможно, тъй като ищецът се е
връщала в страна, имала е имот в съседство с процесния и както Б. М., така и
И. Т. са могли да манифестират пред нея намерението да своят целия имот за
12
себе си. По делото няма доказателства, че И. Т. е демонстрирал пред
жалбоподателя това свое намерение. То е останало скрито, поради което е
оборена презумпцията на чл.69 от ЗС. Извършваните в имота действия по
подобряването му, ремонтиране, отглеждането на животни и засаждането на
насаждения са търпими действия, които не отричат правата на другия
съсобственик. Отношенията между съсобствениците във връзка с такива
действия са уреждат от чл.30, ал.3 от ЗС. / Р № 166/19.03.2025г. по гр.д. №
1083/24г., ВКС, г.о./ Изявлението на наследодателя след неговата смърт
имотът да остане само на определени лица, които са и негови низходящи, за
което свидетелства свидетелят В., само по себе си няма за последица нито
прехвърляне право на собственост /доколкото не представлява акт на
разпореждане, извършен в предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма за
действителност/, нито може да послужи за начало на самостоятелно
давностно владение, тъй като не установява извършено приживе на
наследодателя предаване на фактическата власт. Подобно изявление трябва да
бъде последвано или от извършено приживе от наследодателя действие по
прехвърляне на правото на собственост в предвидената от закона нотариална
форма за действителност или от предприемане на действия след открИ.е на
наследството по установяване на самостоятелна фактическа власт от лицето,
за което направеното от наследодателя изявление се отнася, включващи
уведомяване на останалите наследници за наличие на намерение за своене на
техните идеални части от имота. Установяването на самостоятелна фактическа
власт на основание, изключващо владението на останалите наследници, с
оглед даденото в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС
тълкуване, се основава на намерението за своене на наследника, а не на
намерението на наследодателя и изразено от последния желание имотът да
остане само за някой от неговите низходящи, което не е обективирано по начин
да породи правни последици, свързани с преминаване на правото на
собственост върху имота в патримониума на тези лица /решение №
172/04.01.2019 г. по гр. д. № 4748/2017 г. на ВКС, Iг.о., Р № 166/13.03.2024г. по
гр.д. № 3950/22г., ВКС, I г.о. на ВКС/ Б. М. е продължил да бъде държател на
частта от имота, полагаща се по наследство на А. Т., поради което дори и да е
имало такова изявление на Т. Н., то не е породило правни последици.
По отношение на В. Т. искът е основателен, доколкото липсва
своевременно направено възражение за придобивна давност за ¼ ид.ч. от
13
имота. Тя разполага само с наследствените права, оставени от частта на Б. М.
след смъртта му.
Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено, а
предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124,
ал.1 от ГПК- уважени.
На основание чл.537, ал.2 от ГПК следва да се отмени нот. акт №
92/30.10.2020г. за ½ ид.ч. като правна последица от уважаване на исковете.
По разноските.
При този изход на спора на жалбоподателя се дължат разноски за двете
инстанции в размер на 5660лв.
На ответниците не се дължат разноски с оглед на изхода на спора.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3593/14.06.2024г. на СГС, ГО, 8 състав ,
постановено по гр.д. № 1825/22г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 от ГПК по
отношение на А. Т. Н., гр. ***, че И. Б. Т., гр. *** и В. Б. Т., гр. *** не са
собственици на ¼ ид.ч. за всеки един от тях или общо ½ ид.ч. от следния
недвижим имот: Поземлен имот с идентификатор 68134.1006. 650 с адрес: гр.
***, ул. „***“ № * с действителна площ от 571 кв.м., а по кадастрална скица от
594 кв.м. с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на
трайно ползване: ниско застрояване до 10 м. при граници: ПИ с
идентификатори: 68134.1006.700, 68134.1006.651, 68134.1006.649,
68134.1006.638, 68134.1006.1165, заедно с построените в него: сграда с
идентификатор 68134.1006.650.1 със застроена площ от 22 кв.м.; жилищна
сграда с идентификатор 68134.1006.650.2 със застроена площ от 41 кв.м. и
жилищна сграда с идентификатор 68134.1006.650.3 със застроена площ от 49
кв.м.
ОСЪЖДА И. Б. Т., ЕГН**********, гр. ***, ж.к. „***“, бл.*, вх. *, ет.*
, ап.* и със съдебен адрес: гр. София, ул. „Алабин“ № 42, ет.1, ап.3 чрез адв. Е.
14
И. и В. Б. Т., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“ № * и със съдебен адрес: гр.
София, бул. „***“ № *, вх. *, ет.* чрез адв. М. Й. да заплатят на А. Т. Н., ЕГН
********** със съдебен адрес: гр.София, ж.к. „***“, бл.*, вх. *, ет. *, ап.*
чрез адв. О. П. и адв. И. Й. сумата от 5660 лв. / пет хиляди шестстотин и
шестдесет лева/ разноски по делото пред двете инстанции.
ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 от ГПК нот. акт № 92/ 30.10.2020г.,
т.I, рег. № 4799, д. № 82/2020г. за ½ ид.ч.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15