№ 1392
гр. София, 11.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100513120 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 7575/15.05.2023 г., постановено по гр. д. № 8006/2022 г. на СРС, 180-ти
състав, частично са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********,
срещу В. И. М., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си представител адв. Х. П. от
САК със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* обективно кумулативно съединени
установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД и е признато за установено, че ответникът ДЪЛЖИ на ищеца
сумите, както следва: 476.91лв. – главница, представляваща стойността на доставена, но
незаплатена топлинна енергия за стопански нужди за периода м.03.2019г. – м.04.2020г. до
обект с абонатен № *******, представляващ Магазин № 5, находящ се в гр. София, жк.
„*******, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
28.01.2022г. до окончателно изплащане на сумата и 16.65лв. – цена на услуга дялово
разпределение за периода м.03.2019г. – м.03.2020г., ведно със законна лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.01.2022г. до окончателно изплащане на сумата,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 4729/2022 г., по описа на СРС, 180-ти състав, като исковете са ОТХВЪРЛЕНИ за
сумата от 203.83лв., претендирана за периода м.07.2018г. – м. 02.2019г. вкл. , ведно със
законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.01.2022г. до
окончателно изплащане на сумата, иска за заплащане на сумата от 163.30 лв. – мораторна
лихва върху доставената топлинна енергия за периода 01.05.2019 г. – 18.01.2022г. и иска за
1
заплащане на сумата от 3.61лв. – мораторна лихва върху дяловото разпределение за периода
01.05.2019г. – 18.01.2022г., една част като погасени по давност, друга част като
неоснователни. Отговорността за разноски е разпределена съобразно уважената и
отхвърлената част от исковете.
В законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК е въззивна жалба е подадена от
ответника, с която оспорва решението в частта, с която са уважени исковете, като
неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила. Възраженията, които навежда са във връзка с липсата на
облигационно правоотношение между страните, по силата на което да се ангажира
отговорността му за заплащане на присъдените суми. Твърди, че с дружеството, доставящо
топлинна енергия и предоставящо услугата дялово разпределение, трябва да е налице
изричен писмен договор, иначе няма как да се приеме, че ответникът – въззивник се е
съгласявал с предложените условия за извършване на услугата. Оспорва да е налице валидна
процедура по присъединяване на етажната собственост към топлопреносната мрежа, дори
твърди, че е осъществено незаконосъобразно присъединяване от страна на дружеството –
ищец. Според въззивника, представените в тази насока доказателства не са достатъчни за да
се стигне до несъмнен извод за обратното. Дружеството – ищец не успява да докаже
количеството и качеството на доставената топлинна енергия, доколкото от представените
фактури, изравнителни сметки и счетоводни документи, не става ясно точния размер на
задължението на ответника – въззивник. Дискредитира и двете депозирани по делото
експертизи, доколкото са изготвени въз основа на документи, непредставени и неприложени
към делото. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част като
неправилно, необосновано и незаконосъобразно, а вместо него да постанови ново решение, с
което изцяло отхвърля предявените спрямо ответницата претенции.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК на отговор на въззивната жалба е подал и ищеца, като
оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна. Смятат, че първата инстанция е
постановила правилно съдебно решение, поради което моли съда да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба да
остави без уважение. Претендира и разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни
норми - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Отговорът на въззивната жалба също е предявен в законоустановения срок по чл.263, ал.1
2
ГПК и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан
по същество.
В рамките на въззивното производство не са направени доказателствени искания или
представени нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК.
Постановеното по делото решение е валидно и допустимо.
По отношение правилността на решението настоящият състав на въззивния съд
намира следното:
Ищцовото дружество извежда съдебно предявените си права при твърдения, че
ответникът е потребител на топлинна енергия за стопански нужди, като се сочи, че между
страните е подписан договор за продажба на топлинна енергия № 42031/*******, за обект с
абонатен № *******, представляващ магазин № 5, находящ се в гр. София, ж.к. „*******
при общи условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди на потребители
съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. Твърди се, че за 1 процесния период са били в сила общи
условия за продажба на топлинна енергия, в чл. 40, ал. 1 от които бил определен реда и
срока, по които купувачите следва да заплащат месечните дължими суми, а именно в срок до
20- то число на месеца, следващ месеца на доставка. Твърди се, че от страна на ищеца е
доставена топлинна енергия в количество, качество и при цена, индивидуализирани в
исковата молба, но същата не била заплатена от ответника. Твърди се, че в края на отчетния
период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството извършващо услугата дялово
разпределение – „Топлоконтрол“ ООД, на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба № 2/28.05.2004 г. В
заключение се прави искане да се постанови решение, с което да се признае за установено
между страните, че ответникът дължи на ищеца индивидуализираните суми, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
4729/2022 г., по описа на СРС, 180-ти състав.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът
развива съображения за неоснователност на предявените искове и релевира възражение за
изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли исковите претенции. Претендира
разноски.
Ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните
кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на
топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на
вземането.
Една от характерните особености на въззивното производство е ограничената
възможност за попълване на делото с нови факти и доказателства. Пред въззивния съд
страните не могат да твърдят нови факти, да правят нови възражения и да представят нови
3
доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в хода на
първоинстанционното производство, независимо дали са релевантни и относими. Съгласно
чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е този, който в изготвения от него доклад по делото
посочва - с оглед предмета на спорното право, изразените становища и направените
възражения - как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти, за кои от тях
не следва да се сочат доказателства и за кои страните следва да предприемат действия по
доказване. Въззивният съд може да дава нови указания за ангажиране на доказателства само,
ако изрично констатира допуснато от първоинстнационния съд процесуално нарушение, за
което следва да уведоми страните. Факти, които не са включени в предмета на доказване от
първоинстанционния съд с доклада по делото, не подлежат на установяване.
По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с
изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя
възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата
на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната
инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в
първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се
обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на
исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по
определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за
спора факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на
срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. Същите
се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на
нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва /чл. 116, б. "в"
ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Доколкото постановката е възприета в Тълкувателно решение № 1 от
9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, което представлява задължителна
съдебна практика, следва да се подкрепи становището, че с изтичането на срока за отговор
на исковата молба се преклудира възможността на ответникът да противопоставя
възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. (Решение
№ 18/10.03.2022 г. по гр. д. № 4024/2021 г., I Г. О., на ВКС; Решение № 97/18.05.2018 г. по гр.
д. № 3224/2017 г., IV Г. О., на ВКС; Решение № 50006/26.01.2023 г. по гр. д. № 1722/2022 г.,
IV Г. О., на ВКС).
Предвид изложеното, възраженията на въззивника във въззивната жалба могат да се
разделят на две групи – възражения, заявени с отговора на исковата молба и възражения,
които не са заявени с отговора на исковата молба. В първата група попада единствено
възражението, че сумите са погасени по давност, до колкото изрично оспорване е направено
с отговора на исковата молба. Доколкото по него е налице произнасяне от
първоинстанционния съд, т.е. не е налице процесуален пропуск и нарушение на
задълженията на първата инстанция да се произнесе по възражението, същото ще бъде
разгледано по – надолу.
Във втората група попадат възраженията на ответника относно съществуването на
4
облигационна връзка между страните, респ. с дружеството, извършващо услугата дялово
разпределение и относно незаконосъобразната процедура по присъединяване на сградата –
етажна собственост, в която се намира недвижимия имот. В случая по делото, всички
възражения се основават на факти които са били известни на страната. С изтичането на
срока по чл. 131 ГПК се преклудират всички възражения, които не са свързани със служебно
приложения на материалния и процесуалния закон от съда, т. е. при които е нужно
заинтересуваното лице да направи съответно волеизявление. В същия срок ответникът
трябва да направи и фактическите си възражения срещу иска, т. е. да се позове на
произключващи и правопогасяващи спорното право факти, т. е. и по отношение на фактите
срокът за отговор е фатален. В настоящия случай с тези възражения ответникът цели да
оспори наличието на валидно облигационно правоотношение, по който начин ще отпадне и
отговорността му за сумите, за които се води настоящото дело, поради което същите са от
категорията на правоизключващите и правопогасяващите. Правилно първоинстанционния
съд е приел наличието на облигационна връзка между страните, което е видно и от
представените с исковата молба доказателства. Въззивникът ответник е запознат с всички
обстоятелства по делото, респ. с относимите и релевантни за случая документи, които не
оспорва своевременно пред първата инстанция. Досежно процедурата по присъединяване на
сградата в режим на етажна собственост към топлопреносната мрежа, въззивникът е
присъствал на всички проведени общи събрания, като е и гласувал при вземане на
решението, което се доказва от приложените по делото протоколи. Въззивникът, ако е
смятал, че процедурата е нарушена, своевременно е имал възможност и да оспори
решенията на общото събрание, процесуалният ред за което е установен в съответните
нормативни актове. Освен това, никъде пред първата инстанция не е налице оспорване на
облигационното отношение между страните. Нещо повече, в самия отговор на исковата
молба ответникът посочва, че „претенцията е неоснователна доколкото в договора между
страните…“ и навежда конкретните си възражения. Не само, че не оспорва наличието на
сключен договор между страните, а и го потвърждава. Поради изложените съображения,
възраженията в тази им част са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.
Доколкото е налице оспорване на депозираните по делото експертизи на основание,
че се позовава на неприложени и несъществуващи по делото писмени доказателства,
настоящият състав на въззивния съд намира същото за неоснователно. Процесуалният
представител на ответника присъства на проведеното открито съдебно заседание, в което са
разпитани и вещите лица, като самият той им задава въпроси по изготвените заключения,
отговорите на които въпроси приема без възражения. Изрично е заявено от процесуалния
представител на въззивника, че отговорите на въпросите са достатъчни, като иска
единствено допълнителен срок за произнасяне по документите представени от третото лице
– помагач. Последните вещото лице заявява, че са използвани при изготвянето на
експертизата, като единствено казва, че не е запозната с документи и доказателства
постъпили в последствие по делото. Случаят с документите на третото лице – помагач не е
такъв, доколкото са депозирани с молба от 13.03.2023 год., а заключението е депозирано на
28.03.2023 год., т.е. преценени са при анализа на поставените въпроси. В допълнение,
5
въпреки поискания и предоставен срок на въззивника да вземе становище по документите,
такова не е представено. Процесуалният представител се е явил след приключване на
проведеното съдебно заседание на 05.05.2023 год., в което е приключило разглеждането на
делото и е представил писмени бележки, които според въззивния съд правилно не са
кредитирани.
По възражението за погасителна давност. Въззивният съд смята, че за процесния
период от м.07.2018 год. до м.04.2020 год. са приложими Общите условия от 2016 год.,
независимо, че и към отговора на исковата молба и към заявлението са приложени Общи
условия от 2007 год. Изводът на първоинстанционния съд относно погасените суми и
сроковете за плащане са направени именно въз основа на тези условия. Извод за това е
позоваването, че задълженията са платими на 20-то число на месеца, следващ месеца на
доставка. Текстът е от разпоредбата на чл.40, ал.1 от ОУ от 2007 год., но разпоредбата не е
възпроизведена с изложеното съдържание и в Общите условия от 2016 год. Съгласно чл.33,
ал.1 от ОУ от 2016 год. задълженията си потребителите на топлинна енергия следва да
заплащат след изтичане на 45 дни от периода, за който се отнасят. Доколкото тези
задължения са уговорени да се плащат в определен срок, то съдът приема, че приложима е
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД и началният момент на погасителната давност на всяко
месечно задължение започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта му, тоест с
изтичане на 45 дни след месеца, за който е възникнало задължението. (Решение № 3100 от
7.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 44788/2021 г.; Решение № 8163 от 16.07.2022 г. на СРС по гр.
д. № 71729/2021 г.). Предвид изложеното в настоящия случай най – старото задължение,
което се претендира е от 01.07.2018 год., от който момент се брои и 45 – дневния срок,
изтичането на който е 15.08.2018 год. Въпреки констатираната неточност, изчисленията и
при прилагане на гореизложеното ичсиление, погасени по давност към момента на подаване
на заявлението по чл.410 ГПК - 28.01.2022 год. са вземанията с настъпил падеж преди
28.01.2019 год., т.е. за периода от м.07.2018 год. до м.12.2018 год., тъй като в случая е
приложим 3-годишния давностен срок. Непогасени по давност са вземанията за потребена
топлинна енергия в периода от м.03.2019 год. до м.04.2020 год., заплащането на които
ответниците дължат на ищеца по делото.
Обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото, „Топлофикация София“ ЕАД има право на разноски в
размер на 100 лева, представляващи заплатено юрисконсултско възнаграждение.
Предвид цената на исковете, настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване, съобразно с ограничението по чл. 280 ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21. 12.
2010 год., ДВ, бр. 50/2015 год., ДВ, бр. 86/2017 год./.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7575/15.05.2023 г., постановено по гр. д. № 8006/2022
г. на СРС, 180-ти състав, частично са уважени предявените от „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, срещу В. И. М., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си
представител адв. Х. П. от САК със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* обективно
кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД и е признато за установено, че
ответникът ДЪЛЖИ на ищеца сумите, както следва: 476.91лв. – главница, представляваща
стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия за стопански нужди за периода
м.03.2019г. – м.04.2020г. до обект с абонатен № *******, представляващ Магазин № 5,
находящ се в гр. София, жк. „*******, ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 28.01.2022г. до окончателно изплащане на сумата и 16.65лв. –
цена на услуга дялово разпределение за периода м.03.2019г. – м.03.2020г., ведно със законна
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.01.2022г. до окончателно
изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4729/2022 г., по описа на СРС, 180-ти състав, като
исковете са ОТХВЪРЛЕНИ за сумата от 203.83лв., претендирана за периода м.07.2018г. – м.
02.2019г. вкл. , ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
– 28.01.2022г. до окончателно изплащане на сумата, иска за заплащане на сумата от 163.30
лв. – мораторна лихва върху доставената топлинна енергия за периода 01.05.2019 г. –
18.01.2022г. и иска за заплащане на сумата от 3.61лв. – мораторна лихва върху дяловото
разпределение за периода 01.05.2019г. – 18.01.2022г., една част като погасени по давност,
друга част като неоснователни.
ОСЪЖДА В. И. М., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си представител
адв. Х. П. от САК със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* да заплати на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Ястребец“ №23Б сумата от 100 лева, представляваща възнаграждение за юрисконсулт за
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на „Топконтрол“ ООД, трето лице-помагач
на страната на „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7