№ 1505
гр. Пазарджик, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Мирослава Савова
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20245220101677 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД от Ю. Ю. Ш. против Стик-кредит АД, ЕИК: ********* за
осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от общо 859,90 лв. /след
допуснато изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер/,
представляваща платени без основание неустойка за непредоставено
обезпечение и договорна лихва, евентуално за осъждане на ответника да
върне на ищеца сумата 601,23 лв. платена без основание неустойка за
непредоставено обезпечение, ведно със законна лихва от 23.04.2024 г. до
изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 09.01.2023 г. между страните е сключен Договор
за кредит № 919708, по силата на който ответникът му предоставил паричен
заем в размер на 750 лева. Уговорено било получените в заем парични
средства да бъдат върнати, заедно с възнаградителна лихва, на осем месечни
погасителни вноски при фиксиран годишен лихвен процент от 36 % и
годишен процент на разходите в размер на 42,58 %. Общата сума по кредита
възлизала на 870,24 лева.
В чл. 17 от договора се предвиждало, че заемателят следва да
предостави обезпечение, а именно поръчител или банкова гаранция. Съгласно
чл. 27 от Договора, в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 17 в
предвидения срок, заемодателят дължи на заемателя неустойка в размер на
0.9% на ден от стойността на усвоения кредит. Неустойката се заплащала
разсрочено, заедно месечната вноска по кредита.
Излага, че била начислена неустойка в общ размер на 601,23 лв., тъй
1
като не представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение,
посочени в процесния договор.
Сочи, че е заплатил всички задължения по процесния договор.
Смята, че платената неустойка по чл. 27 от договора и платената
възнаградителна лихва са получени от ответното дружество без основание
поради недействителността, на основание чл. 22 от ЗПК, на Договор за кредит
№ 919708/09.01.2023 г., евентуално поради нищожността му или поради
нищожността на клаузите по чл.27, във връзка с чл.17 от договора,
предвиждащи неустойка за непредоставено обезпечение.
Счита, че посоченият в договора ГПР не съответства на действителния.
Счита, че търговецът само привидно е спазил изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, във вр. с чл.19 ал.4 ЗПК, но посоченият ГПР бил верен, поради
невключването в него на неустойка за непредоставено обезпечение. Това
водело до липса на този задължителен реквизит, а оттам и до извод за
нарушаване и заобикаляне от страна на търговеца на императивните защитни
разпоредби на ЗПК.
На свой ред недействителен бил и самият договор по смисъла на чл.22
ЗПК.
Освен това, счита, че с посочването на неверни императивно предвидени
в ЗПК параметри в договора за кредит относно ГПР и общо подлежащата на
връщане сума от страна на потребителя, се заобикаляли и императивните
изисквания на ЗПК, поради което, на общото основание, по чл.26 ЗЗД
договорът се явявал и нищожен.
Евентуално нищожна била разпоредба на чл. 27, на основание чл.26, ал.1
ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП.
Смята, че клаузи, като уговорените в договора за кредит, според които се
дължи неустойка при необезпечаване изпълнението на договора с посочено в
договора обезпечение, се намират в пряко противоречие с преследваната с
целта на транспонираната в ЗПК Директива.
На следващо място, счита, че неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди е типичен
пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели
единствено постигането на неоснователне обогатяване.
Счита също и че с уговорената клауза се заобикаля и чл.33, ал.1 ЗПК.
Поддържа, че поради нищожността на договора за кредит не дължи
заплащане на лихва или други разходи по кредита, съгласно чл. 23 ЗПК.
Поради което претендира да бъде осъден ответникът да му върне сумата
от общо 859,90 лв., включваща главница и договорна лихва, евентуално да
бъде осъден да върне сумата от 601,23 лв., представляваща неустойка за
непредоставяне на обезпечение по договора за кредит.
Претендира разноски.
2
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва основателността на иска.
Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит от
09.01.2023 г., съгласно ЗПФУР.
Оспорва твърденията за нищожност договорената неустойка, поради
противоречие на добрите нрави.
Поддържа, че сключването на договора било по инициатива на ищеца с
попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на
Дружеството, който бил запознат с всички условия по договора и доброволно
се съгласил да я заплати.
Поддържа, че неустойка не била начислявана и събирана от
дружеството, както и че клаузата, предвиждаща заплащането й била валидна и
отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.
Смята, че неустойката представлява самостоятелен договор по смисъла
на чл. 8 ал. 1 от ЗЗД, която може да се материализира и като клауза в договор,
чието изпълнение обезпечава, но с оглед самостоятелния й характер по
отношение на нейната действителност, не се прилагали разпоредбите на ЗПК
и Директива 2008/48, а общите условия на ЗЗД.
Твърди, че в случая неустойката била уговорена за неизпълнение на
непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не било
обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определял в зависимост
от това, дали заемателят по Договора изпълнил в някакъв момент своето
задължение. С оглед на което и размерът на неустойката се определял като
процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не било
изпълнено задължението, а това зависило изцяло от волята на заемателя.
Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен
процент съгласно чл.46, ал.1 ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на
Договор за потребителски кредит било посочен вече изчисленият размер
обхващащ целият период на договора, изпълнявала предвидените в чл.92 ЗЗД
цели и не предвиждала неоснователно разместване на блага. В случая
уговорената неустойка не излизала извън присъщите и функции, като
аргументи, че е „загубила присъщата и функция“, т. к. нямало данни за
ответника да са настъпили вреди, противоречали на закона и на установената
съдебна практика. Неустойката имала стимулираща роля за длъжника да
изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай ще носи
отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и
техният размер. Основната цел на уговорената неустойка била да репарира
причинените от неизпълнение в срок вреди.
Смята, че нямало въведено законодателно изискване относно размера на
неустойката, нито относно максималния й размер, като дори било прието, че
нейният размер можел да бъде и по - голям от размерът на главното
задължение.
3
Твърди, че за ищеца не е налице изначална невъзможност да се осигури в
уговореният в Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените
изисквания. Ищецът бил запознат с условията на Договора, преди да бъде
сключен (с изпращането на първото електронно съобщение и приложеният
към него СЕФ, след което и с изпращането на второто електронно
съобщение), не бил длъжен да го сключи веднага, а разполагал с
възможността първо да открие лице, което да отговаря на определените в
Договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него и
след това да премине към подписването му. Знаейки, че нямало да може да
изпълни задължението си ищцовата страна действала недобросъвестно, като
по този начин нарушила чл.12 ЗЗД, гласящ, че при воденето на преговори е
сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно - в
противен случай те дължат обезщетение.
По изложените съображения моли съда да отхвърли искова претенция в
цялост.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази изложените твърдения и възражения и след
преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност,
прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Не се спори между страните, а и от представените по делото
доказателства се установява, че на 09.01.2023 г. между Ю. Ю. Ш. и Стик
кредит АД, ЕИК: ********* е сключен договор за потребителски кредит по
реда на ЗПФУР. По силата на него Стик кредит АД - заемодател е предоставил
на Ю. Ю. Ш. -заемател сума в размер на 750 лв., която е следвало да бъде
издължена на 8- месечни погасителни вноски с падеж 9-то число на месеца,
посочени в Погасителен план, неразделна част от договора. Уговорено било
заетата сума да се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер на
36 % и ГПР от 42,58 %. Общата сума, която кредитополучателя е следвало да
върне възлиза на 870,24 лв., платима до 09.09.2023г.
В чл. 17 от договора и чл. 17-22 от Общите условия към него е
предвидено, че в тридневен срок от сключването му заемателя следва да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1./ поръчителство
на едно физическо лице, което да е навършило 21 години, да притежава
българско гражданство и да е с постоянно живеене в България, да е с
непрекъснати осигурителни права през последните дванадесет месеца преди
подаване на заявката за кредит, да полага труд по трудово правоотношение по
безсрочен трудов договор и да не е в период на прекратяване на
трудовото/служебното правоотношение към тази дата, както и да е
получавало редовно възнаграждението си за последните дванадесет месеца
преди датата на подаване на заявката за кредит и което да отговаря на
следните критерии: да получава минимален осигурителен доход 1500 лв., да е
работил при последния работодател минимум шест месеца, да не е вписан в
ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т. н., да не е поръчител по
4
съществуващ кредит, в която и да е банка или финансова институция, да не е
настоящ потребител на кредитора или 2./ банкова гаранция с валидност най-
малко 30 дни след падежа на последната вноска, издадена от банка, оперираща
на територията на Република България, която банкова гаранция да съдържа
неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако потребителят
не заплати в срок, което и да е свое парично задължение по договора за
кредит, същата ще заплати на кредитора всички дължими от потребителя
суми.
Съгласно чл. 27 от договора при неизпълнение на задължението да
предостави посоченото обезпечение заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение заплащана
разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. С нея общо дължимата
месечна вноска за погасяване на кредита ставала 183,93 лв.
Регламентирано е право на предсрочно погасяване на кредита с право на
намаляване на разходите по заема /на лихвата и разходите на оставащата част/;
право на отказ от договора в 14-дневен срок без да се дължи обезщетение или
неустойка, като заемателят връща на заемодателя получената заемна сума
/главницата/ ведно с лихвата върху всеки ден на ползването до връщането на
сумата.
Предвидено е в чл. 26 от договора, че при забава на плащане на някоя от
погасителните вноски, заемателят дължи законната лихва върху забавената
сума за всеки ден забава. Общо дължимата сума по Договора за
потребителски кредит от разстояние е 1471,44 лв., включваща главница,
договорна лихва и неустойка за непредоставяне на обезпечение.
По делото е допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза.
Според заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обективно,
обосновано и неоспорено от страните, размерът на начислената неустойка за
непредоставено обезпечение за срока на договора е 601,23 лв., разпределена
на 8 месечни вноски, дължими на падежа на вноските по кредита.
В изпълнение на задължението си по договора ищецът е извършил
плащане на сумата от общо 1609,90 лв. С извършените плащания са погасени
главница в размер на 750 лв., договорна лихва в размер на 119,34 лв. неустойка
в размер на 596,67 лв., наказателни лихви в размер на 8,89 лв., разходи за
уведомителни СМС в размер на 85 лв., такса посещение в размер на 30 лв.,
разходи за уведомителни писма в размер на 20 лв.
Според вещото лице, годишния процент на разходите в размер на 42,58
% е формиран като в него е включена само договорната лихва от 36%. Ако в
него бъде включена сумата от 601,23 лв. неустойка, същият би бил равен на
603,85 %.
Съдържанието на договорните клаузи безспорно налага извод, че се
касае за сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
Кредиторът „Стик кредит“ АД предоставя на потребителя Ю. Ш. кредит под
5
формата на заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Ищецът има качество на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 2 ЗПК, а именно- физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Като потребител разполага и със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска.
По отношение на действителността на договорите за потребителски кредити,
приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити-
спазена е предвидената писмена форма, на която е приравнена сключването на
договора във форма на електронен документ, посочен е общия размер на
кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се
отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, условията за
издължаване на заема. Представен е погасителен план, в който посочени
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. С договора ищцата е информирана за правото й да
получи от заемодателя информация за извършените и предстоящи плащания,
както и за оставащите дължимите суми, за правото й да се откаже от договора
и срока, в който може да бъде упражнено, правото при предсрочно погасяване
на главницата да получи безвъзмездно информация за предстоящите
плащания.
Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. 27 от договора,
предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение.
Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката
представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното
задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез
неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение
което не е нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на
потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на
обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му
6
кредит, което е недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при
неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на
кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното
задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за
кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към
събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на
неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в
този случай надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и
санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на
добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена
неустойката за това неизпълнение на договора, представлява сериозна
санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е
известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжникът е обективно
невъзможно да осигури исканото обезпечение. Неизпълнението води до
имуществена санкция за потребителя, която почти се равнява на заемна сума и
която се прибавя към нея, т. е дългът на заемателя се увеличава необосновано
дори при точно изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана.
В тази връзка съдът не споделя възраженията в отговора на исковата
молба. Искът на кредитора не може да бъде гарантиран и обезпечен по този
начин и във вреда на потребителя. Кредиторът разполага с достатъчно правни
средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя
драстично интересите на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на
кредита за икономически по слабата страна. Макар да не съществува
договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение
на задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в случая
потребителят се санкционира неколкократно-веднъж за непредоставяне на
обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което дължи неустойка с
възможност само на това основание договорът да бъде обявен за предсрочно
изискуем дори и да заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените
срокове и размери; след това при забава за плащане на някоя погасителна
вноска, дължи законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава.
Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и
представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което е
недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни разходи
само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото
от кредитора обезпечение, което по начина, по който е регламентирано е
обективно неизпълнимо. Изискванията в рамките само на три календарни дни
потребителят да осигури поръчител, който следва да работи само по
безсрочно трудовото правоотношение с конкретен размер на работната
заплата, с конкретен размер на осигурителния доход, ограничава
необосновано възможностите на длъжника да предостави обезпечение на
дълга. Изключването от кръга поръчителите на самоосигуряващите се
физически лица, на лицата, упражняващи свободни професии, на държавните
служители, на лицата, получаващи доходи от наеми, прави задължението
7
изначално невъзможно, а уговорката за поемане на невъзможно задължение е
нищожна. Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител
кредиторът не поставя, тоест потребителят е в по-благоприятно положение за
сметка на поръчителя, което е житейски е правно нелогично. Такива
изисквания за поръчителите са реално неизпълними доколкото значително
ограничават и стесняват кръга на лицата, които биха могли и биха се
съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга група физически
лица, които макар и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят
на другите изисквания поставени от кредитора.
Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът не би
имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако може да я получи от
банка. Това изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника.
Липсват и данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран
размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката
противоречи на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието, на което
се дължи и което е вписано в чл. 27 от договора за паричен заем. Законът-чл.
92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да
се доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я
определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде
прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи
размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията, които поставя кредитора пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема, не съответстват нито на закона, нито на
морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите са
рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката, като
правен институт /чл. 92 ЗЗД/. По начина, по който е регламентирана от
кредитора, включително и начина на погасяването й, има наказателен
характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в
изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го
задължава да плати необосновано висока по размер неустойка, надвишаваща
сумата по отпускания кредит, и то само за непредставено в срок обезпечение.
Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по чл. 27 от договора
силно ограничават възможностите на потребителя да може да ги изпълни и
доколкото заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни тези условия,
по начина по който са зададени, противоречат на всички неписани правила и
норми и компрометират института на неустойката. В този си вид
представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора
над уговорената такава под формата на договорна лихва. Трудно би могло да
се определи това вменено задължение на длъжника като справедливо,
нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично и в
съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено
икономически по-слабата страна. В този си вид неустойката е изгубила своето
8
законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да
служи като обезщетение на вредите.
Както се посочи, неустойката е дължима независимо дали заемът е
върнат от потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има
отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури
обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното определяне
по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на
добросъвестността. В случая, тази клауза от договора е създадена в
изключителен ущърб на потребителя. Нелогично е, че при нормално развитие
и изпълнение на договора за заем от страна на потребителя, на заемодателя му
се следва печалба в размер на договорна лихва само от 120,24 лв. на база
фиксиран годишен лихвен процент по заема от 36%, докато при същото
развитие на отношенията, но с предвидена неустойка не по същинското
изпълнение на договора, а само по обезпечението му, при нормално и
добросъвестно изпълнение на задължението, да се дължи неустойка. По този
начин печалбата за търговеца нараства с размера на неустойката с още 601,23
лв. или с близо пет пъти. Като се вземе в предвид, че при неизпълнение на
задължението за връщане на заема, се дължи само лихва за забава в размер на
законната лихва или сумата от 53.19 лева, изчислена от съда, съгласно чл. 162
ГПК с апис калкулатор, от размера на главницата, то видно е, че кредиторът не
придава тежест и не санкционира с такава строгост неизпълнението на самото
погасяване на главницата по кредита, колкото недаването на обезпечение под
формата на поръчителство или банкова гаранция.
Тази клауза е нищожна и защото отрича договорния характер на
поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като
същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното
задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това:
условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява
съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче
длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция
липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредоставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също
отсъства: възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора.
В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва
отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването
на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
9
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която предвижда,
че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение
става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски
кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът,
която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение
за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Съдът
има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В случая това изискване не е спазено и от
неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата
институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес
да претендира описаната неустойка.
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищцата не е имала възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищца е предоставена такава възможност. Това поставя заемодателя
в доминиращо положение спрямо потребителя.
Уговорената неустойка от 601,23 лв., съставлявайки разход по кредита,
следва да бъде включена в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал.
1 от ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в максимално допустим размер – пет
пъти размера на законната лихва. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК
дефиниция за годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с
§ 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се въвеждат именно допълнителни
разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
10
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 42,58 % и
възлиза на 603,85 %, според заключението на вещото лице. Така размерът на
ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната
лихва – 57,10 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК при сключване на договора.
По този начин с уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19,
ал. 4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не се включва нейният
размер. Тъй като неустойката е прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, включената
в договора клауза за заплащането й отделно има за цел заобикаляне на
изискванията на закона за максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, поради което е нищожна.
Неоснователно е възражението на кредитодателя, че неустойката за
непредоставено обезпечение не следва да се включва в ГПР, тъй като при
сключването му за страните не е известно дали ще бъде предоставено
обезпечението. Видно от самият погасителен план е, че неустойката е
посочена в него. Доколкото същият е неразделна част от договора, размерът
на неустойката, както и начинът на заплащането й е предварително известна
за кредитора, а условията за предоставяне на обезпечение, прави
начисляването й сигурно и предвидимо.
Съгласно член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 в договора за кредит
следва да се посочи по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от потребителя
обща сума, изчислени при сключването на договора за кредит. Когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в такъв
договор има за потребителя, според практиката на СЕС, националният съд
може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че
при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от
лихви и разноски (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г.,
Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 77). Също така, когато в договор за
кредит е посочен очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на
уточнение след отпускането на кредита, подобна санкция, изразяваща се в
загуба от кредитодателя на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита
за пропорционална по смисъла на член 23 от Директива 2008/48 (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15,
EU:C:2016:842, т. 18 и 69—71). С оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
11
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с
правомощията да редуцира размера на ГПР до законово допустимия. С
решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу
Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. по неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2
от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете
за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus
SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от
текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът.
В заключение Договор за кредит № 919708 от 09.01.2023г. е нищожен.
При неточно посочване на ГПР в договора за потребителски кредит,
приложима е разпоредбата на чл. 23 ЗПК и потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихви и разноски.
Установи се от назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, че
за погасяване на задължения по договора за кредит ищецът е платил сума в
размер на 1 609,90 лв. При главница по договора от 750 лв., извършените
плащания над тази сума в размер на 859,90 лв. са платени без основание. От
тях за погасяване на договорна лихва са отишли 119,34 лв., а за неустойка
596,67 лв. или общо 716,01 лв. Доколкото с исковата молба се претендира
единствено връщане като недължимо платени на договорната лихва и
неустойката, а в последното по делото съдебно заседание е допуснато само
изменение на иска, чрез увеличаване на неговия размер от 701,47 лв. на 859,90
12
лв., без да се променя основанието на иска, което на този етап от развитие на
производство е недопустимо, исковата претенция по предявения главен иск
следва да се уважи до размера от 716,01 лв. За разликата над него до
претендираната сума от 859,90 лв. следва да се отхвърли като неоснователен.
Действително извършените плащания на наказателни лихви в размер на
8,89 лв., 85 лв. разходи за уведомителни СМС – си, 30 лв. такси за посещение
и 20 лв. разходи за уведомителни писма също не се дължат, но предвид че
връщането им не се претендира с настоящия иск, за тях съдът не следва да се
произнася.
При този изход на правния спор, право на разноски има единствено
ищецът по арг. на Решение на СЕС от 16 юли 2020 г. по съединени дела С-
224/19 и С-259/19.
Искането за заплащането им е заявено своевременно – с исковата молба.
По делото ищецът е направили разноски за държавна такса в размер на
50 лв., 250 лв. за съдебно – счетоводна експертиза и 400 лв. за адвокатско
възнаграждение или общо 700 лв., които следва да се възложат в тежест на
ответника.
По изложените съображения, настоящият състав на районен съд
Пазарджик:
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Стик - Кредит“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ №
13, да заплати на Ю. Ю. Ш., ЕГН: ********** от гр. Пазарджик, ул. „****,
сумата от 716,01 лв. /седемстотин и шестнадесет лева и 1 ст./, представляваща
платени без основание договорна лихва и неустойка за непредоставено
обезпечение по Договор за кредит № 919708/09.01.2023г., ведно със законна
лихва върху нея, считано от 23.04.2024г., до окончателното плащане на сумата,
като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над тази сума до претендираната от 859,90
лв.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, Стик - Кредит“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ №
13, да заплати на Ю. Ю. Ш., ЕГН: ********** от гр. Пазарджик, ул. „****,
разноски по гр. д. 1677/2024 г. на Районен съд Пазарджик в размер на общо
700 лв. /седемстотин лева/.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пазарджик в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
13
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
14