№ 333
гр. Б.С., 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-ПЕТРОВА
при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова
като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-ПЕТРОВА Гражданско
дело № 20251410100712 по описа за 2025 година
Производството е образувано по постъпила искова молба от Р. Н. Г., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: гр.Б.С., ул. „В.Л.“№76, чрез адв.М. М. от САК, със съдебен
адрес гр.С., ул. „М. 3“, бл.303А, ет.5, офис 21 против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 и
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, във вр. с
чл. 22 ЗПК вр. с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК за прогласяване нищожността на сключения
между Р. Н. Г. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем №
5264465/29.10.2024 г., е нищожен поради противоречие със закона, както и с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, чл. 26, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4
ЗПК и чл. 143 ЗЗД вр. с чл.138 ал.2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения
между Р. Н. Г. и „Файненшъл България“ ЕООД, договор за предоставяне на гаранция №
5264465 е нищожен поради заобикаляне на закона.
В исковата молба се твърди, че на 29.10.2024 г. ищецът сключил договор за паричен
заем № 5264465 с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като страните се договорили отпуснатият
заем да бъде в размер на 650,00 лв., на 12 погасителни вноски, всяка по 57,61 лв., ГЛП 50,00
% и ГПР -64,67 %. В чл. 4 от процесния договор заемателят се бил задължил да предостави
обезпечение а заемодателя, като е следвало да подпише договор с „Файнешънъл България“
ЕООД за предоставяне на възмездно поръчителство, като на същата дата бил и подписан
между тях договор за предоставяне на гаранция №5264465, като дължащото възнаграждение
е в размер на 208,68 лв. или 17,39 лв. на всяка вноска.
Посочва се, че така общият размер на задължението, съгласно представения
погасителен план, в който е включен и възнаграждението по договора за гаранция възлизало
на сумата от 900,00 лв.
Излагат се съображения, че за да е валидно сключен договорът за потребителски
кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10 ал.1 от ЗПК,
чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20 ал.2 от ЗПК и чл.12 ал.1 т.7-9 ЗПК.
Поддържа, че процесния кредит е недействителен на основание чл.26 ал.1 вр. чл.11
1
ал.1 т.10 вр. чл.22 от ЗПК, доколкото не съдържал ГПР и общата сума дължима от
потребителя, както и че не е ясно как е изчислена договорната възнаградителна лихва.
Посочва, че възнаграждението за поръчителя следвало да се счита за част от
разходите и да е ясно посочено като елемент от ГПР. Твърди се, че ответниците са свързани
лица и реално възнаграждението за поръчител е още едно възнаграждение за кредитодателя,
като по този начин се заобикаляло разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК. Сочи се, че в договора
за поръчителство е посочено, че първият ответник събирало вноските за възнаграждение за
поръчителя, поради което и е следвало да включи вноските в ГПР. Поддържа, че като не е
сторено това се нарушавали нормите на чл.11 ал.1 от ЗПК и на основание чл.22 ЗПК
договорът е недействителен.
Излагат се доводи, че в процесния договор е посочен ГПР по- нисък от
действителния, което представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като
нелоялна заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68г ал.4 ЗПП във вр. с чл.68д,
ал.1 от ЗЗП.
Посочва се още, че учреденият в чл.138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство е
съглашение за учредяване на обезпечение и има акцесорен характер и представлява
самостоятелно съглашение, чиято правна валидност се преценявала отделно. Сочи се, че
съгласно чл.138 ал.2 изр.1 от ЗЗД поръчителството можело да съществува само за
действително задължение и щом договорът за който се поръчителства /в случая договор за
потребителски кредит/ е недействителен, то същия не може да породи действително
задължение, за което да носи отговорност поръчителят. Твърди се, че недействителността на
договора за потребителски кредит не водела автоматично до недействителност на договора
за поръчителство, но поръчителят не би могъл да отговаря за изпълнение на
несъществуващо задължение, основано на нищожно правоотношение.
Поддържа, че целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл.19 ал.4
от ЗПК и на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Посочва, че договорът за поръчителство е нищожен на
основание чл.26 ал. 1 пр.2 от ЗЗД и обстоятелството, че той формално е сключен с различен
правен субект от кредитора, не можело да доведе до неговото саниране.
Сочи се, че при извършена справка в партидата на „Файненшъл България“ ЕООД в
ТРРЮЛНЦ се установявало,че към датата на сключване на процесния договор за
поръчителство, едноличен собственик на дружеството – гарант е „Изи Асет Мениджмънт“
АД кредитор по процесния договор за кредит, поради което двете дружества са свързани по
смисъла на чл.1 ал.1 т.5 от ДР на ТЗ. Сочи, че според чл.4 т.3 от договора излизало, че
кредиторът едностранно определял кое дружество да бъде поръчител по кредита. Посочва,
че съгласно чл.3 от договора възнаграждението на гаранта е разсрочено на погасителни
вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с падежите на погасителните вноски, чиито
падежни дати съвпадали изцяло с падежите на погасителните вноски по кредита. Сочи, че
първият ответник бил овластен да получава изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждение по този договор и всички вземания на гаранта по този договор.
Поддържа, че единственият правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в
полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД на допълнителен финансов приход в размер на 208,68
лв., представляващ престация на потребителя по гаранционна сделка. Сочи, че
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлявало част от общия
разход по кредита за потребителя по смисъла на пар.1 т.1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включено при изчисляване на ГПР съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК.
Иска се от съда да признае за установено в отношенията между ищеца и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, че договор за паричен заем № 5264465 е недействителен, както и да
признае за установено в отношенията между страните Р. Н. Г. и „Файненшъл България“
ЕООД, че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № 5264465 е
2
нищожен. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, с който се изразява становище, че предявените искове са недопустими и
неоснователни.
Сочи се, че към настоящият момент дружеството – ответник не е носител на спорното
материално право, тъй като задълженията на ищеца към него са погасени от втория
ответник и това дружество е било встъпило в правата на удовлетворения кредитор. Посочва,
че вземанията по процесните договори впоследствие са били прехвърлени изцяло, с всички
привилегии и обезпечения, по силата на Договор за цесия на „Агенция за събиране на
вземания“ЕАД, при условията на чл.99 от ЗЗД.
Сочи, че дори ищецът да възрази, че не е уведомен за извършената цесия, то с
получаването на настоящият договор, следвало да се счита, че той е уведомен за това, че
„Агенция за събиране на вземания“ЕАД е кредитор на вземането по процесния договор.
Посочва, че постановеното решение по делото няма да е противопоставимо на цесионера,
тъй като същия нито е страна по делото, нито има качеството на универсален и частен
правоприемник на цедента - чл.298 ал.2 от ГПК.
Оспорва основателността на предявените искове и че процесния договор е
недействителен, тъй като не отговарял на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Сочи, че
процесния кредит е действителен и отговаря на изискванията на ЗПК. Посочва, че в
процесния договор са посочени ГПР, общата сума и взетите предвид допускания, като ГПР
отразявал общите разходи по кредита за потребителя, изразени като процент от общия
размер на предоставения кредит. Твърди се, че ГПР е изчислен към момента на сключване на
договора за потребителски кредит, по определения в Приложени 1 към ЗПК начин.
Поддържа, че ГПР включва всички разходи по кредита, като в процесния случай това е само
лихвеното задължение, освен главницата, тъй като бил единствения разход по кредита в
момента на сключването му. Сочи, че в съответствие с разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК
общата дължима сума и ГПР са изчислени към момента на сключване на договорите.
Оспорва твърдението, че не спазени изискванията на ЗПК, тъй като в ГПР не е
включено възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство и не е
налице заобикаляне на чл.19 ал. 4 ЗПК. Посочва, че дружеството нямало задължение да
включва възнаграждението в ГПР, тъй като не било част от общия разход по кредита.
Поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно
правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за
паричен заем и не представлявало разход за допълнителна услуга, който да се включи в
ГПР.
Твърди се още, че възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не е безусловно
дължимо и било уговорено, че влиза в сила в случай, че не бъде предоставено друго
обезпечение по сключения договор за паричен заем в тридневен срок. Излагат се твърдения,
че заемодателят към момента на сключване на договора за кредит, нямал задължение да
предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР.
Поддържа се, че в зависимост от вида на договора за паричен заем се използвали
предвидените в т.3 от Приложение №1 към чл.19 ал.2 ЗПК допускания. Сочи, че при
промяна на условията на договора не се изчислява и посочва нов ГПР, съгласно Директива
2008/48/ЕО не изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, при промяна в лихвения
процент и таксите.
Сочи още, че възнаграждението дължимо по договора за предоставяне на гаранция/
поръчителство не влизало в патримониума на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а в този на
„Файненшъл България“ЕООД, като съгласно чл.3 от договора само плащането ставало чрез
3
първия ответник.
Поддържа, че договорът не само формално отразявал изискванията на чл.11 ал.1 т.10
от ЗПК и чл.19 ЗПК, но посочените параметри са правилно изчислени и посочени и ГПР е
коректно изчислен.
Оспорва твърдението, че невключването на възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство при формиране на ГПР представлявало
заблуждаваща търговска практика. В подкрепа на твърденията си е цитирана практика на
СЕС.
По тези и останалите подробно изложени в отговора на исковата молба съображения
се иска предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба и от ответника „Файненшъл
България“ ЕООД, с който се изразява становище за недопустимост и неоснователност на
предявените искове. Посочва, че ответника не е пасивно легитимирана страна, тъй като
задълженията по процесните договори са били прехвърлени на „Агенция за събиране на
вземанията“ в условията на чл.99 от ЗЗД.
Сочи, че дори ищецът да възрази, че не е уведомен за извършената цесия, то с
получаването на настоящият договор, следвало да се счита, че той е уведомен за това, че
„Агенция за събиране на вземания“ЕАД е кредитор на вземането по процесния договор.
Посочва, че постановеното решение по делото няма да е противопоставимо на цесионера,
тъй като същия нито е страна по делото, нито има качеството на универсален и частен
правоприемник на цедента - чл.298 ал.2 от ГПК.
Поддържа, че договорът за сключване на гаранция между ищеца и втория ответник е
сключен с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали
съгласно договор за паричен заем, а другата страна – ищеца се задължавал да заплати
уговореното за тази услуга възнаграждение.
Излага съображения, че възнаграждението по договора не противоречало и
нарушавало законови разпоредби или добрите нрави.
Посочва се, че ответното дружество е вписано като финансова институция в
Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие, като именно в това си качество – на
търговец, дружеството сключва гаранционни сделки (поръчителство) – обезпечава
изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение. Поддържа се, че по силата на
договора за поръчителство ответното дружество се задължава да отговаря солидарно с
кредитополучателя пред кредитната институция за изпълнение на задълженията му по
договор за паричен заем, както и да търпи последиците от неизпълнението на тези
задължения, като възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не е
разход по кредита, а е насрещна престация срещу задължение за обезпечаване на кредит.
Посочва се, че разпоредбите на чл. 138 — 148 ЗЗД не са относими към отношенията между
„Файненшъл България“ ЕООД ищеца.
Оспорва твърдението на ищеца, че възнаграждението /договорът за предоставяне на
гаранция противоречи на ЗПК. Посочва, че сключеният между страните договор не попадал
в приложното поле на ЗПК, като процесния договор нямал за предмет предоставяне на
кредит.
Посочва се, че обстоятелството, че дружеството – гарант е дъщерно дружество на
първия ответник не превръщало втория ответник в кредитор, нито пък трансформирало
договора за предоставяне на гаранция в договор за кредит. Сочи се, че според
законодателството двете дружества са с различен предмет на дейност.
Оспорва твърденията за оскъпяване на процесния договор за паричен заем, за
допълнителното възнаграждение, само по себе си е насрещна престация срещу поето
4
задължение за обезпечаване на кредит. Сочи, че като всяка стопанска/ търговска дейност
същата се осъществявала с цел положителен финансов резултат.
Оспорва твърденията в исковата молба,че е налице заобикаляне на разпоредбата на
чл.19 ал.4 от ЗПК, като посочва, че договорът за гаранция е сключен по инициатива на
ищеца.
В проведеното по делото открито съдебно заседание ответиците не се явяват и не
изпращат процесуални представители. По делото са депозирани от тях писмени молби от, с
които последните изразяват становищата си по същество, представят списъци с разноски и
претендират тяхното присъждане. Ищецът в с.з. се представлява от пълномощника му
адв.М. М., която поддържа предявената искова молба, като посочва, че ответниците не сочат
доказателства за извършена цесия, не представят договор за цесия, а от представените
пълномощни може да бъде установено, че процесуалния им представител няма мандат, за да
извърши уведомяване за цесия, поради което на ищеца не е известно, че вземането е
прехвърлено на трето неучастващо в процеса лице.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства
и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на 235 ГПК, установи от
фактическа и правна страна следното:
По делото не се спори, че между ищеца Р. Н. Г. и "Изи Асет Мениджмънт" АД е бил
подписан Договор за паричен заем № 5264465 от 29.10.2024 г. По делото не се спори и, че
между ищеца Р. Н. Г. и "Файненшъл България" ЕООД е бил подписан Договор за
предоставяне на гаранция № 5264465 от 29.10.2024 г. Съдът приема тези факти за доказани,
вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите доказателства. Съдит приема, че между Р. Н. Г.
и "Изи Асет Мениджмънт" АД е бил подписан Договор за паричен заем № 5264465 от
29.10.2024 г.
От приетия като писмено доказателство по делото - процесният договор, се установява,
че същият е сключен при следните параметри: сума на кредита – 650,00 лева, с уговорена
договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 50,00 %, а
годишният процент на разходите (ГПР) е 64,67 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на
12 погасителни седмични вноски, в размер 57,61 лева всяка, като общият размер на всички
плащания е записан, че възлиза на 691,32 лева. Според чл. 4 от договора за заем, страните се
споразумяват, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители;
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя или одобрено от заемодателя дружество –
гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Във връзка с договора за заем на същата дата и под същия номер е сключен Договор за
предоставяне на гаранция с ответника "Файненшъл България" ЕООД, с който дружеството
се е съгласило да отговаря солидарно с ищеца по заема срещу възнаграждение в общ размер
на 208,68 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка в размер на 17,39 лева, като е изрично е
посочено, че плащанията се извършват на заемодателя "Изи Асет Мениджмънт" АД /чл. 3,
ал. 3/. В чл. 2 от договора е уговорено, че договорът влиза в сила при непредставяне на
някое от другите обезпечения по договора за заем.
Предвид така установените факти, съдът приема следното:
С оглед изложеното от ответниците страновище за недопустимост на иска, поради
това, че процесното вземане е прехвърлено на трето не участващо в процеса лице, съдът
намира същото за неоснователно и недоказано. По делото лиспват доказателства за
извършена цесия. За да породи договора за цесия действие спрямо длъжника, същият следва
да бъде уведомен в съответствие с чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. С оглед на което от уведомяването на
длъжника цесията поражда действие и кредитор на длъжника става цесионера. По делото
липсват доказателства, за това, че вземането е прехвърлено и че длъжника е бил уведомен за
5
това, с което не е спазено изискването, предвидено в чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, поради което и на
основание ал. 4 от същия законов текст, прехвърлянията не са породили действие спрямо
ищеца – обстоятелство, обосноваващо, че е налице материално правна легитимация на
ответниците по предявения иск.
Относно договора за заем:
Съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор
за потребителски кредит. Ответникът "Изи Асет Мениджмънт" АД е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало
именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 64,67 %, а ГЛП – 50,00%, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
от повече от 10 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това
поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването
му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание.
Освен това, възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за
услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускането на заема.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК всички лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора, следва да се включат в ГПР.
Становището на ответниците, че едва ли не дължимостта на сумата не е част от договора
за заем и не е била известна към момента на сключването на договора не може да бъде
6
споделено. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на
обезпечение, като една от предвидените възможности е с избрано от ответника "Изи Асет
Мениджмънт" АД дружество-гарант. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна
възможност и е сключил договор за предоставяне на гаранция с втория ответник.
Договорите са сключени, чрез едно и също лице, на една и съща дата, заведени са под един
номер и е уговорено плащане само в полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД. Освен това
заемодателят "Изи Асет Мениджмънт" АД и гарантът "Файненшъл България" ЕООД имат
качеството на свързани лица, защото при извършена служебна справка в Търговския
регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на "Файненшъл България"
ЕООД е "Изи Асет Мениджмънт" АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора
на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключването на договора за
заем.
Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и поставена като
изискване за предоставянето на заема- чл. 4, това допълнително плащане се отнася до
разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил
законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размерът на
възнаграждението и срока на заема. Ето защо посоченият в договора за заем годишен
процент на разходите от 64,67 % не отговаря на действителния такъв.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Следователно процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК
във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи.
Относно договора за предоставяне на гаранция:
Съгласно чл. 1, потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за
плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД, по
силата на която да отговаря солидарно за всички задължения, възникнали по договора за
заем, както и за последици от неизпълнението. Този договор е акцесорен, като единствено
основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него задължение за
предоставяне на гаранция. Предвид недействителността на договора за заем, липсва и
основание за сключването на договор за предоставяне на гаранция.
Възраженията на ответника във връзка с относителна му самостоятелност не могат да
бъдат споделени. От постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга
причина за сключването на договора, различна от осигуряването на обезпечение чрез
гаранция. Съдът намира, че клаузата за дължимостта на възнаграждение на поръчителя по
Договора за поръчителство, е нищожна, поради заобикаляне на закона.
Съдът намира, че възнаграждението по договора за гаранция е установено в полза на
заемодателя – кредитор по договора за заем, доколкото чрез сключване на процесния
договор, последното постъпва в неговия патримониум. Съдът намира, че по този начин, в
разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза
на заемодателя.
Несъмнено ищецът има качество на потребител и по двата договора. Макар от страна
на ответника да се поддържа, че сключеният между страните в производството договор
попада извън правния режим на този закон, съдът приема, че се касае за главно и акцесорно
правоотношения, които следва да бъдат разглеждани съвкупно по изложените по-напред
7
съображения. Възнаграждението, което потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е
свързано с договора за кредит, доколкото предмет на процесния договор е именно поемане
от страна на гаранта на задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към
кредитора задължения по договора за кредит. Поради тази причина преценката относно
действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши
както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към
договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпечава. В тази
връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва да се
подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно
съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на
добрите нрави. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и
разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните, закрепени в
съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите удовлетворяват
изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на потребителя по
договорите за кредит, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 34, 97 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно- възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция,
сключен от потребителя с "Файненшъл България" ЕООД, което по мнение на настоящия
състав на съда се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
независимо че страна по правоотношението се явява търговско дружество, което формално и
юридически е самостоятелен правен субект. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход
по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. В тази връзка възнаграждението, дължимо в полза на гаранта, е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията
по договора. От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита става ясно, че за да
бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи още и договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант.
Начинът, по който е предвидено да се отпуска кредитът- възможните предвидени
обезпечения в клаузата на чл. 4 от договора за кредит, създава значително неравновесие в
правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика
лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Прави впечатление,
че също така задължението на потребителя да осигури на кредитора обезпечение е
8
изпълнимо след сключването на договора за кредит, но фактически договорите с
потребителя са сключени едновременно. Безспорно кредитополучателят е икономически
послабата страна по правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било
свобода да договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от
кредитодателя лице. Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се
явява за потребителя разход, пряко свързано с кредита - допълнително възнаграждение,
дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън
договорната лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания.
Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и
обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта
на изложеното следва да се приеме, че с позволени от закона средства - създаване от
кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество, което да генерира
печалба от възнаграждения по договори за гаранция в полза на собственика му за
задължения на клиенти на този собственик, се постига заобикалянето на изискванията на чл.
19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с усвояването и управлението на
кредита. Предвид изложените съображения е налице заобикаляне на закона- чл. 10, ал. 2 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния
план- неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които е включено
задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта, което обаче не е отразено като
разход при формирането на оповестения с договора за кредит ГПР- 64,67 %, въпреки че е
включено в общия дълг съгласно обединения погасителен план. Този начин на оповестяване
на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Предвид всичко изложено следва да се обоснове извода, че предявените искове за
недействителност на договора за паричен заем и на договора за гаранция са основателни и
доказани изцяло на главното заявено основание- нищожност на договора поради
заобикаляне посредством същия на императивни норми на закона- чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК.
РАЗНОСКИ:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има единствено ищецът на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Същият е сторил разноски общо в размер на 50,00 лв. за
държавна такса, които следва да му се присъдят и платими от ответника „Изи Асет
Мениджмънт“АД.
С оглед изхода на делото в тежест на ответника „Файненшъл България“ЕООД е
дължимата държавна такса в размер на 50,00 лв. по предявения срещу него иск, платими по
сметка на Районен съд – Б.С..
В представения по делото договор за правна защита и съдействие е посочено, че ищецът
се представлява безплатно от адв. М. М. от САК. По отношение на размера на хонорара,
който следва да се определи в полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху
следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по
съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения
в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до
ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с Решение по дело C‑438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен
9
съд. Съобразно т.1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т.3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед посочените по- горе принципни съображения
и като взе предвид защитавания интерес, правната и фактическа сложност на делото,
високата образователна квалификация на лицето, придобило юридическа правоспособност и
вписано в съответния регистър на адвокатска колегия /виж Определение №2432/19.09.2024г.
по ч.к.т.д. №1825/2024г. по описа на II-ро т.о на ВКС/, поетата отговорност от адвоката, на
реално извършените дейности от пълномощника на ищеца, като отчете икономическите
отношения в страната, характеризиращи се с неизменно повишаване на цените на стоките и
услугите, при устойчив темп на нарастване, както и факта, че присъдените разноски
представляват брутно възнаграждение, което следва да бъде обложено с данъци от страна на
адвоката, както и личното му явяване в проведенето съдебно заседание, съдът счита, че на
основание чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата, в полза на адв. М. следва да се определи
възнаграждение в размер от по 480,00 лв., платим от всеки от ответниците поотделно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД,
във вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК от Р. Н. Г., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: гр.Б.С., ул. „В.Л.“№76, срещу „Изи асет мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., жк.Л. 7, бул.Д. Н. 28, ет.2, ап.40-46,
С. център, общ. С., обл. С. (столица), НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем
№5264465/29.10.2024г. поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „Изи асет мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., жк.Л. 7, бул.Д. Н. 28, ет.2, ап.40-46, С. център, общ. С., обл. С. (столица),,
да заплати на Р. Н. Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.Б.С., ул. „В.Л.“№76
направените разноски по делото- държавна такса в размер на 50,00 лева.
ОСЪЖДА „Изи асет мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., жк.Л. 7, бул.Д. Н. 28, ет.2, ап.40-46, С. център, общ. С., обл. С. (столица),
да заплати на адвокат адв.М. М. от САК, със съдебен адрес гр.С., ул. „М. 3“, бл.303А, ет.5,
офис 21, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца Р. Н. Г., безплатно
процесуално представителство по делото, в размер на 480,00 лв., определено от съда по реда
на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ПРОГЛАСЯВА по предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, чл.
26, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗД вр. с чл.138 ал.2 от ЗЗД от
Р. Н. Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.Б.С., ул. „В.Л.“№76, срещу
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
жк.Л. 7, бул.Д. Н. 28, ет.2, ап.40-46, С. център, общ. С., обл. С. (столица), НИЩОЖНОСТТА
10
на Договор за предоставяне на гаранция №5264465/29.10.2024г. поради заобикаляне на
закона.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., жк.Л. 7, бул.“Д. Н.“№28, ет.2, ап.40-46, С. център, общ. С., обл. С.
(столица), да заплати на адвокат адв.М. М. от САК, със съдебен адрес гр.С., ул. „М. 3“,
бл.303А, ет.5, офис 21, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца Р. Н. Г.,
безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 480,00 лв., определено от
съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., жк.Л. 7, бул.“Д. Н.“№28, ет.2, ап.40-46, С. център, общ. С., обл. С.
(столица), ДА ЗАПЛАТИ държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка
на Районен съд – Б.С. в размер на 50,00 лв. съгласно чл.1 от Тарифа за държавните такси
събирани от съдилищата по ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Враца, в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Б.С.: _______________________
11