№ 14335
гр. София, 23.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело
№ 20241110130705 по описа за 2024 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по искова молба на М. Т. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
....................., срещу „...............“ АД, ЕИК ............., със седалище и адрес на управление: гр.
..............., бл. ..................., с която са предявени за разглеждане обективно евентуално
съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за потребителски кредит № ..............
В исковата молба се твърди, че 10.04.2023 г. между М. Т. М. и „...............“ АД е бил
сключен Договор за паричен заем № ................ по силата на който ищцата е получила в заем
сумата от 700,00 лева, при задължение да я върне в рамките на 8 месеца, като в договора
било уговорено, че се дължи и неустойка в размер на сумата от 156,52 лева. По този начин
общото задължение по договора било в размер на 1 187,81 лева. Излагат се подборни
аргументи за нищожност на клаузата на чл. 4 от договора, в която е предвидено заплащането
на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Заявява се, че клаузата на чл. 4 от
договора не е индивидуално уговорена. Поддържа се, че същата противоречи на добрите
нрави и е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като води до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договора, а размерът на неустойката е
прекомерен спрямо получената сума и е необосновано висок. Излагат се съображения, че
подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и водят до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Поддържа се, че с клаузата се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се излагат
аргументи, че с търсената неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, в левове и във валута,
определена ПМС № 426/2014 г., и се калкулира допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поддържа се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не
е реално прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Излагат се твърдения, че въведените
1
изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства, тъй като кредиторът изисква от него да предостави като обезпечение банкова
гаранция или поръчител, които следва да отговарят на многобройни изисквания. Поддържа
се, че неустойката е излязла извън присъщата й обезщетителна функция, тъй като не зависи
от размера на вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение и по
никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, както и извън присъщата й
обезпечителна функция поради това, че не служи за обезпечаване на изпълнение на
основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Поддържа се, че
поради това, че неустойката е скрита лихва, кредиторът не е изпълнил условията на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е разписал в съдържанието на договора действително
приложената в правоотношението договорна лихва. Моли се за уважаване на иска.
Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника „...............“ АД, с който оспорва предявените искове като неоснователни.
Оспорва изложените в исковата молба съображения за недействителност на клаузата на чл. 4
от договора. Оспорва твърденията, че разходът за неустойка е следвало да бъде включена в
ГПР по договора. Оспорва доводите, че клаузата за неустойка е неравноправна. Моли
искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА да бъде оставено без уважение, евентуално върху
определеното възнаграждение да не бъде начисляван ДДС. Претендира разноски.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
Между страните не се спори, а и от приетия по делото като писмено доказателство
Договор за паричен заем .............. № ............... г. (л.46-49), се установява, че той е сключен
на посочената дата между „...............“ ООД – като заемодател, и М. Т. М. – като заемател, по
силата на който заемодателят се е задължил да предостави на заемателя потребителски
кредит в размер на 700,00 лева, срещу насрещно задължение на заемателя да върне
предоставената сума чрез заплащане на 18 броя месечни погасителни вноски, всяка в размер
на по 63,97 лева, първата от които платима на 24.04.2023 г., а последната – на 18.12.2023 г.,
заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,32 %
и годишен процент на разходите /ГПР/ от 49,39 %, като общата сума, дължима за връщане от
заемателя възлиза на 1 151,46 лева, с включена такса за експресно разглеждане по чл. 1, ал. 3
от договора.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят се задължава в 3 – дневен срок от
усвояване на сумата по заема да предостави на заемодателя едно от изрично посочените в
договора обезпечения, а именно: поръчител – физическо лице или банкова гаранция. В чл. 4,
ал. 2 е предвидено, че при неизпълнение в срок на задължението за осигуряване на
обезпечение заемателят дължи заплащане на неустойка в размер на 229,14 лева, платима на
равни части към всяка погасителна вноска, като в този случай общият размер на
задължението по договора възлиза на 1 380,60 лева, а размерът на всяка отделна
погасителна вноска – 76,70 лева.
По делото е представена и приета Справка погасителен план по договора за
паричен заем .................. г. (л.51-52).
Между страните не е спорно, а и се установява при служебно извършена справка в
Търговския регистър, че „...............“ АД, ЕИК ............., е универсален правоприемник на
„...............“ ООД, ЕИК *********.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
2
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно евентуално съединени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал.
4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за
потребителски кредит № ..............
В разглеждания случай ищецът релевира различни основания за нищожност на
клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за потребителски кредит. Съгласно практиката
на ВКС, която настоящият състав споделя, когато е предявен иск за прогласяване
недействителността на сделка, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени
повече от едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че
е сезиран с множество обективно съединени искове – при един петитум ищецът е заявил
множество основания за прогласяване недействителността на сделката. С оглед на
основанията на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат при условията на
евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-
тежкото към най-лекото / в този смисъл Решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г.
по описа на ВКС, III г. о./.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за заем с посоченото в исковата молба съдържание, че
част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заемът да бъде обезпечен с някое
от посочените в клаузата обезпечения, както и че договорът за заем и клаузата за
обезпечение са нищожни на заявените с исковата молба основания.
По делото не е спорно, и се установява от приетите доказателства, обстоятелството,
че между „...............“ ООД – като заемодател, и М. Т. М. – като заемател, е сключен Договор
за паричен заем .................. г., по силата на който заемодателят се е задължил да предостави
на заемателя потребителски кредит в размер на 700,00 лева, срещу насрещно задължение на
заемателя да върне предоставената сума чрез заплащане на 18 броя месечни погасителни
вноски, всяка в размер на по 63,97 лева, първата от които платима на 24.04.2023 г., а
последната – на 18.12.2023 г., заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40,32 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от 49,39 %, като общата
сума, дължима за връщане от заемателя възлиза на 1 151,46 лева, с включена такса за
експресно разглеждане по чл. 1, ал. 3 от договора. Съгласно уговореното в чл. 4, ал. 1 от
договора заемателят се задължава в 3 – дневен срок от усвояване на сумата по заема да
предостави на заемодателя едно от изрично посочените в договора обезпечения, а именно:
поръчител – физическо лице или банкова гаранция. В чл. 4, ал. 2 е предвидено, че при
неизпълнение в срок на задължението за осигуряване на обезпечение заемателят дължи
заплащане на неустойка в размер на 229,14 лева, платима на равни части към всяка
погасителна вноска, като в този случай общият размер на задължението по договора възлиза
на 1 380,60 лева, а размерът на всяка отделна погасителна вноска – 76,70 лева.
По делото не са спорни и обстоятелствата, че в изпълнение на поетото по договора
задължение, ответникът – заемодател е предал на ищеца – заемател сумата в размер на
700,00 лева, а ищецът – заемател, в погашение на задължения по договора, е заплатил в
полза на ответника – заемодател сума в общ размер на 570,70 лева – обстоятелства,
установими от приетата без възражения на ищеца справка погасителен план по договора за
паричен заем .................. г.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 4, ал. 2 от договора
3
следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят такси и
неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на
сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните
белези, т. 6 – срок на договора за кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В настоящия случай към договора е приложен
погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението
на ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 4 от процесния договор за паричен
заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 49,39 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния 4, ал. 2 от договора, която
се начислява автоматично от заемодателя при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение по чл. 4, ал. 1.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от процесния договор заемателят дължи заплащане на неустойка
в размер на 229,14 лева в случай на неизпълнение на договорното си задължение по чл. 4,
ал. 1 да предостави обезпечение под формата на поръчителство чрез трето лице или банкова
гаранция, за което му се начислява неустойка в посочения фиксиран размер, която следва да
се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 4, ал. 2 от процесния
договор „неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените
4
по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от предоставяне на едно от
посочените в чл. 4, ал. 1 от договора „обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати
неустойка в размер на 229,14 лева. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът
намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето
му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло
да се възпрепятства. С уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора неустоечна клауза се цели
единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната
сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“. Това е така, тъй като макар и да е уговорена
като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата
излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради
противоречие със закона и добрите нрави. Този извод следва от спецификата и краткия срок
/тридневен/ за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката
– осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или предоставяне на
банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи като
обезпечение „поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора за заем и
предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се
отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на
неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по
кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към
изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма
да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената
алтернатива за обезпечение – банкова гаранция е житейски немислима при сключване на
договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се
възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. В аспекта на
изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на
неравноправна такава по смисъла на нормата на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда
на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително
неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението
си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати
необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Следва
да се посочи и задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да
5
оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази
данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже
предоставянето на заемните средства. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова
тежест, което е в противоречие със закона – чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката се равнява на около 1/3 от
стойността на отпуснатия заем и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок
от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 4, ал. 2
неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите. Въпреки, че формално в
договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума по чл. 4, ал. 2 те не могат да изпълнят отредената
им функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае
с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. Тъй като противоречието между клаузата за
неустойка със закона и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва
извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е
породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Предвид изложеното съдът намира, че
предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за недействителност на
клаузата за неустойка, предвидена в чл. 4, ал. 2 от договора за заем, е основателен и следва
да бъде уважен.
Предвид основателността на главния иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съдът намира, че
не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявените в условията на
евентуалност искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради което не дължи нарочно произнасяне по
тях.
Относно разноските
При този изход на делото право на разноски има ищецът. Последният претендира
присъждане на разноски за платена държавна такса в размер на 50,00 лева, които следва да
му се присъдят.
По делото се прави искане за присъждане в полза на процесуалния представител на
ищеца на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
По искането за присъждане на разноски по реда на чл. 38 ЗА, съдът намира следното.
В практиката на ВКС, обективирана в Определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др. е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната съдебна инстанция е
необходимо и достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие,
в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, т. 1-3, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да
получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната,
6
която представлява; да получи възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който
му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от
насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1- ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22
на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно цитираната
задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да
определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване
на преценка относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените
от процесуалния представител действия. В разглеждания случай при определяне размера
съдът съобрази липсата на фактическа и правна сложност на делото, определена от вида на
предявените искове, ниския материален интерес и ангажираните доказателства в процеса.
Отчитайки конкретно извършените от процесуалния представител на ищеца процесуални
действия и обстоятелството, че делото е разгледано без лично явяване на адвокат П., съдът
определи размера на възнаграждението в общ размер от 300,00 лева.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от М. Т. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. ....................., срещу „...............“ АД, ЕИК ............., със седалище и
адрес на управление: гр. ..............., ет. 2, офис 73Г, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за
паричен заем .................. г., е нищожна поради противоречие със закона на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „...............“ АД, ЕИК ............., със седалище и адрес на управление: гр.
..............., ет. 2, офис 73Г, да заплати на М. Т. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
....................., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 50,00 лева – сторени
разноски в производството по гр. д. № 30705/2024 г. по описа на СРС, 29 състав.
ОСЪЖДА „...............“ АД, ЕИК ............., със седалище и адрес на управление: гр.
..............., ет. 2, офис 73Г, да заплати на адвокат П. И. П., вписан в АК – Х. под личен №
..........., на основание чл. 38 ЗАдв., сумата в размер на 300,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство и
защита на М. Т. М., ЕГН **********, в производството по гр. д. № 56895/2024 г. по описа на
СРС, 29 състав.
РЕШЕНИЕ подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8