РЕШЕНИЕ
№ 1327
гр. Кюстендил, 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мария Ем. Антова
при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова
като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело №
20241520102417 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са положителни установителни искове по реда на чл.422
ГПК с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, както и по
чл.86, ал.1 ЗЗД от „АПС Бета България“ ЕООД срещу Н. Г. К..
Ищецът твърди, че на 29.10.2018г. бил сключен Договор за
потребителски кредит № ***** между „Сити кеш“ ООД в качеството му на
кредитор и Н. Г. К. в качеството й на кредитополучател. По силата на договора
кредиторът предоставил на кредитополучателя сумата от 800 лв. Твърди се, че
с подписването на договора ответникът се е задължил да погасява
задължението си по кредита на 9 месечни вноски, всяка по 196 лв., с краен
срок за погасяване 29.07.2019г., от която дата непогасените вземания по
кредита били изцяло изискуеми. Бил договорен лихвен процент в размер на
40,08%, както и ГПР от 48,36%. Заявява се, че след усвояване на кредита
кредитополучателят не изпълнил изцяло поетите договорни задължения.
Договорът отговарял на изискванията на ЗПК, бил сключен по електронен път
в съответствие с разпоредбите на ЗПФУР. Дори и да се приемело, че
договорът не бил надлежно сключен по електронен път, се твърди, че
доколкото договорът за заем е реален, същият се считал за сключен на датата,
1
на която заемателят е получил заемната сума. Твърди се още, че на основание
сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
21.07.2022 г. между „Сити кеш“ ООД АД и „АПС Бета България“ ЕООД и
приложенията към него, задължението на ответницата, произтичащо от
процесния договор, било изкупено от ищцовото дружество. Длъжникът бил
уведомен съгласно на чл.99 ЗЗД за извършената цесия на посочения от него
адрес, както и със СМС на посочения телефонен номер. В случай, че това
връчване не се приеме от съда за надлежно, се иска уведомлението да се счита
връчено на длъжника заедно с преписа от исковата молба. Ищецът пристъпил
към принудително събиране на вземанията си по договора, като подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, за
процесните суми. По заявлението било образувано ч. гр. д. № 1368/2025 г. по
описа на Районен съд - Кюстендил. По това дело на заявителя били дадени
указанията по чл.415, ал.1, т.2 ГПК, което обусловило правния интерес на
ищеца от предявяване на настоящите искове. Твърди се, че към момента на
подаване на исковата молба погасяване на задълженията по издадената
заповед за изпълнение не е осъществено.
Предвид гореизложеното, е отправено искане до съда да постанови
решение, с което да признае за установено, че ответницата дължи на ищеца
сума в размер на 715,15 лева, от които: 550,64 лева главница, 46,76 лв. –
договорна възнаградителна лихва за периода от 29.10.2018г. до 29.07.2019г. и
117,75 лева лихва за забава за периода от 29.07.2019г. до 23.05.2024г., ведно
със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 04.06.2024г., до
окончателното изплащане на сумата, както и да осъди ответницата да заплати
на „АПС Бета България“ ЕООД направените в хода на заповедното и исковото
производство разноски. Сочи се, че за периода от 13.03.2020г. до 13.07.2020г.
законна лихва за забава не е начислявана, съобразно чл.6 от Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС
от 13 март 2020г. и за преодоляване на последиците.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
назначения особен представител на ответницата. В отговора се твърди, че
исковете са недопустими, неоснователни и недоказани. Направено е
възражение за изтекла погасителна петгодишна давност относно
задължението за главница и изтекла тригодишна давност относно вземанията
2
за лихва. Направено е и възражение за нищожност на процесния Договор за
потребителски кредит № ****** от 29.10.2018г. Сочи се, че предвиденото
договорно възнаграждение противоречало на добрите нрави и било уговорено
с неравноправна клауза. Размерът на договорения лихвен процент надхвърлял
трикратния размер на законната лихва към 29.10.2018г., което водело до
нищожност на договора, тъй като същият не може да се приложи без клаузата
за възнаградителна лихва. Възразява се на предявените от ищеца разноски.
С писмен отговор – становище вх. № 10458/01.09.2025г. от страна на
ищеца се уведомява съда, че на 27.02.2025г. било постъпило плащане в размер
на 811,77 лева от страна на ответницата, с което изцяло погасила
задълженията си по процесния договор. Претендират се разноски и в двете
производства.
Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на
събраните по делото доказателства, намери за установено следното от
фактическа и правна страна.
За да бъдат уважени предявените искове ищецът следва да докаже
кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки: 1/
наличието на действително правоотношение по договор за кредит, респ.
наличието на индивидуално уговорени клаузи в същия; 2/ обстоятелството, че
ответницата е усвоила твърдения от ищеца кредит в размер, посочен в
исковата молба; 3/ размера и изискуемостта на претендираната главница,
включително колко отделни незаплатени вноски от главницата обхваща
претендираната сума от 550,64 лв.; 4/ размера и изискуемостта на
договорената възнаградителна лихва; 5/ изпадането на ответницата в забава; 6/
наличието на валидно правоотношение по договор за цесия между ищеца и
кредитодателя по договора за потребителски кредит и уведомяването на
длъжника за цесията.
Относно наличието на облигационно правоотношение между
страните съдът счита, че същото се установява по приетия като доказателство
по делото договор за паричен заем Кредирект № ******/29.102018г. Видно от
съдържанието на същият е договорено заплащане на неустойка в размер на
787,74 лева при неизпълнение на т.6.1 от договора. Съгласно посочената
клауза кредитополучателят е длъжен в срок от 3 дни, считано от усвояването
на заемната сума да представи обезпечение по реда и условията на чл.33, ал.1
3
от Общите условия – поръчителство/банкова гаранция. Видно от чл.33, ал.1 от
ОУ е същия е предвидено задължение за кредитополучателя да предостави
някое от следните обезпечения: поръчителство на 1 или 2 физически лица,
които кумулативно да отговарят на следните изисквания: при един поръчител
– да има осигурителен доход не по-малко от 7 пъти размера на МРЗ за
страната; при двама поръчители – да имат осигурителен доход не по-малко от
4 пъти размера на МРЗ за страната; да не са поръчители по друг кредит,
предоставен от кредитора; да не са кредитополучатели по друг кредит,
предоставен от кредитора, по който е налице неизпълнение; да имат стабилна
кредитна история, без регистрирани просрочия в ЦКР /Централен кредитен
регистър/при БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или
друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях
доход; безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка за период от сключването на договора за кредит до изтичане
на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на
кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане на
договора за кредит, включваща договорената лихва и главница.
По отношение на наличието на облигационно правоотношение
между страните, по отношение на което ответницата е задължена, съдът го
намира за доказано и с оглед на плащането в хода на процеса на
претендираните от ищеца вземания от страна на ответницата. По естеството
си е налице признание на ответницата, извършено чрез конклудентни
действия, че е задължена към кредитора за целия дълг /в този смисъл Решение
№ 98/26.07.2013г. по т.д.№ 851/2021г. по описа на ВКС, ТК/. Съответно, с
оглед на това обстоятелство е безпредметно обсъждането на възраженията на
особения представител във връзка с неоснователността на исковете,
включително и възражението за погасителна давност на вземанията.
Доколкото обаче съдът, на основание чл.7, ал.3 ГПК, следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, извърши преценка
на горецитираните клаузи от договора и ОУ като намира същите за
недействителни, поради следното: Съгласно ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите
нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като
4
клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане
на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено
е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно
са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката
дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството
им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид
на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за
нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се
вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да
върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва,
което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и
възнаграждението за предоставения заем. Посочената неустойка касае
5
неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата
сума на падежа, а на задължението в петдневен срок от подписване на
договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това
задължение е санкционирано с неустойка в размер почти еднакъв с размера на
заетата сума. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на
ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира,
че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната,
обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и
е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна
неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като начинът
по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в
краткия петдневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение,
дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си
задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната
лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е
удовлетворен – в срок да получава главницата и възнаграждението си – той ще
има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с
неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от
това, в хипотеза в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на
заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение,
тъй като то се изпълнява, но и при този случай, уговорената неустойка за
непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не
търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение. По тези
съображения съдът приема, че така уговорената клауза за неустойка
противоречи на добрите нрави и същата се явява неравноправна и като такава
същата е нищожна.
Съответно, ответницата е следвало да заплаща вноска по кредита,
включваща и горецитираната неустойка. При дълг в общ размер от 1764 лева
съгласно представения погасителен план, ищецът твърди, че ответницата е
останала задължена за сумата в общ размер на 715,15 лева. Предвид това
съдът приема, че ответницата е заплащала и сумите, представляващи
горецитираната неустойка. С оглед на нищожността на тази клауза, същата е
била недължима от страна на ответницата. Както вече беше посочено, в
открито съдебно заседание съдът е докладвал становище на ищеца, че на
27.02.2025г. ответницата е заплатила сумата в размер на 811,77 лева и по този
6
начин е заплатила всички свои задължения по договора. На основание чл.235,
ал.3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид извършеното в хода на процеса
пълно плащане на процесните задължения и на това основание предявените
искове следва да бъдат отхвърлени изцяло поради плащане.
По отношение на разноските съдът принципно счита, че ищецът има
право на такива на основание чл.78, ал.1 ГПК в случай на плащане в хода на
процеса, доколкото по този начин ответната страна е дала повод за завеждане
на делото. В конкретния случай обаче съдът счита, че такива не следва да му
бъдат присъдени. Това е така, доколкото съдът приема, че ответницата е
заплатила суми, надхвърлящи задълженията й по договора, съответно по този
начин е погасила и всички разноски в производството, сторени от ищеца.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” №
81В, ап. 3, против Н. Г. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.
***, ул. „***“ № **, ет. *, ап. **, установителни искове по реда на чл.422 ГПК
с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, както и по
чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване на установено спрямо ищеца, че ответницата му
дължи сумата в общ размер на 715,15 лв. от които: 550,64 лв. главница, 46,76
лв. договорна възнаградителна лихва за периода от 29.10.2018г. до 29.07.2019г.
и 117,75 лв. лихва за забава за периода от 29.07.2019г. до 23.05.2024г., ведно
със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на
подаване на заявлението /04.06.2024г./, до окончателното заплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч. гр. д. № 1368/2025 г. по описа на Районен съд – Кюстендил, поради
извършено пълно плащане на сумите в хода на процеса.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Окръжен съд – Кюстендил в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
7