№ 424
гр. Пловдив, 06.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20225001000358 по описа за 2022 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260029 от 31.01.2022 година, постановено по т. дело №
72/2021 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, е отхвърлен предявеният
от М. Б. С. - А., ЕГН **********, с адрес град П., бул. „Ш.“ 132, със съдебен
адрес гр. П., бул. „Ш.“ 144- адв.Н. А., иск за установяване на вземането на
ищцата по отношение на „Н.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление град П., ул.„Ф.“ 82, в размер на 21 475 евро, за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение на основание документ по
чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. ***/2020 по описа на Районен съд -
Пловдив, произтичащо от договор за строителство от 18.02.2017 г. с
нотариална заверка на подписите с рег.№ ***/18.12.2017 г. на нотариус З. с
рег.№* на НК, представляващо неустойка за неизпълнение на задължението
за предаване най-късно до 02.08.2019 г. на посочените в договора обекти,
дължима след изтичането на шестмесечен срок след 02.08.2019 г., ведно с
обезщетение за забава от 11.09.2020 г. до окончателното плащане.
1
Осъдена е М. Б. С. - А., ЕГН **********, да заплати на „Н.“ ООД,
ЕИК ***, сумата 1300 лв. направени по делото разноски.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от ищцата
в първоинстанционното производство М. Б. С. – А. чрез процесуалния й
представител адвокат Н. А.. Оплакванията са за неправилност и
незаконосъобразност на решението, като се поддържа, че то е постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Твърди
се, че преценката на съда за нищожност на клаузата за неустойка, уговорена
със сключения между страните договор, не е в съответствие с критериите,
посочени в т. 3 от ТР № 1/2010 година на ОСТК на ВКС и не се отнася до
момента на сключване на договора. Не били съобразени конкретните
обстоятелства и факти, изложени от ищцата, не били изследвани характерът
на договора за изработка и фактът, че сделката е търговска за изпълнителя,
не били обсъдени функциите на неустойката към момента на сключване на
договора, не била разтълкувана адекватно волята на страните към този
момент и функциите на неустойката при всички възможни хипотези,
включително при пълно неизпълнение на договора. Сочи се също, че съдът
не е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и не е посочил на кои доказателства е основал решението си,
липсвали и изводи за голяма част от релевантните факти и обстоятелства.
Периодът на неизпълнение бил разгледан едностранно, само досежно срока,
без да е обсъден въпросът за възможните вреди. Оспорен е изводът на съда ,
че забавянето от страна на строителя е незначително, като се поддържа, че
става дума за такова от 354 дни, установено с доказателствата по делото, като
съдът допуснал процесуално нарушение, непроизнасяйки се по искането за
представяне на разрешението за строеж. Липсвали аргументи за извода, че
вредите от забавянето са незначителни, като по този въпрос нямало доклад на
съда и разпределение на доказателствената тежест. Според жалбоподателя,
при преценката на вредите, обезпечени с процесната неустойка, следвало да
се има предвид общата цена както по договора за изработка, така и по
сключения преди него, но в същия ден договор за закупуване на правото на
строеж, ведно с начислен ДДС. Липсвали мотиви на съда по въпроса за
адекватния критерий за надхвърлените обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции на неустойката с оглед характера на престацията.
Становището на жалбоподателя е, че договорената неустойка е логична и
2
икономически оправдана, доколкото купувачът закупил правото на строеж в
изключително ранна за строежа фаза и по този начин се явявал освен
възложител и своеобразен кредитор, финансиращ изграждането на обекта,
като уговорената неустойка била своеобразна гаранция, която го мотивирала
да се включи в строежа на този ранен етап. Искането е да се отмени
първоинстанционното решение и да се постанови ново по същество, с което
да се уважи предявеният иск, като се присъдят на жалбоподателката
направените разноски пред всички инстанции.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ответника „Н.“
ООД с изразено становище за нейната неоснователност и с искане за
потвърждаване на решението и присъждане на разноски за въззивната
инстанция. В отговора се акцентира на противоречието на процесната клауза
за неустойка с добрите нрави, произтичащо от нейните функции и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Поддържа се, че в конкретния случай уговорената неустойка обезпечава
единствено срочното изпълнение на непаричните, но оценяеми в пари
задълженията за извършване на конкретни строително-монтажни работи по
договора за строителство. Нейната обезщетителна функция следвало да се
ограничи само до вредите, свързани с евентуално забавено изпълнение на
строителството. Оспорени са доводите на жалбоподателя, че заплатените от
него суми представлявали авансово плащане, с което се финансирало
строителството на обекта, като се поддържа, че първоначално заплатената
сума е стойността на придобиване на правото на строеж върху конкретни
обекти, а следващите суми представляват стойността на вече извършени СМР
на определен етап от строителството, приети със съответните актове, при
което за възложителя не съществувал какъвто и да било финансов риск.
Лишаването на собственика от ползването на имота за периода на забавата не
представлявало вреда, съизмерима с общата стойност на всички обекти,
включително на прехвърленото право на строеж, което било извършено с друг
договор, нямащ отношение към договора за строителство и с уговорената с
него неустойка. Освен това договорът предвиждал заплащане на неустойка в
един и същ размер след изтичане на шестмесечния период, без значение дали
ставало дума за закъснение от един ден или няколко години, с което
неустойката излизала извън присъщите й обезщетителна и обезпечителна
функции и не стимулирала изправността на длъжника, а създавала
3
предпоставки за неоснователно обогатяване на възложителя.
Страните не са направили нови доказателствени искания пред
въззивната инстанция.
Съобразявайки доводите на страните, изложени по-горе и
събраните по делото доказателства, съдът приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице,
имащо правен интерес да обжалва, а именно от ищцата срещу решението, с
което е отхвърлен предявеният от нея иск по чл. 422 от ГПК за
установяване съществуването на вземането за неустойка. При подаването на
въззивната жалба е спазен срокът по чл. 259 от ГПК.
Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК
намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По същество съдът намира, че решението на ОС – Пловдив, с което е
отхвърлен искът, е правилно.
Съображенията на съда са следните:
Предявеният от М. Б. С. – А. против „Н.“ ООД иск има за предмет
установяване съществуването на вземането за неустойка в размер на 21 475
евро, за което са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр. дело №
11642/2020 година по описа на Районен съд – Пловдив. В обстоятелствената
част на исковата молба ищцата твърди, че е сключила с ответника „Н.“ ООД
договори за покупко-продажба на правото на строеж върху обекти от сграда
/ апартамент 23 и гаражи № 1 и № 2/, предвидени за изграждане на
основание инвестиционни проекти и разрешение за строеж в ПИ с
идентификатор *** по КККР на град П., ул. „Л.“ № 2, ведно със
съответните идеални части, сключени с нотариален акт № 9, том ***, рег. №
***, дело № *** , нотариален акт № 10, том VІІ, рег. № ***, дело *** и
нотариален акт № 11, том ***, рег. № ***, дело ***, всички от 18.12.2017
година на Нотариус с рег. №*. Твърди се, че на същата дата - 18.02.2017 с
нотариална заверка на подписите с рег. № *** на Нотариус с рег. №* е
сключен договор за строителство между нея и „Н.“ ООД. С този договор
ищцата възложила на ответника срещу заплащането на определена цена да
изгради и да й предаде с разрешение за ползване самостоятелните обекти,
подробно описани в чл. 1 от договора. Срокът на договора за строителство
4
бил уговорен в чл. 5 – двугодишен от издаването на протокол за откриване
на строителна площадка и откриване на строителна линия и ниво на строежа,
или най-късно до 02.08.2019 година. В чл. 11 от договора за строителство
била уговорена неустойка при забава на изпълнителя повече от два месеца
относно задълженията му по чл. 5 от договора, а именно 350 евро месечно
при забава за период до шест месеца, а при забава и след изтичане на този
срок - неустойка в общ размер на 21475 евро с ДДС. Твърди се, че сградата е
въведена в експлоатация с разрешение за ползване от 21.07.2020 година, т.е.
със забава на изпълнителя повече от два, респ. шест месеца, поради което тя
имала право на неустойка в размер на 21475 евро. За тази сума по нейно
заявление по чл. 417 от ГПК й били издадени заповед за изпълнение и
изпълнителен лист въз основа на договора за строителство с нотариална
заверка на подписите по гр. дело № 11642/2020 година на РС- Пловдив за
21475 евро ведно със законната лихва от датата на заявлението – 11.09.2020
година до окончателното погасяване, както и за разноски за заповедното
производство в размер на 840,03 лева държавна такса и 1160 лева адвокатско
възнаграждение. След подадено възражение от ответника в заповедното
производство, ищцата предявява установителен иск за вземането по заповедта
за изпълнение и претендира присъждане на разноските в исковото и в
заповедното производство.
Основното оспорване на иска по основание от страна на ответника
„Н.“ ООД е свързано с нищожност на процесната клауза за неустойка,
съдържаща се в чл. 11 от сключения между страните договор за строителство
от 18.12.2017 година, като противоречаща на добрите нрави. Не се оспорва
обстоятелството, че сградата, в която се намират самостоятелните обекти на
ищцата, предмет на сключения между страните договор за строителство,
построена от ответника, е въведена в експлоатация с разрешение за ползване
от 21.07.2020 година. Клаузата за неустойка според ответника е уговорена за
забава при изпълнение на строителството извън сроковете по чл. 5 и е
алтернативна – при забава до шест месеца – по 350 евро месечно или 21475
евро при забава повече от шест месеца, а не се дължат двете неустойки
кумулативно, въпреки че ищцата предприела действия по снабдяване със
заповеди за изпълнение и за двете. Становището на ответника е, че
неустойката, дължима след шест месеца забава е уговорена извън присъщите
й функции – обезпечителна и обезщетителна, като начинът, по който е
5
уговорена, не цели стимулиране на своевременно изпълнение на поетите
задължения по договора, а създава условия за неоснователно обогатяване на
едната страна по договора за сметка на другата. Поддържа се също, че
размерът на неустойката надвишава двойно стойността на правото на строеж
и е почти равен на пазарната стойност на строителството на обектите на
ищцата, липсвала реципрочност във вреда на изпълнителя между уговорената
неустойка за забава на възложителя в чл. 10 и тази за забава на изпълнителя
по чл. 11 от договора. Липсвали разумни правни, икономически, морални и
житейски аргументи, определящи уговорената неустойка като справедлива и
обществено приемлива. Тя противоречала на добрите нрави, поради което и
на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна.
Със събраните по делото доказателства е установена следната
фактическа обстановка:
С три поредни договора, сключени с нотариален акт № 9, том ***, рег.
№ ***, дело № *** , нотариален акт № 10, том VІІ, рег. № ***, дело *** и
нотариален акт № 11, том ***, рег. № ***, дело ***, всички от 18.12.2017
година на Нотариус с рег. №*, ищцата М. Б. С. – А. е закупила от „Н.“ ООД
правото на строеж върху апартамент № 23, находящ се в сграда със смесено
предназначение , предвидена да се изгради и изграждаща се на основание
одобрени инвестиционни проекти на 20.03.2017 година от Главния архитект
на Община П. и разрешение за строеж № 63 от 21.03.2017 година, в сила от
18.04.2017 година, в поземлен имот с идентификатор *** по КККР с
административен адрес град П., ул. „Л.“ № 2, както и гаражи № 1 и № 2 на
кота 0,00 метра в същата сграда, ведно със съответните идеални части от
поземления имот. Цената на закупеното право на строеж, посочена в
нотариалните актове, е 29750 лева за правото на строеж на апартамента и по
3310 лева за правото на строеж на всеки един от двата гаража. В
нотариалните актове е отразено, че към момента на сключването на сделките
цената на закупеното право на строеж върху описаните обекти е заплатена
напълно по банков път и че правото на строеж преминава в патримониума на
купувача в момента на подписване на нотариалните актове. Вписано е също,
че сделките по нотариалните актове се извършват и при условията на
сключения между страните договор за строителство от 18.12.2017 година, по
който купувачът е възложител, а дружеството продавач е изпълнител на
строителството на конкретните обекти и сградата, в която те се намират и в
6
който договор са уредени облигационните отношения между страните за
построяването на обекта.
Договорът за строителство от 18.12.2017 година е с нотариална заверка
на подписите, извършена на тази дата с рег. № *** от Нотариус с рег. №*. От
приложения като доказателство по делото договор за строителство е видно,
че той е сключен между М. С.- А. като възложител и „Н.“ ООД,
представлявано от Н.Г.Н. като изпълнител. Предметът на договора е посочен
в чл. 2, според който изпълнителят приема срещу заплащането на определена
цена, подробно калкулирана по видове СМР в КСС – приложение № 1 към
договора, да изгради и да предаде на възложителя с разрешение за ползване,
респ. удостоверение за въвеждане в експлоатация самостоятелните обекти в
сградата, описани в цитираните по-горе нотариални актове, съвпадащи с тези
по чл. 1 от договора за строителство. В чл. 3 от договора се съдържат
уговорките за неговата стойност, която общо за трите обекта е 50403,37 лева
или 25770,84 евро без ДДС. Според чл. 4 от договора за строителство
дължимата от възложителя сума е платима на вноски по посочен в договора
начин, като първата най-голяма вноска от 30315,37 лева,или 15500 евро без
ДДС е платима при издаване на акт образец 14 за сградата, 6071,22 лева, или
3104,17 евро без ДДС са платими при издаване на констативен акт образец 15
за строежа и остатъка от 1016,78 лева или 7166,67 евро без ДДС – при
издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на строежа.
Според чл. 5 от договора за строителство изпълнителят се задължава
да изгради и предаде на възложителя с разрешение за ползване, респ.
удостоверение за въвеждане в експлоатация на самостоятелните обекти в срок
от две години от издаване на протокол за откриване на строителна площадка
и откриване на строителна линия и ниво на строежа от Община –П., или най-
късно до 02.08.2019 година.
В чл. 10 е предвидена неустойка за възложителя при забава за плащане
по чл. 4 от договора на дължимото възнаграждение с повече от 10 работни
дни от издаване на данъчната фактура, която е 0,1% от дължимата вноска за
всеки ден забава.
Освен чл. 10, в раздел ІV от договора, озаглавен
„Неизпълнение.Отговорност. Санкции“ е включен и чл. 11 . В него е
предвидено, че при забава на изпълнителя повече от два месеца относно
7
задължението му по чл. 5 от договора, той дължи на възложителя неустойка в
размер на 350 евро месечно за период от шест месеца, а при забава и след
изтичане на този срок – неустойка в общ размер от 21475 евро с включен
ДДС.
По делото е безспорно между страните, че цялата сграда, включително
обектите на ищцата, предмет на договора за строителство, е построена от
ответника „Н.“ ООД, като въвеждането в експлоатация е с разрешение за
ползване № ДК -07- Пд-228/21.07.2020 година на МРРБ, ДНСК.
Във връзка с крайния срок по чл. 5 от договора, както в
първоначалната, така и в допълнителната искова молба ищцата се позовава
на фиксираната в договора като крайна дата 02.08.2017 година. Не са
изложени конкретни обстоятелства за по-ранен начален момент за
двугодишния срок по чл. 5 от договора, свързани с издаването на протокола
за откриване на строителна площадка и откриване на строителна линия и
ниво. Без твърдения от страна на ищцата, че двугодишният срок е изтекъл
преди 02.08.2017 година, тъй като е започнал да тече от по-ранен момент,
няма основание за съда да указва, че липсват доказателства за
установяването на тези обстоятелства и да разпределя доказателствената
тежест. В този смисъл оплакването във въззивната жалба за допуснати
процесуални нарушения от първоинстанционния съд при доклада и
разпределянето на доказателствената тежест е неоснователно. Вярно е, че в
първоначалната искова молба има искане да бъде задължен ответникът да
представи протокол за откриване на строителна площадка и откриване на
строителна линия и ниво на строеж, по което първоинстанционният съд е
пропуснал да се произнесе. При липса на изложени обстоятелства, за
установяването на които се прави това доказателствено искане обаче, не става
дума за такова процесуално нарушение на първоинстанционния съд, което да
налага даване на указания и разпределение на доказателствената тежест от
въззивния съд. Още повече, че с първоначалната искова молба ищцата сама е
представила разрешението за ползване от 21.07.2020 година, обсъдено по-
горе, чието съдържание не е оспорено и в което са изброени всички
технически документи, въз основа на които е изградена процесната сграда,
сред които е и протокол от 20.06.2017 година за откриване на строителна
площадка и строителна линия и ниво на строеж. Обстоятелството, че е налице
забавяне с повече от шест месеца от определения в договора срок за
8
построяването на обектите, е безспорно между страните. При претенция за
неустойка в глобален размер, уговорена като дължима след повече от
шестмесечна забава на изпълнителя, въпросът в кой точно момент е изтекъл
крайният срок – дали това е станало преди или на самата посочена в
договора най-късна дата 02.08.2019 година няма значение. Основателността
на иска е в зависимост от безспорния факт на по-дълга от шест месеца
забава на изпълнителя към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от
ГПК по гр. дело № 11642/2020 година на РС – Пловдив.
Спорен между страните е въпросът за действителността на
процесната клауза за неустойка.
Становището на съда е, че тази клауза противоречи на добрите нрави и
като такава е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
При преценката за противоречието на клаузата на чл. 11 от договора
за неустойка от 21475 евро на добрите нрави към момента на сключване на
договора съгласно т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 година по т.д. 1/2009 година
на ОСТК, съдът съобразява на първо място обстоятелството, че уговорката е
за неустойка само за забава при изпълнение на строителството от страна на
изпълнителя по договора за строителство, т.е. за мораторна неустойка. В този
смисъл преценката се свежда до това доколко уговорената неустойка за
забава, продължила повече от шест месеца, съответства на присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Следва да се посочи, че съдът не споделя поддържаните от ищцата
пред първата инстанция, както и с въззивната жалба доводи, че в случая
следвало да се съобрази както наличието на договор за строителство с
клаузата за неустойка в него, така и сключените между страните договори за
прехвърляне на правото на строеж на обектите, чието строителство е
възложено на ответника с този договор. Волята на страните е точно и ясно
изразена в чл. 11 от договора за строителство и тя е за дължимост на
мораторна неустойка, свързана с неизграждането на процесните обекти в
предвидения в договора срок. Неустойката няма отношение към придобитото
от ищцата право на строеж и заплатените за придобиването му суми, които са
различни от сумите, дължими за изграждането на обектите, уговорени в
договора за строителство. В този смисъл направените от ищцата изчисления
пред първонстанционния съд с включване на стойността на правото на строеж
9
и на самото строителството, а дори и на уговорената неустойка и
съпоставянето на получената сума с цената, на която са продавани други
обекти от процесната сграда на трети лица, нямат отношение към спора. В
случая не става дума за финансиране на строителството от страна на ищцата,
каквито са нейните твърдения, а за закупуване на право на строеж и неговото
заплащане към момента на придобиването му, както и за възлагане на
строителството с конкретни уговорки за дължимата цена и за сроковете, в
които тя трябва да се плати и които, видно от чл. 4 от договора, са свързани
с приключването на определени етапи, първият от които е издаването на акт
образец 14 за сградата, т.е. при завършването на грубия строеж.
Следва да се отбележи, че за ищцата като възложител по договора за
строителство е предвидена неустойка за забава при заплащане на
дължимите суми, която е в размер на 0,1% от дължимата вноска за всеки ден
забава. Тази неустойка по чл. 10 от договора е също само мораторна, касае
срочността на изпълнението на задълженията на страните, каквато е и
предвидената в чл. 11 неустойка от 21475 евро с включен ДДС, дължима от
изпълнителя при забава над шест месеца. Липсва изразена воля на страните,
разширяваща приложното поле на неустойката и придаваща й характер и на
компенсаторна, свързана с отношенията им освен по договора за
строителство и по договорите за прехвърляне на правото на строеж. Отделен
е въпросът, че по договорите за продажба на правото на строеж изпълнението
на поетите от двете страни задължения /прехвърлянето на собствеността и
заплащането на цената/ е станало в деня на тяхното сключване – 18.12.2017
година и е вписано в нотариалните актове.
Съобразявайки гореизложеното съдът счита, че уговарянето на
неустойка за забава в глобален размер, независещ от периода на забавата, във
всички случаи противоречи на присъщите на неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Тези функции изискват размерът на
неустойката е да е в зависимост от периода на забавеното изпълнение на
задълженията, за да има стимулиращ ефект, както и да обезпечи възложителя
за вредите от конкретна забава, продължила определен период от време.
Уговарянето на мораторна неустойка в глобален размер, независещ от
продължителността на забавата, във всички случаи е несправедливо и
противоречащо на добрите нрави. В случая е безспорно, че изпълнителят е
предал на ищцата обектите по договора за строителство, макар и със забава от
10
малко по-малко от година след определения в договора краен срок. Вредите,
които ищцата е търпяла през този период и които следва да се съобразят при
решаването на въпроса за противоречието на неустойката с добрите нрави, се
изразяват в това, че тя е била лишена от възможността да ползва собствените
си обекти до завършването на сградата. Тези вреди биха били съизмерими с
евентуалния пазарен наем за обектите, но във всички случаи са свързани и с
продължителността на периода, а не става дума за еднократно претърпяна
вреда, която да бъде компенсирана с уговорената като глобална сума
неустойка. Още повече, че уговореният размер е твърде висок и в този
смисъл също е несправедлив. Той е 21475 евро и се доближава до пълната
стойност на изграждане на обектите по договора, която е 25770,84 евро без
ДДС. Към момента на сключване на договора уговорката за мораторна
неустойка, свързана със забава при изграждането на обектите, в глобален
размер, независещ от периода на забавата и доближаващ се до стойността на
тяхното изграждането безспорно не е съобразена с функциите на
неустойката, несправедлива е, създава условия за неоснователно обогатяване
на възложителя по договора и в този смисъл противоречи на добрите нрави и
е нищожна. Допълнителен аргумент за противоречието на тази неустойка с
добрите нрави е несъответствието между неустойката за забава на
възложителя по чл. 10 от договора, която е обвързана с периода и с размера
на забавеното плащане и неустойката по чл. 11 за забава на изпълнителя,
която е в глобален размер, независещ от периода на забавата и конкретните
вреди за възложителя и осигуряващ възможност на възложителя да получи
освен изградените обекти, макар и със забава и неустойка, доближаващата се
до пълната заплатена от него цена на строителството.
Следва да се посочи, че съдът не споделя доводите на
жалбоподателката, че тази неустойка към момента на сключване на договора
била уговорена както при забава за изграждането на обектите, така и при
пълното неизпълнение на договорните задължения от изпълнителя. Клаузата
на договора касае мораторна неустойка, предвидена при забавено изпълнение
на задълженията за строителство, но не и такава за пълно неизпълнение на
тези задължения, в каквато насока съдът изложи подробни мотиви по-горе.
По изложените съображения съдът намира за нищожна като
противоречаща на добрите нрави неустойката по чл. 11 от сключения между
страните договор за строителство от 18.12.2017 година в частта, с която е
11
предвидено да се дължи такава в глобален размер от 21475 евро с включен
ДДС при забава след изтичане на шестмесечен срок относно задълженията на
изпълнителя да приключи строителството в сроковете по чл. 5 от договора.
Решението на първоинстанционният съд, което е в този смисъл, е
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора право на разноски има ответникът по
въззивната жалба „Н.“ ООД и такива са претендирани с отговора, но не са
представени доказателства да са направени, поради което съдът не присъжда
разноски.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260029 от 31.01.2022 година,
постановено по т. дело № 72/2021 година по описа на Окръжен съд –
Пловдив, с което е отхвърлен предявеният иск от М. Б. С. - А., ЕГН
**********, с адрес град П., бул. „Ш.“ 132, със съдебен адрес гр. П., бул.
„Ш.“ 144- адв.Н. А., против „Н. Г.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление град П., ул.„Ф.“ 82, за приемане за установено съществуването
на вземането за неустойка в размер на 21475 евро по сключен между
страните договор за строителство от 18.12. 2017 година, ведно със законната
лихва от 11.09.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение на основание
документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. ***/2020 по описа на
Районен съд – Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12