№ 498
гр. Варна, 17.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на двадесет и първи
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Тони Кръстев
при участието на секретаря Мая Т. Иванова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Търговско дело №
20253100900028 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 от
Гражданския процесуален кодекс. Образувано е по искова молба на П. Д. С.
срещу „ПКП Строй“ ЕООД за признаване за установено, че ответното
дружество дължи на ищеца сумата 70 000 лева, представляваща вземане по
запис на заповед от 02.04.2022 г. с падеж 02.02.2023 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 18.09.2024 г. до окончателното изплащане
на сумата, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 11798/2024 г. на Варненския районен съд.
Срещу издадената заповед е постъпило възражение от длъжника в срока по
чл. 414 ГПК, поради което ищецът е предявил настоящия установителен иск в
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
В исковата молба и в подадената допълнителна искова молба ищецът
излага, че между него и ответното дружество е възникнало парично
задължение, материализирано в процесния запис на заповед, който е редовен
от външна страна и не е изплатен на падежа. Поддържа, че записът на заповед
е издаден във връзка с каузално правоотношение, произтичащо от вътрешните
отношения между съдружниците в дружеството, свързани с реализирането на
строителен проект и последващо разпределение на икономическия резултат от
него. Твърди, че в рамките на тези отношения е било постигнато съгласие за
„уравняване на дяловете“ между съдружниците, като част от това уравняване
е следвало да се осъществи чрез заплащане на сумата от 70 000 лева в негова
полза. Ищецът сочи, че към датата на издаване на записа на заповед е бил
управител на ответното дружество, а впоследствие е напуснал дружеството,
поради което не разполага с цялата вътрешна документация, включително
1
протоколи от заседания на общото събрание, като моли съдът да съобрази
това обстоятелство при преценката на доказателствата.
В срока по чл. 367 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, с който оспорва иска изцяло. Навежда възражение за нищожност на
процесния запис на заповед, като поддържа, че същият е издаден от
управителя на дружеството в негова собствена полза, при наличие на
забранено от закона договаряне „сам със себе си“ по смисъла на чл. 38, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД. Ответникът сочи, че липсва каквото и да е изрично
съгласие на представляваното дружество, дадено чрез компетентния му орган,
управителят да поеме абстрактно менителнично задължение в собствена
полза. Евентуално оспорва съществуването на твърдяното каузално
правоотношение и поддържа, че не е налице решение на общото събрание или
друг вътрешен акт, от който да произтича задължение на дружеството към
ищеца в претендирания размер.
От събраните по делото доказателства съдът приема за установено от
фактическа страна, че на 02.04.2022 г. е издаден запис на заповед от „ПКП
Строй“ ЕООД, подписан от П. Д. С. в качеството му на управител на
дружеството, като поемател по записа на заповед е същото физическо лице –
П. Д. С.. Не се спори между страните, че към датата на издаване на записа на
заповед ищецът е бил вписан управител на ответното дружество и е
упражнявал представителната власт от негово име. По делото не са
представени доказателства за взето решение на общото събрание на
съдружниците или на едноличния собственик на капитала, с което
управителят да е бил овластен да поеме задължение в собствена полза чрез
издаване на запис на заповед или по друг начин. Не се установява и наличието
на писмено вътрешно споразумение, което да конкретизира твърдяната
договореност за уравняване на дяловете и да обосновава поемане на парично
задължение в размер на 70 000 лева.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при иск по чл. 422
ГПК, основан на запис на заповед, предмет на доказване е съществуването на
вземането по менителничния ефект, а при наведени възражения за
недействителност или при въведени твърдения за каузално правоотношение
съдът следва да изследва и тези обстоятелства.
В конкретния случай съдът намира, че основателно е възражението на
ответника за нищожност на процесния запис на заповед. Издаването на записа
на заповед от името на дружеството чрез неговия управител в полза на същото
лице като физическо лице представлява хипотеза на договаряне „сам със себе
си“ по смисъла на чл. 38, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и
договорите. Забраната има за цел да предотврати конфликт на интереси при
представителството, когато едно и също лице формира волята на
представлявания и едновременно с това е насрещна страна по сделката,
ръководено от личния си интерес.
2
Неприложимостта на чл. 38, ал. 1 ЗЗД при органно представителство,
разяснена в Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, се
отнася до хипотезата на второто предложение на нормата – множествено
представителство, при което едно лице представлява две различни дружества.
Тези разяснения не изключват приложението на първото предложение на чл.
38, ал. 1 ЗЗД в случаите, когато органният представител договаря от името на
дружеството лично със себе си като физическо лице. Това разграничение е
изрично проведено в трайната и последователна практика на Върховния
касационен съд, включително в решение № 217 от 10.03.2016 г. по т.д. №
2296/2015 г. на I т.о., решение № 14 от 27.01.2017 г. по т.д. № 1453/2014 г. на II
т.о., решение № 91 от 16.04.2018 г. по гр.д. № 3513/2017 г. на IV г.о., както и в
решение № 50095 от 23.02.2023 г. по т.д. № 455/2021 г. на II т.о., в което
изрично е подчертано, че ТР № 3/2013 г. не засяга приложението на чл. 38, ал.
1, предл. първо ЗЗД.
Записът на заповед като едностранна абстрактна сделка поражда
менителнично задължение за издателя спрямо поемателя, без да е необходимо
доказване на каузалното правоотношение. Именно поради абстрактния му
характер, поемането на такова задължение в полза на управителя предполага
засилен риск за интересите на дружеството и изисква изрично съгласие на
представлявания, дадено чрез компетентния му орган. По делото не се
установява наличието на такова съгласие, нито на вътрешен акт, който да
легитимира самодоговарянето като допустимо изключение от законовата
забрана. При тези данни съдът приема, че процесният запис на заповед е
нищожен поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във
връзка с чл. 38, ал. 1, предл. първо ЗЗД. От нищожна сделка не възниква
валидно менителнично вземане, поради което предявеният иск по чл. 422 ГПК
е неоснователен.
Независимо от този основен извод, съдът намира, че ищецът не е доказал
и твърдяното каузално правоотношение. По делото не са ангажирани
доказателства за взето решение на общото събрание или за постигнато
валидно вътрешно споразумение за уравняване на дяловете, от което да
произтича задължение на дружеството за заплащане на сумата от 70 000 лева.
Представените доказателства, включително тези, свързани със строителния
проект, не установяват поемане на конкретно парично задължение към ищеца,
а самият ищец заявява, че не разполага с протокол или друг акт, който да
материализира твърдяната договореност. Поради това и от гледна точка на
каузалното правоотношение претендираното вземане не се доказва.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва
да понесе отговорността за направените от ответника съдебно-деловодни
разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК и доказателства за
извършването им. Ищецът своевременно е релевирал възражение за
прекомерност на уговорения и заплатен адвокатски хонорар от 6000,00 лева.
Съгласно чл. 36, ал. 1 от ЗА адвокатът има право на възнаграждение за
3
своя труд, а съгласно ал. 2 размерът на възнаграждението трябва да бъде
справедлив и обоснован. Според чл. 78, ал. 5 от ГПК критерият за определяне
на адвокатско възнаграждение от съда, когато по възражение на насрещната
страна се намалява неговия размер, е действителната правна и фактическа
сложност на делото. Материалният интерес е количествен показател, който
няма пряка връзка с действителната правна и фактическа сложност на делото.
Има случаи, в които по-големият материален интерес предполага по-голяма
правна и фактическа сложност, но това не е закономерна последица.
Действителната правна и фактическа сложност на делото е качествен
критерий, който кореспондира с изискването на чл. 36, ал. 2 от ЗА размерът на
възнаграждението да бъде справедлив и обоснован.
С оглед задължителния характер на даденото с решение на СЕС от
25.01.24г. по дело С-438/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с
Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения не са задължителни за съда. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от
наредбата минималния размер в случая е 6250,00 лева.
Изложеното мотивира съда да редуцира адвокатското възнаграждение за
процесуално представителство на ответника до размер 5 000,00 лева. Така
определеното адвокатско възнаграждение съдът намира за обосновано и
справедливо като съответстващо на фактическата и правна сложност на
делото, положения от адвоката труд, обема на събрания доказателствен
материал, броя на проведените съдебни заседания.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. Д. С., ЕГН **********, *****, срещу
„ПКП Строй“ ЕООД, ЕИК *********, гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик“
бл. 204, вх. 1, ап. 4, иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че
ответното дружество дължи на ищеца сумата 70 000 (седемдесет хиляди) лева,
представляваща вземане по запис на заповед от 02.04.2022 г. с падеж
02.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
18.09.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА П. Д. С., ЕГН **********, *****, да заплати на „ПКП Строй“
ЕООД, ЕИК *********, гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик“ бл. 204, вх. 1,
ап. 4, сумата от 5 000,00 (пет хиляди) лева, представляващи сторените по
делото съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненския
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________
4