Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …….2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен състав, в открито заседание на шестнадесети юли две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от мл. съдия Углярова в.гр.д. № 116 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 264814 от 04.11.2019г.,
постановено по гр.дело № 52743/2018г. по описа на Софийския районен съд, ГО,
155 състав, са отхвърлени предявените искови претенции от „Т.-С.“ ЕАД, с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от изпълнителния
директор С.П.Ч., против И.Д.Г., с ЕГН **********, и против Л.В.Г., с ЕГН **********,
двамата с адрес ***, с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1
от ГПК
и във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
за установяване по отношение на ответниците, че И.Д.Г.
и Л.В.Г. дължат солидарно на „Т.-С.“ ЕАД сумата над 786,89 лв. до първоначално претендирания размер от 792,10 лв. – главница,
представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода от месец
май 2014г. до месец май 2015г., като неоснователна, за сумата над 445,87 лв. до
сумата от 786,89 лв. и за периода от месец май 2014 г. до месец декември 2014
г., като погасена по давност, за сумата от 445,87 лв. – главница за периода от
месец януари 2015 г. до месец май 2015 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 08.02.2018 г. до 31.10.2018 г., като погасена чрез извършено
плащане, сумата над 92,39 лв. до първоначално претендирания
размер от 188,99 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от
16.09.2015 г. до 25.01.2018 г., като неоснователна, сумата от 92,39 лв., представляваща
законна лихва за забава за периода от 16.09.2015 г. до 25.01.2018 г., като
погасена чрез извършено плащане.
Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1, ал. 8 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК
съдът е присъдил на страните разноски съразмерно на уважената, респективно
отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участие на
трето лице – помагач на страната на ищеца – „Н.“ ЕАД.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените искове са били частично отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.-С.“ ЕАД, чрез пълномощник – юрк. К., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон
и необоснованост. Изтъква, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че част от дължими суми са погасени по давност, сочейки че
съобразно разпоредбата на чл. 33, ал. 2, раздел IX от ОУ от 2014г., в сила от
12.03.2014г., след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне
на изравнителни сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия
на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период. Поддържа, че клиентите не
заплащат обезщетение за забава, съгласно чл.33, ал.4 от ОУ, до изравняване на
отчетния период, като едва след това се начислява обезщетение за забавено
плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. Изтъква, че в раздел ІII
от ОУ – „Заплащане на ТЕ“, чл.32, ал.1 е определен редът и срокът, по който
купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно –
в 30 – дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Процесната фактура ********** от 31.07.2015 г. била
публикувана на 15.08.2015 г., поради което и никое от претендираните
вземания по нея не било погасено по давност, доколкото заявлението за издаване
на заповед за изпълнение е било подадено на 08.02.2018 г. По изложените
съображения моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи
предявените искове като присъди и направените по делото разноски. Прави възражение
за прекомерност на претендираното от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемите – ответници И.Д.Г. и Л.В.Г., чрез пълномощника им – адв. Д.А., с надлежно учредена представителна власт по
делото, в законоустановения срок са подали отговор на
въззивната жалба, с който оспорват същата по подробно
изложени съображения. Претендират и разноски.
Третото лице – помагач на страната на
ищеца – „Н.“ ЕАД, не е подало отговор на въззивната
жалба и не изразява становище по релевираните в
същата доводи.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение е обвързан от наведените в жалбата пороци.
По отношение на единственото оплакване
във въззивната жалба, която очертава и предметния
обхват на въззивната проверка, че за процесните вземания през за периода м.май 2014 г. – м.декември
2014 г., за които е издадена фактура № ********** от 31.07.2015 г., която
съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на дружеството е станала изискуема
през 16.09.2015 г. и следователно сумата по тази фактура не е погасена по
давност, следва да се отбележи следното:
Действащата през процесния
период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ предвижда, че потребителите на
топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна
енергия по един от следните начини: 1). на 10 равни месечни вноски и две
изравнителни вноски; 2). на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3). по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ, задълженията
на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат, съответно издадената в
тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване на
ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер
на разликата между начислената сума по прогнозните вноски и стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по – голям
или по – малък размер от стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в
полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. Новото „изравнително“ вземане обаче винаги е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите
условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните
вноски в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия
размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД,
когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва
да тече от деня, в който задължението е възникнало, т.е. за процесните
главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец
февруари 2014г., давността тече от деня, в който съответното задължение е
възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.-С.“ ЕАД, в сила от
12.03.2014 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на дружеството. В чл. 32, ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4,
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Въззивният съд намира, че
по своята правна същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на интернет
страницата на топлопреносното дружество представлява
покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата
сума за изтеклия отчетен период. Следователно за задълженията, възникнали при
действието на ОУ от 2014 г., давността започва да тече от датата на
възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Ето защо задълженията за периода от м. 05. 2014 г. до м. 12. 2014 г.
включително също са погасени по давност –тригодишният давностен
срок е изтекъл преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 08.02.2018г.
Издаването на изравнителната сметка не
променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и
момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк.
дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания“ по смисъла на
чл. 111, б.
"в" ЗЗД
се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари
или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и цитираните
по-горе разпоредби от общите условия, вземанията на топлофикационното дружество
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. „в“
от ЗЗД.
Неоснователен е доводът на въззивника, че процесната част от
вземанията за главница за отоплителен сезон м. 05. 2014 г. – м. 04. 2015 г. не
били погасени по давност предвид издадената от ищеца на основание чл. 32, ал. 2
от ОУ от 2014 г. обща фактура от 31.07.2015 г., в която е посочен срок за
плащане 15.09.2015г. Издаването на общата фактура не променя падежа на
месечните задължения за съответния отчетен период. Общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период,
след отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки, т. е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне
на сумите за доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на
клиента. Падежът на месечните задължения за стойност на потребена
топлинна енергия обаче остава същият.
С оглед изложените съображения,
прогнозните месечни вноски за периода м. 05.2014 г. – м. 12.2014 г. се явяват
погасени по давност, доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение
е подадено на 08.02.2018 г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по
отношение всички вземания, чиято изискуемост е настъпила до месец декември
включително, като това обстоятелство не може да
бъде променено от последващо издаване на нова обща
фактура № ********** от 31.07.2015 г. Издаването на такава фактура не променя
настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка
следва да бъде посочено, че по делото не е доказано възникването на ново
вземане след издаването на изравнителната сметка, чиято изискуемост би
настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, приети
през 2014 г., а именно в 30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата
на интернет страницата на дружеството.
Така мотивиран, въззивният
съд намира, че законосъобразно районният съд е приел за погасени по давност
вземанията за периода м. 05. 2014 г. – м. 12. 2014 г., като е уважил
претенцията само за заплащане на задълженията за топлинна енергия за периода,
следващ посочения, по отношение на който е и направено изрично признание от
страна на ответниците.
Въззивната жалба срещу
решението в частите, с които исковете за лихви за забава върху главницата за
топлинна енергия са отхвърлени е бланкетна – в нея не
са наведени никакви доводи за неправилност на изводите на районния съд. При
постановяване на първоинстанционното решение в тези
части не са нарушени императивни материалноправни
норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността
му, а следва да го потвърди в същите части на основание чл. 271, ал. 1 и чл. 272 ГПК.
Тъй като СРС е достигнал до същите
фактически и правни изводи обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските в производството:
При този изход на делото и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да се възложат сторените от ответниците по жалбата разноски във въззивното
производство. Техният размер възлиза на сумата от по 360 лв., представляваща
заплатено възнаграждение за един адвокат по договор за правна защита и
съдействие от 26.12.2019 г. за осъществяване на процесуално представителство на
ответниците във въззивното
производство.
Жалбоподателят своевременно е релевирал възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на ответниците.
Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК
регламентира, в случай че заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по – нисък размер на
разноските в тази им част, но не по – малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 ЗАдв. Съгласно задължителните
разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на
цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като
съдът следва да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото
правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност
при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие
между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на
процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
Минималният размер на адвокатското
възнаграждение, определен съобразно чл. 9, ал. 1 вр.
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, възнаграждението възлиза на 300 лв. Усилията на
защитата при упражняване на процесуалните права на ответниците
по жалбата се свеждат до депозиране на писмен отговор на въззивната
жалба, представяне на списък на разноските по чл. 80 ГПК, както и депозиране на
молба преди провеждане на откритото съдебно заседание. Ето защо и доколкото
делото не се отличава със фактическа и правна сложност, предвид формираната
последователна съдебна практика, следва да се приеме, че заплатеното адвокатско
възнаграждение е прекомерно и същото следва да се намали до размера на сумата
от по 300 лв. за всеки един от въззиваемите.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1,
т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264814 от 04.11.2019г.,
постановено по гр.дело № 52743/2018г. по описа на Софийския районен съд, ГО,
155 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.-С.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати на И.Д.Г., с ЕГН **********, и
против Л.В.Г., с ЕГН **********, двамата с адрес *** на основание чл.78, ал.3 ГПК сума в размер от по 300,00 лева – представляващи разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при
участие на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Н.“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.