№ 37994
гр. София, 08.12.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осми декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:НИКОЛАЙ Н. ЧАКЪРОВ
като разгледа докладваното от НИКОЛАЙ Н. ЧАКЪРОВ Частно гражданско
дело № 20211110166857 по описа за 2021 година
Производството по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „А.Т.“ ЕООД за издаване на заповед за
изпълнение срещу К. СВ. Б. за вземане в размер на 250 лв. главница по
договор за кредит, 49,98 лв. договорна лихва, 49,34 лв. възнаграждение по
договор за поръчителство, и 11,62 лв. административни разноски.
Заповед за изпълнение е издадена за вземанията за главница и
договорна лихва, както и за разноските съобразно уважената част от
вземанията.
По отношение на претендираното възнаграждение по /договор за
поръчителство.
На основание клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски
кредит и посоченото от длъжника в заявлението за отпускане на кредит,
страните са договорили, че кредитополучателят се задължава да предостави
един от посочени видове обезпечения, в това число и поръчителство. В
случая е представен договор за предоставяне на поръчителство, сключен
между „А.Т.“ ЕООД, от една страна в качеството на поръчител и длъжника,
от друга страна в качеството на потребител. По силата на договора
поръчителят се задължава да сключи с „К.“ ЕАД договор за поръчителство,
като отговаря солидарно за задълженията на потребителя по договора за
потребителски кредит. От своя страна, потребителят се задължава да заплати
възнаграждение на поръчителя в размер на 74,76 лв. за всеки нов период на
револвиране.
1
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са
сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва
релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност.
Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани
лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като
на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита
на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на
императивните правила на закона и добрите нрави. От извършена служебно
справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се установява, че
едноличен собственик на капитала на „„А.Т.“ ЕООД е „К.“ ЕАД.
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от
ДР на ТЗ. Въз основа на изложените от заявителя фактически обстоятелства,
ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица,
съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното
поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и
ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР
ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че
неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя,
като последицата от неизпълнението на това задължение на
кредитополучателя, предвидена в чл. 4, ал. 2 от договора, е липса на
правоотношение между страните – при непредставяне на обезпечение в
2
посочения срок се счита, че заявлението за кандидатстване за кредит не е
одобрено, т.е. несъмнено е, че двете правоотношения са взаимно свързани и
осигуряването на поръчителство (и то от определено свързано на кредитора
трето лице) е било необходима предпоставка за предоставяне на
потребителския кредит при условията по договора.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50
% от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай е посочено,
че ГПР по договора е в максимално допустимия размер от 50 %, но при
съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 250 лв. и размера на
дължимото по договора за поръчителство възнаграждение – 74,76 лв., е
видно, че ГПР надхвърля 50 % с добавяне на дължимата възнаградителна
лихва, възнаграждението на поръчителя е в размер на 29,90 % от главницата,
а ГПР по кредита – 48,99 %. Така уговореното възнаграждение има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал.
5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане.
По отношение на претендираните такса разходи и разходи служител.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит. Претендираната такса не попада в приложното поле
на чл. 10а ЗПК. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а напротив
изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на
длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй
като не се дължи заради извършени разходи. Наименованието му прикрива
истинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК обаче при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
3
сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава в случая е лихвата
за забава, за която се издаде заповед за изпълнение. Процесната клауза
преследва забранена от закона цел, а именно да се присъди още едно
обезщетение за забава. Същата противоречи на императивната разпоредба на
чл. 33, ал. 1 ЗПК и е нищожна. Тази наказателна клауза е и в пряко
противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността
си представлява неустойка, излизаща извън присъщите й от закона функции,
което също влече нищожността й.
Ето защо заявлението в посочените части следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявлението от 24.11.2021 г. на „А.Т.“ ЕООД срещу К. СВ.
Б., с която се иска издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК за вземане за възнаграждение по гаранционна сделка /договор
за поръчителство/ в размер на 49,34 лв. и 11,62 лв. такса разходи за
извънсъдебно събиране на задължението по договор за кредит № 2091494 от
17.02.2019 г., сключен между „К.“ ЕАД и К. СВ. Б..
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от получаването на препис от него.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4