№ 21729
гр. С. 27.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СЛАВЕНА Г. КОЙЧЕВА-ПЕЕВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СЛАВЕНА Г. КОЙЧЕВА-ПЕЕВА Гражданско
дело № 20251110119467 по описа за 2025 година
Предявени са кумулативно обективно и пасивно субективно съединени искове от М.
Д. И. срещу „ИА. М.“ АД с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение първо и трето ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК и чл. 23 ЗПК и чл. 68г, ал. 4, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, както и искове срещу „Ф.
Б.я“ ЕООД с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.
Ищецът твърди, че е между него и ответника „ИА. М.“ АД е сключен договор за
паричен заем №.... от 03.04.2024г. при следните условия: размер на предоставената парична
сума: 3 000 лева; общ размер на дължимата лихва по договора 1 323,60 лева; общ размер на
дължимата сума по договора 4 323,60 лева; вид на използвания кредитен заем-
потребителски заем по продукт ... размер на седмичната погасителна вноска: 240,20 лева;
срок на договора - 12 седмици; брой погасителни вноски-12; фиксиран годишен лихвен
процент 50%; годишен процент на разходите 63,27%. Съгласно чл. 4 от договора ищецът в
качеството на заемател се задължил в срок от три дни от датата на сключване на договора да
предостави на ответника едно от следните обезпечения – поръчителство от две физически
лица, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество, което да предоставя
гаранционни сделки. Съгласно приложения погасителен план към договора датата на
падежиране на първата вноска била 06.05.2024г., а датата на падежиране на последната
вноска по кредита – 28.09.2024г., като размерът на всяка погасителна вноска се формирал
като сбор от главница, договорна лихва и възнаграждение за предоставяне на гаранция в
размер на 240,20 лева. На 03.04.2024г. ищецът сключил с ответника „Ф. Б.я“ ЕООД договор
за предоставяне на гаранция, съгласно който ответникът се задължавал да издаде гаранция за
плащане в полза на „ИА. М.“ АД срещу дължимо възнаграждение от страна на ищеца в
размер на 1 994,40 лева, платимо на вноски в размер от по 110,80 лева. Ответникът „ИА. М.“
АД се считал овластен да приема вместо гаранта „Ф. Б.я“ ЕООД изпълнение на
задължението на заемополучателя за дължимото възнаграждение. Ищецът оспорва като
недействителен сключения договор за паричен заем с „ИА. М.“ АД и излага доводи за
неговата нищожност поради нарушение на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т.
12 и т. 20 и ал. 2,, чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9 ЗПК. Ищецът посочва, че при определяне размера на
приложими ГПР по договор за кредит не е включено възнаграждението на гаранта по
сключения договор за предоставяне на гаранция. При посочване на общия размер на
дължимата сума по кредитното правоотношение не е предвидено възнаграждението на
гаранта. Уговореното възнаграждение съставлявало разход, свързан с предмета на договора
за кредит, и следвало да бъде включен при определяне размера на ГПР. Ищецът излага
аргументи за нищожност на договора за кредит поради допуснати нарушения на чл. 11, ал. 1,
1
т. 10 ЗПК, доколкото действително приложимият ГПР е различен от уговорения в договора,
което въвеждало в заблуждение потребителя и представлявало заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68г, вр. чл. 68д ЗЗП. Ищецът сочи, че доколкото са налице
основания за прогласяване на договора за паричен заем за нищожен, то клаузата,
предвиждаща дължимо възнаграждение за гаранта, не е породила правно действие. Позовава
се на относителния характер на обезпечителната сделка като обосновава доводи за
недействителност на договор за предоставяне на гаранция поради нищожност на договора за
паричен заем. Изтъква наличието на свързаност между ответните дружества. Излага доводи
за това, че договорът за гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите за възможна
неплатежоспособност на длъжника, което се намира в противоречие с въведеното изискване
към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства. Посочва, че договорът за гаранция не
отговарял на изискванията за добросъвестност, т. к. уговореното възнаграждение за
поръчителя създавало права само за кредитора и съставлявало предпоставка за
неоснователно обогатяване на икономически по-силната страна по правоотношението за
сметка на кредитополучателя. Посочва, че договорът за паричен заем и договорът за
предоставяне на гаранция се намират във взаимовръзка помежду си и съставляват система
от правоотношения, поради което прогласяването на договора за паричен заем води до
прогласяване недействителността на договора за предоставяне на гаранция. Въз основа на
така изложените фактически твърдения и правни доводи ищецът претендира да бъде
прогласена нищожността на договор да паричен заем №.... от 03.04.2024г., сключен с „ИА.
М.“ АД, и на договор за предоставяне на гаранция №.... от 03.04.2024г. , сключен с „Ф. Б.я“
ЕООД.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ИА. М.“ АД е депозирал отговор, в който
оспорва иска като неоснователен. Посочва, че клаузите на процесния договор за паричен
заем съответстват на императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и излага подробни
доводи в отговора. Оспорва като неоснователни твърденията на ищеца, че при изчисляване
на приложимия ГПР следва да се вземе предвид и възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция. Заявява, че уговореното възнаграждение не съставлява общ
разход по кредита, намира се извън предмета на заемното правоотношение и не съставлява
задължително условие за сключване на договора за кредит и предаване на заемната сума.
Оспорва като неоснователни твърденията на ищеца, че невключването на възнаграждението
на гаранта при формиране на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика. Оспорва
твърденията на ищеца за липса на извършена оценка за кредитоспособността на
кредитополучателя преди сключването на договора. Моли за отхвърляне на предявените
искове. Претендира за сторените съдебни разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф. Б.я“ ЕООД е депозирал отговор, в който
оспорва иска като неоснователен. Ответникът не оспорва факта на възникнало
правоотношение между него и ищеца по силата на сключен договор за предоставяне на
гаранция. Ответникът оспорва като неоснователни и недоказани твърденията на ищеца за
наличие на основание за прогласяване на договора за недействителен. Посочва се, че
процесният договор е сключен след договора за кредит, поради което уговореното
възнаграждение за гаранта не следва да се приравнява на разход по кредита и да се включва
при формиране на приложимия ГПР. Оспорва твърденията за наличие на нарушения на ЗЗП,
като посочва че договорът е сключен след възлагане от ищеца при наличие на предоставен
избор за вида на учреденото обезпечение по кредита. Посочва, че в договора за
предоставяне на гаранция по ясен и разбираем начин са описани предмета на договора и
задълженията на всяка от страните по него. Моли за отхвърляне на предявените искове.
Претендира за сторените съдебни разноски.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото е приет като писмено доказателство договор за паричен заем №.... от
03.04.2024г., по силата на който „ИА. М.” АД е предоставил на М. Д. И. кредит в размер от 3
000 лева за срок от 18 месеца, при годишен лихвен процент по кредита - 50 % и ГПР -
63.37%, при общ размер на всички дължими плащания 4 323,60 лева.
Съгласно приетия като писмено доказателство договор за предоставяне на гаранция
от 03.04.2024г., сключен между „Ф. Б.я“ ЕООД, в качеството на гарант, и М. Д. И., в
качеството на потребител, ответникът се е задължил да издаде гаранция за плащане /за
изпълнение на парични задължения/ в полза на „ИА. М.” АД с наредител – потребителя, с
2
цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем срещу възнаграждение в размер
на 1 994,40 лева, дължимо от ищеца и платимо на месечни вноски от по 110,80 лева по
начина, установен в договора за паричен заем за плащане на задълженията на
кредитополучателя.
По делото са приети като писмени доказателства декларация за произход на средства
от 03.04.2024г. и изготвени справки от Търговски регистър при Агенция по вписванията за
актуално състояние на ответните дружества.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на Софийският
районен съд достига до следните правни изводи:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
26, ал. 1, предложение първо и трето ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 23 ЗПК и чл. 68г, ал. 4 вр. чл.
68д, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № .... от 03.04.2024
г. поради противоречието му със закона, неговото заобикаляне, накърняването на добрите
нрави и поради използване на заблуждаваща търговска практика. Предявен е и иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне
на гаранция от 03.04.2024г. поради накърняването на добрите нрави и липса на правно
основание за сключването му.
Настоящият състав намира, че Договор за паричен заем №.... от 03.04.2024г. и
Договор за предоставяне на гаранция от 03.04.2024г. са потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата
сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
За успешното провеждане на търсената правна защита ищецът следва да докаже по
установителните искове факта на възникнали облигационни правоотношения по процесните
договори, както и наличие на фактите, които обуславят прогласяване нищожността на
договорите на посоченото правно основание.
С оглед събраните доказателства и изразените становища от страните по спора съдът
намира за безспорно, че между М. Д. И. и „ИА. М.” АД е сключен Договор за паричен заем
№.... от 03.04.2024г. за сумата от 3 000 лв., както и че за обезпечаване на задължението по
договор за паричен заем е сключен договор за предоставяне на гаранция от 03.04.2024г. с
„Ф. Б.я“ ЕООД. Съдът намира за безспорен факта на усвояване от ищеца на процесната сума
от 3 000 лева по сключения с ответника „ИА. М.” АД договор за заем.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за заем заемополучателят се задължава в срок от три
дни от сключване на договора за заем да предостави на заемодателя едно от посочените
обезпечения, сред които одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договор за предоставяне на гаранция от 03.04.2024г., сключен
между „Ф. Б.я“ ЕООД, в качеството на гарант, и М. Д. И., в качеството на потребител,
ответникът се е задължил да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични
задължения/ в полза на „ИА. М.” АД с наредител – потребителя, с цел гарантиране на
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договора за паричен заем срещу възнаграждение в размер на 1 994,40 лева,
дължимо от ищеца и платимо на месечни вноски от по 110,80 лева по начина, установен в
договора за паричен заем за плащане на задълженията на кредитополучателя. Съгласно чл.
3
4, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция „ИА. М.” АД е овластен да приема вместо
гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по
договор за предоставяне на гаранция, като в случай, че платената сума е недостатъчна за
погасяване на изискуемите задължения на заемополучетеля към „ИА. М.” АД и на
задължението на потребителя към „Ф. Б.я“ ЕООД с внесената сума се погасяват с приоритет
задълженията към гаранта „Ф. Б.я“ ЕООД.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за паричен заем и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора
следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от сключването на
договора за гаранция в същия ден, в който е сключен договорът за паричен заем, от
изричното овластяване на заемодателя да приема изпълнение чрез получаване на дължимите
вноски за погасяване на задължението за заплащане на възнаграждение на гарант, както и с
изричната уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението, дължимо на гаранта,
пред това по основното задължение по заема, изрично посочено в чл. 4, ал. 3 от Договор за
предоставяне на гаранция. С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение
на гаранта за обезпечаване вземанията на „ИА. М.” АД по процесния договор за паричен
заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по
кредита. Още повече, че „ИА. М.” АД и „Ф. Б.я“ ЕООД са свързани лица, доколкото от
направената справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на
капитала на „Ф. Б.я“ ЕООД е „ИА. М.” АД.
Изложеното съответства и на актуалната практика на СЕС, обективирана в Решение
от 13.03.2025г. по дело С-337/2023г., в което е прието, че чл. 4, пар. 2 от Директива
93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за евентуално
неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят
задълженията на поръчителя и съответния длъжник в главните производства, при положение
че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни
предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на
кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат
едновременно с вноските по заема. Прието е, че разходите по договора за поръчителство,
чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за
кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и в обхвата на понятието „годишен
процент на разходите“.
Ето защо съдът намира, че възнаграждението за предоставяне на гаранция следва да
се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т.
1 ДР на ЗПК за общ разход.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Въз основа на изложеното съдът намира, че в уговорения ГПР не
са включени всички действителни разходи, а в случай че бъдат включени, същите биха
надвишили многократно нормативно установения размер. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишния процент на разходите не може да надвишава пет пъти законна лихва, която към
датата на сключване на договора за кредит е 13,79 % /10 пункта + ОЛП, който е 3,79%/,
следователно ГПР по кредита не може да надвишава 60,85 %. В настоящия случай размерът
на ГПР при включване на договорения размер за възнаграждението за поръчителство от
1 994,40 при главница по кредита от 3 000 лв. при срок на погасяване от 18 месеца и лихвен
процент от 50 % е в размер на 266.43 %. С оглед на гореизложеното при включване на
възнаграждението по договора с дружеството поръчител към параметрите по договора за
кредит то тогава ГПР е в размер на 266.43 %. Така уговореното възнаграждение има
значението на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на
ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Съгласно чл. 11, т. 10 от ЗПК договорът за кредит съдържа ГПР и общата сума
дължима от потребителя. Съгласно чл. 22 от ЗПК ако не са спазени изискванията на чл.11,
ал.1, т.7-т.12 договорът за потребителски кредит е недействителен. Съдът намира, че
невключването на възнаграждението за гаранта в ГПР, което представлява неправилно
посочване на ГПР, съставлява неспазване на изискването на чл.11, т.10 от ЗПК, поради което
4
целият договор за паричен заем следва да бъде приет за недействителен съгласно чл. 22 ЗПК.
Въз основа на така изложените мотиви изложеното съдът намира, че предявеният иск
с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 21 и чл.22 от ЗПК следва да бъде уважен.
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 26, ал. 2 ЗЗД за
прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция от 03.04.2024 г.
По делото е представен договор за предоставяне на гаранция от 03.04.2024 г.,
сключен между „Ф. Б.я“ ЕООД и М. Д. И., по силата на който гарантът се задължава да
издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на „ИА. М.” АД
с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем срещу възнаграждение.
Въз основа на изложените по-горе мотиви възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция следва да бъде включено в общите разходи по договора за
паричен заем, което обаче не е сторено. Невключването на тези разходи в ГПР води до
нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията за коректно
посочване на ГПР с включване на всички компонентни в него. Това нарушение от своя
страна води до недействителност на договора за кредит по чл. 22 ЗПК.
Съдът приема, че свободата на договарянето не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т. ч. този на добрите нрави -
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила
на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-
силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор. Така чрез поставяне на практически неизпълними
условия за обезпечаване чрез предоставяне на гаранция, длъжникът на практика бива
задължен да се ползва от опция за възмездно поръчителство - сключване на договор за
предоставяне на гаранция със свързано с кредитора лице, за възнаграждението на което се
сключва друг договор. Следва да бъде отчетено обстоятелството, че възнаграждението се
дължи само за евентуалната и абсолютно несигурна възможност някога имуществото на
гаранта да бъде обременено със задълженията на длъжника, което зависи единствено от
свързаното дружество – кредитодател, доколкото дали да насочи претенциите си спрямо
поръчителя или да търси изпълнение само от главния длъжник е негова преценка. Но дори
това хипотетично да се случи някога, това лице има право на регресни вземания спрямо
длъжника за всички платени суми, ведно със законната лихва. Такива уговорки създават
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради
което се явяват в противоречие с принципа за добросъвестност.
Предвид акцесорния характер на договора за предоставяне на гаранция при
признаване за недействителен на договора за паричен заем, то и договорът за гаранция не е
породил своите правни последици. Последиците от прогласената недействителност по
главното правоотношение по договора за паричен заем рефлектират и по отношение на
договора за предоставяне на гаранция, поради връзката на обусловеност между двете
правоотношенията, основаваща се на обезпечителния характер на гаранцията.
С оглед на изложеното съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД срещу „Ф. Б.я“ ЕООД следва да бъде уважен.
Предвид установяването наличието на посочените основания за нищожност, не е
необходимо съдът да се произнася поостаналите релевирани от ищеца основания за
прогласяване нищожността на процесните договори.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. С депозираната молба от 06.10.2025г. се претендира ответниците да бъдат осъдени да
му заплатят сторените съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, от които
252,72 лева за заплатена държавна такса и 640 лева за адвокатско възнаграждение.
Видно от приложения договор за правна защита и съдействие от 24.03.2025г. ищецът
и упълномощеният процесуален представител са уговорили дължимо адвокатско
възнаграждение в размер на 640 лева, платимо по банков път. Реалното заплащане на
5
уговореното възнаграждение се доказва от приложеното към договор преводно нареждане.
Съдът намира релевираното възражение от ответниците по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК
за неоснователно. Съгласно задължителните разяснения, дадени в Решение от 25.01.2024г.
по дело № C-438/2022г. на Съда на ЕС, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №
1/2004г. размери, като тези размери са незадължителни, а имат ориентировъчен характер.
При съобразяване броя и вида на предявените искове, материалния интерес, обема на
доказателствата, липсата на особена правна и фактическа сложност на делото,
обстоятелството, че разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно
заседание, в което процесуалният представител на ищеца не се явил, но е депозирал
предварително становище, съдът приема, че претендираното възнаграждение е достатъчно и
съответства на изискванията за разумни и пропорционални разноски, поради което не следва
да бъде редуцирано.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. Д. И., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: гр. С. бул. „С. Н.“ №№ срещу „ИА. М.“ АД, ЕИК: ... със седалище и адрес на
управление: гр. С. бул. Д. Н.“ № ет ап, установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
22 ЗПК, че сключеният между страните договор за паричен заем № ..../03.04.2024г. е
нищожен.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. Д. И., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: гр. С. бул. „С. Н.“ №№ срещу „Ф. Б.Я“ ЕООД, ЕИК: ..., със седалище и адрес
на управление: гр. С. бул. Д. Н.“ № ет ап, установителен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че
сключеният между страните договор за предоставяне на гаранция № ..../03.04.2024г. е
нищожен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ИА. М.“ АД, ЕИК: ... и „„Ф. Б.я“ ЕООД,
ЕИК: ..., да заплатят на М. Д. И., ЕГН: **********, сумата от 892,72 лева, представляваща
сторените съдебни разноски в хода на производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6