Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 16.03.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№7527 по
описа за 2020 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №62115 от 09.03.2020г.,
постановено по гр.дело №42475/2019г. по описа на СРС, Г.О., 153-ти състав, е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във вр.
чл.240, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК,
вр. чл.99 ЗЗД, че Ц.В.М. дължи н.
„А.з.С.н.В.” ЕАД по цедирано вземане по
приложение към договор за цесия от 01.02.2017г. сумата от 2453.13 лв., представляваща
непогасена част от главница по договор за заем от 30.11.2015г., ведно със
законна лихва за периода от 30.05.2018г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен иска за главница над присъдената сума от 2453.13 лв. до пълния предявен размер от 2552.04 лв., както и иска по
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за сумата от 561.19 лв., обезщетение за забава за периода 12.02.2016г. –
30.05.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №34484/2018
г. по описа на СРС, Г.О., 153-ти състав. С решението е осъден Ц.В.М. да заплати н. „А.з.С.н.В.” ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 285.45 лв., направени в исковото производство разноски, както и
сумата от 70.59 лв., направени в заповедното производство разноски. С решението е осъдена „А.з.С.н.В.”
ЕАД да
заплати на Ц.В.М. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 212.03 лв., направени в исковото производство разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - Ц.В.М., подадена чрез пълномощник адв.Д.П., с
която се обжалва решение
№62115 от 09.03.2020г., постановено по гр.дело №42475/2019г. по описа на СРС, Г.О., 153-ти състав, в частта, в която
е уважен предявения установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК,
вр. чл.99 ЗЗД.
Твърди се, че първоинстанционното решение в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в противоречие на материалния закон и събраните
по делото доказателства. Поддържа се, че сключеният договор за цесия е нищожен,
тъй като в договора за паричен заем няма предвидена възможност кредиторът да
прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице. Излага се още, че по
делото не са ангажирани доказателства за извършена по надлежния ред цесия по
отношение на вземането срещу ответника, респективно, че същият е бил надлежно
уведомен за извършената цесия преди датата на подаване в съда на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, поради което неправилен се
явява изводът на съда, че ищецът се легитимира като кредитор спрямо ответника
по отношение на претендираното вземане за главница, произтичащо от сключен
договор за паричен заем с първоначалния кредитор – „И.А.М.“
АД. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго, с
което да отхвърли предявения иск. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - „А.з.С.н.В.” ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт К.П., депозира писмен отговор,
в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени
са съображения, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е
анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е приел за установено,
че по делото е доказано наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „И.А.М.“ АД на основание сключен между тях договор за паричен заем №2438377 от 30.11.2015г., като вземането по този договор
е надлежно цедирано на ищеца по делото на основание сключен договор за цесия и
същият се легитимира като кредитор спрямо ответника за процесното вземане.
Посочено е още, че правилно СРС е приел, че доколкото ответникът не ангажира
доказателства, че е погасил задълженията си по сключения договор за паричен
заем е налице основание за
ангажиране на неговата договорна отговорност. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно
първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв.. Представя списък
по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от „А.з.С.н.В.” ЕАД срещу Ц.В.М. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно
основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99
от ЗЗД.
С оглед предмета на подадената
въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи първоинстанционното
решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД. В останалата отхвърлителна част
постановеният съдебен акт е влязъл в сила като необжалваем.
В конкретния случай не е спорно
между страните и от събраните доказателства се установява, че е бил сключен договор за паричен
заем №2438377 от 30.11.2015г., съгласно който „И.А.М.“ АД е предоставил
на Ц.В.М. кредит в размер на 3500 лв., като е уговорен общият
размер на всички задължения - 4171.44 лв., платими на 26 двуседмични погасителни вноски
по 160.44 лв. всяка. Уговорено е още, че първото дължимо месечно задължение е с падеж
17.12.2015г., а крайният срок на падеж на договора е 01.12.2016г.. От приетите по делото като
неоспорени доказателства се установява още, че е бил сключен рамков договор от 16.11.2010г. за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, съгласно който „И.А.М.“ АД прехвърля на ищеца - „А.з.С.н.В.”
ЕАД портфолио
от необслужвани от длъжниците вземания, като в подписано към договора Приложение №1 от 01.02.2017г. е включено вземане
в размер на 6201.70 лв. /главница и лихви/ по договор №2438377 от 30.11.2015г. с длъжник - Ц.В.М..
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо и при постановяването му не е
допуснато нарушение на материалния закон.
За да постанови обжалваното
съдебно решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във
вр. с чл.99 от ЗЗД, първостепенният съд е приел, че е било възникнало валидно облигационно правоотношение по сключен договор за паричен заем №2438377 от 30.11.2015г. между „И.А.М.” АД и ответника - Ц.В.М., съгласно който „И.А.М.” АД като заемодател е предал на ответника - Ц.В.М. като заемополучател кредит в размер на 3500лв., с
продължителност на договора 52 седмици, обща дължима сума в размер на 4171.44 лв.
и двуседмична погасителна
вноска в размер на 160.44 лв., със краен срок на падеж на договора - 01.12.2016г. и същият не
е обявяван от
кредитора за предсрочно
изискуем. Ответникът не е ангажирал
доказателства, че е погасил поетите от него задължения по сключения договор за паричен заем
№2438377 от
30.11.2015г.. От анализа на приетите по делото
доказателства СРС е приел, че вземането по договора е било валидно прехвърлено
от „И.А.М.” АД на ищеца - „А.з.С.н.В.” ЕАД на основание сключен между
тях Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/, неразделна част от който е Приложение №1 от 01.02.2017г., като за
извършената цесия е уведомен ответника като длъжник с уведомително писмо, изходящо
от цесионера, съгласно надлежно пълномощно, приложено към исковата молба и
приложенията към нея, които са редовно връчени на ответника. По тези
съображения е прието, че ищецът - „А.з.С.н.В.” ЕАД се легитимира като кредитор на ответника на основание чл.99 от ЗЗД. След като по делото
при доказателствена тежест за ответника не са ангажирани доказателства за
цялостно погасяване на поетото от него задължение да върне изцяло дадената като
кредит сума СРС е приел, че
предявеният иск за главница се явява основателен и доказан, като размера, до който е уважена исковата претенция,
е съобразен с приетото по делото като неоспорено от страните заключение на
съдебно-счетоводна експертиза.При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична основателност на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1
от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД, като на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
В конкретния случай от съвкупния
анализ на събраните доказателства се установява по несъмнен начин
обстоятелството за наличието
на валидна облигационна връзка между заемополучателя - Ц.В.М. и „И.А.М.” АД по договор за паричен заем №2438377 от 30.11.2015г. по
смисъла на чл.240, ал.1 ТЗ,
както и че сумата по
заема е усвоена от ответника в каквато насока са констатации на вещо
лице-счетоводител в прието по делото като неоспорено заключение на
съдебно-счетоводн.експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно изготвено. На следващо място решаващият съд приема, че в конкретната хипотеза вземането,
което „А.з.С.на В.” ЕАД предявява към ответника е придобито въз основа на сключен
рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/, неразделна част от който е Приложение №1 от 01.02.2017г., съгласно който „И.А.М.” АД в качеството н.цедент е прехвърлил н. „А.з.С.на В.” ЕАД в качеството на цесионер вземането си, произтичащи от
процесния договор за паричен
заем №2438377 от 30.11.2015г.. Противно на поддържаното във
въззивната жалба съдът приема, че договорът за цесия е валидно сключен и е
породил уговорените в него правни последици, предвид н.което „А.з.С.на В.” ЕАД се легитимира като титуляр на процесното вземане. Неоснователни са възраженията на въззивника-ответник
че извършената цесия не е валидно сключена, като изложените в този смисъл
правни аргументи в обжалваното решение са правилни и законосъобразни и
настоящият състав препраща към тях, без да излага собствени такива. На следващо
място не може да бъде споделен доводът на въззивника-ответник за липсата на надлежното му
уведомяване за извършената цесия. В договора за цесия страните са
предвидили упълномощаване на цесионера от цедента за уведомяване на длъжника за
извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът намира да посочи, че с оглед принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. С оглед установената трайна
съдебна практика въззивният съд приема, че няма пречка уведомяването на
длъжника за извършената цесия да се реализира с връчването на препис от
исковата молба – какъвто е процесният случай, поради което ирелевантно е дали
предходното уведомяване е достигнало до знанието му /в този смисъл е решение
№123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г., II Т.О., Т.К./. Ответникът с
получаване на препис от исковата молба е получил и приложено съобщение за цесия, поради което на основание чл.99, ал.3 ЗЗД следва да се счита за осъществено уведомлението
за извършената цесия по аргумент на чл.99, ал.4 ЗЗД. По тези аргументи съдът приема, че по делото са ангажирани доказателства за надлежното уведомяване на
длъжника за цесията на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, поради което
следва да се приеме, че сключеният договор за
цесия има
действие спрямо цедирания длъжник, респективно осъщественото прехвърляне на вземането е породило
действие и за длъжника н.основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Следователно ищецът се легитимира като титуляр досежно претендираното вземане и притежава качеството кредитор по отношение на
ответника. При това положение се налага
извода, че по
делото е установено по несъмнен начин, че ищецът-въззиваем - „А.з.С.на В.” ЕАД е придобил валидно изискуемо вземане от „И.А.М.” АД, дължимо
от ответника-въззивник - Ц.В.М. по сключен между последните договор за паричен заем
№2438377 от
30.11.2015г., по който ответникът
дължи изпълнение на поетите от него задължения за връщане на
сумата, получена по договора за кредит чрез плащане на
уговорените падежни дати уговорения размер на фиксираните вноски. С оглед
факта, че по делото не се твърди и не се установява от страна на
ответника да е погасил изцяло дължимите от него вноски, поради което и
предвид настъпилата изискуемост на задължението му предявеният иск с
правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД се явява доказан по основание.
Относно размера, до който е уважен правилно СРС е кредитирал приетото по делото като неоспорено заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, в което
експертът е изчислил дължимите
и неизплатени суми за главница.
Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед
спорния предмет в настоящото въззивно производство, че жалбоподателят е длъжник
на процесното вземане, поради което предявеният иск е основателен и доказан до
размера, до който е уважен. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен
извод е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в частта, в която е
уважен предявения иск, в т.ч. и в частта на присъдените на страните разноски,
дължими с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК
следва да бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемата страна на основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК следва да се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 100.00 лв., който размер
е съобразен с фактическата и правна сложност на спора, така и с извършените от
процесуалния представител на въззиваемата страна процесуални действия - подаден
писмен отговор, без явяване в съдебно заседание, и при съобразяване с нормата
на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.) и чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане н.правната
помощ.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №62115
от 09.03.2020г., постановено по гр.дело №42475/2019г. по описа на СРС, Г.О., 153-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Ц.В.М., ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати н. „А.з.С.на В.” ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда *********; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./