№ 21321
гр. София, 21.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И. ТОШЕВА
при участието на секретаря И.НА ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И. ТОШЕВА Гражданско
дело № 20251110107973 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на „**********“ АД срещу В. Х. М., с
която е предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 749.84 лв. – цена на
предоставени В и К услуги за имот, находящ се в гр************, с кл. № **********, за
периода от 02.09.2015 г. до 28.06.2021 г., ведно със законната лихва за периода от 11.06.2024
г. до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 35297/2024 г. по описа на СРС, 85 състав.
Претендират се разноските по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение за доставка на В и К услуги за
процесния имот с ответника в качеството му на собственик, към което са приложими
Общите условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите на В и К оператор
„**********“ АД, одобрени от КЕВР. Поддържа, че е доставил за исковия период на
ответника В и К услуги – доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни
води. Сочи, че тяхната цена е начислена според заявения брой потребители /в случая –
двама/, защото ответникът не е изпълнил задължението си по чл. 11, ал. 5 от Наредба №
4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи и чл. 23, ал. 5 от общите условия да
осигури задължителната последваща метрологична проверка на инвидивуалните водомери,
монтирани в процесния имот, като едва след края на исковия период е монтирал в него 4 бр.
нови средства за търговско измерване. Излага, че ответникът не е платил цената на
доставените от ищеца услуги.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявения иск. Не оспорва, че е бил собственик на имота през исковия период, но
твърди, че на 29.06.2021 г. е извършен въвод във владение на трето лице – купувачът по
публична продан ***********. Оспорва реалната доставка на услугите и тяхната цена.
Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
1
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно
убеждение и обсъди доводите на страните и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК иск за установяване
дължимост на сума, за която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 35297/2024 г. по описа на СРС, 85 състав. Искът е допустим като
предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, при наличие на предпоставките по чл. 415, ал. 1, т. 2
ГПК и в предметните и субективни предели на заявлението и издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Предвид изложените от ищеца твърдения искът е с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 198о, ал. 1 ЗВ. За неговата основателност в доказателствена тежест на ищеца е да
установи следните факти: наличие през исковия период на договорно правоотношение с
предмет продажба/доставка на В и К услуги между ищцовото дружество в качеството му на
продавач/доставчик и ответника в качеството му на потребител; че ищецът реално е
доставил В и К услуги на ответника в количество, съответстващо на претендираната сума и
отчетено съгласно нормативните изисквания.
По въпроса дали през исковия период е съществувало договорно правоотношение
между страните съдът намира следното:
По правило източник на облигационно договорно правоотношение е договорът, като
този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата/доставката
на В и К услуги. Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на изричен писмен договор. Съгласно § 1, т. 2, б. „а“ и б. „б“ от Допълнителната
разпоредба на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги
/ЗРВКУ/ „потребители“ по смисъла на закона са: юридически или физически лица –
собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги;
юридически или физически лица – собственици или ползватели на имоти в етажната
собственост. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните
системи „потребители на услугите В и К“ са: собствениците и лицата, на които е учредено
вещно право на строеж или право на ползване, включително чрез концесия, на
водоснабдявани имоти и/или имоти, от които се отвеждат отпадъчни и/или дъждовни води;
собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване
на жилища и нежилищни имоти в сгради – етажна собственост; собствениците и лицата, на
които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на водоснабдяваните
обекти, разположени на територията на един поземлен имот и присъединени към едно
водопроводно отклонение. Следователно потребител на В и К услуги по смисъла на
посочената нормативна уредба е собственикът или лицето с учредено вещно право на
ползване или на строеж за съответния имот, т.е. законът приравнява придобИ.нето на право
на собственост, вещно право на ползване или право на строеж за имота със сключването на
договор с В и К доставчика.
В случая макар с проекта за доклад, обективиран в Определение № 36660/02.09.2025 г.
и приет за окончателен без възражения на страните, да е обявено за безспорно, че ищецът е
бил собственик на процесния имот през исковия период, от представената от самия ищец
Справка № 1476295/10.11.2023 г. чрез отдалечен достъп по данни за физическо/юридическо
лице за вписвания, отбелязвания и заличавания в Служба по вписванията – София е видно,
че по партидата на ответника е вписано на 16.10.2020 г. прехвърляне на процесния имот чрез
публичен търг/постановление за възлагане с купувач ***********, за което лице ответникът
поддържа твърдение, че на 29.06.2021 г. е въведено във владение на имота. Съдът намира, че
тези данни не могат да бъдат игнорирани, поради което приема, че най-късно на 16.10.2020
г. ответникът е загубил собствеността върху процесния имот. Ето защо съдът намира за
2
доказано по делото, че ответникът е бил собственик на имота само за част от исковия период
– от 02.09.2015 г. до 15.10.2020 г.
При липса на твърдения на ответника и на събрани доказателства през периода, в
който той е бил собственик на имота, друго лице да е станало потребител на В и К услугите
чрез сключване на писмен договор с ищеца или подаване на заявление за открИ.не на
партида на свое име, а от друга страна, при липса на твърдения на ищеца и на събрани
доказателства в периода след загубването на собствеността от М. до края на исковия период
той да е сключил нарочен договор със „**********“ АД за доставка на В и К услуги за
процесния имот, съдът приема, че той се явява потребител на В и К услуги само за периода
от 02.09.2015 г. до 15.10.2020 г. За останалата част от процесния период не е доказано
наличието на договорно правоотношение между страните.
Договорът съобразно чл. 11, ал. 7 ЗРВКУ се регулира от общи условия, които са
одобрени от КЕВР и са публикувани най-малко в един централен и един местен ежедневник,
като те влизат в сила в 1-месечен срок от публикуването им. Според чл. 11, ал. 8 ЗРВКУ в
срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответния В и К оператор заявление, в което да
предложат различни условия, като предложените от потребителите и приети от В и К
операторите различни условия се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В
случая по заповедното дело, приложено по настоящото дело за послужване, са представени
Общи условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите от „**********“ АД,
одобрени с Решение № ОУ-2/13.07.2016 г. на КЕВР. Тяхното публикуване в един централен
и един местен ежедневник е служебно известен факт, поради което те са влезли в сила.
Ответникът не твърди и не доказва да е предложил на ищцовото дружество различни
условия, респ. такИ. да са били приети и отразени в допълнителни писмени споразумения,
сключени между тях. Ето защо съдът приема, че горепосочените общи условия намират
приложение към договорното правоотношение между страните.
От приетото без оспорвания от страните заключение на съдебно-техническата
експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява,
че през исковия период имот с кл. № ********** е бил водоснабден, защото се намира в
жилищна сграда в експлоатация с изградени системи за водоснабдяване и канализация и
няма данни за отказ от В и К услуги или за прекратяване на доставката на В и К услуги.
Изяснява се, че през периода в имота е имало реално потребление на В и К услуги. Тяхното
количество е изчислявано служебно въз основа на предишен реален отчет поради наличните
при ищеца данни за изтекла метрологична проверка на монтираните в имота 4 бр. водомери,
както и поради неосигуряване на достъп за отчет от проверител. Ответникът не оспорва
наличието на основанията по чл. 39, ал. 2, т. 2 и ал. 8 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за
условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи за служебно начисляване на количеството доставени В и К
услуги по данни, равни на средния месечен разход от последните два редовни отчета, респ.
служебно въз основа на средния месечен разход от редовно отчетените съответни периоди
на предходната година. При това положение следва да се приеме, че по делото е доказана
реалната доставка на В и К услуги в посоченото от вещото лице количество – 479.643 куб. м.
Изяснява се от заключението на съдебно-техническата експертиза, че цената на
доставените през исковия период В и К услуги възлиза на 1 121.62 лв. Тя е определена от
вещото лице в съответствие с утвърдените от КЕВР цени.
В случая обаче ответникът е материалноправно легитимиран да отговаря за цената на
доставените В и К услуги за по-кратък период – от 02.09.2015 г. до 15.10.2020 г. Ето защо
размерът на задължението за този период следва да бъде определен съгласно чл. 162 ГПК по
преценка на съда, но при отчитане на посочената от вещото лице цена за по-дългия период.
В случая съдът приема, че за периода от 02.09.2015 г. до 15.10.2020 г. задължението възлиза
3
на сумата от 960.67 лв., която надвишава претендираната сума с исковата молба.
Ответникът не твърди и не доказва плащане на задължението.
По възражението на ответника за изтекла погасителна давност съдът намира следното:
Съгласно ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС и на основание
чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията на ищеца за доставени В и К услуги се погасяват с изтичане на
тригодишна давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения, каквото е процесното вземане
за главница, давността тече от деня на падежа. Така е, защото съгласно чл. 33, ал. 1 от
общите условия В и К операторът издава ежемесечни фактури при наличие на консумация
и/или служебно начисляване на количества, а според чл. 33, ал. 2 от общите условия
потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за използваните от тях В и К услуги
в 30-дневен срок след датата на фактуриране. Следователно за всяко месечно задължение
давностният срок тече от момента, в който изтича срокът за неговото заплащане.
От друга страна, съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за
преодоляване на последиците, за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното
положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или
придобИ.т права от частноправните субекти. Съгласно § 13 от Преходните и заключителните
разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44/2020 г.,
в сила от 14.05.2020 г./ сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да
текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“, като
обнародването му е извършено на 13.05.2020 г. Следователно за времето от 13.03.2020 г. до
20.05.2020 г. включително погасителната давност е била спряна по силата на закона и този
факт трябва да се отчете от съда при определяне на крайния момент, когато давността
изтича. По тази причина към 3-годишния давностен срок следва да се прибави и периодът на
спиране на давностния срок, чиято продължителност е 69 дни /от 13.03.2020 г. до 20.05.2020
г./.
В случая заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 11.06.2024 г., поради което и при
отчитане спирането на давността по време на извънредното положение погасени по давност
са месечните вземания, чиято изискуемост е настъпила преди 03.04.2021 г. Данни за датите
на издаване на фактурите се съдържат в таблицата към задача № 4 от заключението на
съдебно-техническата експертиза. Видно е, че за последния месец от периода, за който
ответникът е материалноправно легитимиран да отговаря, е издадена Фактура №
*********/19.10.2020 г. Задълженията по нея са станали изискуеми, считано от 20.11.2020 г.,
респ. от този момент е започнал да тече давностният срок за тях и към момента на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК е изтекъл, респ. изтекла е давността и за задълженията за
всички предходни месеци. Ето защо съдът приема, че възражението на ответника за изтекла
погасителна давност за установеното по делото негово задължение е изцяло основателно.
По изложените съображения предявеният иск е изцяло неоснователен – задължението
на ответника за периода от 02.05.2015 г. до 15.10.2020 г. е погасено по давност, а за
останалата част от исковия период не е възникнало поради изгубване на собствеността върху
имота, а оттам – и на качеството на страна по договорното правоотношение с ищеца.
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се дължат
сторените от него разноски. В случая той претендира и доказва извършването на разноски за
адвокатско възнаграждение за исковото производство в размер на 600 лв.
4
По възражението на ищеца за прекомерност на заплатения от ответника адвокатски
хонорар съдът съобрази Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C-438/22, от което следва,
че съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. След постановяването му съдебната практика приема, че
посочените в наредбата размери могат да служат единствено като ориентир, но без да са
обвързващи за съда, и те подлежат на преценка от съда при определяне цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото. Ето защо е извършено изменение на Наредба № 1/09.07.2004 г. /понастоящем –
Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа/ и понастоящем тя не
определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, а посочените в нея размери
служат единствено като ориентир. В случая извод за осъществената правна помощ и за
размера на съответстващото й възнаграждение съдът прави въз основа на данните по делото.
Предмет на исковото производство е един иск с ниска цена, по който има обилна съдебна
практика, поради което делото не се отличава с никаква правна сложност. То е лишено и от
фактическа сложност – проведено е едно открито заседание и са приети малко по обем
писмени доказателства и заключение на съдебно-техническа експертиза. Извършените по
делото действия от адвоката на ответника не надхвърлят обичайното при този вид дела –
изготвяне на отговор на искова молба, в който са релевирани обичайните за случая
възражения, и явяване в откритото заседание. Предвид изложеното съдът приема, че на
липсата на фактическа и правна сложност на делото и на минималните положени от
адвоката на ответника усилия съответства адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
Ето защо в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 400 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК от
„**********” АД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр.
***************“, срещу В. Х. М., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
**************** – партер, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 198о, ал. 1
ЗВ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 749.84 лв. – цена
на предоставени В и К услуги за имот, находящ се в гр************, с кл. № **********, за
периода от 02.09.2015 г. до 28.06.2021 г., ведно със законната лихва за периода от 11.06.2024
г. до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 35297/2024 г. по описа на СРС, 85 състав.
ОСЪЖДА „**********” АД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление:
гр. ***************“, да заплати на В. Х. М., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
**************** – партер, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 400 лв. – разноски за
исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5