Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 03.07.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на пети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13527 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.07.2018
г., постановено по гр.дело № 16209/2018 год. по описа на СРС, І ГО,
35 с-в, е признато за установено по
отношение на А.А.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на „Е.Б.Е.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** по предявения иск с правно
основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124,
ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 901, 46 лв., представляваща
неплатена стойност на предоставени мрежови услуги „ достъп до разпределителната
мрежа“ за периода от 01.09.2015 г. до 29.02.2016 г., ведно със законната лихва
от 13.04.2016 г. до изплащане на вземането, както и по предявения иск с правно
основание чл. 415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.86 ЗЗД,
сумата от 26,97 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за
периода от 13.10.2015 г. до 12.04.2016 г., за които е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.дело № 20392/ 2016 г. на СРС, 85 с-в. С решението на съда е
осъдена А.А.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Е.Б.Е.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1125 лв., представляваща
направените по настоящето дело разноски, както и сумата от 325 лв., представляваща направените по ч.гр.дело
№ 20392/2016 г. на СРС, 85 с-в разноски.
Срещу
постановеното от СРС, 35 с-в решение е подадена в законоустановения срок по
чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба
от ответницата А.А.Г., с която се обжалва решението на съда. Въззивникът-
ответник, моли съда обжалваното решение
да бъде отменено, като неправилно и вместо него да бъде постановено друго, с
което да бъдат отхвърлени предявените искове.
Въззиваемата страна – ищец „Е.Б.Е.“ ЕАД, ***,
чрез процесуалния си представител юрк.К.А.
оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, като неоснователна а първоинстанционното решение -потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,
поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая атакуваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като
на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Е.Б.Е.“ ЕАД, *** срещу ответницата А.А.Г., обективно съединени
искове. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението
си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ответницата не са изложени каквито и да е конкретни доводи
и твърдения по спора. Жалбоподателката се е задоволила единствено да посочи
общо, че решението на СРС е неправилно, както и че моли съда да отмени същото в
цялост и да отхвърли предявените искове, без обаче да излага каквито и да било
конкретни оплаквания, относно неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение.
За разлика
от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия
ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се
изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но
въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и
чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да
съдържа "указание в какво се състои порочността на решението",
липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба
нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни
материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да
допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено,
до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените
в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и
доказателства. /в този смисъл постановеното
по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г.,
Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд
следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения обжалваното решение
на СРС, Г.О., 35 с-в следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на
въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата
инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ищец,
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна – ищец,
съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в
сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./
Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед
висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което
следва да се присъди, когато юридическо
лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37
от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25,
ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ответник в
полза на въззиваемата страна- ищец юрисконсултско
възнаграждение следва да се определи от
съда в размер на 100 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 09.07.2018 г.,
постановено по гр.дело № 16209/2018
год. по описа на СРС, І ГО,
35 с-в.
ОСЪЖДА А.А.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „Е.Б.Е.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.1
във вр. с ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 100 лв. / сто лева/, представляваща разноски за въззивното
производство/юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.