Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 3321 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 7840 от 10.01.2020г. по гр.д. № 28508/2019г. Софийски районен
съд, 40 състав отхвърлил предявените от Р.С.Х., ЕГН **********, срещу „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 439
вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на следните вземания: 4 249.17
лв. – главница за ползвана топлинна енергия за периода от м. 06.2012г. до м. 04.2014г.,
и мораторна лихва в размер на 579.30 лв. за периода от 31.07.2014г. до
18.11.2014г., за които вземания е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №
68542/2014г. по описа на СРС, 72 състав, въз основа на който е образувано
изпълнително дело № 4164/2015г. по описа на ЧСИ С.Я., с район на действие СГС,
поради изтекла погасителна давност. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищецът
е осъден да заплати на ответника разноски по делото в размер на 100 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Р.С.Х., който го обжалва
изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон. Неправилно съдът приел, че давността по присъдено със заповед за
изпълнение вземане е 5-годишна. Заповедта за изпълнение нямала характеристиките
на съдебно решение, тя единствено влизала в сила и подлежала на изпълнение, но
нямала сила на пресъдено нещо. Поради това разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД
била неприложима, а вземанията се погасявали с 3-годишна давност. Неправилно
СРС тълкувал, че чрез специалните норми на чл. 423 и чл. 439 ГПК законодателят
е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила
съдебно решение. Налице била едностранна и непротиворечива практика на ВКС,
според която срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпадал с
давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, а
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 не намирала приложение. Производството по
издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.)
било аналогично на заповедното производство в действащия ГПК – това били
безспорни производства, в които съдът не проверявал претенцията на кредитора. В
случая заповедта за изпълнение била влязла в сила на 27.03.2015г., като възражение
по чл. 414 ГПК не било подадено. В молбата за образуване на изпълнителното дело
нямало посочени изпълнителни способи, така че неправилно СРС посочил, че тази
молба прекъсва давността. Дори
въззивният съд да приеме, че вземанията по заповедта се погасяват с общата
5-годишна давност, то същата изтичала на 27.03.2020г., който факт следвало да
бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Поради това моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, както и присъждане
на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр.
ал. 1, т. 3 ЗА.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК. С молба от 23.02.2021г. оспорва въззивната жалба и моли съда да
потвърди решението като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни
искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника поради
погасяване по давност сумата 4 249.17 лв. – главница за ползвана топлинна
енергия за периода м. 06.2012г. - м. 04.2014г., и 579.30 лв. - мораторна лихва
за периода 31.07.2012г. - 18.11.2014г., за които вземания е издаден
изпълнителен лист по гр.д. № 68542/2014г. на СРС, 72 състав.
Ищецът твърди, че въз основа на
влязла в сила на 27.03.2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по
410 ГПК по гр.д. № 68542/2014г. на СРС, 72 състав, бил издаден
изпълнителен лист от 12.09.2015г. за исковите суми. Въз основа на изпълнителния
лист, по молба на кредитора от 10.12.2015г. било образувано изп. дело №
20158440404164 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ. Твърди, че в молбата
за образуване взискателят не направил искания за изпълнителни действия, а към
подаване на исковата молба в съда на 21.05.2019г. по изпълнителното дело не
били извършвани никакви изпълнителни действия и давността не била спирана или
прекъсвана. От влизане в сила на заповедта на 27.03.2015г. била изтекла
приложимата тригодишна давност.
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се твърди
недължимост на основание настъпил след влизане в сила на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК факт – изтекла след този момент погасителна давност, и
съобразявайки практиката на ВКС (определение № 956/22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС,
І ТО, решение № 6/21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, І ТО и др.), съдът
приема, че исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната
практика е възприето разбирането, че когато срещу заповедта за изпълнение не е
подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и възможността за
оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните
хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство
може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, като се позовава на настъпили след издаване на
заповедта за изпълнение факти.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, че давността била прекъсната с
подаване на молбата за образуване на изпълнителното производство, както и била
прекъсвана със заявените към съдебния изпълнител искания за извършване на
принудителни действия за събиране на вземането. Едва след извършването им от
съдебния изпълнител започвал да тече 2-годишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Освен това новият давностен срок започвал да тече от изтичане на
2-годишния срок, а не от последното изпълнително действие. Искал е от съда да
отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъде
преценена правилността му по наведените в жалбата доводи.
От фактическа страна: По делото не е било спорно и се установява, че по гр.д.
№ 68542/2014г. на СРС, 72 състав в полза на ответника е била издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Р.С.Х. да заплати
на кредитора „Т.С.“ ЕАД сумата 4 249.17 лв. – главница за ползвана
топлинна енергия за периода от м. 06.2012г. до м. 04.2014г., и мораторна лихва
в размер на 579.30 лв. за периода от 31.07.2012г. до 18.11.2014г. Не се спори и
че длъжникът не е подал възражение срещу срещу заповедта и същата е влязла в
сила на 27.03.2015г., видно и от отбелязването върху представения препис. Въз
основа заповедта на 12.09.2015г. е издаден изпълнителен лист за посочените
суми.
Въз основа на изпълнителния лист, по молба на кредитора
от 10.12.2015г. е образувано изп. дело № 20158440404164 по описа на ЧСИ С.Я.,
рег. № 844 на КЧСИ. С молбата
взискателят е възложил на ЧСИ на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнението.
След извършени от съдебния изпълнител справки, до длъжника е изпратена
покана за доброволно изпълнение, като на 09.03.2016г. е залепено уведомление по
чл. 47, ал. 1 ГПК. Други действия не са извършвани от съдебния изпълнител, нито
взискателят е посочвал изпълнителни способи. С постановление от 16.10.2019г.
ЧСИ прекратил производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като в
приложения препис от изпълнителното дело няма данни за съобщаване на това
постановление на страните.
От правна страна: Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с
признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или
възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с
предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се
прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години. Според т. 10 на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл.
116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването
на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Правилата относно спиране
и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са
неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния
процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да
иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не
действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването
на изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона,
а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни
факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала
да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В случая с подаване на 10.12.2015г. на молбата за образуване на
изпълнителното дело, в която взискателят е възложил на ЧСИ по реда на чл. 19,
ал. 1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнението, давността е прекъсната (така изрично
т. 10 от цитираното Тълкувателно решение № 3/10.07.2017г. по тълк.д. № 3/2015г.
на ОСГТК на ВКС – редовната молба за образуване на изпълнително дело, в която
са посочени изпълнителни способи или е извършено възлагане по реда на чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ, прекъсват давността). В продължение на повече от две години след
10.12.2015г. по делото не са извършвани никакви същински изпълнителни действия,
а от взискателя не са сочени изпълнителни способи, поради което с изтичане на
срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 10.12.2017г. изпълнителното производство е
прекратено по силата на закона, без за това да е необходим нарочен акт на
съдебния изпълнител, а новият давностен срок е започнал да тече от 10.12.2015г.
Настоящият въззивен състав намира, че по отношение на вземане, за което е
налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Същата предвижда, че ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е в
случая, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма,
която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено
със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не
възрази в рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта се
стабилизира (“влиза в сила“ по терминологията на закона), като се получава
ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за
оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта
факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК - новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства. Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга
форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили
преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност
да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд да приеме възражението му
по реда на чл. 423 ГПК. Противно на поддържаното в жалбата, този
режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен
лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност
за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със
специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК, с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Аргумент в полза на
това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството
по търговски спорове възражение за прихващане да се прави до приключване на
съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или
неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за
изпълнение. Поради това неотносими за спора са цитираните в жалбата решения на
ВКС, които касаят давностния срок за вземания, за които е издаден изпълнителен
лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.).
Съобразно т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. №
2/2013г. на ОСГТК на ВКС, новият давностен срок е започнал да тече от датата на
подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело – 10.12.2015г. Към
датата на даване ход на устните състезания в първата инстанция – 05.12.2019г.,
давностният срок не е бил изтекъл, както правилно е приел и районният съд.
Предявеният от длъжника отрицателен установителен иск обаче не прекъсва
давността, нито давността спира да тече по време на процеса по предявен
отрицателен установителен иск. В трайната си практика по приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД ВКС приема, че погасителната
давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното
вземане (решение № 235 от 21.09.2012г. по гр.д. № 1762/2011г., III
ГО, решение № 57/27.06.2018г. по гр.д. № 591/2017г., ІІ ГО, решение № 99/23.10.2018г. по гр.д. № 4991/2017г., ІІ ГО, решение № 705/29.10.2010г. по гр.д. № 1744/2009г. І
ГО, решение № 99/10.05.2013г. по гр.д. № 681/2012г., І ГО и др.).
Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото
в чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД действие. Противното би
означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна
на длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза
погасителна давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Поради това
започналата да тече от 10.12.2015г. 5-годишна давност е продължила да тече по
време на настоящото производство, и предвид липсата на твърдения от въззиваемия
за предприети изпълнителни действия въз основа на изпълнителния лист след
прекратяване по силата на закона на изпълнителното производство по изп. дело №
20158440404164 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ, е изтекла на
10.12.2020г. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК този факт от значение за спорното
право следва да бъде взет предвид от въззивния съд.
По изложените съображения предявените отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 439 ГПК са основателни. Атакуваното решение следва да бъде
отменено и вместо това постановено друго, с което исковете се уважат.
С оглед изхода на спора, решението следва да бъде отменено и в частта за
разноските. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца своевременно претендираните разноски за държавна такса в
размер на 219.97 лв. На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА ответникът
следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ищеца адвокатско
възнаграждение за първата инстанция в размер на 567.99 лв., определено от съда
по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
По разноските за въззивната
инстанция: При този изход и изричната претенция, право на разноски има
въззивникът. Основателно направените такива са в размер на 109.98 лв. – за
държавна такса по жалбата. На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА
въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на въззивника
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 567.99 лв.,
определено от съда по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 7840 от 10.01.2020г., постановено по гр.д. № 28508/2019г.
на Софийски районен съд, 40 състав, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК, че Р.С.Х., ЕГН **********, не дължи
на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, сумата 4 249.17
лв. (четири хиляди двеста четиридесет и девет лева и 17 стотинки) – главница
за потребена топлинна енергия за периода м. 06.2012г. - м. 04.2014г., и сумата 579.30 лв. (петстотин седемдесет и девет лева и 30 стотинки) – лихви за
забава за периода 31.07.2012г. - 18.11.2014г., за които суми е издаден изпълнителен
лист от 12.09.2015г. по гр.д. № 68542/2014г. по описа на СРС, 72 състав, поради
погасяване на вземанията по давност.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Р.С.Х., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 219.97 лв.
(двеста и деветнадесет лева и 97 стотинки), представляваща разноски за
първоинстанционното производство, и сумата 109.98
лв. (сто и девет лева и 98 стотинки),
представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат С. ЛЮБОМИРОВ Г.
от САК, служебен адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА
сумата 567.99 лв. (петстотин
шестдесет и седем лева и 99 стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение
за първоинстанционното производство, и сумата 567.99 лв. (петстотин шестдесет и седем лева и 99 стотинки),
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.