№ 6630
гр. София, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110161863 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК.
Ищцата А. К. В. твърди, че ответникът „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД
претендира от него заплащането на суми в различни размери, като с отделни съобщения от
различни дати, изпратени на личния номер на ищцата, ответникът претендирал веднъж
сумата в размер на 8214,98 лева, след това сумата 8326,55 лева, сумата от 8327,72 лева.
Поддържа, че на 19.06.2018 г. ответникът издал към нея две уведомителни писма за
прехвърляне на вземане – веднъж, че „Юробанк България“ АД е прехъвърлила на „С.Г.Груп“
ООД вземанията си към ищцата, произтичащи от Договор за кредит от 18.12.2007 г. в размер
на 10542,49 лева, както и че след това „С.Г.Груп“ ООД е прехвърлило тези вземания на
ответника „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД чрез договор за цесия от 23.04.2018 г.
С второто уведомително писмо ищцата била уведомена, че дължи сума в размер на 9877,08
лева към 19.06.2018 г. При справка относно кредитна задлъжнялост в Централния кредитен
регистър на БНБ, извършена на 16.06.2023 г., ищцата установила, че ответното дружество
подавало данни за придобиване на вземания по кредити в размер на 9789 лева, който размер
не съвпадал с посочения в уведомителното писмо. Поддържа, че не дължи суми на
ответника. Твърди, че не била сключвала с „Юробанк България“ ЕАД никакъв договор на
18.12.2007 г. за сумата от 10542,49 лева, нито е получавала такава сума от банката. Признава,
че през 2007 г. е сключила договор за кредит с „Алфа Банк – клон София“ за сумата от 10000
лева със срок на погасяване до 2011 г. поддържа, че спряла да плаща през декември 2009 г.
поради финансови затруднения. Вземането по договора за кредит не било установено по
съдебен ред, като кредиторът не бил предприел никакви действия за прекъсване на
давността, поради което с изтичане на петгодишен срок, считано от декември 2009 г.
1
вземанията по договора били погасени по давност. Ето защо ищцата моли съда да постанови
решение, с което да приеме за установено, че ответникът не притежава вземане спрямо
ищцата за сумата в размер на 8327,72 лева, заявено по договор за цесия от 23.04.2018 г.
поради несъществуването на вземане по договор за кредит от 18.12.2007 г. с кредитодател
„Юробанк България“ АД и кредитополучател ищцата А. В.. При условията на евентуалност
иск съдът да признае за установено, че ищцата не дължи на ответника горепосочената сума,
тъй като за същата е изтекла предвидения в закона срок на погасителната давност.
Претендира разноски.
Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД изразява становище за
неоснователност на исковете. Твърди, че на 18.12.2007 г. между ищцата като
кредитополучател и „Алфа Банк“ АД в качеството му на кредитор бил сключен договор за
потребителски кредит-ваканция № ** г., въз основа на който на ищцата била предоставена
сумата в размер на 10000 лева. На 02.02.2010 г. кредитополучателят А. Вълкова и Петър Т.
Атанасов, в качеството на поръчител, сключват с кредитора „Алфа Банк“ АД Анекс № 1 към
договора за кредит, с който се предоговаря срокът на договора, като се уговаря, че ищцата
следва да заплати дължимите суми по договора до 02.02.2020 г. - на 108 равни месечни
вноски. Твърди, че „Алфа Банк“ АД се е вляла в „Юробанк България“ АД, което
обстоятелство било вписано в Търговския регистър. По силата на договор за прехвърляне на
вземания от 21.12.2017 г., сключен между цедента „Юробанк България“ АД и цесионера
„С.Г.Груп“ ООД на цесионера е прехвърлено вземането на банката по договор за
потребителски кредит-ваканция № ** от 18.12.2007 г., ведно с всички привилегии,
обезпечение и лихви. На 23.04.2018 г. с договор за продажба на вземания цедентът „С. Г.
Груп“ ООД прехвърлил на цесионера „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД изцяло
вземането си по посочения договор. Поддържа, че ищцата е осъществявала плащания както
към първоначалния си кредитор и след датата на преструктуриране на кредита, така и към
ответното дружество с последователни ежемесечни плащания в периода 21.05.2018 г. -
24.06.2023 г. Твърди, че с извършените плащания ищцата била признала наличието на
задължение, което на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД прекъсвало погасителната давност за
вземанията. Ето защо ответникът моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа страна и правна
страна следното:
По предмета на спора
Българското право познава три вида искове – осъдителни (чл. 124, ал. 1, пр. 1 ГПК),
установителни (чл. 124, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК) и конститутивни (чл. 124, ал. 3 ГПК).
Установителните искове могат да имат за предмет съществуването (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК)
или несъществуването (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК) на едно правно отношение или на едно
право.
Отрицателните установителни искове за вземания имат за предмет несъществуването
2
на субективно притезателно право. По своето естество такива искове са отрицателни
установителни искове за признаване за установено, че не съществуват вземания за сумата
(вземания в размер на тази сума). Без всяко значение по тези искове е, че ищецът е посочил
като „основание“ на исковете например това, че не е в облигационна връзка с ответника,
или, че е в облигационна връзка с ответника, но в исковия период ответникът не е доставил
топлинна енергия в твърдените извънсъдебно от ответника размери. Такива твърдения на
ищеца не представляват „основание на иска“, защото при отрицателните установителни
искове, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е индивидуализиращ
белег (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК не важи при отрицателните установителни искове). Извод за
това следва от обстоятелството, че силата на пресъдено нещо при отрицателните
установителни искове също има по-широки обективни предели от силата на пресъдено
нещо, формирана при произнасяне по положителни установителни искове и при другите
искови претенции. Когато е уважен отрицателен установителен иск, правото, което е било
негов предмет, се отрича, без оглед на някакво конкретно определено правопораждащо
основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания негови
основания. Тази особеност на силата на пресъдено нещо при тези искове се дължи на
ирелевантността на основанието като индивидуализиращ белег при отрицателните
установителни искове. Вследствие на това, докато отхвърлените осъдителни, конститутивни
и положителни установителни искове могат да бъдат предявени със същия петитум, но въз
основа на ново основание, без да има значение кога то е възникнало, то ответникът по
уважен отрицателен установителен иск може да предяви нов иск за правото, което е било
съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на устните
състезания по делото, по което е било постановено влязлото в сила съдебно решение. Вж. в
този смисъл Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 1959, с. 148-148,
и с. 176-177. Ето защо при предявен отрицателен установителен иск за вземане съдът е
длъжен да установи съществува ли или не съществува вземане за процесната сума (и то към
датата на устните състезания – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК), без да се ограничава само до
обсъждане на наведените от ищеца по тези искове „основания“ на тяхното несъществуване,
когато има интерес от такова установяване.
С исковата молба обаче ищцата излага твърдения както че между нея и ответника
няма облигационно отношение и по тази причина не дължи нищо на ответника – класически
пример за отрицателен установителен иск, така и твърдения, че дори и в нейна тежест
някога да е възникнало подобно задължение, то впоследствие е погасено по давност. Заявил
е и петитум „не дължа“, пришит към тези твърдения за погасяване по давност на
вземанията. Може ли обаче да се приеме, че след погасяването по давност на едно вземане,
то престава изобщо да съществува като субективно право и е основание за предявяване и
разглеждане на отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането? В теорията
има различни и многобройни схващания за същността на субективното притезателно право,
за претенцията, за притезанието, за правото на иск – в процесуален и в материален смисъл
(вж. за тях Русчев, Ив. Притезателното субективно право, претенцията, притезанието и
правото на иск. – В: Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев. С., 2009, с. 275-292).
3
Спорни са и последиците от изтичането на погасителната давност – дали тя превръща
вземането в естествено, дали се погасява само притезанието/претенцията, или се погасява
правото на иск, или нещо различно (вж. напр. цитираните автори у Калайджиев, А.
Облигационно право. Обща част. 4 изд. С., 2007, с. 43-46). Становищата в съдебната
практика – относно предмета и допустимостта на иск за „недължимост“ на суми поради
изтекла погасителна давност – също не са единни.
За да очертае предмета на спора, настоящият съдебен състав съобрази следното:
Предявеният иск за „недължимост“ на суми поради изтекла погасителна давност няма
за предмет липсата или последващото отпадане на правото на принудително изпълнение на
вземането за сумите, предмет на спора. Липсата на право на принудително изпълнение,
респ. липса на изпълняемо право, е предмет на исковете по чл. 439 ГПК, респ. на исковете
по чл. 254-255 ГПК (отм.). Предпоставка за тези искове е наличието на издаден
изпълнителен лист на основание несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), или на
лист, издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, или такъв,
издаден на основание влязло в сила осъдително съдебно решение. С тези нарочно уредени в
закона искове се парира изпълнителната сила на несъдебното или съдебното изпълнително
основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес
(неслучайно, преди изричното им уреждане в ГПК (отм.) като установителни, в по-старата
доктрина при действието на ЗГС от 1930 г. е преобладавал възгледът, че исковете не са
установителни, а конститутивни – за постановяване не недължимост на вземането или
погасяването му по давност, а за прекратяване на изпълнителния процес – вж. спора у
Сталев, Ж. Исковата защита на длъжника срещу принудителното изпълнение. С., 1948, с.
183 и сл.). Процесният случай не е такъв, тъй като ищцата не твърди, чe ответникът се е
снабдил с изпълнителен лист на основание извлечение от счетоводните си книги при
действието на ГПК (отм.), нито че за процесните вземания е налице влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК или съдебно решение по осъдителен иск.
Несъмнено е, че предмет на исковете за „недължимост“ на суми поради изтекла
погасителна давност, вън от исковете на длъжника против изпълнението по чл. 439 ГПК,
респ. на исковете по чл. 254-255 ГПК (отм.), може да бъде било самото субективно право
или задължение, или правомощие, включено в състава на тези материалноправни
юридически факти, респ. състояние на правото/задължението, след настъпването на
последиците на давността. В теорията (Петров, В. Релевиране на погасителната давност по
исков ред. – В: сб. „Предизвикай: Давността!“. Съст. Ст. Ставру, Д. Недев. С., 2017, с. 140-
143) е изказано мнение, че след настъпване на последиците на погасителната давност
вземането придобива ново правно качество – „естествено“/„погасено по давност“, което
може да бъде предмет на положителен установителен иск. Това становище има
предимствата, че: 1. То добре отговаря на естеството на материалноправната последица –
изтичане на давностния срок, която води не до отпадане на задължението (арг. чл. 118 ЗЗД), а
само до парализиране на претенцията на кредитора; 2. Коректно отразява особеността на
отрицателните установителни искове – че те нямат основание по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
4
ГПК, поради което съдът е длъжен служебно да разгледа изобщо въпроса за съществуване на
вземането, даже вън от „основанията“ (доводите) на ищеца, докато искането за защита на
ищеца длъжник при вземане, което е погасено по давност, е фокусирано само върху въпроса
на погасителната давност, 3. Отговаря и на искането за защита, което нерядко се заявява –
„признайте, че вземането е погасено по давност“. Искането да се установи със сила на
пресъдено нещо съществуването на правно качество на едно вземане или правоотношение,
всякога предполага петитум на положителен установителен иск, а не на отрицателен
установителен иск. Така напр. при исковете за нищожност на договор чл. 26 ЗЗД имаме
положителни установителни искове за наличието на точно определени пороци на правната
сделка. Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, 91-92. Следователно предмет на иск за прогласяване на
нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание
на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца.
По същия начин, и при исковете за установяване на погасяването по давност на едно
вземане предмет на делото е правното качество „естествено“ или „погасено по давност“ на
вземането, респ. правното състояние на задължението. Тези искове, от теоретична гледна
точка, също следва да се разглеждат като положителни установителни искове.
По делото обаче ищцата е формулираля петитум за отрицателен установителен иск –
„не дължа“. На настоящия съдебен състав не му е известна съдебна практика, която да
5
приема за допустимо „преквалифициране“ на вида на исканата правна защита от съда
посредством едно „тълкуване“ на правилната правна воля на ищеца досежно вида на иска.
Напротив, волята на ищеца да предяви отрицателен установителен иск, с който да релевира
по исков ред последиците на изтеклата погасителна давност за вземане, необлечено в
изпълнително основание, е несъмнена и съдът е длъжен да я зачете. Да се приеме обаче, че
само поради теоретични спорове как следва да се предяви пред съд една последица, която
има пряко житейско, стопанско и правно значение за страните по едно правоотношение,
страната, която е активна в разрешаването на спора относно тази последица, може да
пострада, не отговаря на високото назначение на съда и съдебната власт по чл. 117, ал. 1
КРБ да даде защита на правата и законните интереси на правните субекти под юрисдикцията
на Република България. Следва да се има предвид, че съгласно мотивите на Постановление
№ 1 от 13.VII.1953 г., на Пленума на ВС, съдебното решение трябва освен правилно и
законосъобразно, да бъде и убедително – да създава у всеки, който го прочете, увереност в
неговата правилност и справедливост, да убеждава, че отговаря на обстоятелствата по
делото, на обективната истина и на задачите и на принципите на съдебната практика. Това
означава, че мотивите на съдебното решение трябва да бъдат едновременно максимално
логични и теоретически издържани, както и убедителни, справедливи и насочени към
разрешаване на конкретния правен спор с оглед на житейската и стопанска логика. В тях
съдът може дори да теоретизира по спорните правни въпроси, като изрази подкрепа за един
и отрицание на други становища в правната теория. Същевременно обаче, отново съгласно т.
4 от соченото Постановление на Пленума, диспозитивът на решението трябва да съдържа
точно, конкретно и ясно какво е решил съдът по делото. И наистина, само диспозитивът
формира предвидените в закона държавноправни последици на решение – сила на
пресъдено нещо, конститутивно действие, изпълнителна сила. Той трябва да бъде ясен,
разбираем, семпъл и практичен, както и да отговаря на правните познания и правни
очаквания на масата правни субекти, техните професионални представители – адвокатите, и
на съдиите в страната. В противен случай държавноправните последици на съдебното
решение има опасност да не бъдат зачетени изобщо или да бъдат приложени неефективно от
страните по приключилия спор и от всички останали съдилища и учреждения в страната. За
да бъдат зачетени и приложени тези последици, преди всичко трябва да бъде разбран добре
диспозитивът на съдебното решение. Затова, доколкото масата правни субекти, техните
професионални представители – адвокатите, и съдиите в страната са свикнали да ползват и
да се задоволяват с петитум на искова молба и диспозитив на съдебно решение „не
дължа/не дължи поради погасяване на вземането по давност“, то следва да се приеме, че
подобни искове са допустими и признати от съдебната практика и следва да бъдат
допускани поначало за разглеждане от съдилищата именно така предявени – като
отрицателни установителни искове. Съдът следва да се съобразява със средното равнище.
Но какъв в крайна сметка да бъде предметът на тези искове? На първо място, за
предмет на отрицателните установителни искове в случая може да се приеме липсата на
изискуемост на вземанията на кредитора след тяхното погасяване по давност. Диспозитивът
6
на едно евентуално благоприятно за длъжника съдебно решение по такъв иск би бил:
„признава за установено, че вземането на кредитора против длъжника е неизискуемо“.
Недостатък на тези теза е, че неизискуемо е също така вземането, на което още не е
настъпил падежът, но несъмнено едно такова неизискуемо вземане е в съвсем различно
състояние от вземане, което първоначално е възникнало, но впоследствие се е погасило по
давност (вж. Русчев, Ив. Цит. съч., 285-286). А, освен това, изискуемостта на едно вземане
не е субективно право, а правно качество на вземането, и важат съображенията, изложени
по-горе, за необходимостта да се избягва постановяването на диспозитив на решение на
положителен установителен иск при предявен отрицателен установителен иск.
Настоящият съдебен състав намира, че предмет на отрицателните установителни
искове за „недължимост“ на суми поради погасяване по давност на вземането за сумите е
несъществуването на притезание на кредитора (като правомощие, което е част от вземането,
особено състояние на вземането) поради погасяването по давност на вземането и точно
такъв диспозитив на решението следва да бъде постановен при уважаване на такива искове,
независимо от непрецизния и неелегантен характер на един подобен израз. Трябва да се има
предвид, че съгласно т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение от 17 декември 2012 г. по тълк.д. №
4/2012 г., ОСГК, при приложението на чл. 120 ЗЗД позоваването на давността пред орган,
сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение
срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587
ГПК, касае хипотезите на придобивна давност. Позоваването не е елемент от фактическия
състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на
материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на
законовия срок. Този тълкувателен акт изхожда от разбирането, че фактическият състав на
придобивната давност е двуелементен и от гледна точка на материалното право
собствеността по давност се придобива към момента на изтичане на законовия срок, но е
необходимо упражняването на особено – процесуално – право на позоваване на този
материалноправно реализирал се факт. Mutatis mutandis, това тълкувателно решение е
приложимо и при погасителната давност, като с изтичането на срока на исковата давност се
погасява от гледна точка на материалното право притезанието на кредитора към длъжника, а
за целите на процеса е необходимо упражняване на особено процесуално право – право на
позоваване от страна на длъжника на този факт, за да бъде съобразен от съда, с арг. чл. 120
ЗЗД. Това може да стане освен с възражение на длъжника ответник по предявен срещу него
осъдителен иск или иск с правно основание чл. 415 ГПК, и с отрицателен установителен иск.
По съединяването на исковете
В случая отрицателният установителен иск за несъществуване на вземане следва да се
приеме за главен, а искът за несъществуване на притезание за евентуален, тъй като вторият
предполага логически съществувало и изискуемо в миналото вземане.
По допустимостта на иска
Допустимостта на иск за несъществуване на вземане се свързва с правен интерес, а
той е налице винаги, когато ответникът е имал поведение или твърдения преди или по време
7
на процеса, че в негова полза съществува отричаното с иска вземане, вкл., че е канил ищеца
да плати процесната сума.
Главният иск е допустим с оглед вписванията в ЦКР и с оглед становището на
ответника.
В практиката на ВКС, която съдът споделя (определение № 95 от 22.02.2018 г. по
ч.гр.д. № 510/2018 г., ВКС, IV г.о. и определение № 338 от 18.07.2018 г. по ч.гр.д. № 209/2018
г., ВКС, IV г.о., определение № 468 от 18.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4586/2018 г., ВКС, III г.о.,
определение № 476 от 20.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4569/2018 г., ВКС, III г.о. и др.) се приема, че
реализирането на отговорността за разноски по чл. 78, ал. 2 ГПК и възможността на ищеца
длъжник да получи решение при признание на иска са достатъчни, за да обосноват правен
интерес от предявен отрицателен установителен иск за „недължимост“ на вземания поради
изтекла давност, т.е. производството по такъв иск става допустимо, ако ответникът го
признае с отговора на исковата молба. Съдът споделя тази практика, с изключение на частта
й, че признанието на иска може да бъде направено най-късно до изтичане срока за отговор
на исковата молба – и това е така, защото съдът дължи проверка на допустимостта на спора
през цялото течение на процеса, вкл. и в края му – когато и следва да бъде приложена
нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, и ако тогава искът е допустим, съдът не може да прекрати
делото. Още повече, че краен срок за искане за постановяване на решение при признание на
иска няма, поради което няма основание да се приеме, че ответникът не може да признае
недопустимия отрицателен установителен иск и след изтичане на срока за отговор на
исковата молба.
Щом ответникът признава иска, съдът може да постанови било решение при
признание на иска – при молба на ищеца в този смисъл, било решение по общия ред. В
случая евентуалният иск е допустим и с оглед твърденията на ответника, че вземанията по
договора за цесия да не са погасени по давност.
По основателността на главния иск
Разгледан по същество, искът е неоснователен.
Приетите по делото и неоспорени писмени доказателства установяват, че на
18.12.2007 г. между ищцата като кредитополучател и „Алфа Банк“ АД (чрез клона му в
България) в качеството му на кредитор и сключен договор за потребителски кредит-
ваканция № ** г., въз основа на който на ищцата била предоставена сумата в размер на
10000 лева – потребителски кредит. На 02.02.2010 г. ищцата А. Вълкова и Петър Атанасов в
качеството на поръчител сключват с кредитора „Алфа Банк“ АД Анекс № 1 (чиято
истинност ищцата не е оспорила) към договора за кредит, с който се предоговаря срокът на
договора, като се уговаря, че ищцата следва да заплати дължимите суми по договора до
02.02.2020 г. - на 108 равни месечни вноски, като първата година е преференциална – плаща
се само лихвата. Клонът на кредитодателя „Алфа Банк“ АД се е преобразувал чрез вливане в
„Юробанк България“ АД, съгласно вписванията в Търговския регистър. По силата на
договор за прехвърляне на вземания от 21.12.2017 г., сключен между цедента „Юробанк
8
България“ АД и цесионера „С.Г.Груп“ ООД на цесионера е прехвърлено вземането на
банката по договор за потребителски кредит-ваканция № ** от 18.12.2007 г., ведно с всички
привилегии, обезпечение и лихви. На 23.04.2018 г. с договор за продажба на вземания
цедентът „С. Г. Груп“ ООД прехвърлил на цесионера „Агенция за събиране на вземанията“
ЕАД изцяло вземането си по посочения договор. Представените от самата ищца писмени
доказателства към исковата молба установяват съобщаване на двете цесии.
Приетото от съда като обосновано и компетентно изготвено заключение на ССчЕ
установяват множество ежемесечни плащания на различни суми – както в полза на „Алфа
Банк“ АД (чрез клона му в България), респ. „Юробанк България“ ЕАД, така и в полза на „С.
Г. Груп“ ООД и „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД.
В крайна сметка, след извършвани от кредитодателя погасявания по чл. 76, ал. 2 ЗЗД,
налице е според вещото лице по ССчЕ остатък от 8653,03 лв. – главница и възнаградителна
лихва, която сума е по-голяма от сумата, която ищцата отрича с главния иск. Главният иск
като неоснователен следва да се отхвърли.
По основателността на евентуалния иск
С оглед неоснователността на главния иск евентуалният подлежи на разглеждане.
Предсрочна изискуемост на задълженията по договора нито „Алфа Банк“ АД (чрез
клона му в България), респ. „Юробанк България“ ЕАД, нито „С. Г. Груп“ ООД, нито
ответникът „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД не са обявявали. Погасителната
давност за задълженията за главница, като част от анюитетните вноски, е 5-години, а на
лихвите – 3-години, течаща от деня, следващ падежа на всяка вноска. Падежът на
последната анюитетна вноска по Анекс № 1 е 02.02.2020 г., а датата на устните състезания
по настоящото дело е 26.03.2025 г. – между двете дати има повече от пет години разстояние.
Кредиторът не е предявявал иск или заповедно производство против длъжника за
събиране на вземанията, а се защитава с просто възражение против отрицателния
установителен иск на длъжника. Прекъсва ли това поведение на ответника давността?
Прекъсва ли и спирали течението на давността искът на длъжника против вземането?
Налице е практика на ВКС, която отговаря положително на тези два въпроса.
Така, с решение № 50017 от 27.03.2023 г. по гр.д. № 720/2022 г., състав на IV г.о. на
ВКС е отговорил, между другото, на следния въпрос: „Прилагат ли се чл. 116, б. „б“ ЗЗД
и/или чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отрицателен установителен иск (ОУИ) за недължимост на
вземане, с предявяването на който ищецът (длъжникът) се позовава на погасителна давност
и за вземането ответникът (кредиторът) не е снабден с изпълнително основание?“.
ВКС се аргументира по следния начин:
„Погасителната давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на
вземането от длъжника. Основанието за спиране по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД не изисква
други условия. Длъжникът може да се позове на давност, изтекла в хода на делото, но такъв
довод е винаги неоснователен. Предявеният отрицателен установителен иск за вземането
прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. Мотиви:
9
Законът свързва началото на погасителната давност с изискуемостта, т.е. с
възможността кредиторът да иска изпълнение (чл. 114 ЗЗД), и го санкционира при
бездействие – с изтичане на давностния срок кредиторът губи държавната защита по
принудителното изпълнение, а длъжникът може да изпълни само доброволно (чл. 118 ЗЗД).
Основанията за спиране на погасителната давност по чл. 115, ал. 1 ЗЗД са свързани с
обстоятелства, които обясняват бездействието на кредитора. Следователно изходната база за
тълкуването на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е в обосноваване или изключване на втория елемент
на погасителната давност – трябва ли да се приеме, че кредиторът бездейства, когато
длъжникът е инициирал висящ исков процес, оспорвайки вземането. Буквалният прочит на
чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД налага извод, че законът не предвижда други условия за
осъществяване на това основание за спиране на погасителната давност, освен висящ исков
процес относно вземането.
Кредиторът не бездейства, когато длъжникът оспорва вземането пред съд (с
отрицателен установителен иск), позовава се на погасителна давност (давността не се
прилага служебно), и процесуалната легитимация на страните е надлежна (ако ОУИ не е
предвиден в закона, длъжникът има правен интерес от ОУИ, когато кредиторът претендира
вземането извънсъдебно, а с предявения ОУИ длъжникът заявява правоотношение, в което
би участвал, ако вземането съществува). Положителният и отрицателният иск за вземането
са с еднакъв предмет. По предявения ОУИ кредиторът не бездейства, а очаква съдът да
разреши със сила на пресъдено нещо спора за съществуване на вземането. Поради това за
спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение дали висящият процес е
иницииран от длъжника. Правото на иск по ОУИ … принадлежи не само на ищеца, но и на
ответника. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение
и това дали кредиторът е предприел активна защита по ОУИ (твърди и/или доказва факти от
значение за вземането). За спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение
и това дали по предявения ОУИ кредиторът ще предяви насрещен осъдителен иск.
Кредиторът не разполага с насрещен осъдителен иск, когато вече е снабден с влязло в сила
изпълнително основание, а длъжникът оспорва изпълняемото право/вземането, като се
позовава на факти, настъпили след породената сила на пресъдено нещо. Дори когато
кредиторът не е снабден с влязло в сила изпълнително основание и разполага с насрещен
осъдителен иск, той може, но не е длъжен да го предяви. В общия случай … решението, с
което ОУИ е отхвърлен, не е изпълнително основание, но на кредитора принадлежи
преценката дали ще се довери на добросъвестността на длъжника (очаква длъжникът да
зачете съдебно признатото вземане и да изпълни доброволно) или предпочита да предяви
насрещен осъдителен иск, за да породи решението и изпълнителна сила. В обобщение,
буквалното тълкуване по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е правилното – погасителната давност не
тече, докато трае процесът относно вземането. Това основание за спиране на погасителната
давност не изисква други условия. Такива условия не произтичат и не могат да произтекат
от процесуалните права на кредитора като ответник по ОУИ. Институтът на погасителната
давност е материалноправен, а не процесуалноправен. Длъжникът може да се позове на
погасителна давност, изтекла в хода на процеса по предявения ОУИ (чл. 235, ал. 3 ГПК), но
10
този му довод е винаги неоснователен. Спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД
се заличава с обратна сила, ако производството по ОУИ бъде прекратено.
Съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се прекъсва с предявяване на иск
или възражение (за прихващане или задържане) или искане на започване на помирително
производство, а ако искът, възражението или искането не бъдат уважени, давността не се
смята за прекъсната. Случаят на предявен положителен или осъдителен иск за вземането е
сходен със случая на предявен ОУИ (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Поради това и по аналогия от чл.
116, б. „б“ ЗЗД следва да се приеме, че предявеният ОУИ за вземането прекъсва
погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. От прекъсването започва да тече нова
давност и новият срок е всякога пет години (чл. 117 ЗЗД). Срокът има за начало
приключването на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в
сила решение за отхвърляне на ОУИ за вземането.“
Видно е от горния обширен цитат, че аргументите на ВКС, че ОУИ на длъжника
прекъсва погасителната давност за вземането на кредитора, са основно два вида –
процесуални и материалноправни.
Процесуалните доводи са, че предявеният положителен установителен иск (ПУИ) и
предявеният ОУИ са огледални искове – правото на иск по който и да е от тези два иска
принадлежи и на двете страни по правоотношението; отхвърленият ОУИ установява със
сила на пресъдено нещо, че вземането на кредитора съществува, тъй както ако би бил
предявен и уважен ПУИ за същото вземане; отхвърленият ПУИ установява със сила на
пресъдено нещо несъществуването на вземането, така сякаш е предявен и уважен ОУИ на
длъжника.
Материалноправните аргументи стъпват на буквалното тълкуване на чл. 116, б. „б“
ЗЗД, според която разпоредба давността се прекъсва с предявяването на иск или възражение,
както и с оглед буквалното тълкуване на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, според която разпоредба
давността спира да тече, докато е висящ процесът относно вземането.
Процесуалните доводи са според настоящия състав почти верни. ПУИ и ОУИ на
страните по едно и също правоотношение наистина са огледални. Основанието за
недопустимост на паралелната им висящност по чл. 126 ГПК (отвод за висящ процес) обаче
е налице само ако по един от тези искове вече е проведено първо съдебно заседание – защото
само от този момент исковата молба става неоттегляема освен със съгласието на противната
страна – чл. 232, изр. 1 ГПК; само от този момент правото на защита става право на защита-
санкция.
Верни ли са обаче материалноправните аргументи?
Да потърсим смисъла на разпоредбите на ЗЗД в мотивите и законодателното
обсъждане на ЗЗД (1950) би било, уви, безполезно, тъй като законодателят, приел най-
важния закон в областта на частното ни право, е подходил небрежно и не ни е оставил
истински мотиви.
Можем обаче да опитаме, включително и с известна спекулация, да установим откъде
11
нашият законодател е реципирал уредбата и подир това да потърсим как се решава спорният
въпрос в държавата, от която сме взели уредбата.
Преди ЗЗД (1950 г.) уредбата на погасителната и на придобивната давност у нас е в
Закона за давността от 1898 г. За този закон знаем без съмнение, че е рецепция на
разпоредби от отменения Codice civile italiano от 1865 г. и по отношение на някои
разпоредби – и от испанския Codigo civil от 1889 г. Ала за ЗЗД от 1950 г. не знаем. Но можем
да спекулираме. Спекулацията е, че нашият законопроект за ЗЗД (1950) е бил повлиян от
приетия и действащ от няколко години преди това нов италиански Codice civile от 1942 г.
Има ли в последния разпоредби, приличащи на двете разпоредби, коментирани от ВКС?
Има! Ето ги (преводът на настоящия съдебен състав, обяснението в скоби също):
Чл. 2943: Прекъсване на давността от страна на титуляря
(1) Давността се прекъсва от връчването на документа, с който се образува
производството, независимо дали е състезателно (искова молба),
консервативно (обезпечителна заповед) или изпълнително (молба за принудително
изпълнение).
(2) Той се прекъсва и от искане (domanda), направено в хода на съдебния процес.
(3) Прекъсване е налице дори ако сезираният съд не е компетентен.
(4) Давностният срок се прекъсва и от всеки друг акт, който служи за поставяне на
длъжника в неизпълнение, и от нотифицирания акт, с който страна, при наличие на
компромисна или арбитражна клауза, заявява намерението си да започне арбитражно
производство, подава искането и пристъпва към назначаване на арбитри.
Чл. 2945: Действия и продължителност на прекъсването на давността
(1) В резултат на прекъсването започва нов давностен срок.
(2) Ако прекъсването е настъпило по силата на някое от действията, посочени в
първите две алинеи на член 2943, давността не тече до момента, в който съдебното решение,
с което се приключва производството, стане окончателно.
(3) Ако процесът бъде прекратен, прекъсващият ефект остава непроменен и новият
давностен срок започва да тече от датата на прекъсването.
(4) В случай на арбитраж давностният срок не тече от момента на връчване на
документа, съдържащ искането за арбитраж, до момента, в който решението, с което
приключва производството, вече не може да бъде обжалвано или решението, постановено
по жалбата, стане окончателно.
Видно е, че италианският кодекс познава също прекъсването на исковата давност
поради предявяване на иск, но свързва момента на прекъсването с момента на връчване на
исковата молба на ответника, а не с подаването й в съда. Основанието за спиране на
течението на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД e предвидено – и вероятно заето – от чл.
2945, ал. 2 C. civ. it. 1942. В Закона за давността (ЗД) 1898 г. не е имало разпоредба,
предписваща, че давността, веднъж прекъсната с предявяването на иска, не тече по време на
12
процеса, но това не е било спорно – най-малкото по арг. от чл. 22 ЗД (1898), който
предвижда в трите си алинеи, че ако делото се прекрати или искът бъде отхвърлен,
давността не се счита прекъсвана. Като цяло уредбата на прекъсването на давността и
спирането на давността по ЗЗД следва уредбата на C. civ. it. 1942, вкл. по въпросите за
спиране на течението – чл. 2941-2942 C. Civ. it. 1942. Това оправдава поглед към
италианската съдебна практика по въпроса.
Бързото търсене в Гугъл по ключови думи (azione di asccertamento – установителен
иск, interruzione – прекъсване, prescrizione – давност) ни насочва към едно решение на
италианската касация, което в поразителна степен прилича на посоченото тук решение на
българския ВКС.
Така, с решението Cassazione civile sez. lav., 29/07/2021, (ud. 26/01/2021, dep.
29/07/2021), n. 21799, трудовото отделение на италианския ВКС приема, че „искането на
ответника единствено за отхвърляне на отрицателния установителен иск за (недължимост
на, бел. на настоящия съдебен състав) вземане на насрещната страна може да представлява
искане (domanda), което може да прекъсне давността на претендираното от длъжника право
съгласно чл. 2943, ал. 2 от Гражданския кодекс, доколкото на практика има за цел да изтъкне
мотивите на иска му и да поиска неговата съдебна преценка, с последващите трайни
последици, посочени в чл. 2945, ал. 2 от Гражданския кодекс. В случая следва да се
отбележи, че Апелативният съд далеч не е разгледал цялостното съдържание на писмените
изявления, подадени от ответника, за да разбере дали искането за отхвърляне на жалбите на
настоящите насрещни жалбоподатели се основава на положително потвърждение на
неговите кредиторски мотиви или на факти и обстоятелства, които са чужди на тях…“
Ала, от друга страна, с решение Cassazione civile sez. VI, 17/07/2020, (ud. 28/01/2020,
dep. 17/07/2020), n.15292, шестото гражданско отделение на италианския Касационен съд
приема, че „за целите на прекъсване на давността по чл. 2943, ал. 1 от Гражданския кодекс
… отрицателният установителен иск, предявен от длъжника, не е достатъчен, а вместо това е
необходимо кредиторът да предяви иск. И това е така, защото давността има за цел да
санкционира бездействието на титуляря при упражняване на правото и не се прекъсва от
действието на задълженото лице на правоотношението, целящо да оспори самото
съществуване на правото. И второ, защото чл. 2943, ал. 1 от Гражданския кодекс, за целите
на произвеждане на ефекта на прекъсването на давността, изисква връчването на молбата (с
която се образува исков, обезпечителен или изпълнителен процес – бел. моя – В. П.), което
предполага, че става дума за вземане, предявено от кредитора срещу длъжника, а не
обратното.“
Видно е, че трудовото отделение на италианския ВКС, за разлика от четвъртото
гражданско отделение на нашия ВКС, не приема, че отрицателният установителен иск на
длъжника може да прекъсне давността сам по себе си. В този смисъл италианският ВКС не
се позовава на чл. 2943, ал. 1 C. civ. it. 1942 (прекъсване с иск). Позоваването е върху втората
алинея на чл. 2943 C. civ. it. 1942 – прекъсване с искане (domanda), направено в хода на
съдебния процес. Във всички случаи италианският ВКС иска някакво активно поведение на
13
ответника – конкретно мотивирано възражение „с кредиторски намерения“ против
отрицателния установителен иск на длъжника. Наопаки, нашият ВКС не очаква никакво
активно поведение на кредитора, освен на оспорване и защита против иска. Нашият ВКС не
настоява и на позоваване на чл. 116, б. „б“, пр. 2 ЗЗД – прекъсване на давността с
предявяването на възражение от ответника, което съставът на четвърто гражданско
отделение на нашия ВКС свързва с изявление за прихващане или за упражняване на право
на задържане.
В коментарната литература по Codice civile it. 1942 (Codice civile. Commentato con la
giurisprudenza. A cura di Pietro Dubolino e Fabio Costa. 50a edizione. Piacenza, La Tribune, 2024,
p. 2513), се сочи, че искането (domanda), което чл. 2943, ал. 2 C. civ. it. 1942 има предвид, се
свежда основно до искове – инцидентен иск по чл. 34 от италианския ГПК, възражение за
прихващане по чл. 35 от италианския ГПК, насрещен иск по чл. 36 от италианския ГПК,
главно или допълнително встъпване в дело по чл. 105 от италианския ГПК, встъпване на
кредитор в изпълнителен процес на неговия длъжник по чл. 499 от италианския ГПК и др. –
все активно поведение на кредитора по предявяване на ясно очертана претенция или искане
към съда. Решението на трудовото отделение на италианския ВКС, твърде благоприятно за
кредиторите и в ущърб на длъжниците, очевидно тълкува доста разширително чл. 2943, ал.
2 C. civ. it. 1942.
От друга страна, решението на шестото гражданско отделение на италианския ВКС е
по-консервативно – то приема, че тъй като целта на погасителната давност е да санкционира
бездействието на кредитора, то, за да бъде прекъсната тя, кредиторът трябва да предприеме
активно поведение – да предяви иска си за вземането, т.е. да иска осъждане. Този аргумент
може да ни послужи и за нашето право. Вторият аргумент – че давността се прекъсва с
връчване на сезиращ документ, а не с подаването му – не би могъл да ни ползва поради
разликата между нашия чл. 116, ал. 1, б. „б“, пр. 1 ЗЗД и чл. 2943, ал. 1 C. civ. it. 1942.
Да се върнем към чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и на чл. 116, б. „б“, пр. 2 ЗЗД.
Както вече посочих, в ЗД (1898) няма разпоредба като чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, макар
че никой юрист не е твърдял, че погасителната давност тече в хода на съдебния процес. За да
се избегнат теоретични конструкции в смисъл, че „давността се прекъсва всъщност не с
подаването на исковата молба, а с влизане в сила на съдебното решение, което уважава иска;
само че решението има обратно действие от деня на подаването на исковата молба“,
законодателят, приел ЗЗД (1950), чисто и просто е възприел (преписал) нормата на чл. 2945,
ал. 2 C. civ. it. 1942.
Самата разпоредба няма всъщност друго приложно поле освен посоченото по-горе.
Твърде странно е да смятаме, че законодателят е искал с тази разпоредба да урежда
положението на давността при специфичните отрицателни установителни искове – при
които, както знаем, не ищецът, а ответникът субстанцира процеса, като въвежда насрещно с
доводи или възражения своите материални субективни права. Член 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД
можеше да гласи: „Давност не тече, докато трае съдебният процес“, за да се предаде точно
скромното приложно поле на разпоредбата и действителния й смисъл. Добавката „относно
14
вземането“ не разширява приложното поле на нормата и „хващането“ за тези две думи като
удавник за сламка, за да се обоснове непредвидено в чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД прекъсване и
спиране течението на давността – не поради бездействие на кредитора, а поради активно
действие на длъжника, е неудачно.
Съществен въпрос е обаче дали не може да се приеме, че активната защита чрез
оспорване на иска, чрез фактически и правни доводи и с доказателствени искания на
кредитора като ответник по отрицателния установителен иск на длъжника може да
съставлява „възражение“ по см. на чл. 116, б. „б“, пр. 2 ЗЗД. Такава теза съставът на
четвъртото гражданско отделение на нашия ВКС не е застъпил. Според настоящия съдебен
състав обаче отговорът на въпроса следва да е отрицателен. У нас „възражение“ по см. на чл.
116, б. „б“, пр. 2 ЗЗД се нарича такава форма на упражняване (осъществяване) на някои
граждански субективни права, при която, без да е нужно предявяването на иск, титулярят на
правото може да го упражни като средство за защита против насочен против него
иск(Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. Второ издание. С., Софи-Р,
2001, с. 729, и Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. Второ издание. С.,
Софи-Р, 2001, 401-406, също Павлова, М. Гражданско право. Обща част – обща част. 2
прераб. и доп. изд. С., Софи-Р, 2002, 669-630, както и 199-203). Примерите, които авторите,
писали най-близо по време до приемането на ЗЗД (1950 г.), дават, са все с потестативни
права, които освен с конститутивен иск, могат по силата на законова норма да се упражняват
и с възражение – възражение за унищожаване на договор по чл. 32 ЗЗД, възражение за
намаляване на цената при продажба на вещ с недостатъци по чл. 195, ал. 1 ЗЗД и др.
(Василев, Л. Гражданско право. Обща част. 3 изд. С., Наука и изкуство, 1958, с. 567, първото
издание на труда е от 1951; Рачев, Ал. Погасителната давност при правоотношения, в които
участвуват и социалистически организации. С., Наука и изкуство, 1956, 130-131. Никой от
ранните автори, писали скоро след приемането на ЗЗД (1950), не говори за прекъсване на
давността за притезателни права – вземания, чрез възражение.
Всъщност грешката на нащия ВКС в посоченото решение на четвъртото гражданско
отделение е двойна: и положителният установителен иск не прекъсва давността.
Ако е вярно, че ОУИ на длъжника против кредитора е огледален иск на ПУИ на
кредитора против длъжника – което е (почти) вярно, и ако ПУИ прекъсва давността, то
тогава почти неминуемо отиваме към признаване на прекъсвателен ефект и на ОУИ. ПУИ
обаче не прекъсва давността за вземането, ако е имало поле за предявяване на осъдителен.
Положителният установителен иск относно изискуемо притезателно право не
прекъсва давността, тъй като титулярят му – кредиторът – не се опитва да осъществи
притежаваното субективно право. Изискуемото притезателно право добива от момента на
изискуемостта си ново правомощие – притезание – като възможност да ползва държавна
защита за принудително доставяне на дължимото. Именно това допълнително правомощие
се защитава с осъдителния иск на кредитора. И именно липсата на искане за защитата на
притезанието при предявен ПУИ води до извода, че давността за кредиторовото вземане не е
прекъсната на осн. чл. 116, б. „б“, пр. 1 ЗЗД.
15
Обобщението на горното е, че давността за вземанията на ответника е можело да се
прекъсне само с предявяването на иск, вкл. насрещен иск по настоящото дело, но такъв не е
предявен и всички вземания на ответника са погасени по давност – най-късно след
м.02.2025 г., ако не и преди това.
Евентуалният иск следва да се уважи изцяло.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, чийто стопански интерес по
делото е удовлетворен, макар и чрез уважаването не на главния, а на евентуалния иск.
Ищцата е сторила разноски от 333,11 лв. държавна такса, 1200 лв. адвокатски хонорар
и 400 лв. депозит за вещо лице, общо 1933,11 лв., които следва да й се възстановят.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. К. В., ЕГН **********, против „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК,
че в полза на ответника и в тежест на ищцата не съществува вземане за сумата в размер на
8327,72 лева, по договор за цесия от 23.04.2018 г. поради несъществуването на вземане по
договор за кредит от 18.12.2007 г. с кредитодател „Юробанк България“ АД и
кредитополучател ищцата А. В..
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. К. В., ЕГН **********,
против „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, евентуален иск с
правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, че в полза на ответника и в тежест на ищцата не
съществува притезание поради погасяване по давност на вземането за сумата в размер
на 8327,72 лева, по договор за цесия от 23.04.2018 г. и договор за кредит от 18.12.2007 г.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
на А. К. В., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1933,11 лв., разноски,
сторени в производството.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16