№ 10291
гр. София, 15.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА
като разгледа докладваното от ЙОАНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20221110136893 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са от Х. А. Х., чрез пълномощника адв. В. С., отрицателни
установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за установяване
недължимост на сумата от 487,56 лева, представляща цена за ползвана топлинна
енергия по аб.№******** за периода от м.11.2008г. до м.11.2010г. Ищецът
твърди, че липсва облигационна връзка между него и ответното дружество за
доставка на топлинна енергия, както и оспорва да е собственик или ползвател на
имота, за който са начислени сумите за топлинна енергия по посочения абонатен
номер. Оспорва ответникът да е доставял топлинна енергия на адреса, отговаряща
на българския държавен стандарт за топлопреносната мрежа към исковия период.
При условията на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна давност.
С оглед изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да се
признае за установено, че не дължи на ответника посочената сума, както и да бъде
осъден ответникът да му заплати направените по делото разноски.
Ответникът „*****************“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт
Т.Ж., е депозирал писмен отговор на исковата молба по реда и в срока на чл.131,
ал.1 от ГПК, с който оспорва изцяло предявения иск, като поддържа, че ищецът е
собственик на процесния топлоснабден имот и като такъв е потребител на
топлинна енергия за битови нужди. Ответникът не оспорва, че по отношение на
посочените в исковата молба вземания е изтекла погасителната давност, но излага
1
твърдения, че дружеството прилага погасителната давност и при желание от
страна на клиента сключва споразумение, съгласно решение №331 на СОС,
прието на заседание на 27.06.2013г., протокол №42, с което приема и се съгласява
да не претендира заплащане на погасени по давност суми, каквато молба не била
депозирана от ищеца. Поради това счита, че с поведението си ответникът не е дал
повод за завеждане на делото и съгласно разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК
разноските по делото следва да бъдат възложени на ищеца.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за
установено следното:
Видно от приложена по делото справка за задължения за абонатен
№********, договорна сметка №**********, и фактура №********* от
31.01.2022г., издадени от ответника “*****************” ЕАД, дружеството е
начислило като дължими суми в размер на 7513,95 лева за периода от м.11.2006г.
до м.02.2022г.
Спорно между страните по делото е дали през процесния период между тях
е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна
енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено
в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е
еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".
Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
2
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ, какъвто обаче не е
разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти
на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В
това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на
имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната
инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично
известни общи условия без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
В случая от приетия като доказателство по делото Нотариален акт за
собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим
имот за мероприятия по ЗТСУ №39, том Х, нот. дело №4839/1987г. се установява,
че ищецът Х. А. Х. е придобил правото на собственост върху процесния
топлоснабден имот, като не са наведени нито твърдения, нито са ангажирани
доказателства от ищеца да се е разпоредил с правото си на собственост върху
имота. Поради това съдът приема, че ищецът е бил "потребител на топлинна
енергия за битови нужди", съгласно действащата към процесния период от
м.11.2008г. до м.11.2010г. разпоредба на § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.)
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок
3
от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ищецът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в
чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Дори и да се
прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището,
съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на етажната собственост. Съобразно становището, възприето в
мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на ВКС, поради естеството на етажната
собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде
направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той
може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна
енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички
етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки
отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя
на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142,
ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на
имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ищеца е възникнало задължение по силата на закона и договор
при общи условия да заплаща на ответното дружество количеството подадена
топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
4
По отношение на стойността на доставената ТЕ, съдът кредитира
заключението на вещото лице по ССЕ, според което същата възлиза на сумата от
490,82 лева.
По твърдението на ищеца за недължимост на сумите поради погасяване по
давност на вземането на ответника:
В хода на процеса ответникът признава предявения евентуален иск и не
оспорва, че вземанията за периода от м.11.2008г. до м.11.2010г. са погасени по
давност. Не е спорно между страните, че дружеството не е претендирало
принудително заплащане на сумите, а ищецът не е отправил искане до него за
отписване на процесните суми, поради което съдът приема, че ответникът не е дал
повод за завеждане на иска.
С оглед изложеното и като се има предвид признанието на иска направено
от страна на ответника, съдът намира, че евентуалният иск е основателен.
При този изход на спора и с оглед извода за неоснователност на исковете за
недължимост на исковите суми поради липса на правоотношение между страните
и липса на доставка, съдът намира, че разноските следва да бъдат възложени на
ищеца.
По отношение на уважените искове за недължимост на сумите поради
изтекла погасителна давност, съдът намира, че в случая са налице установените в
разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК предпоставки за възлагане на разноските на
ищеца.
Страната в процеса дължи разноски, доколкото с контролирано от нея
необосновано от правна гледна точка поведение е станала причина насрещната
страна да понесе имуществена вреда. В този смисъл, подобно на утвърденото в
чл.51 ал.2 от ЗЗД правило, нормата на чл.78 ал.2 от ГПК освобождава ответника
от отговорност за разноски, когато в процеса се установи, че са предизвикани от
ненужно инициирана съдебна процедура. Едва бездействието по повод на
поискано и дължимо изпълнение обуславя защитим от правния ред интерес за
кредитора да потърси защита в съдебно производство, и следователно да
ангажира отговорността на ответника за наложените от това й поведение
разноски. В конкретния случай на заведен отрицателен установителен иск
относно погасяването по давност на вземания, едва действителен спор между
страните по материалното правоотношение – кредитор и длъжник, относно това
дали едни вземания са погасени по давност, т.е. ако кредиторът освен че иска от
длъжника и го кани извънсъдебно да плати едни вземания, твърди и, че те не са
5
погасени по давност, а длъжникът отказва да плати именно защото счита, че те са
погасени по давност, ще обуслови нуждата от защита чрез иск. С изтичане на
погасителната давност възниква едно ново субективно право за длъжника да се
позове на тази давност чрез възражение, което всъщност е субективно материално
право, съдържанието на което е правомерно да откаже да изпълни на кредитора.
Погасителната давност не погасява правото на кредитора, а поражда материалното
право на длъжника правомерно да откаже изпълнение. В този смисъл
изпращането на писма, фактури и изобщо покани за плащане на погасените по
давност суми от кредитора, свидетелства единствено, че кредиторът поддържа, че
има такова вземане към длъжника. Право на кредитора е да кани длъжника да му
плати и погасените по давност вземания, като на основание чл.118 от ЗЗД, ако
длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма
право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел,
че давността е изтекла. Плащането на погасените по давност вземания е
предоставено на преценката на длъжника и в случай, че длъжникът плати тези
вземания, те са дължимо платени. Поради това съдът приема, че не са налице
необосновани правни действия от страна на ответника, които да са дали повод за
търсената от ищеца защита по исков ред. Право на кредитора е да търси
доброволно изпълнение на погасените по давност задължения, доколкото е
оставено на волята на длъжника дали ще ги изпълни. В конкретния случай не е
налице и отказ на ответника да приеме на каса плащане на непогасените по
давност по-нови задължения и волеизявление, с което да се търси плащане на
старите, погасени по давност задължения. Отделно от изложеното следва да се
отбележи, че в случая е било възможно и доброволно, извънсъдебно уреждане на
отношенията, за което ответното дружество има регламентирана процедура, от
която възможност ищецът не се е възползвал. Не са ангажирани от ищеца никакви
доказателства да е отправил до ответното дружество възражението си за изтекла
погасителна давност извънсъдебно, но въпреки това последното да е продължило
да претендира погасените по давност вземания. Предвид изложените съображения
съдът намира, че в случая са налице и двете кумулативни предпоставки на чл. 78,
ал. 2 от ГПК, а именно ответникът не е дал повод за завеждане на иска, както и е
признал иска, поради което разноските следва да бъдат възложени на ищеца.
Поради това на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева, както и разноски за вещи лица в размер на
400 лева.
По изложените мотиви, съдът
6
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Х. А. Х., ЕГН **********, с адрес гр.
*******************************, съдебен адрес гр.
************************, чрез пълномощника адв. В. С., срещу
„*****************” ЕАД, ЕИК ************, със седалище и адрес на
управление гр. ************, отрицателни установителни искове с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК за установяване недължимост на сумата от 487,56
лева, представляща цена за ползвана топлинна енергия по аб.№******** за обект
на адрес гр. *************************, за периода от м.11.2008г. до
м.11.2010г., поради липса на облигационно правоотношение между страните за
доставка на топлинна енергия и липса на доставка.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл.124, ал.1 от
ГПК, предявен от Х. А. Х., ЕГН **********, с адрес гр.
*******************************, съдебен адрес гр.
************************, чрез пълномощника адв. В. С., срещу
„*****************” ЕАД, ЕИК ************, със седалище и адрес на
управление гр. ************, че Х. А. Х. не дължи на „*****************“ ЕАД
сумата от 487,56 лева, представляща цена за ползвана топлинна енергия по аб.
№******** за обект на адрес гр. *************************, за периода от
м.11.2008г. до м.11.2010г., поради изтекла погасителна давност.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.2 и ал.3 от ГПК Х. А. Х., ЕГН
**********, с адрес гр. *******************************, съдебен адрес гр.
************************, чрез пълномощника адв. В. С., да заплати на
„*****************” ЕАД, ЕИК ************, със седалище и адрес на
управление гр. ****************, разноски по делото в размер на 500 лева
(петстотин лева).
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7