РЕШЕНИЕ
№ 295
гр. Бургас, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Р.ина П. И.ова
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20252100500223 по описа за 2025 година
Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по
жалбата на адв. Р.Сребрева- БАК, като пълномощник на ответника по гр.д.№4369/24г.по описа на
БРС-„ТАГ СЪРВИСИС“ЕООД,със седалище и адрес на управление: гр.Бургас,п.к. 8000, Северна
промишлена зона, ул.“Крайезерна“ №121, с ЕИК *********, представлявано от управител
В.Каравълчев, подадена срещу постановеното по горното дело Решение №2473/21.11.24г., с което
дружеството е осъдено да заплати на ищеца И. С. С. от гр.Бургас сумата от 883,89лв.,
представляваща дължимо и неплатено брутно трудово възнаграждение за положения от С. труд
през м. май 2024г., съгласно сключен между страните трудов договор №8/23.11.17г. и анекси към
него от 01.01.20г.,31.12.20г.,31.03.22г.,30.12.22г. и 29.12.23г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на исковата молба(28.06.24г.) до окончателното й изплащане,
както и разноски.
В жалбата решението се сочи за незаконосъобразно, необосновано и недоказано.
Оспорват се изцяло въведените от ищеца съображения за заплащането на претендираната
по делото като възнаграждение за м. май 2024г. сума от 883,89лв., като се поддържа, че в
посоченото време лицето не е полагало труд при работодателя, не е изпълнявало задълженията си
стриктно и отговорно съобразно процесния трудов договор и съпътстващата го длъжностна
характеристика, а това се установявало изцяло от събраните по делото доказателства.
Според справката от НОИ с вх.№ 40379/01.10.24г. ищецът в процесния период бил полагал
труд и се осигурявал в друго, различно от ответника дружество от дата 29.05.24г., но въпреки това
твърдял, че е работил при въззивника от 01.05.24г. до 31.05.24г. Липсвала също така друга
1
информация за осигуряването на лицето през исковия период. Според същата справка въззивникът
е осигурявал въззиваемия в периода м. януари- м. март 2024г.
Затова се моли за отмяна на неправилното съдебно решение на РС, което волеизявление с
оглед съдържанието на жалбата и дирената от въззивника защита, съдът тълкува и като молба за
постановяването на друг акт, с който БОС да отхвърли заявената претенция, като неоснователна и
недоказана.
Не се ангажират нови доказателства.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от въззиваем ищец И. С. С. ЕГН
**********, от ****, чрез адв. К.Киров от САК, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Св.Св. К. и
Методий“ №37, ет.1,офис 7.
В отговора жалбата се сочи за допустима, но изцяло неоснователна.Атакуваното решение на
първата инстанция се приема за законосъобразно и правилно и се моли като такова да бъде
потвърдено от втората инстанция.
Страната се присъединява към изводите на РС по фактите и правото, изнесени в мотивите
на съдебното решение и оспорва оплакванията на въззивника като необосновани и ненамиращи
опора в закона.Счита, че трудовото правоотношение между страните по делото е безспорно
установено, както и неговото изпълнение от двете страни, като възраженията за неподписването на
договора от работодателя се сочат несъстоятелни, предвид разпоредбата на чл.75 от КТ, уреждащ
отношения между страните дори при обявен за недействителен трудов договор.Намира, че
събраните по делото доказателства изцяло подкрепят предявения иск по основание и размер.
Поддържа се и че по делото няма доказателства(разписка или подпис във ведомост)
работникът да е получил възнаграждение за положения от него в процесния период труд.
В обобщение се моли жалбата да бъде оставена без уважение и да бъдат присъдени
сторените в настоящото производство разноски на страната.В отговора е включен списък на
разноските по чл.80 от ГПК. Не се ангажират нови доказателства.
Служебната проверка на съда по чл.267 от ГПК сочи въззивната жалба за редовна и
допустима, а служебната такава по чл.269 от ГПК определя като валидно и допустимо
обжалваното съдебно решение на РС-Бургас.
По съществото на спора, с оглед въведените с жалбата възражения за неправилност на
съдебното решение, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в
приложение на закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по делото е образувано по исковата молба на И. С. С. от гр.Бургас против
„ТАГ СЪРВИСИС“ ЕООД за присъждането на сумата от 933лв., представляваща неплатено
трудово възнаграждение за периода от 01.05.24г. до 31.05.24г., ведно със законна лихва върху нея,
считано от предявяването на иска(28.06.24г.), до окончателното изплащане на дълга.
В исковата молба се съдържат твърдения, че ищецът е служител на ответника по силата на
трудов договор №8/23.11.17г., според който С. е бил назначен на длъжността „Моряк“ с код по
НКПД 8341, при възнаграждение от 460лв., платимо на 25-то число на месеца, следващ този на
полагането на труд, като е договорено и допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж,
възлизащо на 0,6% от трудовото възнаграждение за всяка прослужена година.
Договорът бил последващо изменен с шест допълнителни споразумения(от 29.12.17г.,
01.01.20г.,31.12.20г.,31.03.22г.,30.12.22г.и29.12.23г.).Съгласно последното изменение, трудовото
2
възнаграждение на ищеца било определено в размер от 933лв., платимо на 25-то число на месеца,
следващ този на полагане на труд.
Сочи се, че С. не е получил възнаграждение за положения от него труд в периода от
01.05.24г. до 31.05.24г., въпреки престираното точно изпълнение на задълженията му към
работодателя и въпреки липсата на каквито и да било нарушения на трудовата дисциплина от
негова страна и налагани в такава връзка наказания. Ищецът не успял да осъществи връзка с
управителя на дружеството- работодател,макар да положил усилия в тази насока, за да уредят
отношенията си. С оглед горното предприел завеждането на настоящото съдебно дело.
Уточнява по указания на съда, че претендира присъждането на брутно трудово
възнаграждение. Молил е за уважаване на иска.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника- работодател, в който
претенцията се оспорва изцяло като неоснователна и недоказана.
Твърди се, че поради предприети процесуално следствени действия по ДП, от офисите на
дружеството, ангажирано като счетоводител на работодателя били иззети счетоводните документи,
компютърните системи, обслужващи дейността на търговеца, както и всички трудови досиета на
работещите при него лица. За това ответникът не разполагал с никаква документация във връзка с
твърдяното от ищеца трудово правоотношение.
По тази причина е оспорил съществуването му, оспорвайки като неистински всички
представени с исковата молба документи- трудов договор, споразумения към него и длъжностна
характеристика на работника, като е искал представянето на оригиналите им от ищеца и е молел за
открИ.е на производство по реда на чл.193 от ГПК, каквото не е било допуснато.Оспорени са
подписите, положени върху всички ангажирани във връзка с трудовата дейност на ищеца
документи.
Ответникът е възразил срещу основателността на претенцията и с твърдения за
осъществено плащане в брой на претендираната по делото сума, за което се бил разпоредил.
Сочил е за неоснователно искането за присъждане на брутно възнаграждение за горния
период, като счита, че дължи на работника само нетното такова.
Молил е за отхвърляне на претенцията.
Първоинстанционният съд с решението си е уважил претенцията частично, като е осъдил
работодателя да заплати на работника брутно трудово възнаграждение в размер от 883,89лв. за м.
май 2024г., ведно със законната лихва върху сумата от депозирането на исковата молба в съда-
28.06.24г.- до окончателното изплащане на задължението и е отхвърлил главницата за остатъка до
933 лв.Присъдил е разноски за първа инстанция в полза на ищеца и е възложил в тежест на
ответника заплащането на държавната такса за проведеното исково производство.
За да постанови решението си, Районен съд- Бургас е приел, че между страните е налице
валидно сключен трудов договор, че през процесния период (01.05.24-30.05.24г.), т.е. за 18 от
всички работни дни през м. май 2024г. ищецът е изпълнявал трудовите си функции на заеманата по
трудов договор длъжност „моряк“, че работодателят не е ангажирал доказателства за плащане на
уговореното възнаграждение, поради което искът се явява основателен за присъдената съответно
на отработеното време сума, ведно със законна лихва за забава от подаването на исковата молба до
окончателното изпълнение.
Въззивният съд изцяло споделя този краен извод по спора, както и обосноваващите го
3
правни и фактически съображения, изнесени в мотивите на обжалваното съдебно решение, поради
което и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
В допълнение и в отговор на възраженията на въззивника, съдът излага следното:
Фактическата обстановка е установена от събраните в процеса писмени доказателства
(трудов договор, длъжностна характеристика и шест допълнителни споразумения към трудовия
договор), представени като заверени от страната за вярност копия от документи, имащи според
чл.183,ал.1 от ГПК доказателствената стойност на оригиналите на същите; от показанията на св.
С.Д., сочещ, че през м. май 2024г. ищецът е работил при ответника без отсъствия, както и че не е
получил възнаграждение за положения труд, каквото принципно работниците получавали по
банков път на 19-то число от месеца; от писмо от НАП(внесено в съда на 27.09.24г.), в което се
посочва, че от 01.05.24г. до 30.05.24г., когато е прекратено на осн. чл.325, ал.1,т.1 от КТ, има
регистрирано уведомление по чл.62, ал.5 от КТ за сключен трудов договор между страните по
делото, но няма подадена декларация за получения от лицето доход, нито са направени вноски за
публични вземания за периода;от писмо с приложение на НОИ(постъпило по делото на 01.10.24г.),
видно от което в персоналния регистър за ищеца И. С. С. за 2024г. периодът м. април и май 2024г.
не е отразен като осигурителен, а едва от края на м. май 2024г. и след това лицето се осигурява от
друг работодател.
Така изнесените данни, въпреки неоткритото по делото производство по оспорване
автентичността на частните документи за създаденото трудово правоотношение(ТПО) на ищеца с
ответника в процесния период, за който се претендира заплащането на трудово възнаграждение, са
достатъчни според БОС да установят както наличието на твърдяното правоотношение, така и
отработеното от ищеца за периода от 01.05.24г. до 30.05.24г. без прекъсване време, а също и факта,
че срещу надлежно престирания труд работникът не е получил дължимото му и уговорено по
договор възнаграждение.
По приложението на правото:
Претенцията по делото е с правно основание чл.128,т.2 от КТ гласящ, че работодателят е
длъжен да плаща в срок уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
За уважаването на такава претенция, фактическият състав на разпоредбата изисква
изпълнение на следните предпоставки: наличен трудов договор, сключен между страните;
изпълнение на задълженията на работника или служителя и неизпълнение на задължението на
работодателя да заплати трудовото възнаграждение.
Съотнесено към горното, установеното по делото като фактология изпълнява всички
изисквания на хипотезата.
На първо място данните от НАП безспорно доказват наличието на надлежно оповестено,
вписано в агенцията и отразено като прекратено едва на 30.05.24г. ТПО между страните по делото,
което подкрепя достоверността на представеното по делото заверено за вярност с оригинала копие
от трудовия договор на ищеца.
Възражението на работодателя пред първа инстанция, че трудовият договор не е бил
подписан от страните в производството, е без правно значение за действителността му, защото чл.
75, ал.1 от КТ приема за произвеждащ същите като валиден трудов договор правни последици този
договор,който бъде обявен за недействителен, но работникът или служителят е действал
добросъвестно при сключването му. Тогава отношенията между страните по договора до момента
на обявяване на неговата недействителност се уреждат както при действителен трудов договор,
4
включително работодателят дължи заплащане на работника за надлежно положения труд.
Освен това чл.8 от КТ съдържа законовата презумпция, че добросъвестността при
осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното,
следователно тя се счита оборена само при провеждането на пълно и главно доказване за
обратното, каквото тук няма осъществено.
В случая нито се е твърдяла недобросъвестност на работника при сключването на договора,
нито са събирани доказателства в такава насока от ползващия се от оспорването работодател,
поради което следва да се заключи, че работникът е бил добросъвестен при създаването на
отреченото от ответника ТПО .
На следващо място е неоснователно оспорването и досежно размера на дължимото за
престирания труд възнаграждение, който е установим като 933лв. не само от последното
представено в процеса (като заверено за вярност копие) допълнително споразумение от 29.12.23г.
към трудовия договор на страните, но е виден и от отразяването по личната партида на работника в
НОИ за м. януари, февруари и март 2024г.Не се е твърдяло от ищеца изменение в размера на
възнаграждението му след края на 2023г., поради което следва да се заключи, че заплатата му
продължава да е същата и през 2024г., включително за процесния по делото м. май 2024г.
Същевременно свидетелските показания в процеса, възприети от съда за достоверни, като
неопровергани от останалите доказателства, установяват реалното полагане на труд от ищеца през
процесния период от време, поради което работодателят не може да се освободи от задължението
да овъзмезди работника за надлежно изпълнените трудови функции.
На последно място трябва да се съобрази, че липсват каквито и да е данни за извършено
заплащане на трудовото възнаграждение на ищеца от страна на ответника.
Възраженията, че заплатата на С. за м. май 2024г. била изплатена в брой не се подкрепят от
доказателствата по делото. Този факт подлежи на доказване от работодателя по правилото на
чл.154 от ГПК, т.к. е полезен за него, но това не е сторено.Проведено е даже насрещно успешно
доказване за обратното, т.к. свидетелят в процеса установява,че дотук възнагражденията са им
били изплащани по банков път, а е сигурен, че ищецът не е получил заплата за последния месец, в
който е работил.
В обобщение на изложеното дотук и след като всички елементи от хипотезата на
чл.128,т.2 от КТ са доказани, съдът следва да приложи последицата на разпоредбата, като
възприеме за неплатено дължимото възнаграждението на ищеца за отработеното при ответника на
длъжността „моряк“ време през м. май 2024г. и да му присъди претендираната сума в размера,
определен от първата инстанция, отчитайки обстоятелството, че трудът не е престиран за пълен
месец. Дължимо върху главницата е и обезщетението за забава на плащането в размер на законната
лихва от подаването на исковата молба, до окончателното издължаване.В този смисъл се е
произнесла и първата инстанция с обжалваното решение.
С оглед горното и поради съвпадението на правните изводи на двете съдилища по спора,
решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено в обжалваните от въззивника
ответник осъдителни части.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, на основание чл.78, ал.3 от ГПК,
въззиваемият ищец има право на всички сторени в настоящото производство разноски, възлизащи
на сумата от 500 лв., заплатена във въззивната инстанция като адвокатско възнаграждение.
5
Възражението за прекомерност на това възнаграждение е неоснователно, тъй като
адвокатският хонорар на процесуалния представител съответства на фактическата и правна
сложност на предмета на делото, както и на вложения за представителството на страната по делото
труд и за осъществяване на процесуалната й защита.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2473/21.11.2024 г., постановено по гр.д. 4369/2024 г. по описа
на Районен съд- Бургас в обжалваните осъдителни части.
ОСЪЖДА „ТАГ СЪРВИСИС“ ЕООД с ЕИК *********,седалище и адрес на управление: гр.
Бургас, Северна промишлена зона, ул. „Крайезерна“ № 121, да заплати на И. С. С. ЕГН **********
с постоянен адрес: **** сумата от 500 лв.(петстотин лева), представляваща разноски, сторени пред
въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3,
т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6