РЕШЕНИЕ№262429
гр. Пловдив, 01.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански
състав, в публичното
заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 2175 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕOOД
против М.С.С. кумулативно
обективно съединени установителни искове с правно основание по чл. 422, ал. 1,
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване на паричните
притезания, удостоверени в Заповед № 8843/08.10.2019 г. за изпълнение, издадена
по ч. гр. д. № 16114/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XV граждански състав, както следва: 632, 09 лв. – главница по договор за паричен заем № ***/15.03.2018
г., сключен между ответната страна и „Вива Кредит“ ООД, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 01.12.2016 г. и Приложение № 1 към него от 03.06.2019 г.,
сключен между „Вива Кредит“ ООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД; сумата от 99, 19 лв. –
договорна лихва от 14.04.2018 г. до 10.12.2018 г.; сумата от 293, 91 лв. – такса за експресно
разглеждане на документи, сумата от 294
лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение; сумата от 245 лв. – такси и разходи за
извънсъдебно събиране на просрочено задължение; сумата от 18, 03 лв. – обезщетение за забава за периода от 11.12.2018 г. до
24.09.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 07.10.2019
г., до окончателното й изплащане.
Ищецът
твърди, че е кредитор на ответника по силата на Приложение № 1 от 03.06.2019 г.
към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016
г., сключен с „Вива кредит“ ООД, с което цедентът прехвърлил на ищеца
процесните вземания срещу длъжника. Твърди, че на 15.03.2018 г. ответната
страна сключила с „Вива кредит“ ООД договор за паричен заем № ***, по силата на
който заемодателят се задължил да предаде на заемателя сумата от 700 лв. срещу
насрещното му задължение, да върне сумата, съгласно условията на сключения
договор, като заплати сумата от 1153.44 лева, ведно с договорна лихва на 9
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 128, 16 лева, включваща главница,
възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане. Посочено е, че при
неизпълнение на задължението на заемателя в срок, заемодателят има право да
предприеме всички позволени от закона действия за събиране на задължението,
които могат да доведат до увеличаване на задължението. Поддържа, че длъжникът е
заплатил сумата от 165 лв., като останала дължима главницата в размер на 632, 09 лева. За ползване на предоставената заемна
сума ответникът дължал и договорна лихва в размер на 99, 19 лева за периода
14.04.2018 г. - дата на първата вноска до 10.12.2018 г. - дата на настъпване на
падежа на договора. Съгласно разпоредбите на договора заемателят е заявил
доброволно ползване на услуга по експресно разглеждане на документите за
одобрение на паричния заем, като се задължил да заплати сумата от 293, 91 лв. –
такса за предоставената услуга. Поддържа, че заемателят се е задължил в
тридневен срок от подписване на договора за заем да предостави обезпечение на
задълженията му по договора, а именно - поръчител физическо лице, което да
отговаря на посочените в договора условия или валидна банкова гаранция, която е
издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
заемателя по договора, която да е валидна за целия срок на договора за заем.
Поради неизпълнение на цитираните задължения от страна на длъжника била
начислена неустойка за неизпълнение в размер на 330,75 лв., която била дължима
на падежната дата на погасителната вноска. Твърди, че дължимата неустойка е в
размер на 294 лева. Претендира и сумата от 245 лв., начислена на основание
Тарифа на “Вива кредит” ООД, която представлява неразделна част от договора.
Съгласно последната при забава на плащане на погасителна вноска, ответникът
дължи на кредитора определени суми, представляващи направени разходи за
провеждане на телефонни разговори, изпращане на писма, покани и електронни
съобщения за събиране на просрочено вземане, както и разходи за събиране на
просрочените вземания, включващи ангажиране дейността на лице/служител, което
осъществява и администрира дейността по събиране на вземането. Ответникът е
трябвало да заплати целия заем в срок до 10.12.2018 г. Претендира обезщетение
за забава върху непогасената главница в размер на 18.03 лева за периода от
11.12.2018 г. до 24.12.2019 г. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявените искове, ведно със законните последици.
В законоустановения срок особеният
представител на ответната страна ***
Б. е депозирал отговор на исковата молба, в който излага
доводи за неоснователност на предявените искове. Твърди, че сключеният между
страните договор за паричен заем е нищожен на основание чл. 26 от ЗЗД и поради
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и че
същият противоречи на добрите нрави. Счита, че договорът противоречи на
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискването годишният процент на разходите
да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а уговореното
възнаграждение за експресно разглеждане представлявало скрита възнаградителна
лихва. В договора била уговорена и неустойка в размер на 330,75 лева, ако в три
дневен срок от усвояване на сумата заемателят не предостави на заемодателя
обезпечение, а именно поръчител или банкова гаранция. Счита, че така
уговорената клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Излага доводи
за недействителност на договора поради неспазване на изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 11 от ЗПК, поради непредоставяне на погасителен план на ответника,
който е неразделна част договора. Сочи, че договорът е нищожен и поради
противоречие с разпоредбата на чл. 10а от ЗПК, тъй като в него е уговорено
събиране на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението
на кредита. Счита, че претендираната от ищеца сума в размер на 245 лева
представляваща такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения е
неоснователна и недоказана и същата противоречи на добрите нрави. Твърди, че
договорът за потребителски кредит е недействителен и на основание чл. 22 ЗПК,
поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно
която при обявяване договора за недействителен, потребитялят следва да върне
чистата стойност по кредита без лихви и други предвидени разходи. В случай, че
съдът приеме процесния договор за недействителен, както и че се дължи връщане само на чиста стойност на
кредита, но не и лихви и други разходи по кредита, прави възражение за
прихващане към ищцовото дружество за платените без правно основание лихви и и
разноски със задължението му да заплати задължението по главница по договора за
потребителски кредит. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на
предявените искове и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност
на претендираното юрисконсултско възнаграждение и моли съдът да присъди такова
в минимален размер съобразно НПП.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд –
Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД и по чл. 422 ГПК във вр.
с чл. 92 ЗЗД и чл. 422 ГПК във вр. чл. 86 ЗЗД.
Производството
е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията, обективирани в Заповед № 8843/08.10.2019 г. за изпълнение,
издадена по ч. гр. д. № 16114/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XV граждански състав, както следва: 632, 09 лв. – главница по договор за паричен
заем № ***/15.03.2018 г., сключен между ответната страна и „Вива Кредит“ ООД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца по силата на Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г. и Приложение № 1 към
него от 03.06.2019 г., сключен между „Вива Кредит“ ООД и „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД; сумата от 99, 19 лв. – договорна лихва от 14.04.2018
г. до 10.12.2018 г.; сумата от 293, 91 лв. – такса за експресно разглеждане на
документи, сумата от 294 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение; сумата от 245 лв. –
такси и разходи за извънсъдебно събиране на просрочено задължение; сумата от
18, 03 лв. – обезщетение за забава за периода от 11.12.2018 г. до 24.09.2019 г., ведно със законна лихва върху
главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 07.10.2019 г., до окончателното й изплащане.
Заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и
съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е дал указания на заявителя да
предяви установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение, като представи доказателства за изпълнение на указанията на съда в
срок.
Искът е
предявен в законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК,
поради което отговоря на специалните изисквания за неговата допустимост.
Ищецът
твърди, че в качеството му на цесионер е кредитор на длъжника за вземане,
произтичащо от сключен с цедента договор за кредит.
С Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г., сключени
между „Вива Кредит“ ООД и “Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД
страните са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача станалите ликвидни и
изискуеми вземания, описани в Приложение № 1 към договора. По делото е
представено Приложение № 1 от 03.06.2019 г., в което е посочено вземането на
цедента против М.С.С., с посочен единен граждански номер, по договор № ***, с
общ размер на прехвърленото вземане от 1 564, 19 лв., размер на непогасената
главница от 632, 09 лв., възнаградителна лихва от 99, 19 лв. и неустойки, такси
и разходи за забава от 832, 91 лв. Съдът намира, че е налице воля за
прехвърляне на процесното вземане, доколкото и последното е надлежно
индивидуализирано в представеното приложение към договора.
По делото са
представени уведомителни писма от „Агенция за събиране на вземания“ АД, в които
са посочени прехвърлените вземания, по силата на договора за цесия, които не са
връчени на длъжника.
Съдът намира,
че прехвърлянето на вземането е произвело правното си действие по отношение на
длъжника в съответствие с изискванията, въведени в разпоредбата на чл. 99, ал.
4 ЗЗД. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. на ВКС. По делото са представени пълномощни, по
силата на които цесионерът – ищецът е упълномощен да изпълни задължението по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД по двата договора за цесия.
Длъжникът не
е получил уведомленията за прехвърляне на вземането, доколкото видно от
представената по делото обратна разписка, последната се е върнала с отбелязване
„непотърсен“.
Следва обаче
да се приеме, че приложените към исковата молба уведомления, изхождащи от
цесионера в качеството му на пълномощник на стария кредитор, представляват
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на
цесионера срещу длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния
касационен съд - напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Наистина
ответната страна не участва лично в производството по делото, а е
представлявана от назначен от съда особен представител на основание чл. 47, ал.
6 ГПК. Особеният представител на ответника притежава особено процесуално
качество да защитава интересите на длъжника в хода на съдебното производство,
като до назначаването му се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до
ответника е редовно връчено по чл. 47, ал. 1 ГПК. Установената в нормата на чл.
47, ал. 5 ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с
изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се
прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес
и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички
положения в тази хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за
редовно връчени.
В случая
препис от исковата молба и приложенията към нея се считат за редовно връчени на
ответната страна на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при
връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита
призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането на
предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в
рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната
разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към
нея, в частност изявлението от заемодателя - цедент, обективирано в
уведомителното писмо за извършената цесия, се презюмира да е получено от
ответника, а не от назначения му особен представител.
По тези
съображения настоящата съдебна инстанция приема, че уведомлението, представено
с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до ответника с извършеното по
реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване
на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на
вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Договорът за
цесия е договор, по силата на който носителят на едно вземане го отстъпва на
трето лице и по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното
правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил
вземането си. Предвид изложеното следва да се приеме, че цесионерът – ищец е
материланоправно легитимиран в исковото производство пред настоящата съдебна
инстанция, образувано по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ЗЗД.
Вземането,
предмет на договора за цесия, е породено от сключен между първоначалния
кредитор „Вива Кредит“ ООД и длъжника – ответник, договор за потребителски
кредит. По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение
следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит,
доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
От договор за паричен заем
„Вивакредит План“ № ***/15.03.2018 г., сключен между М.С.С. и „Вива Кредит“ ООД, се установява, че
кредитодателят се е задължил да предостави в полза на кредитополучателя сумата
от 700 лв. срещу насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне
предоставения му за възмездно ползване финансов ресурс, ведно с включена такса
за експресно разглеждане и възнаградителна лихва или сумата от общо 1 153,
44 лв. на девет месечни погасителни вноски – в срок до 10.12.2018 г.. Установен
е годишен лихвен процент от 40, 29 % и годишен процент на разходите от 49, 45
%.
В чл.
3 от Договора е установено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по
експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер от
330, 75 лв.
С
разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи
задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: поръчител -
физическо лице, което да представи бележка от работодателя си, издадена не
по-рано от 3 дни от деня на предоставяне и да отговаря на следните изисквания:
навършена 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има
минимален стаж при настоящия си работодател от 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер от 1 000 лв., през последните 5 години да няма
кредитната история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период
на просрочие 0 до 30 дни“, да не поръчител по друг договор за паричен заем и да
няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или банкова
гаранция в размер на цялото задължение, валидна за целия срок на договора.
С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора
страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да
осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора,
последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 330,
75 лв. Установено е, че неустойката се
заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като размерът на
последната в този случай е от 164, 91 лв., а размерът на общото задължение е от
1 484, 19 лв.
По
делото е приложена Тарифа на „Вива Кредит“ ООД , относима към договор за
паричен заем „Вивакредит СЕГА“ или „Вивакредит План“, от която се установява,
че за договори за паричен заем със срок на погасяване на месечна погасителна
вноска, се начисляват следните такси: на четвърти и осемнадесети ден забава на
всяка погасителна вноска – 10 лв.; на единадесети и двадесет и пети ден забава
– 15 лв. Установено е, че максималният размер на всички начислени разходи не
може да надвишава 75 лв. за заемни суми в размер на 300 лв., 125 лв. за заемни
суми от 400 лв. и 175 лв. за заемни суми от 500 лв. до 1 500 лв.
Установено е, че при забава с повече от 57 календарни дни за плащане на която и
да е погасителна вноска, на петдесет и осмия ден се заплаща еднократна такса от
70 лв. Приложената по делото тарифа не е подписана от ответника –
заемополучател, но в клаузата на чл. 12 от Договора е обективирано
удостоверителното изявление на длъжника, че е запознат с тарифата, актуална към
датата на сключване на договора.
В производството по делото е представен разходен
касов ордер № *** от 15.03.2018 г., обективираща осъществено заплащане от
страна на кредитора в полза на ответника на сумата от 700 лв., която носи
подписа на длъжника в производството.
Вземането, предмет на договора за цесия, е
породено от сключен между „Вива Кредит“
ООД и длъжника – ответник, договор за потребителски кредит. По отношение на
породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
По своята
правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален
(изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК);
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването
на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при
сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване.
Договорът за паричен заем е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата
стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен
процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно
кредита и правото на отказ от договора - чл. 5 от Договора.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен,
като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не
дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на потребителя
в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва
и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата
сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански
плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите,
се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Законът
за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че
годишният процент на разходите по кредита е в размер на 49, 45 %, като
последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите
при сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В
случая съдът установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване
на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното
съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане
следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. По така изложените правни
съображения съдът намира, че при сключване на кредита не е било допуснато
соченото от ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в размер на
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно
от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен
процент към момента на възникване на правоотношението по договора за кредит,
увеличен с 10 процентни пункта, намира че определеният размер на годишния
процент на разходите от 49, 45 % е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно
според съдът в настоящия съдебен състав намира, че не е налице соченото от ответника
основание за недействителност на процесния договор за потребителски кредит по
чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Налице
са и останалите, установени в закона изисквания за необходимо съдържание на
договора за потребителски кредит - изготвен е погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Предвидена е и възможността на кредитополучателката да се
откаже от кредита в определен срок.
Не е
допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1.
т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния лихвен процент, а
именно от 40, 29 %, като макар отделно да не е установен размерът на
договорната лихва, последният е изводим от клаузите на договора, тъй като е
посочена общата стойност на кредита, както и размерът на заемната сума, като
разликата между посочените две суми, формира и размера на левовата
равностойност на възнаградителната лихва. В случая следва да се посочи, че
лихвеният процент е фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена
формулата за неговото определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен
към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на главница, и
представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е
съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и
дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. В договора е посочен общият размер на дължимата за срока на
договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита,
поради което може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
В
действителност в договора за кредит се съдържат клаузи, установяващи
допълнителни задължения за кредитополучателя за заплащане на такса за експресно
разглеждане на заявката, разходи за извънсъдебно събиране и за заплащане на
неустойка, поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
които задължения за кредитополучателя представляват допълнително установено
възнаграждение за кредитодателя. От изслушаното по делото заключение на вещото
лице по допусната от съда съдебно-счетоводна експертиза се установява, че годишният
процент на разходите по кредита, при включване на задълженията за заплащане на
такса за експресно разглеждане и неустойката, е от 659, 78 %, който надвишава
66 пъти размера на законната лихва, а годишният лихвен процент е от 220, 92 %,
който надвишава 22 пъти размера на законната лихва.
Съдът
счита, че с включване на посочените клаузи в договора за кредит, макар да се
увеличава възнаграждението на кредитора, не се достига до соченото от ответната
страна нарушение на клаузите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, тъй като не е
допуснато формално нарушение досежно съдържанието на договора за кредит, в
който се съдържа съобразено със закона посочване на годишния процент на
разходите и определяне на лихвения процент, с конкретизация на всички дължими
суми по договора и размера на общото задължение.
По така
изложените съображения съдът намира, че договорът за потребителски кредит
отговаря на формално установените изисквания по Закона за потребителски кредит
за минимално необходимо съдържание, като не възприема доводите на ответника за
недействителност на договорното правоотношение.
Следва да се приеме, че заемната сума по
договора за заем е усвоена от потребителя към датата на сключването му, в който
смисъл е удостоверителното изявление на длъжника, обективирано в приложената по
делото разписка. Ответникът не е оспорил истинността, в частност автентичността
на този частен диспозитивен документ, поради което следва да се приеме, че
обективираните в последния изявления, изхождат от лицето, сочено като негов
автор – арг. чл. 180, ал. 1 ГПК.
От изслушаната по делото и неоспорена от
страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че стойността на
главницата по кредита е от 700 лв., на договорната лихва от 122, 69 лв., на
таксата за експресно разглеждане от 330, 75 лв. и на неустойката от 330, 75 лв.
Установено е, че по делото са начислени разходи за събиране на просрочени
вземания в размер на сумата от 245 лв., която е останала незаплатена. Вещото
лице е установило, че на 16.04.2018 г. длъжникът е заплатил в полза на „Вива
Кредит“ ООД сумата от 165 лв., с които е погасена изцяло първата вноска от 164,
91 лв. и 0, 09 лв. от втората вноска, като останалите вноски са останали изцяло
непогасени. Вещото лице е посочило, че с общо заплатената сума от длъжника е
погасена договорна лихва от 23, 50 лв., такса за експресно разглеждане от 36,
84 лв. и неустойка за непредоставено обезпечение от 36, 75 лв. Експертизата е
установила, че останалите непогасени задължения по договора са както следва:
632, 09 лв. за главница, 99, 19 лв. за договорна лихва за периода от 14.05.2018
г. до 10.12.2018 г., сумата от 293, 91 лв. за такса за експресно разглеждане,
сумата от 294 лв. за неустойка и сумата от 245 лв. за начислени разходи за
събиране на вземанията. По въпросите, поставени служебно от съда, вещото лице е
определило размера на дължимата главница и възнаградителна лихва, като е
отнесло плащанията по клаузите за неустойка и такса за експресно разглеждане в
общ размер от 73, 59 лв., като при съобразяване на поредността за погасяване –
възнаградителна лихва и след това главница, е определен размер на главницата от
579, 72 лв. и на възнаградителната лихва от 77, 97 лв., дължима за периода от
13.06.2018 г. до 10.12.2018 г. Определен е размерът на обезщетението за забава
върху главницата от 579, 72 лв., считано от датата следваща падежа на първата
непогасена вноска – 15.05.2018 г. до 24.09.2019 г. в размер на сумата от 60, 85
лв. Вещото лице е изчислило обезщетението за забава върху непогасената главница
от 579, 72 лв. за периода, посочен в исковата молба от 11.12.2018 г. до
24.09.2019 г. в размер на сумата от 46, 22 лв.
Съдът цени съдебно-счетоводната експертиза
като компетентно и безпристрастно изготвена, дала пълен и обоснован отговор на
всички поставени въпроси, поради което възприема фактическите (доказателствени)
изводи, до които вещото лице е достигнало.
Предвид така изложеното и на основание
сключения между страните договор са възникнали задълженията за заплащане на
главница и възнаградителна лихва.
Съдът намира, че начислените по договора суми
за неустойка, такса за експресно разглеждане и разходи за извънсъдебно събиране
са недължими, доколкото се основават на постигнати между страните уговорки,
които са нищожни.
Съдът намира,
че клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора, установяваща, че длъжникът дължи
неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, е
нищожна и не поражда права и задължения за страните.
В случая е
установено, че неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на
непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т.е. неустойката не е уговорена
за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението, и затова е изключено да се приеме, че размерът й се получава
твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди, и това се дължи
на периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване
на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява
обезщетителната й функция.
Липсва и
обезпечителният елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви
вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита,
за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. Неустойката е установена в глобален размер, без да е
посочено какво е съотношението й към вредите, които се съизмеряват със
задължението по договора за потребителски кредит, доколкото последната е
предвидена като санкция за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
представи обезпечение. В договора е предвидено неустойката да се заплаща на
вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
Не може да се
приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания
към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на
информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен
срок от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея – т.е. води до оскъпяване на кредита. Нещо повече
– размерът на установената неустойка многократно надвишава длъжимата
възнаградителна лихва, чиито размер е уговорен за сумата от 30, 90 лв.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която
кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора
за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
При
достигане до този правен извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г. ОСТК на ВКС.
С разпоредбата на чл. 8, ал 1 от Договора страните са
уговорили, че ако заемателят не изпълни задължението си за заплащане на
дължимите погасителни вноски, заемодателят има право да предприема всички
позволени от закона действия за събиране на вземането, което може да доведе до
значително повишаване на размера на дължимите суми от страна на заемателя. На
основание тази разпоредбата и Тарифата на „Вива Креди“ ООД претендира присъждане
на сумата от 245 лв. –начислените такси и разходи по договора.
От приложената по делото Тарифа на „Вива
Кредит“ ООД , относима към договор за паричен заем „Вивакредит СЕГА“ или
„Вивакредит План“, се установява, че за договори за паричен заем със срок на
погасяване на месечна погасителна вноска, се начисляват следните такси: на
четвърти и осемнадесети ден забава на всяка погасителна вноска – 10 лв.; на
единадесети и двадесет и пети ден забава – 15 лв. Установено е, че максималният
размер на всички начислени разходи не може да надвишава 75 лв. за заемни суми в
размер на 300 лв., 125 лв. за заемни суми от 400 лв. и 175 лв. за заемни суми
от 500 лв. до 1 500 лв. Установено е, че при забава с повече от 57
календарни дни за плащане на която и да е погасителна вноска, на петдесет и
осмия ден се заплаща еднократна такса от 70 лв.
Съдът
намира тези клаузи за нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, която установява,
че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. В случая клаузата на чл. 8, ал.
1 от Договора е установена с цел заобикаляне на разпоредбата на чл. 33 ЗПК,
съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като тази лихва за забава
не може да надвишава законната лихва. Това правило е уредено от норми от
императивен порядък, които са установени в обществен интерес с оглед целта на
закона - да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни
условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на
отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставянето на
потребителски кредит – арг. чл. 2 ЗПК. Тази клауза е установена и в
противоречие на разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът
не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Разходите за извънсъдебно събиране, свързани
с ангажиране дейността на служител, т.е. такива свързани с изпълнение на
поетото договорно задължение, представлява разходи по управление на договора.
Нещо повече разноските за осъществяване на така посочените дейности не могат да
бъдат определени и оценени предварително, а зависят от конкренкретно сторените
разходи от кредитора за събиране на вземането – необходимия брой покани,
уведомления и телефонни разговори с длъжника в зависимост от периода на
забавата.
Не следва да се присъди и
претендираната такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на
кредита в размер на сумата от 293, 91 лв., тъй като последната е такава
свързана с усвояване на кредита и е начислена в противоречие с разпоредбата на
чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на
такси и разноски, свързани с усвояване и управление на кредита.
Поради така изложените съображения тези клаузи
не пораждат права и задължения за страните, поради което предявените искове за
заплащане на сумата от 293, 91 лв. – такса за експресно разглеждане
на документи, сумата от 294 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение
за предоставяне на обезпечение и
сумата от 245 лв. – разходи и
такси за извънсъдебно събиране,
следва да се отхвърлят като неоснователни.
С оглед
установената недействителност на посочените клаузи от договора заплатените от
стана на длъжника суми за погасяване на посочените вземания в размер на сумата
от общо 73, 59 лв., от които сумата от 36, 75 лв. – неустойка и сумата от 36,
84 лв. – такса за експресно разглеждане, са недължимо заплатени от страна на
длъжника. Предвид недължимото заплащане на посочените суми следва последните да
се приспаднат по реда на чл. 76 ЗЗД от начислените задължения за главница от 632,
09 лв. и възнаградителна лихва от 99, 19 лв.
За да определи
размера на дължимата сума, след приспадане на недължимо заплатените суми за
неустойка и такса за експресно разглеждане, съдът съобрази заключението на
вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, която е дала отговор
на служебно поставените от съда въпроси. Вещото лице е установило, че при
съобразяване на поредността на погасяване, установена в закона, главницата е в
размер на сумата 579, 72 лв., а възнаградителната лихва е в размер от 77, 97
лв., дължима за периода от 13.06.2018 г. до 10.12.2018 г.
По
така изложението съображение искът за установяване на задължението за главница
следва да се уважи за сумата от 579, 72 лв., като се отхвърли до пълния му
предявен размер от 632, 09 лв., а исковата претенция за възнаградителна лихва
да се уважи за сумата от 77, 97
лв. за периода от 13.06.2018 г. до 10.12.2018 г., като се отхвърли за разликата
до пълния й предявен размер от 99, 19 лв. и за периода от 14.04.2018 г. до
14.05.2018 г.
Тъй като длъжникът не е изпълнил точно в
темпорално отношение задължението си за заплащане на главницата на седмични
вноски с установен в договора падеж за погасяване, ответникът следва да заплати
и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Когато денят за изпълнение
на задължението е определен, длъжник изпада в забава след изтичането му – арг.
чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД, т.е. обезщетение за забава се следва от датата,
следваща падежа на първата непогасена вноска, след осъщественото от съда погасяване
на задължението по вноски за главница – 15.05.2018 г., но с оглед принципа на
диспозитивното начало следва да се присъди за претендирания период от
11.12.2018 г. до 24.09.2019 г. върху размера на дължимата главница, след
прихващане с недължимо заплатените суми. От изслушаната по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на обезщетението за
забава за периода от 11.12.2018 г. до 24.09.2019 г. върху главницата от 579, 72
лв. е в размер на сумата от 46, 22 лв. С оглед принципа на диспозитивното
начало исковата претенция следва да се уважи до претендирания от ищеца размер
от 18, 03 лв.
Предвид така
установеното искът за главница по договор
за паричен заем № ***/15.03.2018 г.,
сключен с “Вива Кредит” ООД следва да бъде уважен за сумата от 579, 72 лв., като последният следва да се отхвърли
за разликата до пълния му предявен размер от 632, 09
лв., а исковата претенция за възнаградителна лихва да се уважи за сумата от 77,
97 лв. за периода от 13.06.2018 г. до 10.12.2018 г., като се отхвърли за
разликата до пълния й предявен размер от 99, 19 лв. и за периода от 14.04.2018
г. до 14.05.2018 г. Следва да се присъди обезщетение за забава за периода от 11.12.2018
г. до 24.09.2019 г. в размер от 18, 03 лв. Неоснователен е иска за установяване
дължимостта на сумата от сумата от 293, 91 лв. – такса за експресно разглеждане
на документи, сумата от 294 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение
за предоставяне на обезпечение и
сумата от 245 лв. – такси и разходи за извънсъдебно събиране на просрочено
задължение, предвид установената нищожност на клаузите от договора, по силата
на които последните са били уговорени.
С оглед изхода на правния спор в
полза на ищеца, съобразно уважената част от иска, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени пропорционално сторените, както в настоящото
съдебно производство разноски, така и тези в заповедното производство по
ч.гр.д. № 16114/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XV граждански състав– арг. т. 12 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се произнася по
дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както
и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с
отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното производство ищецът е
доказал сторени разноски в размер на 81, 64 лв., като следва да му се присъдят
по съразмерност 35, 27 лв. В исковото производство ищецът е доказал заплащането
на държавна такса в размер от 31, 64 лв., на депозит за особен представител от
235 лв. и депозит за съдебно-счетоводна експертиза от 40 лв.
Следва да се посочи, че ищецът е
внесъл сумата от общо 170 лв. за изслушване на съдебно-счетоводна експертиза –
с платежно нареждане от 16.10.2020 г. (л. 79) и с платежно нареждане от
19.05.2021 г. (л. 91), от които е следвало да заплати единствено сумата от 40
лв., поради което останалите 130 лв. подлежат на възстановяване, по молба на
ишеца.
На основание чл. 78, ал. 8 ГПК претендира
юрисконсултско възнаграждение от 350 лв. Съдът при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото размерът на
юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ
следва да бъде в размер от 100 лв.
Следователно общият размер на
сторените от ищеца разноски в исковото производство е 406, 64 лв., от които с
оглед уважената част от предявените искове следва да бъде присъдена сумата от 175,
67 лв.
В полза на ответната страна се следват
разноски, но не подлежат на присъждане, тъй като такива не са сторени.
В производството по делото е
назначена съдебно-счетоводна експертиза, част от депозита по която, в размер от
130 лв., е внесен от бюджета на съда, поради което и с оглед изхода на правния
спор, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да внесе по сметката на
съда сумата от общо 73, 84 лв.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по исковете с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД., вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че М.С.С.,
ЕГН **********, с адрес ***, дължи
на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот
Волов” № 29, етаж 3, сумата от 579, 72 лв. – главница по договор за
паричен заем № ***/15.03.2018 г., сключен между ответната страна и „Вива
Кредит“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца по силата на Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г. и
Приложение № 1 към него от 03.06.2019 г., сключен между „Вива Кредит“ ООД и
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД; сумата от 77, 97 лв. – договорна лихва от 13.06.2018
г. до 10.12.2018 г.; сумата от 18, 03
лв. – обезщетение за забава за периода от 11.12.2018 г. до 24.09.2019 г.,
ведно със законна лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 07.10.2019 г., до
окончателното й изплащане, за които вземания е издадена Заповед №
8843/08.10.2019 г. за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 16114/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, XV граждански състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД
против М.С.С. кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД., вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, както следва: за
разликата над уважения размер на главницата от 579, 72 лв. до пълния му
предявен размер от 632, 09 лв., за разликата над уважения размер на възнаградителната
лихва от 77, 97 лв. до пълния й предявен от 99, 19 лв. и за периода от
14.04.2018 г. до 14.05.2018 г., за сумата от сумата от 293, 91 лв. – такса за
експресно разглеждане на документи, сумата от 294 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение; сумата от 245 лв. – такси и разходи за
извънсъдебно събиране на просрочено задължение, за които вземания е издадена Заповед
№ 8843/08.10.2019 г. за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 16114/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, XV граждански състав.
ОСЪЖДА М.С.С., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, сумата
от 35, 27 лв. – разноски в
заповедното производство по ч. гр. д. № 16114/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, XV граждански състав, и сумата от 175, 67 лв. – разноски в исковото
производство по гр.д. № 2175/2020 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански
състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК
*********, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Районен съд - Пловдив сумата от 73, 84 лв. –
разноски в исковото производство по гр.д. № 2175/2020 г. на Районен съд -
Пловдив.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ