ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 7
гр. Бургас , 15.01.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на петнадесети януари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно
гражданско дело № 20202100502273 по описа за 2020 година
Производството по делото е по реда на чл.274-279 ГПК.
Постъпила е частна жалба от К. Д. Д. от гр.Свети Влас, ул.“И.“ № *, ет.*, ищец по
гр.д.№ 1337/2020 г. по описа на РС-Бургас, подадена чрез пълномощник адв.Соня Скъпиева,
против определение № 4920/09.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 1337/2020 г. по описа на
РС – Бургас, с което производството по същото дело е прекратено, поради недопустимост на
предявения иск.
Постъпила е и частна жалба от А. Н. К. от с.Равда, общ.Н., ул.“С.“ № *, подадена
чрез пълномощник адв.Светлана Добрева, против определение № 5114/14.07.2020 г. по
гр.д.№ 1337/2020 г. по описа на РС-Бургас, с което на основание чл.81 ГПК съдът е осъдил
А. Н. К. да заплати на К. Д. Д. сумата от 1057.10 лв. за направените по делото разноски, като
е оставил без уважение искането й за присъждане на разноски по делото.
І. В частната жалба на К. Д. се изразява недоволство от обжалваното определение,
като същото се счита за неправилно и незаконосъобразно. Според жалбоподателя, съдът
неправилно е прекратил производството по делото, приемайки, че предявеният иск е
недопустим. В тази връзка се сочи, че в исковата молба ясно е заявен повода за завеждане на
отрицателния установителен иск – снабдяването на ответниците с изпълнителен лист и
образуваното въз основа на него изпълнително дело № 102/2020 г. на ДСИС при БРС. Сочи
се, че по жалба на ищеца е постановено определение № ІV-1312/22.05.2020 г. по ч.гр.д.№
1054/2020 г. на БОС, с което е отменено разпореждането от 04.09.2019 г. по гр.д.№ 571/2009
г. на НРС за издаване на изпълнителния лист за присъдена издръжка за детето Й. Д. и
именно поради тази причина е прекратено и изп.дело № 102/2020 г. Твърди се, че във връзка
с прекратеното изпълнително дело ищецът е заявил оттегляне на исковете си спрямо А. К.,
на иска си спрямо Й. Д. за сумата от 1707.60 лв. – законна лихва, както и на иска си за
1
таксите и разноските по изпълнението. По този начин, според жалбоподателя, предмет на
делото е останал единствено иска му с правно основание чл.124 ГПК против ответницата Й.
Д. за установяване, че ищецът не й дължи сумата от 6370 лв. месечна издръжка за периода
м.декември 2009 – 23.07.2017 г., като се счита за неправилен извода на съда, че това
съставлявало нов отрицателен иск, какъвто не бил заявен самостоятелно в производството и
за който липсвал правен интерес. В тази връзка, в жалбата се сочи, че изпълнителното дело в
случая е било само повод за образуване на настоящото дело и с прекратяването му не е
отпаднал правния интерес на ищеца да установи, че за конкретния период не дължи
присъдената издръжка, тъй като с отговора ответницата Д. вече е оспорила твърденията му
за недължимост на издръжката. Според жалбоподателя, ответницата Д. може да се снабди с
изпълнителен лист и отново да се наложи воденето на исково производство за установяване
недължимост на издръжката, поради което счита, че за него е налице правен интерес от
продължаване на делото и от предявяване на отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1
ГПК, тъй като така ще се разреши породения правен спор между страните и няма да е
необходимо провеждането впоследствие на друго производство, а и по настоящото дело той
вече е заплатил държавна такса и съдебни разходи и не се налага такива разходи да бъдат
правени в друго производство. По горните съображения, моли въззивния съд да отмени
обжалваното определение и да върне делото на районния съд за продължаване на
съдопроизводствените действия по него. Приложени са писмени доказателства.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от Й. К. Д. и А. Н. К., с който
частната жалба се оспорва като неоснователна. Изразява се съгласие с изводите на районния
съд за липса на правен интерес за ищеца, като се сочи, че предявеният иск е заведен по
повод на изпълнителното дело, образувано по конкретно издаден изпълнителен лист и няма
как производството по делото да продължи на друго основание и за друг размер, тъй като
това би било изцяло нов иск. Молят въззивния съд да остави без уважение частната жалба и
да потвърди определението на БРС за прекратяване на делото. Претендира се присъждане на
разноските в настоящото производство.
ІІ. В частната жалба на А. К. се изразява недоволство от обжалваното определение
по чл.81 ГПК, с което са разпределени разноските между страните, като същото се счита за
неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че ответниците имат право на разноски при
прекратяване на делото, но БРС неправилно е приложил нормата на чл.78 ГПК и е смесил
двата й фактически състава, като вместо да приложи чл.78, ал.4 ГПК, съдът се е позовал на
чл.78, ал.2 ГПК, касаещ друга хипотеза, за което в жалбата са изложени съображения и се
цитира съдебна практика. Сочи се също, че неправилно БРС е възложил изцяло намалените
на основание чл.78, ал.5 ГПК разноски в тежест на жалбоподателката, след като ищецът е
оттеглил частично исковете си. Моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и
да постанови ищецът да заплати на ответницата направените по делото разноски и в двете
съдебни инстанции.
В срока по чл. 276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от К. Д. Д., в който са изложени
2
съображения за неоснователност на частната жалба и за потвърждаване на обжалваното
определение.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в жалбите, доказателствата по
делото и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното:
Районният съд е сезиран с искова молба от К. Д. против А. К. и Й. Д., за приемане за
установено, че ищецът не дължи на ответниците сумата от 6370 лв. – дължима месечна
издръжка в размер на 70 лв. за периода от м.декември 2009 г. до 23.07.2017 г. и сумата от
1707.60 лв. – законна лихва, за които суми е издаден изпълнителен лист № 621/05.09.2019 г.
по гр.д.№ 571/2009 г. по описа на РС-Несебър и е образувано изпълнително дело № 102/2020
г. по описа на ДСИС при БРС, както и начислените по изпълнителното дело суми от 847.62
лв. – такса по чл.53 ТДТГПК, 60 лв. – разноски по изпълнителното дело, 1.77 лв. – лихви и
500 лв. – адвокатско възнаграждение. Ищецът е изложил твърдения, че гражданският му
брак с ответницата К. е прекратен с решение по гр.д.№ 571/2009 г. на НРС, с което е осъден
да заплаща на дъщеря си Й. месечна издръжка в размер на 70 лв. За събиране на
присъдената издръжка ответниците се снабдили с изпълнителен лист от 05.09.2019 г., въз
основа на който е образувано изп.дело № 102/2020 г. на ДСИС при БРС, като на 18.02.2020
г. ищецът получил покана за доброволно изпълнение, съгласно която задължението му по
изпълнителното дело възлиза на 9 486.99 лв. Ищецът твърди, че не дължи търсената
издръжка, тъй като от м.септември 2010 г. до навършване на пълнолетие дъщеря му Й.
(втората ответница) е живяла при него и фактически той е упражнявал родителските права,
като е осигурявал и необходимата й издръжка, поради което е изпълнил задължението си и
не дължи неговия паричен еквивалент. Твърди се също, че от влизане в сила на съдебното
решение по гр.д.№ 571/2009 г. на НРС до снабдяването на взискателя с изпълнителния лист
през 2019 г. и образуване на изпълнителното дело през 2020 г. са изминали повече от 10
години, поради което е изтекла общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД за събиране на
вземането, същото е погасено по давност и не е следвало да се образува изпълнително
производство, като снабдяването с изпълнителния лист е станало след изтичане на
давностния срок за вземането. Предвид горното, отправеното до съда искане е да приеме за
установено, че ищецът не дължи на ответниците сумите за издръжка и законна лихва по
изпълнителния лист от 05.09.2019 г., за събирането на които е образувано изп.дело №
102/2020 г. на ДСИ при БРС, както и таксите и разноските по изпълнението. Претендирани
са разноски.
Така предявеният иск е с правно основание чл.439 ГПК.
В депозирания писмен отговор ответниците са оспорили иска като неоснователен.
Посочили са, че в молбата им за образуване на изпълнителното дело издръжката се търси
само за пет години назад, поради което възражението на ищеца за погасяване на вземането
по давност било неоснователно. Оспорили са и твърденията на ищеца, че ответницата Д. е
живяла при него за посочения в исковата молба период, както и доводите му за недължимост
3
на издръжката, за което са изложени съображения. Претендирани са разноски.
В първото съдебно заседание, проведено на 09.07.2020 г., ищецът е представил
Постановление от 17.06.2020 г. на ДСИ при БРС, издадено по изп.дело № 102/2020 г., влязло
в сила на 08.07.2020 г., с което изпълнителното производство е прекратено на основание
чл.433, ал.1, т.4 ГПК, тъй като с определение № 1312/22.05.2020 г. по ч.гр.д.№ 1054/2020 г.
на БОС е отменено разпореждането от 04.09.2019 г. по гр.д.№ 571/2009 г. на НРС за
издаване на изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. От
представеното към частната жалба определение № 1312/22.05.2020 г. по ч.гр.д.№ 1054/2020
г. на БОС е видно, че същото е постановено по повод подадена от ищеца К. Д. жалба против
издаването на изпълнителния лист, като разпореждането на НРС от 04.09.2019 г. е отменено,
поради това, че от 23.07.2017 г. детето Й. Д. вече е била пълнолетна и към датата на
заявлението – 04.09.2019 г. тя е била легитимирана да поиска издаване на изпълнителния
лист, а не нейната майка.
В същото съдебно заседание, ищецът е заявил, че има интерес от водене на делото,
тъй като не дължал издръжка за периода от м.декември 2009 г. до навършване на
пълнолетие на детето – 23.07.2017 г. Наред с това, ищецът е направил изявление за
оттегляне на исковата си претенция спрямо ответницата К. и на претенцията за заплащане
на законна лихва, присъдена с изпълнителния лист в размер на 1707.60 лв., както и на
претенцията за заплащане на разноските по изпълнителното дело.
С протоколно определение № 4920/09.07.2020 г., постановено в откритото съдебно
заседание на същата дата, БРС е прекратил производството по делото, поради
недопустимост на иска. Съдът е приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439 ГПК
и тъй като към настоящия момент изпълнителното производство е прекратено, за ищеца
липсва правен интерес от водене на иска. Приел е също, че дори и да се приеме с оглед
частичното оттегляне на претенциите, че предмет на делото е установяване недължимост на
издръжката на детето за периода от м.декември 2009 г. до 23.07.2017 г., то тази претенция
съставлява нов отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК,
какъвто не е бил заявен самостоятелно в производството и от воденето на който за ищеца
също липсва правен интерес, тъй като не се твърди и не се установява ответницата Й. Д. да е
предявила претенция за заплащане на издръжка в горния период спрямо К. Д.
В съдебното заседание страните са направили и искания за присъждане разноските
по делото, като БРС е обявил, че по тези ще се произнесе в закрито съдебно заседание. Така,
с определение № 5141/14.07.2020 г., постановено на основание чл.81 ГПК, БРС е
разпределил отговорността за разноските, като е осъдил ответницата А. К. да заплати на
ищеца К. Д. сумата от 1057.10 лв. за направените от него разноски по делото и е оставил без
уважение искането на ответниците за присъждане на разноски. Съдът е приел, че
ответницата К. дала повод за завеждане на делото, като е депозирала молба за издаване на
изпълнителен лист за присъдената издръжка и по нейна молба е образувано изпълнителното
дело, което впоследствие е било прекратено, поради отмяна на разпореждането за издаване
на изпълнителния лист от страна на Бургаския окръжен съд. Поради това, анализирайки
4
разпоредбите на чл.78, ал.4 и чл.78, ал.2 ГПК и по аргумент от противното, районният съд е
приел, че К. е дала повод за завеждане на делото и следва да отговаря за сторените разноски
от ищеца. В тази връзка, БРС е обсъдил направеното от ответницата възражение по чл.78,
ал.5 ГПК и е преценил, че платеното от ищеца адвокатско възнаграждение е прекомерно с
оглед материалния интерес и степента на фактическа и правна сложност на делото, поради
което е намалил същото до минималния размер от 734 лв., съобразно чл.7, ал.2, т.3 НМРАВ.
По горните съображения, съдът е осъдил ответницата К. да заплати на ищеца Д. сумата от
1057.10 лв. за разноски по делото (734 лв. адвокатско възнаграждение и 323.10 лв. държавна
такса), като е оставил без уважение искането на ответниците за присъждане на направените
от тях разноски.
При така установените факти, Бургаският окръжен съд намира следното:
Частните жалби са допустими, като подадени в срока по чл.275, ал.1 ГПК от
легитимирани лица и против подлежащ на обжалване акт на съда. В тази връзка, следва да
се отбележи, че в случая произнасянето на БРС по разноските, макар и с отделно
определение, съставлява единен акт с постановеното от съда определение за прекратяване на
делото и доколкото последното е предмет на инстанционен контрол в настоящото
производство, въззивният съд да разгледа и частната жалба против разноските.
След преценка на данните по делото и като съобрази приложимия закон, Бургаският
окръжен съд, намира, че постановеното от първоинстанционния съд определение за
прекратяване на делото е правилно и следва да бъде потвърдено, а депозираната против него
частна жалба от К.Д. е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.439 ГПК длъжникът може да оспори чрез иск
изпълнението, като искът му може да се основава само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнително
основание. В случая, ищецът по предявения отрицателен установителен иск е изложил
твърдения, че са настъпили факти след приключване на съдебното дирене в производството
по гр.д.№ 571/2009 г. на НРС, по което е издадено изпълнителното основание, водещи до
недължимост на вземането на ответниците за издръжка, за събирането на което е издаден
изпълнителен лист от 05.09.2019 г. и е образувано изпълнително дело № 102/2020 г. по
описа на ДСИС при БРС. Твърденията на ищеца са за наличието на факти, настъпили след
приключване на гражданското дело, по което е издаден изпълнителния лист, обуславящи
несъществуване на вземането в полза на ответниците – твърди се, че от м.септември 2010 г.
до навършване на пълнолетие на детето Й., тя е живяла при ищеца и той е полагал
дължимите грижи за нея, като е предоставял и необходимите средства за задоволяване на
нейните потребности, както и че вземането за издръжка е погасено по давност. Така
изложените в исковата молба твърдения за недължимост на вземането за издръжка, за
събирането на което е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело, както
и заявеното до съда искане, обосновават извод, че правната квалификация на предявения иск
е по чл.439 ГПК, поради което следва да се съблюдават предпоставките на посочената
5
норма.
Предявяването на иск за установяване съществуването или несъществуването на
едно правно отношение или на едно право се допуска само, когато ищецът има интерес да
установи това със съдебно решение (чл.124, ал.1 ГПК). Наличието на правен интерес е
абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск, какъвто се
явява и иска по чл.439 ГПК, за наличието на която съдът е длъжен да следи служебно във
всеки етап на исковото производство. Искът по чл.439, ал.1 ГПК е предоставен на длъжника
в изпълнителното производство за оспорване на предприетото срещу него принудително
изпълнение въз основа на съдебно изпълнително основание. По своята правна природа,
искът е отрицателен установителен, като защитата на длъжника срещу принудителното
изпълнение се изразява в оспорване на вземането (изпълняемото право), т.е. с него се цели
установяване със сила на пресъдено нещо, че изпълняемото право на взискателя по
образуваното изпълнително дело е престанало да съществува, поради наличието на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Съдебната практика е безпротиворечива в становището, че
правен интерес за длъжника от предявяване на установителен иск по чл.439 ГПК е налице
само при висящ изпълнителен процес за принудителното събиране на вземането. Касае за
специфичен отрицателен установителен иск, чрез който се оспорва именно изпълнението и
решението по него би могло да предизвика промяна в правната сфера на длъжника
единствено в хипотезата на висящо изпълнително производство, поради което длъжникът е
лишен от правен интерес да предяви иск с правно основание чл.439 ГПК, ако
изпълнителното производство е прекратено.
В конкретния случай, в хода на първоинстанционното производство
принудителното изпълнение по образуваното изпълнително дело № 102/2020 г. по описа на
ДСИС при БРС е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.4 ГПК, поради отмяна от съда на
разпореждането за издаване на изпълнителния лист. Предвид това, съдът намира, че към
настоящия момент за ищеца е отпаднал правния интерес да продължи да води иска по чл.439
ГПК, тъй като не е налице висящ изпълнителен процес и ищецът не би могъл да получи
благоприятен резултат в своята правна сфера. Тук следва да се отбележи, че целта на иска
по чл.439 ГПК е с уважаването му длъжникът да постигне прекратяване на изпълнението на
основание чл.433, ал.1, т.7 ГПК и именно в това се изразява правния интерес от воденето на
този иск. При прекратено изпълнително производство и то на основание, изключващо
възможността за образуване на ново, както е и в настоящия случай, ищецът няма да
постигне никакъв положителен за себе си резултат, дори и искът му да бъде уважен. Ето
защо, исковата претенция е недопустима и образуваното по нея производство следва да бъде
прекратено, както правилно е процедирал и районния съд.
Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че независимо от
прекратяване на изпълнителното производство, същият имал правен интерес от
продължаване на делото против ответницата Д. за установяване недължимост на издръжката
6
и постановяване на решение по отрицателен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че правният интерес от предявяване на установителен
иск е винаги конкретен и зависи от обстоятелствата по делото. Възможността в бъдеще
ответницата да предприеме изпълнителни действия е абстрактна и не може да обоснове
наличието понастоящем на правен интерес за ищеца. Противното би означавало правният
интерес да почива на предположение, а не на конкретно действие или бездействие от страна
на ответника и тогава правният интерес би бил абстрактен, а не конкретен, както изисква
практиката на ВКС. В случая, с исковата молба не е предявен самостоятелен отрицателен
установителен иск против ответницата Д. по чл.124, ал.1 ГПК (напр. като евентуална
претенция) отделно от заявения специален иск по чл.439 ГПК, нито е направено от ищеца
изменение на иска по реда на чл.214 ГПК, като заявеното от него частично оттегляне на
претенцията не обосновава извод за изменение на иска. В частната жалба ищецът се
позовава на хипотетични обстоятелства, които биха дали основание за предявяване на нов
иск, но те не обосновават правния интерес от предявения такъв по делото. В тази връзка,
въззивният съд намира, че продължаването на делото спрямо ответницата Д. за установяване
недължимост на издръжката би довело до произнасяне от съда по нов отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, какъвто не е бил заявен за
самостоятелно разглеждане в настоящото производство. Ето защо, изводите в този смисъл
на районния съд са правилни, а доводите за това в частната жалба са неоснователни.
С оглед изложените съображения и предвид констатираната липса на правен
интерес от водене на иск за установяване недължимост на сумите по изпълнително дело №
102/2020 г. по описа на ДСИС при БРС, образувано по изпълнителен лист от 05.09.2019 г.,
което вече е прекратено и доколкото правният интерес е предпоставка за допустимост на
претенцията, за която съдът следи служебно, въззивният съд намира, че в конкретния случай
предявеният от К. Д. отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК е недопустим, а
образуваното по него производство следва да бъде прекратено. Ето защо, Бургаският
окръжен съд намира, че депозираната от Д. частна жалба е неоснователна, а обжалваното
определение, с което производството по делото е прекратено е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разпределените от първата инстанция разноски по делото,
въззивният съд намира, че постановеното по чл.81 ГПК определение на БРС е частично
неправилно, а депозираната против него частна жалба от ответницата А. К. е частично
основателна. Съображенията на съда са следните:
Отговорността за разноски е функционално обусловена от изхода на делото и се
разпределя съобразно правилата на чл.78 ГПК. Съгласно чл.78, ал.1 ГПК, ищецът има право
на разноски при уважаване на иска, а ако искът бъде отхвърлен или производството по
делото бъде прекратено, правото на разноски принадлежи на ответника – чл.78, ал.3 и ал.4.
Ответникът има право на разноски и в случай на уважаване на иска при наличие на
предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК – ако с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото и признае иска. В настоящия случай, производството пред БРС е прекратено, поради
7
недопустимост на предявения иск по чл.439 ГПК, тъй като липсва правен интерес от
воденето му след прекратяване на изпълнителното дело. Щом като производството по
делото е прекратено, на ищеца разноски не му се дължат, а той отговаря за сторените от
ответника разноски и последният има право на такива на основание чл.78, ал.4 ГПК, която
разпоредба не предпоставя отговорността за разноските в зависимост от причините за
прекратяване на делото и от поведението на ответника. Липсва процесуална норма, която да
възлага разноските по прекратеното дело върху ответника в случай, че с поведението си
същият е дал повод или е станал причина за завеждане на иска, поради което без значение за
конкретния правен спор са обстоятелствата, свързани с причините за предявяването на
настоящата претенция по чл.439 ГПК. Разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, регламентираща
възлагане на разноските върху ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за
завеждане на делото и ако признае иска, не може да се тълкува нито по аналогия, нито по
аргумент за противното, тъй като същата предвижда изключение от правилото в чл.78, ал.1
ГПК, а изключение от конкретно правило не може да се тълкува по аналогия или по
аргумент за противното относно други правила, каквито са тези по чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК,
необходима е изрична норма за това (в този смисъл – Определение № 606/24.10.2017 г. по
т.д.№ 1440/2017 г. на ВКС, II т.о., ТК). Преценката дали страната с поведението си е дала
или не повод за завеждане на делото, обуславяща натоварването й с разноските на другата
страна, е валидна само в хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК при уважен иск и то единствено в
полза на ответника. Нито тази, нито друга правна норма дават основание за възприетото
разрешение в случая от първоинстанционния съд разноските на ищеца да се възложат в
тежест на ответницата, поради това, че с поведението си е дала повод за завеждане на
делото. Ето защо, въззивният съд намира, че определението на БРС, с което в полза на
ищеца са присъдени направените от него разноски при прекратяване на делото, е
неправилно, като изложените в тази връзка доводи от жалбоподателката са основателни.
Независимо от горното, дори и да се приеме, че по въпроса за разпределение на
разноските е необходимо да се изследват причините за завеждане на делото и за отпадане на
нуждата от съдебна намеса, въззивният съд намира, че в конкретния случай на ищеца не му
се дължат разноски и БРС неправилно е възложил плащането им в тежест на
жалбоподателката-ответник. Действително, налице е практика на ВКС – Определение №
843/17.11.2014 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 6176/2014 г., IV г.о.,ГО, съгласно която, когато отказа
от иска е породен от факти, настъпили след предявяването му и ищецът веднага след това се
е отказал от иска си, отговорността за разноските ще следва да се понесе от ответника, т.е.
на него не се дължат разноски, ако с поведението си е станал причина за предявяването на
иска. Прието е, че в тези случаи, съдът следва да извърши преценката дали с поведението си
ответникът е станал причина за предявяването на иска и по аналогия с разпоредбата на
чл.78, ал.2 ГПК да направи извода за основателността на искането му за присъждане на
разноски. А в Определение № 595/22.11.2017 г. по ч.т.д.№ 2217/2017 г. на ВКС, I т.о., ТК, е
прието, че правилото на чл.78, ал.4 ГПК не е абсолютно и когато причината за завеждането
на делото се намира в извънпроцесуалното поведение на ответника и пак поради негово
процесуално или извънпроцесуално поведение последващо се стигне до прекратяване на
производството, поради отпадане на правния интерес от продължаването му, той следва да
понесе отговорността за разноските. Въззивният съд намира, че в конкретния случай,
цитираната съдебна практика е неприложима. Действително, с действията си по снабдяване
с изпълнителен лист и образуваното въз основа на него изпълнително производство,
ответницата К. несъмнено е дала повод за търсената от ищеца защита по исков ред и към
момента на подаване на исковата молба за вего е съществувал правен интерес от оспорване
на вземанията по изпълнителния лист. В случая, обаче, последващото отпадане на
необходимостта от съдебна защита не е обусловено от извършени в хода на делото действия
от ответницата, тъй като разпореждането за издаване на изпълнителния лист е отменено по
повод депозирана от ищеца жалба до съда (подадена едновременно с исковата молба), което
8
е довело до прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.4
ГПК. Поради това, в конкретния случай не може да бъде обосновано приложението на
разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК с аргумент за противното от нея. Ето защо, на ищеца
разноски не се следват, като същият дължи на ответницата направените от нея разноски на
основание общия принцип на чл.78, ал.4 ГПК.
Предвид горното, определението на БРС от 14.07.2020 г. в частта, с която
ответницата К. е осъдена да заплати на ищеца Д. сумата от 1057.10 лв. за направените от
него разноски по делото, е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се
отхвърли искането на ищеца за разноски.
В останалата част на определението на БРС от 14.07.2020 г., с която е оставено без
уважение искането на ответниците за присъждане на разноски, същото е правилно и следва
да бъде потвърдено. Безспорно, ответниците по делото А. К. и Й. Д. имат право да
претендират разноски на основание чл.78, ал.4 ГПК. Условие за присъждането на разноски е
те да са действително направени от страната, като при липса на доказателства за изплащане
на уговореното адвокатско възнаграждение, същото не следва да бъде присъждано, какъвто
е и настоящият случай. Съгласно задължителните разяснения на ВКС, дадени в т.1 от ТР №
6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат само, когато страната е заплатила възнаграждението и затова
в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане – по банков път или в
брой. Ако в договора за правна помощ е посочен като начин на плащане – по банков път,
плащането следва бъде удостоверено със съответните банкови документи, а ако
възнаграждението е заплатено в брой – този факт следва да бъде задължително отразен в
договора за правна помощ, приложен по делото, като в тази хипотеза договорът има
характер на разписка за извършеното плащане. В случая, в представения с отговора на
исковата молба от ответниците договор за правна защита и съдействие (л.35 от делото на
БРС) е посочен размера на уговореното възнаграждение – 810 лв., начин и срок на плащане
– авансово, но не е посочен вида на плащането – в брой или по банков път. До приключване
на делото пред БРС не са представени доказателства за действителното заплащане на
уговореното възнаграждение, като такива доказателства не са представени и към настоящата
частна жалба. Не може да се приеме също така, че уговореното възнаграждение е платено в
брой, тъй като в договора за правна помощ липсва отразяване на този факт и поради това
същият няма характер на разписка за извършено плащане. Ето защо, въззивният съд намира,
че макар и ответниците да имат право на разноски по чл.78, ал.4 ГПК, на същите такива не
следва да им бъдат присъждани, поради липсата на доказателства за действително
направени разходи от тях. В този смисъл, определението на районния съд, с което искането
им за разноски е оставено без уважение, е правилно като краен резултат и следва да бъде
потвърдено в тази част.
Предвид всички изложени до тук съображения, настоящата инстанция намира, че
частната жалба на К. Д. е неоснователна и не следва да се уважава, а определението на БРС
за прекратяване на делото е правилно и следва да бъде потвърдено. Частната жалба на А. К.
е частично основателна, като определението на БРС по чл.81 ГПК следва да бъде отменено в
частта, с която същата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 1057.10 лв. за разноски по
делото, а в останалата част определението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от обжалването, на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят К. Д.
следва да заплати на ответниците по жалбата А. К. и Й. Д. сумата от 300 лв. за заплатено от
тях адвокатско възнаграждение за производството пред БОС, съгласно представения договор
за правна защита и съдействие, в който е отразено, че същото е платено в брой.
9
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 4920/09.07.2020 г. по гр.д.№ 1337/2020 г. по
описа на РС – Бургас, с което производството по делото е прекратено, поради
недопустимост на предявения иск по чл.439 ГПК.
ОТМЕНЯ определение № 5114/14.07.2020 г. по гр.д.№ 1337/2020 г. по описа на РС-
Бургас, с което на основание чл.81 ГПК са разпределени разноските по делото, В ЧАСТТА ,
с която А. Н. К., ЕГН ********** е осъдена да заплати на К. Д. Д., ЕГН **********, сумата
от 1057.10 лв. за направените по делото разноски.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 5114/14.07.2020 г. по гр.д.№ 1337/2020 г. по
описа на РС-Бургас, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА К. Д. Д., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на
А. Н. К., ЕГН ********** и на Й. К. Д., ЕГН **********, сумата от 300 лв. – разноски за
платено адвокатско възнаграждение за производството пред БОС.
Определението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд с частна
жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10