№ 3680
гр. София, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Десислава Пл. Иванова
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20231100506567 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 14257/09.12.2022 г., постановено по гр.д. № 23114/2022 г. на СРС,
64 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 5904/13.04.2023 г. по гр.д.
№ 23114/2022 г. на СРС, 64 състав, съдът е признал за установено, че Д. А. А. дължи
на „Финансцентър” ЕООД сумата от 125,00 лева, представляващи главница по Запис
на заповед от 05.08.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 11.01.2022 г., до окончателното плащане, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 904/2022 г. на СРС, 120
състав.
Със същото решение съдът е осъдил Д. А. А. да заплати на основание чл. 78, ал.
1 ГПК на „Финансцентър” ЕООД сумата от 380,10 лева, представляващи разноски за
заповедното и исковото производство, съразмерно с уважената част от иска, респ. с
потвърдената част от присъдената със заповедта сума. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
съдът е осъдил „Финансцентър” ЕООД да заплати на адв. К.Б. сумата от 267,58 лева за
предоставена безплатна правна помощ на Д. А. А. в заповедното производство,
пропорционално на отхвърлената част.
С горепосоченото решение съдът е обезсилил Заповед № 2137/18.01.2022 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена
по ч.гр.д. № 904/2022 г. на СРС, 120 състав, както и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист от 18.01.2022 г. в частта за главницата за сумата над 125,00 лева до
пълния размер от 511,50 лева.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответницата Д. А. А..
Релевирани са оплаквания, че решението е неправилно, тъй като е постановено при
1
нарушение на материалния закон. Сочи се, че по делото е безспорно установено, че
издаденият запис на заповед от 05.08.2020 г. обезпечава изпълнението на сключен
между страните по делото договор за потребителски кредит № 0001617/05.08.2020 г.
Поддържа се, че основанието на претенцията е сключеният договор за заем, поради
което съдът неправилно е приел, че се дължи сумата от 125,00 лева по запис на
заповед. Твърди се, че СРС правилно е приел, че договорът за кредит е
недействителен поради противоречие с императивни норми със ЗПК, но неправилно е
уважил иска. Твърди се, че при недействителност на договора за кредит следва да се
приложи чл. 23 ЗПК, в който е залегнал принципът за неоснователното обогатяване,
докато в случая е предявен иск на договорно основание. Твърди се, че макар да е
установено, че договорът за кредит е недействителен, то чистата стойност на кредита
не следва да се присъжда в настоящото производство, защото би се стигнало до
подмяна на основанието, на което е предявен искът, т.е. би се стигнало до това съдът
да се произнесе по нещо различно от поисканото. В тази връзка се твърди, че след
установяване недействителността на договора за кредит съдът е следвало да отхвърли
предявения иск, защото в противен случай би нарушил принципа на диспозитивното
начало. Предвид изложеното се иска отмяна на решението и постановяване на друго
такова, с което да се отхвърли изцяло искът. Претендират се разноски.
Въззиваемият – ищецът „Финансцентър“ ЕООД, оспорва жалбата. Поддържа, че
първоинстанционното решение е правилно. Сочи, че е предявен положителен
установителен иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземане срещу длъжника, за
което вземане е издадена заповед за изпълнение. Твърди, че предметът на делото при
иск по чл. 422 ГПК се определя от твърденията на ищеца за съществуването на
вземането, за което е издадена вече заповед за изпълнение. Сочи, че ищецът не може
да предяви различни правопораждащи факти от посочените в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. Предвид изложеното моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт намира следното:
Софийски районен съд е сезиран с положителен установителен иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ.
С исковата си молба „Финансцентър” ЕООД твърди, че на 05.08.2020 г. Д. А. А.
е издала запис на заповед, с който се е задължила да заплати на ищеца сумата от 786,50
лева, при падеж на 03.02.2021 г. Твърди, че Д. А. А. е изпълнила частично
задължението, като е изплатила сумата от 275,00 лева с три вноски, които са отразени
на гърба на ценната книга. Посочва, че за сумата от 511,50 лева, представляващи част
от вземане по запис на заповед от 05.08.2020 г., с падеж от 03.02.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на заявлението – 11.01.2022 г., са издадени заповед за
изпълнение и изпълнителен лист. Посочва, че след постъпило възражение на
2
длъжницата е било спряно изпълнителното дело. Във връзка с това е поискано от съда
да признае за установено, че „Финансцентър” ЕООД има вземане спрямо Д. А. А. в
размер само на сумата от 125,00 лева, представляващи непогасена част от главница,
ведно със законната лихва от 11.01.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
С отговора на исковата молба е Д. А. А. е навела твърдения, че процесният
запис на заповед е издаден за обезпечаване на вземания по договор за кредит, сключен
с „Финансцентър” ЕООД. Във връзка с това се сочи, че основание на вземането е
договорът за кредит, а не ценната книга. Поддържа се, че договорът за кредит е за
сумата от 400 лева, с дата на разрешаване – 13.08.2020 г., и дата на издължаване –
03.02.2021 г. Сочи се, че записът на заповед е издаден за сумата от 786,50 лева, като
падежът му (03.02.2021 г.) съвпада с датата за издължаване по договора за кредит.
Поддържа се, че сумата по договора за кредит не е била предоставена на длъжника.
Излагат се подробни съображения за това, че договорът за кредит е сключен в
нарушение на императивните разпоредби на ЗПК, поради което същият е
недействителен. Предвид изложеното се моли да се отхвърли претенцията.
С оглед наведените от страните твърдения в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: 1/ наличието на
валидно издаден от ответната страна запис на заповед, по който ищецът се легитимира
като поемател; 2/ настъпила изискуемост на вземането по записа на заповед; 3/
наличието на валидно сключен договор за кредит, обезпечен чрез издадения запис на
заповед, по който договор ищецът е предоставил кредитната сума на ответника.
По делото не е спорно, че Д. А. А. е издала в полза на „Финансцентър” ЕООД
запис на заповед без протест от 05.08.2020 г. за сумата от 786,50 лева, при падеж на
03.02.2021 г. Записът за заповед е редовен от външна страна, като отговаря на
задължителните реквизити по чл. 535 ТЗ – наименованието „запис на заповед” е
посочено в текста на ценната книга, поето е безусловно обещание за плащане на
конкретна сума, определен е еднозначно падежът на сумата по ценната книга,
посочени са наименованието и адресът на поемателя, датата и мястото на издаване на
записа на заповед.
Записът на заповед носи подписа на издателя Д. А. А., като този подпис не е
оспорван в срока по чл. 131 ГПК, респ. не е откривано производство за оспорване на
автентичността му по реда на чл. 193 ГПК.
На гърба на записа на заповед е удостоверено, че са изплатени общо 275,00
лева. В този смисъл са и признанията на кредитора „Финансцентър” ЕООД в исковата
молба.
Не е спорно между страните, че записът на заповед е издаден за обезпечаване
на вземанията на „Финансцентър“ ЕООД по договор за потребителски кредит. Тоест в
случая е разкрита каузата, поради която е издаден записът на заповед.
По делото е представен двустранно подписан Договор за потребителски кредит
№ 0001617/05.08.2020 г., сключен между „Финансцентър” ЕООД и Д. А. А., по силата
на който на Д. А. А. е следвало да се предостави в заем сумата от 400,00 лева. С
договора е уговорен лихвен процент от 38,02 %. Вписан е годишен процент на
разходите от 46,59 %. С договора е уговорено кредитополучателят да заплати
неустойка от 272,87 лева, в случай че не учреди в полза на кредитодателя обезпечение
за гарантиране на вземанията по договора.
Представена е и разписка от 05.08.2020 г., с която Д. А. А. е удостоверила, че е
получила в брой сумата от 400,00 лева, представляващи главница по Договор за
потребителски кредит № 0001617/05.08.2020 г. По делото не са оспорвани подписите
за Д. А. А. върху представения договор за потребителски кредит и разписката към
3
него, поради което съдът е длъжен да приеме, че същите са подписани именно от Д. А.
А..
Във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба не са наведени
оплаквания срещу изводите на СРС, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен, като въззивният съд споделя изложените от страна на СРС мотиви в
този смисъл и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Потребителят не дължи никакви разходи (такси,
лихви и други подобни), уговорени по недействителния договор. Или с други думи
чистата стойност на кредита обхваща единствено сумата, която е била пряко
предоставена на разположение на кредитополучателя.
В Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на IV Г.О. на ВКС се
разяснява следното: „Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата
сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД,
то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен
договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на
изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на
чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК”. В аналогичен смисъл са Решение № 50005/21.02.2024 г.
по т.д. № 1950/2022 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д. №
2024/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр.д. № 3620/2021 г.
на III Г.О. на ВКС, Решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на I Т.О. на
ВКС и други.
С оглед горецитираната практика на ВКС се налага изводът, че доводите на
въззивницата Д. А. А., че искът подлежи на отхвърляне поради недействителността на
договора за потребителски кредит, са необосновани и несподелими. Разпоредбата на
чл. 23 ЗПК е специална спрямо правилата за неоснователното обогатяване, установени
в чл. 55 ЗЗД. Целта на тази специална разпоредба е не да отрече изначално
възникналото облигационно отношение, а само да изключи обвързаността на
потребителя с породените задължения, които накърняват баланса на интересите на
двете насрещни страни. Тоест при обявена недействителност на договора за
потребителски кредит отпада само възмездният характер на договора за кредит, но
облигационната връзка между страните се съхранява като такава, произтичаща от
договор за безвъзмезден заем. Точно затова и в практиката на ВКС се приема, че
чистата стойност на кредита се връща, без да е необходимо кредиторът да води
нов иск по чл. 55 ЗЗД. В този смисъл, като е уважил предявения положителен
установителен иск, съдът не се е произнесъл по нещо, с което не е бил сезиран. Затова
обжалваното решение на СРС не е недопустимо като постановено plus petitum. Не е и
постановено в нарушение на материалния закон. Напротив, СРС е съобразил трайната
практика на върховната инстанция по приложението на чл. 23 ЗПК.
Следва да се подчертае, че в случая се установява, че са изплатени на кредитора
„Финансцентър” ЕООД само 275,00 лева. Д. А. А. нито твърди, нито доказва да е
изплатила остатъка от главницата по договора за кредит в размер на 125,00 лева (400 –
275 = 125). Следователно предявеният иск въз основа на запис на заповед, издаден от
Д. А. А. за обезпечаване на задълженията й по Договор за потребителски кредит от
05.08.2020 г., сключен с „Финансцентър” ЕООД, подлежи на уважаване. Сумата се
дължи по записа на заповед, защото кредиторът е избрал именно въз основа на
4
едностранната абстрактна сделка (запис на заповед, издаден от Д. А. Алексива на
05.08.2020 г.) да претендира изпълнение на непогасените задължения от длъжника, а не
въз основа на каузалната сделка, представляваща договор за потребителски кредит.
Това е и основанието на заявлението по чл. 417 ГПК, респ. издадената заповед за
незабавно изпълнение. А както правилно посочва въззиваемият „Финансцентър“
ЕООД при предявяване на положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК не
може да се изменя основанието, заявено със заявлението и посочено в заповедта за
изпълнение – така Решение № 123/30.11.2017 г. по т.д. № 1627/2015 г. на II Т.О. на
ВКСq Решение № 118/25.09.2018 г. по гр.д. № 4756/2017 г. на III Г.О. на ВКС.
Следователно налице е съвпадение в изводите на първоинстанционния и
въззивния съд, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода на делото право на разноски има въззиваемият „Финансцентър“
ЕООД. Същият е претендирал разходи за адвокатско възнаграждение. Представил е
Договор за правна защита и съдействие № 18/2024 г., с който е уговорено за
осъществяване на процесуално представителство и защита по в.гр.д. № 6557/2023 г. на
СГС да се заплати възнаграждение в размер на 400,00 лева. В договора е удостоверено
от адв. П. Г., че възнаграждението й е заплатено в брой, при подписване на договора.
Съгласно Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС в тази част договорът за правна помощ следва да се разглежда като разписка за
полученото адвокатско възнаграждение.
Тоест претендираните от „Финансцентър” ЕООД разноски за въззивното
производство са реално сторени, но своевременно е направено от Д. А. А. със
становище от 16.05.2025 г. възражение за прекомерност на претендирания адвокатски
хонорар. Това възражение въззивният съд намира за основателно.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС е прието, че наредба от
националното право, която определя минимални размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер, противоречи на чл. 101,
§ 1 ДФЕС. СЕС изрично указва, че при установяване на такова противоречие
националният съд е длъжен да откаже да приложи националното право, дори и в
последното минималните размери на адвокатските възнаграждения да отразяват
реалните пазарни цени на услугите в страната.
Въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за
адвокатско възнаграждение – в размер не по-нисък от минималния, определен в НВАР,
също следва да се счита за ограничение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1
ДФЕС. Това е изрично прието в Определение № 474/28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023
г. на I Т.О. на ВКС.
В съответствие с горното в практиката на ВКС се приема, че при разглеждане на
релевирано възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК размерът на
присъжданото адвокатско възнаграждение се определя, след като съдът вземе предвид
вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа от адвоката и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл са
Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение
№ 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Определение №
638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение №
2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение №
3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение №
4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и много други.
5
Въззивното производство в случая е с ниска правна и фактическа сложност.
Проведено е едно заседание след даване ход на делото, в което не са събирани
доказателства и в което не са се явявали процесуалните представители на страните.
Съобразявайки тези обстоятелства, както и положените от адвоката усилия за
изготвяне на отговор на въззивната жалба, въззивният съд намира, че адвокатският
хонорар, претендиран от „Финансцентър” ЕООД, следва да се намали до 150,00 лева.
Тази сума следва да бъде присъдена на въззиваемия, като се постави в тежест на
въззивницата Д. А. А., чиято въззивна жалба е изцяло неоснователна.
Предвид цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не
подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14257/09.12.2022 г., постановено по гр.д. №
23114/2022 г. на СРС, 64 състав.
ОСЪЖДА Д. А. А., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ул. ****, на
основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „Финансцентър” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, район „Красно село”, бул.
„Гоце Делчев” № 103, ет. 2, офис 3, сумата от 150,00 лева, представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6