РЕШЕНИЕ
№ 46
гр. Смолян, 26.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на тридесет и първи
януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Райна Русева
при участието на секретаря Татяна Кишанова
като разгледа докладваното от Райна Русева Гражданско дело №
20235440100575 по описа за 2023 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на делото са предявените искове от ищеца Б. Г. Б. срещу *** ЕООД, с
искане да бъде прогласена нищожността на договор №1212900/ 15.11.2022г., като
противоречащ на императивни изисквания на Закона за защита на потребителите и
Закона за потребителския кредит, на основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД.
В исковата молба се сочи, че на 15.11.2022г. ищецът сключил с ответното дружество
"***" ЕООД договор № 1212900/ 15.11.2022г., по силата на който му били
предоставени заемни средства в размер на 1000 лв., при лихвен процент - 23,00%,
годишен процент на разходите - 49,11 %.
По силата на чл.5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено
от *** в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършва чрез
одобряването на кредита и кредитополучателя дължи заплащането на възнаграждение
на дружеството - гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 1000 лв.
за срока на действие на кредитния договор. Ищецът е усвоил изцяло заемния ресурс,
но не дължи плащания за лихва, за допълнително финансиране и разсрочване на
дължимата застрахователна премия, тъй като договорът за кредит е нищожен, поради
следните съображения:
Договорът за потребителски кредит е недействителен, поради нарушаване на
изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 10, ап. 2 и чл. 10 а, ап. 4 ЗПК. В
процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита / кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от
49,11 %/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
1
които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по
чл. 19, ал. 1 липсват. Посочен е лихвен процент по заема - 23,00 %, /който е фиксиран/,
но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл.
10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и
/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не
може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи,
свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен възнаградителната лихва в
съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което ответникът не
е имал право да формира размер на ГПР от 49,11 %. ГПР се определя по точно опредЕ.
методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по
алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други
разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание
/арг. от чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК/. Законодателят задължава кредитодателите да
включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от
него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания,
които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано
решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им
възможността да го обслужват. С оглед засилената защита на правата на
потребителите и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците,
които са по-силната икономически страна в гражданския оборот законът предвижда
при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР
правната последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор
/чл.22 ЗПК/, като в тази хипотеза кредитополучателят дължи на кредитора само
чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и други разходи.
На следващо място, съгласно императивните изисквания на горепосочените норми,
кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР таксата за осигуряване на
поръчителство от *** в полза на кредитодателя. Записването в кредитния договор на
размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2,
т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-
453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики представлява
един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Уговорената такса
„гарант“ - възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител е разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите -
индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва
от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Получаването
на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на
креди5тополучателя, за което дължи такса в общ размер на 1000 лв., а гарантът се е
задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора
за кредит - обстоятелство, което е било известно на „***“ ЕООД. Според
2
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет
на Република България /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи
в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал.1 ЗПК и
незаконосъобразно не е включил таксата в размер на 1000 лв. в записания в договор
размер на ГПР от 49, 11 %. Поради това, че тази такса намира основанието си в
противоречащата на чл. 19, ал.4 ЗПК клауза за ГПР следва да се приеме, че търговецът
е заблудил потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията между
страните. Ако съдът приеме, че този довод е неоснователен, ищецът поддържа
становище за прилагане на правните последици на чл. 19, ал. 5 ЗПК
Макар в съдържанието на договора да е включена клауза относно наличието или
липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това право
може да бъде упражнено и е предоставена информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.4„ в него не са
разписани другите условия по неговото упражняване, по-конкретно не е налице
информация за размера на лихвения процент на ден и че при упражняване на правото
на отказ, кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение ,
каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК. Тази информация е от съществено
значение за потребителя, тъй като той следва да има нужните данни каква лихва на ден
следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация,
той е изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен
отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици - да загуби поради
неизпълнение това си право. Неуведомяването на потребителя за правата му съгласно
условията на ал. 6 на чл. 29 ЗПК също уврежда интересите му, като създава
предпоставки кредиторът да претендира от него недължими обезщетения.
Неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с
изискванята на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, поради което
същата нe е породила правен ефект. Така установеното води до предвидената в чл. 22
от ЗПК недействителност на договора за потребителски кредит поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 20 от ЗПК.
Ищецът не дължи заплащане на възнаграждение за учреденото поръчителство, тъй
като такова съглашение не би породило правни последици и на следващите основания:
Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а
длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ
елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му
възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален,
като правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде
обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по
обезпеченото правоотношение. Законодателят е уредил договора за поръчителство
като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки
обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде
учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес,
поради което сключването на сделка между него и третото лице - поръчител е лишена
от правно основание.
Договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни правни норми, поради което
страните могат да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза
договорът се трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателя ще
заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора, противоречи на добрите
3
нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т.
19 ЗПК. Съдебната практика е константна, че противоречи на добрите нрави
съглашение, при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за
поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава
никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост е още
по- драстично. Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за
осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48,
транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на
съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е
длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната
база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че
в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите
средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по
този начин Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителите от
свръх задлъжнялост и неплатежоспособност допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48 да им осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на
интересите им /съображения 8, 9,23, 24, 43, 45 от Директивата/. В този смисъл
параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на
СЕС. Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за
осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика
такава клауза прехвърля риска от неизпълнение па задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за
обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свръх задлъжнялост на
длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при
тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с
оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von
Colson). Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да
изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на
потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което
задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно.
Поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и тази
договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни
последици за потребителя.
Договорът за кредит е нищожен и поради обстоятелството, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Макар че в съдържанието на договора е
включена клауза относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от
договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено и за реда и условията
по чл. 29, ал. 4 ЗПК, при които следва да бъде упражнено, в него не са разписани
другите условия по неговото упражняване, по-конкретно не е налице информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29,
ал. 6, както и за размера на лихвения процент на ден, каквото е изискването по чл. 11,
ал.1, т.20 от ЗПК. Тази информация е от съществено значение за потребителя, тъй като
4
той следва да има нужните данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни
правото си на отказ. При липса на тази информация, той е изправен пред опасността да
не изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има за
него тежки негативни последици - да загуби поради неизпълнение това си право. Не
уведомяването на потребителя за правата му съгласно условията на ал. 6 на чл. 29 ЗПК
също уврежда интересите му, като създава предпоставки кредиторът да претендира от
него недължими обезщетения.
Така установеното води до предвидената в чл. 22 от ЗПК недействителност на
договора за потребителски кредит поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.
20 от ЗПК.
В съдебно заседание ищецът Б. Г. Б., редовно призован, не се явява и не изпраща
свой представител.
За ответника „***“ ЕООД, редовно призовано, не се явява представител в съдебно
заседание. Иска се оспорва с писмена молба на „**“ ЕООД, внесена чрез юриск.Г.
С постъпилия отговор на исковата молба исковете се оспорват като неоснователни.
Относно твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9. т. 10 и чл. 19. ад. 4 от ЗПК.
Неоснователно се твърди, че лихвения процент не е бил коректно посочен в договора за
потребителски кредит, съответно ГПР не е посочен правилно и надвишава пет пъти
размера на законната лихва, тъй като в него е трябвало да се включи и размера на
евентуално дължимата неустойка. Преди потребителят да е обвързан от предложение
или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставя
своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит.
Тази информация се предоставя във формата на Стандартен европейски формуляр
(СЕФ) за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
Приложение № 2 от ЗПК. Такъв е бил предоставен на електронната поща на ищеца при
кандидатстването за кредит, с който се е запознал. Лихвеният процент, съответно ГПР,
описани в СЕФ впоследствие са възпроизведени в Договора за кредит, сключен между
двете страни. Изрично посочено е в самия договор, че връщането на кредита става
съгласно погасителния план. Лихвеният процент е посочен като число, съответно не е
възможно лихвеният процент да е променлив, доколкото променлив лихвен процент се
уговаря спрямо друга величина, а не като абсолютна цифрова стойност. Условия за
прилагане на лихвения процент могат да съществуват само в последния случай, тъй
като потребителят трябва да е наясно от коя друга величина зависи размера на
дължимата от него лихва. В процесния договор за кредит ясно е посочен твърд лихвен
процент, поради което възраженията на ищеца са изцяло неоснователни.
Неоснователни са твърденията за нарушаване на чл. 11, ал. 1. т. 11 от ЗПК. В
посочената разпоредба се съдържа задължение за включване па погасителен план,
включващ размер, брой и периодичност на вноските. Видно от договора за кредит към
същия е приложен погасителен план, в който ясно и точно са описани всички дължими
вноски, техните размери и падежи, съответно размер на главница и лихва. Посочване
на твърдяното в исковата молба „съотношение между главница и лихва" е направено
още в чл. 3 на процесния договор за кредит, като ясно и изрично са посочени
размерите на главница и лихва. Следователно не е налице твърдяната от ищеца
неяснота. Същото се отнася и до посочване на дължими суми при различни лихвени
проценти, доколкото не е налице променлив лихвен процент. Относно
възнаграждението, което ищецът се е задължил да плати на трето лице, същото въобще
не се дължи па „***" ЕООД. поради което няма как да бъде посочено в погасителен
план, нито представлява главница или лихва. Неоснователно ищецът твърди, че е
нарушен чл. 11. т. 10 от ЗПК, което е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 11,
5
т. 10 от ЗПК. в договора за кредит следва да бъде посочен ГПР, както и общия размер
на дължимата сума от потребителя към кредитодателя. Формирането на ГПР е
императивно установено, като същият се изчислява съгласно посочената в Приложение
№1 към ЗПК формула. Законът поставя условие да бъде включена тази формула в
договора за кредит, а само изчисленият съгласно нейните правила ГПР, съответно
сумата по договора за кредит, която потребителят се задължава да заплати. Формулата
за изчисление на ГПР включва като елементи при изчисляване единствено главница,
лихви, разходи по кредита, погасителни вноски. Неоснователно в този смисъл е
твърдението на ищеца, че в договора за кредит не било ясно как е изчислен ГПР. ЗПК
изисква посочване на изчисления по нравилата на Приложение №1 ГПР в договора за
кредит с оглед яснота на потребителя за цялостното оскъпяване на кредита, което в
процесния случай е сторено. Съгласно nap. 1 от ДР па ЗПК. общите разходи по кредита
включват известните на кредитодателя суми по допълнителни услуги.
Обратно на твърдяното в исковата молба, ищецът е можел да обезпечи отпуснатия
кредит по различни начини, включително с поръчителство от избрани от него
физически лица. Следователно, сключване на договор за поръчителство с „**“ (*), не е
задължително условие при отпускане на кредита. С оглед изложеното, кредитодателят
не само не е бил длъжен да включи сумата, уговорена между потребителя и трето лице
в договора за поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно nap. 1 от ДР на ЗПК не е
имал право на това. В допълнение следва да се посочи, че тази сума не е била известна
на кредитодателя преди потребителят да избере именно ** (*) като поръчител. В
случай че кредитът бе обезпечен по друг начин, например чрез поръчителство от
физическо лице, то кредитодателя не би имал информация за размера на евентуално
възнаграждение, доколкото то се уговаря между потребителя и трето за кредитното
правоотношение лице, т.е. отново не отговаря па предпоставките за включване в
общите разходи по кредита по смисъла на nap. 1 от ДР на ЗПК, а и с оглед житейската
и правна логика Включване на клаузата за обезпечение чрез ** (*) в чл. 5 от Договора
за кредит е следствие от направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните
отношения между страните. Именно след този избор е изготвен договора, в чийто чл. 5
е отразен начина на обезпечаване задължението на ищеца. Ищецът е избрал да
кандидатства за кредит с опцията задължението му за връщане на отпуснатия кредит
да бъде обезпечена по определен начин, който избор е отразен в предложения му
договор. Това обаче не означава, че кредитодателят има информация относно
условията, при които ищецът и третото лице (поръчител), ще постигнат споразумение,
съответно не е ясно уговореното между тях възнаграждение. Договорът за гаранция е
възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитодателя. Ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от
кредитодателя. този разход не се включва в ГПР по кредита, тъй като не влиза в общия
разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона за потребителския кредит. Услуги,
предоставяни от трето лице ** (*), която е с незадължителен характер по смисъла па
закона. Твърдението на ищеца, че сключването на Договор за гаранция с ** (*) има за
цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита е напълно
неоснователно. Необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на
извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16
от ЗПК, кредиторите са длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и
има за цел да гарантира финансовия риск, който „***" ЕООД носи от възможността да
има неизпълнение от страна на ищеца. „***“ ЕООД има интерес от получаването на
обезпечение именно за да си гарантира, че няма да търпи вреди от
неплатежоспособността на длъжника. По тази причина, неоснователни са твърденията
на ищеца, че договарянето на обезпечение е незаконосъобразно. Ищецът е предоставил
цялата законово необходима информация във връзка с размера на ГПР, както и начина
6
на неговото формиране. Съгласно чл. 5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът
предоставя своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази
информация се предоставя във формата на СЕФ за предоставяне на информация за
потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ е бил
предоставен на електронната поща на ищеца при кандидатстването за кредита, с който
се е запознал. Предвидените разходи в СЕФ са били включени впоследствие по ясен и
разбираем за ищеца начин и в Договора за кредит. В чл. 3 от Договора за кредит ясно е
посочена общата сума, която следва да бъде върната от ищеца, съответно по пера —
главница и лихва. Следователно, за ищеца е била налична и индивидуално уговорена
всяка една сума, която той е следвало да върне с оглед на сключения от него Договор
за кредит, като тези стойности са били на разположение на ищеца през целия процес на
кандидатстването, а именно: 1. При попълването на електронния формуляр на
интернет страницата на „***” ЕООД за отпускането на кредит; 2, Чрез предоставения
СЕФ на електронната поща на ищеца след подаване па заявката за кредит; 3. Чрез
предоставения проект па договор за кредит, който е бил надлежно одобрен от ищеца е
изпращането на код за потвърждение в този смисъл. Кредитополучателят е уведомен за
това свое задължение преди да е взел решение за сключването на договора и може да
направи свободна и самостоятелна преценка дали е в състояния да изпълни зова
изискване на кредитополучателя или не. След като кредитополучателят е уведомен
предварително за това изискване на кредитора, той разполага с достатъчно време да
прецени кое обезпечение може да предостави и с оглед на предоставената му
информация за дължимите суми, да сключи договора за кредит съгласно своя избор.
Посоченият ГПР в Договора за кредит е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не
е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута. Възнаграждението за предоставената от ** (*) услуга за гаранция, от своя
страна, не се включва в размера па ГПР, тъй като не е задължителна за сключването на
Договора за кредит. Твърденията на ищеца, че е бил принуден да сключи Договор за
гаранция с ** не отговаря на обективната действителност. Нещо повече, ищецът е
разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което той има субективно
потестативното право да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в
срок от 14 дни от сключването му без да дава обяснения за това и без да дължи
обезщетение и неустойки. Това негово право е предвидено и в чл. 9 от Договора. Дори
да се приеме че ищецът е узнат едва след сключването на договора за кредит (въпреки
неколкократно предоставяната информация), че трябва да обезпечи кредита,
използвайки допълнителна и незадължителна възмездна услуга, той е имал на
разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора без да дължи
обезщетения или неустойки. Той не е упражнил това свое право. След като не е
упражнил правото си да се откаже от договора в предвидения в закона срок може да се
направи обоснованото предположение, че той е разбрал и приел клаузата на чл. 5 от
Договора за кредит. Неоснователно е твърдението, че предоставяне на поръчителство
от ** (*) е условие за сключване па договор за кредит. Напротив, при кандидатстване
всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото производство, може да
избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора,
за да обезпечи задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от него.
Сключването на договор за гаранция от Кредитополучателя не е задължително условие
за сключването на договор за кредит н не увеличава възможностите на
Кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при
предлаганите от Кредитора условия.
Неоснователно е становището на ищеца, че сключването на договор за кредит е
7
обусловено от сключване на договор за гаранция и същото е вменено като задължение
на потребителя. Видно от Приложение № 5 към договора - извлечение от интернет
страницата на „*** “ ЕООД - потребителят може да избере какво обезпечение да
предостави поръчител, който сам той е избрал или ** (*) -дружество партньор на „***"
ЕООД. Избраната възможност заляга в процесния чл. 5 на Договора за кредит, който се
генерира автоматично въз основа на избора, който потребителя е направил при
подаването на заявка за кредит, същата уговорка се явява индивидуално договорена по
избор на потребителя. Ако ищецът беше избрал личен гарант, то клаузата на договора
щеше да гласи: „Кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от ….....…..в
полза на Дружеството...“.
Следователно, ищецът сам е избрал в електронния формуляр като обезпечение
поръчителство от ** (*) и след като се е запознал с дължимите от него такси по
Договора за гаранция, е подал заявлението за сключване на договор за потребителски
кредит. След това ищецът е получил по e-mail преддоговорна информация, в която е
посочено изрично, че за сключването па Договора за кредит „***“ ЕООД изисква от
ищеца да обезпечи задълженията си чрез поръчителство, заедно с проекти на Договора
за кредит. Отделно, потребителят получава по електронна поща и цялата документация
от ** (*), а именно Договора за гаранция и прилежащите му документи. Ищецът, след
като първо сам е посочил ** (*) като поръчител и е получил информацията, съответно
проектите на договорите, е потвърдил изрично чрез CMC, че желае да сключи договора
за потребителски кредит при посочените условия. С оглед изложеното, не е налице
твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика и по никакъв начин и с нито
едно от действията си ответникът не е въвел в заблуждаване ищеца относно условията
по сключване на договора за кредит, възможността за избор на гарант (лично избран от
ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. При всяка една от
стъпките за сключване па договора за кредит, ищецът е бил информиран изцяло
относно последиците от неговия избор, като дори са посочени сумите, които той би
дължал спрямо ** (*), ако избере дружеството за поръчител и сключи Договор за
гаранция с него.
В отговора се правят възражения, че напълно неоснователни са и твърденията, че е
налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП. Клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит
ясно посочва избраната от самия ищец опция за поръчител, като дори на този етап
същият не е задължен да сключи договора. Видно от представения Стандартен
европейски формат на преддоговорна информация (СЕФ), в него отново ясно и
недвусмислено са посочени възможностите за обезпечаване на кредита, съответно
икономическите последици за ищеца, ако избере поръчителство чрез сключване на
договор за гаранция с Фератум Банк (*). Дължимите към ** (*) суми са описани
подробно и в договора за гаранция, който ищецът доброволно е сключил. Твърдението
на ищеца за нищожност на клаузата, съдържаща се в чл. 5 от договора поради
противоречие с добрите нрави е напълно неоснователно. Съгласно чл. 9 от ЗЗД
свободата на договаряне се ограничава от изискването да бъдат спазвани добрите
нрави, които в правната теория се възприемат като морално-етични възгледи и правила
на поведение, възприети от по-голямата част от обществото. Уговарянето на неустойка
при неизпълнение на съществено договорно задължение, поето доброволно от едната
страна, не нарушава добрите нрави, особено при условията па пазарна икономика.
Неоснователно е твърдението, че клаузата на чл. 5 от договора за кредит не била
уговорена индивидуално, съответно било налице нарушение па чл. 146 от 3311. Както
бе посочено вече, именно индивидуалния избор на ищеца при заявяване на процесния
кредит е довел до включване в договора на задължение за обезпечаване на отпуснатата
сума чрез поръчителство от ** (*). Напълно невярно е твърдението, че договорът за
кредит не е могло да бъде сключен без обезпечаването му чрез поръчителство от
8
горепосоченото юридическо лице. Не е налице и заобикаляне па закона, тъй като
дължимото на трето лице възнаграждение, не следва да се включи при изчисляване
размера на ГПР, за което в отговора са изложени съображения, посочени по- горе. С
оглед изложеното и доколкото не е налице разминаване между посочения в договора
ГПР и този, действително дължим от страна на ищеца, то изложените от него
твърдения са неоснователни.
Съдът, след преценка на изложеното в исковата молба, отговора на ответника,
писмените становища за съдебното заседание, и като обсъди събраните по делото
писмени доказателства, заключението по назначената съдебно- счетоводна експертиза,
намира предявения иск за ОСНОВАТЕЛЕН по следните съображения:
Не е спорно, че между страните „**“ ЕООД- кредитор, и Б. Г. Б.- кредитополучател,
е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит №1212900/15.11.2022г,
по силата на който кредиторът отпуска на кредитополучателя кредит в размер на
1000,00 лева, като срокът за издължаване на кредита е следвало да се издължи на 12
броя вноски съгласно Погасителен план, който е неразделна част от договора, с първа
падежна дата 15.12.2022г. съгласно чл.1 и чл.2 от договора. Видно от представения по
делото погасителен план, последната погасителна вноска е с падеж 11.11.2023г.
В чл.3 от договора е предвидено, че общата сума, която е следвало да бъде върната
от кредитополучателя е 1 230 лева, представляваща сбор от отпуснатия кредит в
размер на 1000,00 лева и 230,00 лева- лихва при лихвен процент 23%.
Предвидено е, че общият разход по кредита е 230,00 лева и включва посочената
сума по чл.3б от договора. Годишният процент на разходите по кредита е в размер на
49,11, изчислен по реда на 8.4 от Общите условия и включва разходите, включени в
общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Според чл.5 кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ** в полза на
дружеството. С одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза
обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението със сключването на
договора кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи
както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да
бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит
Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора
поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателя да получи кредит при едни
и същи търговски условия /чл.5, ал.2 от договора/.
Между страните не е спорно, че е сключен договор за гаранция от 16.11.2022г.
между ** – гарант, и Б. Г. Б.- клиент, като гарантът предоставя гаранция , като се
задължава да обезпечи изпълнение на задълженията , произтичащи от договор за
потребителски кредит, включително и от Общите условия, които са неразделна част от
този договор. Съдържат се дефиниции, че договор за потребителски кредит е договора
за потребителски кредит, сключен между кредитора и клиента на 15.11.2022г. с
№1212900, отпусната сума 1000,00 лева и краен срок за издължаване 10.11.2023г..
Кредитор е „***“ ЕООД. Таксата за предоставяне на гаранция е 950,00 лева , дължима
от клиента за предоставената гаранция, като таксата се заплаща по банкова сметка в
** на месечни вноски, в размерите, условията и на падежите, уговорени съгласно
Погасителен план, която е неразделна част от договора за поръчителство.
С договора за поръчителство са уговорени дата на първо плащане 15.12.2022г. и
краен срок на издължаване на таксата- 10.11.2023г.
9
От заключението по назначената съдебно- счетоводна експертиза се установява, че в
размера на ГПР по процесния договор №1212900/15.11.2022г. за предоставяне на
потребителски кредит- 49,11% е включена единствено възнаградителната лихва по
процесния договор за кредит. Вещото лице дава заключение също, че размерът на ГПР
по договора за предоставяне на потребителски кредит №1212900 от 15.11.2022г., като
се вземат предвид всички разходи, включително и такса „Гарант“ по договора за
гаранция /поръчителство/ в размер на 950,00 лева, е 359,79%.
При така установеното, предвид изложеното по- горе, съдът счита, че договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, тъй като в него не е посочен действително приложимият между страните ГПР,
както и действителната обща сума, дължима от потребителя.
В договора за поръчителство е предложен гарант и са описани сумите, подлежащи
на плащане, то същите представляват разход по кредита. Предоставената гаранция е
допълнителна услуга по договора за потребителски кредит, предлагана и осигурена от
ответника- „***“ ЕООД.
Както се посочи разходите за предоставеното обезпечение представляват разходи за
допълнителна услуга, предлагана от заемодателя, макар формално да не е страна по
договора за поръчителство - **.
След като възнаграждението по договора за гаранция представлява разход следва да
се включва в информацията в договора за потребителски кредит, касаеща общата
дължима сума и ГПР. В противен случай потребителят не би могло да разбере какъв е
процентът на оскъпяване на кредита, и в тази връзка да извърши 8своята преценка за
избор на гарант съобразно изгодните за него условия.
Съдът счита, че в договора следва да се посочи действителния размер на ГПР и
посочването му при неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК липсата на
тези задължителни реквизити води до недействителност на договора на основание
чл.22 от ЗПК
Видно, от заключението по назначената ССчЕ се установи, че в размера на ГПР по
процесния договор №1212900/15.11.2022г. за предоставяне на потребителски кредит-
49,11% е включена единствено възнаградителната лихва и размера на ГПР, като се
вземат предвид всички разходи, включително и такса „Гарант“ по договора за
гаранция /поръчителство/ достига 359,79%.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК Годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на
Република България.
Според ал.5 на чл.19 от ЗПК Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4,
се считат за нищожни.
Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
По изложените по- горе съображения, следва да се постанови Решение, с което
10
предявения иск да се уважи.
С оглед изхода на делото, ще следва на ищеца да се присъдят направените съдебни
разноски в размер на 51,55 лева – внесена държавна такса, както и 162,56 лева-
заплатено възнаграждение за вещо лице по назначената ССчЕ с таксите. Не са
представени други доказателства за присъждане на съдебни разноски.
По горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Б. Г. Б.,
ЕГН**********, с адрес ***, и „*** ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес нса
управление ****, че договор за предоставяне на потребителски кредит №1212900/
15.11.2022г., сключен между „***“ ЕООД и Б. Г. Б. е нищожен, на основание чл.26,
ал.1, предл.първо от ЗЗД, поречието му със закона.
ОСЪЖДА *** ЕООД, ЕИК***, да заплати на Б. Г. Б., ЕГН**********, направените
съдебни разноски по делото в размер на 51,55 лева – платена държавна такса, както и
162,56 лева- заплатено възнаграждение за вещо лице по назначената ССчЕ с таксите.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ОС- Смолян в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
11