Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 04.05.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети
март през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 2287 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 20272700 от 09.12.2020 г. по гр.д.№ 8383/2020 г. по описа на СРС, ГO, 178 състав съдът
е отхвърлил изцяло предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, адрес: *** срещу М.Р.М.,
ЕГН **********, адрес: *** искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ
и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М.Р.М.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 005,19 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. за
реално потребена топлинна енергия отразена в обща фактура № **********/31.07.2015
г. ведно със законна лихва от 13.09.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва в размер на 304,78 лв. за периода от 15.09.2015 г. до 10.09.2018 г.,
сумата от 10,50 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. ведно със законна
лихва от 13.09.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на
2,59 лв. за периода от 15.09.2015 г. до 10.09.2018 г., за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 60189/ 2018 г., по
описа на СРС, 178 с-в.
Недоволен от решението е останал ищецът „Т.С.” ЕАД,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност и
необоснованост, тъй като в мотивите си неправилно съдът е приел, че дължимите
суми са погасени по давност на осн. чл. 111, буква „в“ от ЗЗД. Счита, че тези
вземания са по фактура, издадена със срок за плащане 15.09.2015 г., поради
което заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 13.09.2018 г. е
подадено преди изтичане на 3-годишния давностен срок. Искането към въззивната
инстанция е да отмени първоинстанционното решение и уважи изцяло предявените
искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М.М. не е депозирала отговор в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Третото лице помагач "Б.Б." ООД не взема
становище по жалбата и не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност
на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове, а в
тежест на ответника е да установи положителния факт на плащането й.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. Това обстоятелство е отделено, като безспорно между страните в
първоинстанционното производство. Следователно въззиваемата М. има качеството
на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.),
който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през
2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която
гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице,
което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната
на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в
режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г.
и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират
само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този
смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата топлинно
счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и помагача на
ищеца от друга има действие и по отношение на ответника М.. Валидната
представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата се
уреждат от публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за
възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че приетите от „Т.С.“
ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани
най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца
и ответника. Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема
за доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните
искове).
Ответницата не е оспорила твърдението на ищцовото
дружество, че същото е доставило в имота в рамките на периода от м.05.2014 г.
до м.04.2015 г. топлинна енергия на стойност 1 323,06 лв., както и че за имота
е извършвана услугата „дялово разпределение“ и стойността на същата от 10,50
лв. за периода от м.05.2014 г. до м.04.2015 г., но е направила възражение за
погасяване на задълженията по давност.
Настоящият съдебен състав намира също за основателно,
направеното от ответника в отговора на исковата молба правопогасяващо
възражение, че сумите са погасени по давност, а именно всички задължения преди 13.09.2015
г., тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е
депозирано на 13.09.2018 г. както и предвид разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, че периодичните вземания се погасяват с тригодишна давност.
Това е така, защото съгласно действащите през
процесния период ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. Следователно за процесните главници, по отношение на които се
прилагат общите условия, давността тече от деня, в който съответното задължение
е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец. Съгласно
чл. 422, ал. 1 от ГПК, искът за съществуването на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато
е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 от ГПК, а в случая заявлението е подадено на
13.09.2018 г., поради което правилно първоинстанционния съд е установил, че вземанията
за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2015 г. се явяват погасени по давност, тъй
като последващото издаване на една обща фактура не променя настъпването на
изискуемостта по отношение на месечните вноски.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му части.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат
присъдени на въззиваемата страна М., но такива не са поискани.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20272700 от 09.12.2020 г. по гр.д. № 8383/2020
г. по описа на СРС, ГО, 178 състав в обжалваните части, вкл. частта за
разноските.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца "Б.Б." ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.