№ 3047
гр. С., 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря П. Н. Н.А
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20221110134477 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от „Т. С.” ЕАД срещу В. Т. Т. и К.
Т. Т., с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че е налице облигационно правоотношение с
ответниците, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е
необходимо изричното им приемане по отношение на топлоснабден имот с адрес гр.
С., ж.к. „И.“, бл. 114А, ет. 5, ап. 13, аб. № 136705. Поддържа, че съгласно тези ОУ е
доставял на ответниците за процесния период топлинна енергия, за която не е
заплатена дължимата цена. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае
за установено, че всеки от двамата ответници му дължи следните суми: сумата от
640,74 лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода
от м.05.2017 г. – м. 04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 10.09.2021 г. до
изплащане на вземането, сума в размер на 187,24 лв., представляваща мораторна лихва
за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за
периода от 15.09.2018 г. до 30.08.2021 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК от 28.09.2021 г. по ч.гр.д.
№ 52915/2021 г. по описа на СРС, 56 състав.
Ответникът В. Т. Н. в срока по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба,
в който оспорва иска по основание и размер, като сочи, че в рамките на релевирания
1
период същият е притежавал 1/6 ид. ч. от процесния имот. Сочи, че не е живял в същия
и не е ползвал топлинна енергия. Счита, че исковете следва да бъдат отхвърлени.
Ответникът К. Т. Т. в срока по чл. 131 ГПК не е подале отговор на исковата
молба.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Бруната“ ООД не изразява
становище.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:
Основателността на предявените искове за осъждане на ответниците да
заплатят претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна енергия
и за дялово разпределение се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през
процесния период и на претендираната стойност, изискуемост на задължението за
плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно
доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства,
ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт –
точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане
на потребената топлинна енергия за процесния период.
При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че исковете са
частично основателни срещу ответницата Хрисула Григориос Копарани и
неоснователни срещу ответниците Апостол Персиянов Лазаров, Георги Персиянов
Лазаров, Витинг Витинг Лазарова. Съображенията за това са следните:
Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване наличието на
облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.
Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна
енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и
договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния
правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за
доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е
обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично
волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.
1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно
2
която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството
потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е
собственик/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено,
че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна
енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно
решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
Въз основа на така очертаната нормативна уредба, в случая съдът приема за
установено спрямо ответниците първото правнорелевантно обстоятелство – наличието
на облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните
по делото, като качеството на двамата ответници потребители на топлинна енергия се
обуславя от установената по делото принадлежност на правото на собственост върху
процесния имот. Фактът, че всеки от ответниците притежава идеална част от правото
на собственост върху процесния имот не се оспорва по делото, а и същият се
установява от приложеното влязло в сила съдебно решение от 10.05.2017 г. за
допускане на делба по гр.д. № 60345/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 76
състав, съгласно което В. Т. Н. притежава 1/6 ид.ч., В. Панайотова Т.а – 4/6 ид.ч., а К.
Т. Т. – 1/6 ид.ч от процесния имот. Влязлото в сила съдебно решение се ползва със
сила на присъдено нещо, която на основание чл. 297 ГПК следва да се зачита от всички
съдилища. Въз основа на същото съдът приема за установено, че към началото на
исковия период всеки от двамата ответници е притежавал по 1/6 ид.ч. от процесния
имот.
От приложен по делото Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот
3
№ 42, том IV, рег. № 6823, дело № 567 от 2008 г., вписан в АВ под № 32250, акт № 182,
том 71, дело № 22890 от 22.05.2018 г., се установява, че В. Т.а е продала собствената
си идеална част от процесния имот на сина си К. е починала. Този факт обаче е
реализиран след исковия период, поради което не променя установените квоти в
съсобствеността на ответниците по отношение на процесния имот и в рамките на
релевирания период.
Различен обем на отговорността на двамата ответници обаче се обуславя от други
установени по делото обстоятелства.
Ищецът и ответникът В. Н. не спорят по отношение на факта, че ответникът К. Т.
е наследник на В. Т.а, която е негова майка. Доколкото соченият факт е общ спрямо
другарите – ответници в процеса, и предвид липсата на изрично оспорване от другия
ответник, то на основание чл. 217 ГПК съдът приема този факт за установен еднакво
спрямо всички другари. Ето защо, за релевирания период ответникът К. Т. отговаря за
задълженията, начислени за процесния имот, не само в качеството си на собственик (в
рамките на релевирания период е притежавал 1/6 ид.ч.), но и на основание чл. 60, ал. 1
ЗН в качеството си на наследник на В. Т.а, също съсобственик в рамките на заявения
период. Фактически твърдения, обуславящи отговорността на ответника К. Т. в
качеството му на наследник на В. Т.а не са изложени в исковата молба, като там се
прави позоваване единствено на качеството му на собственик на имота, но не и в
качеството на наследник, при което да отговаря за задълженията на друг съсобственик
на имота за релевирания период. Позоваването на тези фактически твърдения е
направено в първото съдебно заседание, което е допустимо на основание чл. 214 ГПК,
което обуславя допустимостта решението да се основава на тези новоизложени
правопораждащи факти.
От друга страна, въпреки оставянето без уважение на доказателственото искане
на ищеца за изискване на справка за наследници на В. Т.а, с което ищецът цели да
установи, че наследник на същата е и В. Т. в качеството на неин син, с което да
обоснове твърденията си за отговорност на същия в релевирания размер, съдът намира,
че ищецът не е препятстван на по този начин да установи твърденията си. Това е така,
доколкото предвид наличните по делото на данни за годините на раждане на В. Т.а и В.
Т. (съответно 1945 г. и 1952 г.) безспорно е установена обективна невъзможност
ответникът В. Т. да е син на В. Т.а, респективно и да отговаря в качеството на неин
наследник за начислените в нейна тежест задължения. Ето защо съдът намира, че на
основание заявените от ищеца фактически твърдения не може да се обоснове извод за
отговорност на ответника В. Т. в размер над 1/6 от начислените за периода задължения,
доколкото не се установява нито той да е бил собственик на идеална част надхвърляща
1/6, нито да са реализирани други факти, обосноваващи по-голяма отговорност.
Установено е по делото също така, че по отношение на процесния недвижим
имот, намиращ се в сграда в режим на етажна собственост, е налице и решение на
етажната собственост за присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа. В
случая обстоятелството е доказано от приложения по делото договор за извършване на
услугата „топлинно счетоводство“ и протокол от проведено Общо събрание на
собствениците на ЕС, находяща се в гр. С., ж.к. „И.“, бл. 114А, вх. А, с което етажните
собственици са взели решение да се сключи договор с дружество, извършващо
услугата дялово разпределение на топлинна енергия в сградата в режим на етажна
собственост.
4
Въз основа на гореизложените аргументи се обосновава извод за наличието на
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия по отношение процесния обект.
С доклада по делото на основание чл. 153 ГПК като безспорни и ненуждаещи се
от доказване са отделени обстоятелствата, че процесният имот е бил топлоснабден през
релевирания период, както и размерът на начислените задължения за доставена до
имота топлинна енергия и мораторна лихва, а на основание чл. 155 ГПК като служебно
известно е обявено обстоятелството, че ОУ на ищеца за продажба на топлинна енергия
на битови клиенти, касаещи процесния период, са влезли в сила.
Въз основа на гореизложените аргументи се обуславя извод, че ответникът К. Т. с
оглед диспозитивното начало отговаря за начислената за периода топлинна енергия за
пълния предявен размер от 640,74 лв., а ответникът В. Н. – за 1/6 от сумата, дължима за
целия имот, а именно – 213,58 лв.
По делото не се твърди и не се установява плащане на дължимите от ответниците
суми. Поради това искът срещу ответника К. Т. следва да се уважи за пълния предявен
размер от 640,74 лв., а срещу ответника В. Н. – за сумата от 213,58 лв., като за
разликата над тази сума до пълния предявен размер от 640,74 лв. да се отхвърли като
неоснователен.
Върху тези суми се дължи и законна лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от
страните.
По отношение на претендираната мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия съдът взе предвид, че в този период са приложими Общите условия
за продажба на топлинна енергия „Т. С.“ ЕАД на битови клиенти в гр. С., в сила от
12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от същите, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Ето защо, купувачът дължи
лихва за забава само върху сумата по окончателната фактура за отчетния период. Тъй
като срокът за плащане на задълженията по общите фактури е определен в Общи
условия от 2016 г. /чл. 33, ал. 2/, то не е необходима покана, за да бъдат поставени
ответниците в забава /арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД/.
Предвид отделяне като безспорен факт размерът на мораторната лихва и с оглед
установените квоти в съсобствеността, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
срещу ответника К. Т. следва да се уважи изцяло, като се признае за установено, че
дължи на ищеца сумата от 187,24 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху
главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2018
г. до 30.08.2021 г., а искът срещу ответника Венислав Н. да се уважи за сумата от 62,41
лв., като за разликата над този размер до пълния предявен размер от 187,24 лв. да се
отхвъри като неоснователен.
5
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът и ответникът В. Н..
Разноските, които претендира ищецът възлизат на обща стойност от 133,12 лв.
исковото производство и 83,12 лв. в заповедното производство.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът К. Т.
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 66,56 лв., представляваща
разноски направени в исковото производство, и сумата от 41,56 лв., представляваща
разноски направени в заповедното производство.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът В. Н.
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 22,19 лв., представляваща
разноски направени в исковото производство, и сумата от 13,85 лв., представляваща
разноски направени в заповедното производство.
Ответникът В. Н. не претендира разноски.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове, че К. Т. Т., ЕГН ********** дължи на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* следните
суми:
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ сумата от 640,74 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
м.05.2017 г. – м. 04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 10.09.2021 г. до
изплащане на вземането,
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от сума в размер на 187,24 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена
топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2018 г. до 30.08.2021 г.,
които суми се отнасят до топлоснабден имот с адрес гр. С., ж.к. „И.“, бл. 114А, ет.
5, ап. 13, аб. № 136705 и за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 ГПК от 28.09.2021 г. по ч.гр.д. № 52915/2021 г. по описа
на СРС, 56 състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове, че В. Т. Н., ЕГН ********** дължи на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* следните
суми:
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ сумата от 213,58 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
м.05.2017 г. – м. 04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 10.09.2021 г. до
изплащане на вземането,
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от размер на 62,41 лв., представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия,
начислена за периода от 15.09.2018 г. до 30.08.2021 г.,
които суми се отнасят до топлоснабден имот с адрес гр. С., ж.к. „И.“, бл. 114А, ет.
5, ап. 13, аб. № 136705 и за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 ГПК от 28.09.2021 г. по ч.гр.д. № 52915/2021 г. по описа
6
на СРС, 56 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* срещу В. Т. Н., ЕГН
********** иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ за
разликата над сумата от 213,58 лв. до пълния предявен размер от 640,74 лв., и иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 62,41 лв. до пълния
предявен размер от 187,24 лв., като неоснователни.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, К. Т. Т., ЕГН ********** да заплати
на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* сумата в размер на 66,56 лв., представляваща
разноски направени в исковото производство, и сумата от 41,56 лв., представляваща
разноски направени в заповедното производство, съразмерно на уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, В. Т. Н., ЕГН ********** да заплати
на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* сумата в размер на 22,19 лв., представляваща
разноски направени в исковото производство, и сумата от 13,85 лв., представляваща
разноски направени в заповедното производство, съразмерно на уважената част от
исковете.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца –
„Бруната“ ООД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2 – седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7