Решение по адм. дело №1044/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 172, ал. 5, във вр. с ал. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба на П. Т. Т., чрез адв. Г. Г. от АК-Хасково, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 25-3382-000261/23.03.2025 г. на М. В. Р. на длъжност КО в група „ООР“ на сектор „Охранителна полиция“ към 07 РУ СДВР при СДВР.

В жалба са развити доводи за нищожност и незаконосъобразност на оспорения административен акт поради издаването му от некомпетентен орган, респ. допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нарушение на материалния закон, и несъответствие с целта на закона. Твърди се и че не били налице фактическите и правните основания органът да издаде заповедта.

Предвид изложеното се иска да се прогласи за нищожна ЗППАМ № 25-3382-000261/23.03.2025 г. на М. В. Р. на длъжност КО в група „ООР“ на сектор „Охранителна полиция“ към 07 РУ СДВР при СДВР, евентуално - да се отмени същата, като се претендират направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата – КО в група „ООР“ на сектор „Охранителна полиция“ към 07 РУ СДВР при СДВР (М. В. Р.), не изразява становище по нея.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с 144 АПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Със ЗППАМ № 25-3382-000261/23.03.2025 г. на М. В. Р. на длъжност КО в група „ООР“ на сектор „Охранителна полиция“ към 07 РУ СДВР при СДВР, е наложена на П. Т. Т. ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач (СУМПС) № *********, но за не повече от 18 месеца.

В мотивите на заповедта е посочено, че е съставен Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) серия GA № 3868352/23.03.2025 г. срещу жалбоподателя за това, че на 23.03.2025 г., около 02,20 ч., в [населено място], по ул. „8-ми декември“ до УНСС, е управлявал лек автомобил „Нисан Джук“ с регистрационен номер [рег. номер], като е отказал да бъде проверен с техническо средство Алкотест Дрегер 7510.

По делото са приети като писмени доказателства още АУАН серия GA № 3868352/23.03.2025 г., талон за изследване № 288385, както и справка за нарушител/водач.

Видно от отбелязването в ЗППАМ № 25-3382-000261/23.03.2025 г., същата е връчена при отказ на адресата ѝ на 23.03.2025 г., а жалбата срещу нея е подадена направо в съда на 31.03.2025 г.

При така установената фактическа обстановка и като извърши на основание чл. 168, ал. 1 АПК проверка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежнo легитимирано лице, имащо правен интерес от оспорването, в законоустановения срок за това и срещу годен за обжалване административен акт, поради което е процесуално допустима. На следващо място, тя е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 АПК.

Разгледана по същество, жалбата се явява основателна поради следните съображения:

Обжалваният административен акт е издаден от компетентния орган по чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Това е така, защото от разпоредбите на чл. 165 ЗДвП, във вр. с чл. 43, ал. 1, чл. 42, ал. 2, чл. 37, ал. 1, т. 2, чл. 31, т. 2 и чл. 30, ал. 1, т. 5 ЗМВР следва, че Директорът на СДВР е ръководител на служба с правомощия по осъществяване на контролна дейност върху движението по пътищата, включваща и прилагане на ПАМ, а от представените заверени копия на негови Заповеди № 513з-4534/21.05.2022 г. и № 513з-6400/07.07.2023 г. се установява, че той оправомощава да прилагат с мотивирана ЗППАМ по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП и държавните служители/полицейски служители от секторите „Охранителна полиция“ в РУ при СДВР. Видно от представеното с писмо рег. № 513000-51803/17.07.2025 г. на Началник отдел „Човешки ресурси“ - СДВР Удостоверение № 513р-75495/16.07.2025 г., към релевантната дата М. В. Р. е заемал длъжността командир на отделение в група „Охрана на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ към 07 РУ при СДВР, която попада сред изброените в заповедта на Директора на СДВР. Следователно, в случая не е налице основание за прогласяване на нищожността на оспорената ЗППАМ.

Обжалваният административен акт е издаден в законоустановената писмена форма и отговаря на императивното правило на чл. 59, ал. 2 АПК, като съдържа както фактически, така и правни основания за издаването му, които са конкретни, ясни и кореспондират помежду си. От правна страна заповедта е обоснована с чл. 22 ЗАНН и чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП, а от фактическа страна в нея са описани обстоятелствата, относими към визираните в тези разпоредби материалноправни предпоставки за прилагане на ПАМ в хипотезата, предвиждаща временно отнемане на СУМПС на водач, който управлява моторно превозно средство и откаже да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване. В този ред на мисли, не е налице и твърденият порок по чл. 146, т. 2 АПК - неспазване на установената форма.

На следващо място, не се установява да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствени правила, като направеното в тази връзка възражение на жалбоподателя е бланкетно, тъй като не съдържа каквото и да е било конкретно оплакване, което да бъде обсъдено от настоящата инстанция. Само за пълнота може да се отбележи, че в случая са спазени общите правила по чл. 35 и чл. 36 АПК, доколкото заповедта е издадена след изясняване от органа на фактите и обстоятелствата от значение за случая и събиране на относимите доказателства.

Според настоящия съдебен състав обжалваната ЗППАМ не е в съответствие с материалния закон.

Съгласно цитирания в нея чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП, ПАМ временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач се налага до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца. Следователно, срокът ѝ е изрично определен в закона и при посочването му в заповедта административният орган не действа при условията на оперативна самостоятелност, тъй като не определя неговия размер. Безспорно е обаче, че в процесната ЗППАМ № 25-3382-000261/23.03.2025 г. срокът, за който се прилага наложената ПАМ, е определен само като „но за не повече от 18 месеца“, т.е. пропуснато е предвиденото от законодателя прекратително условие „до решаване въпроса за отговорността“. По този начин органът не се е съобразил с изрично уредената в ЗДвП възможност при едно бързо решаване на въпроса за отговорността на нарушителя, действието на ПАМ да отпадне и преди изтичане на максималния срок от 18 месеца. Тук е уместно да се отбележи, че ответникът не е бил длъжен да определи конкретен срок на действие на процесната мярка, но в случая той не е приложил правилно материалния закон, пропускайки да посочи неговите императивни рамки, които се явяват задължителен реквизит на заповедта. Касае се за съществено нарушение, защото то рефлектира върху самото волеизявление на административния орган, доколкото целта на закона не допуска да се налага ПАМ при липса на яснота относно нейния срок и защото рефлектира върху правата на задълженото лице.

По изложените съображения съдът счита, че жалбата на П. Т. Т. е основателна, респ. оспорената от нея заповед е незаконосъобразна, поради което следва да бъде отменена.

С оглед изхода на спора и че жалбоподателят е направил изрично и своевременно искане за разноски, на основание чл. 143, ал. 1 АПК единствено в полза на същия следва да се присъдят такива в размер на 10,00 лв. за внесената държавна такса. Тъй като от представения по делото Договор за правна защита и съдействие е видно, че му е оказана безплатна адвокатска помощ, искането на неговия процесуален представител по чл. 38, ал. 2 ЗАдв се явява основателно. Тук е уместно да се отбележи, че съгласно задължителното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно, определените с Наредба № 1/09.07.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не следва да бъдат прилагани от съда в настоящия случай. При това положение и като съобрази както разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, според която размерът на възнаграждението на адвоката трябва да е справедлив и обоснован, така и въведените в съдебната практика критерии при определянето му като: вида на спора, материалния му интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, съдът счита, че в полза на адв. Г. Г. от АК-Хасково следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-3382-000261/23.03.2025 г. на М. В. Р. на длъжност КО в група „ООР“ на сектор „Охранителна полиция“ към 07 РУ СДВР при СДВР.

ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи – [населено място] да заплати на П. Т. Т., [ЕГН], постоянен адрес: [населено място], бул. ,,Б.“ № *, вх.., ет. *, ап. *, сумата от 10,00 лева, представляваща направени разноски по делото.

ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи – [населено място] да заплати на адвокат Г. Р. Г. от АК-Хасково, личен адвокатски номер: **********, служебен адрес: [населено място], ул. ,,Димитър Благоев“ № 4Б, сумата от 800,00 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл. 172, ал. 5, изр. 2 ЗДвП.