№ 22208
гр. София, 04.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 124 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВО Н. ПЕТРОВ
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от ИВО Н. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20251110108994 по описа за 2025 година
Предявени са от Д. В. М. срещу /фирма/ за разглеждане установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК.
Ищецът твърди, че на 06.04.2022 г. сключил с ответника /фирма/ договор за кредит
„*******“, по силата на който дружество предоставило заемната сума в размер на 500 лева,
която ищецът се задължил да върен ведно с дължимата възнаградителна лихва и други такси
и разходи при ГПР – 18,95 % и лихвен процент на кредита - 17,80 %. Сочи, че в чл. 15 от
договора било предвидено задължение за представяне на обезпечение, като в чл. 20, ал. 1
била уговорена неустойка при неизпълнение на задължението на представя не обезпечение,
която неустойка изначално била предвидена като дължима допълнителна сума към всяка
месечена вноска. Изтъква, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22
ЗПК, тъй като били нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и ГПР не бил коректно посочен,
доколкото в него трябвало да се включи и начислена неустойка, тъй като била разход,
свързан с него. Твърди, че посочването на грешен ГПР представлява заблуждаваща
търговска практика, а и не било посочени точно кои разходи го формират. Твърди, че в
процесния договор не бил посочен срок, както и не е посочена методиката за изчисляване на
референтен лихвен процент – чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК и чл. 11, а. 1, т. 6 ЗПК. Нарушена била и
разпоредбата на чл. 11, ал 1, т. 1 ЗПК – в договора не можело да се извлече информация за
размера на включените в месечната погасителна вноска суми. С оглед изложеното, моли за
постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че сключеният между
ищеца и /фирма/ договор за кредит е нищожен, а в условията на евентуалност, клаузите,
регламентиращи лихвения процент, предоставяне на задължително обезпечение на кредита.
Ответникът /фирма/ оспорва исковата претенция като недопустима, доколкото
вземанията, предмет на процесния договор за кредит са прехвърлени в полза на трето за
1
спора лице – /фирма/. По същество, излага твърдения за неоснователност на исковете, като
считат, че договора отговаря на нужните законови изисквания. Съобразно изложеното, моли
за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното:
Предявени са за разглеждане установителни искове с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК.
Съдът намира, че настоящото производство е допустимо, като възраженията на ответникът
за липсата на правен интерес, поради цедиране на вземанията, произтичащи от процесния
договор за кредит са неоснователни. Следва да се има предвид, че при наличие на правен
интерес цесията не лишава длъжника от правото да предяви иск за прогласяване
нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера
вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедента, който е страна по същия, освен
ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера /
решение 127/30.07.2018 г. по търг. дело 1103/2017 г. на Второ ТО на ВКС/.
За основателността на този установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже, че
процесният Договор за кредит „*******“ от 06.04.2022 г., сключен между страните, е
недействителен, тъй като противоречи на императивните изисквания на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. За
основателността на предявения в условията на евентуалност иск в тежест на ищеца е да
докаже, че оспорената клауза на чл.20 вр. чл.15, ал.1 от договора за кредит, сключен между
страните, е недействителна, тъй като противоречи на добрите нрави, както и на
императивните изисквания на ЗПК, включително и като ги заобикаля.
Видно от представения по делото договор за кредит „*******“ от 06.04.2022 г., на
посочената дата между /фирма/ (като заемодател и праводател на ответника /фирма/) и Д. В.
М. (заемател) е сключен договор за револвиращ кредит, по силата на който кредотодателят
се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер
от 500 лева под формата на разрешен кредитен лимит. Уговорено е сумата да се усвоява чрез
международна кредитна карта „*****“ и кредитополучателят се е задължил да ползва и
върне сумата съгласно условията на договора (чл.2, ал.1 от договора). Уговорено е, че заедно
с подписване на договора кредитодателят предоставя на кредитополучателя платежен
инструмент – платежна карта с № 11002192, като кредотополучателят е удостоверил, че
заедно с картата е получил отделен запечатан плик, който съдържа ПИН – код за ползване на
картата (чл.2, ал.2 и ал.3 от договора). Уговорено е, че кредитополучателят може по всяко
време да усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит (чл.3, ал.1
от договора). Кредитополучателят се е задължил през целия срок на валидност на договора
да заплаща общото си задължение до 2 – ро число на текущия месец (чл.3, ал.2 от договора),
като общото задължение включва усвоена и непогасена главница, начислена върху нея
договорна лихва, неустойки за неизпълнение на договорни задължения, лихва за забава и
разходи за събиране на просрочени задължения (чл.3, ал.3 от договора). Договорът е
сключен за неопределен срок (чл.4, ал.1, т.1 от договора). Посочен е фиксиран годишен
2
лихвен процент по заема в размер на 17,8 % (чл.4, ал.1, т.2). Върху усвоения размер на
кредита е уговорено да се дължи и дневен лихвен процент в размер на 0,04944 %,
начислявана всеки ден върху усвоената и непогасена главница. Уговорен е годишен процент
на разходите по заема – 18,95 % (чл.4, ал.1, т.4). Предвидено е, че кредитополучателят може
да тегли суми в брой или да извършва платежни нареждания в рамките на максималния
кредитен лимит (чл.5, ал.2).
Съгласно договора за кредит в случай че кредитополучателя не заплати общото си
задължение на падежа същият се задължава в срок от 3 дни след падежа да предостави на
кредитодателя допълнително обезпечение поръчител, който трябва да отговоря на конкретно
упоменати в договора условия (чл.15, ал.1 от договора), свързани с възраст, минимален
осигурителен доход, липса на непогасени кредити. Уговорено е, че в случай че
кредотополучателят не предостави допълнителното обезпечение в уговорения срок
кредотополучателят дължи неустойка в размер на 4,8 % от усвоената главница към последно
число на предходния месец, като неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение на
задължението - чл.20, ал.1 от договора.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза /чл.4 от
договора/ за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница.
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение противоречи и на чл.21, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на основното договорно задължение да
върне в срок усвоената сума по кредита, и произтичащото от него задължение за
предоставяне на обезпечение. Тук обаче следва да се има предвид, че от една страна в чл.33,
ал.1 от ЗПК е предвидено ограничение за кредитора, който при забава на потребителя, има
право да начисли само лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, не да
изисква от него други такси, неустойки и т.н.
От друга страна, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
3
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От
съдържанието на чл.15, ал.1 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената
неустойка е фиксирана на 10% от усвоената и непогасена главница. Предвидено е още, че
неустойка ще се начислява и дължи при всяко неизпълнение. Това навежда на извода, че
макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Това е така, тъй като за кредитора е
налице задължение /по арг. от чл.16 от ЗПК/ да извърши предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника, преди да отпусне кредита. С оглед на това, последващо
обезпечение /в течение на изпълнение на вече сключен договор за кредит/, не може да
постигне присъщите му функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на допълнителни вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на
заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия.
Поради това, с въвеждането на изискване за предоставяне на обезпечение като задължение
за потребителя, следва да се приеме, че се преследват други цели, а именно допълнителна
печалба за заемодателя. Освен това, въведените в договора изисквания за вида обезпечение
и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Като се вземе предвид още размерът и начинът на уговаряне за плащане на неустойката за
предоставяне на обезпечение – на определено число от месеца, в който кредитополучателят
не е погасил изцяло задължението си (чл.20, ал.2 от договора) в размер на определен
процент от невърнатата главница, се формира извод, че единствената цел, с която е
уговорена дължимост на неустойката е натоварване на длъжника с допълнително
задължение, което оскъпява кредита, без това оскъпяване да е оповестено по начина, указан
в закона, а именно чрез включването на този разход, привидно уговорен като неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, в годишния процент на разходите – чл.19, ал.1 ЗПК.
С уговорката за дължимост на неустойка при непредоставяне на обезпечение, при уговорен
размер на неустойката от 4,8 % от усвоената и невърната главница, се създава конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по договора за кредит и по същество се
касае за заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК - решение на СЕС по дело C-714/22
(задължително за настоящия съд по чл.633 ГПК). Така наречената „скрита лихва“ под
формата на неустойка не е обявена по надлежния ред чрез включването й в годишния
процент на разходите – чл.19, ал.1 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК. Налице е нарушение, което
препятства потребителя да разбере обхвата на задължението си и икономическите
последици от сключване на договора за кредит. Неточното обявяване в договора за кредит
на действителния ГПР, който следва да включва и задължението, уговорено като неустойка,
но имащо характер на възнаградителна лихва, е равнозначно на липса на посочено ГПР в
договора и обосновава извод за недействителност на договора за кредит по арг. на чл.10,
4
ал.1, т.10, вр. чл.22 ЗПК– в този смисъл решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. №
1646/2022 г., II т. о., ТК.
Предвид изложеното, съдът намира, че процесният договор за кредит „*******“ от
06.04.2022 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което предявеният като
главен иск следва да бъде уважен. Поради несбъдване на вътрешнопроцесуалното условие,
съдът намира, че не дължи произнасяне по предявените в условията на евентуалност искове.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има единствено
ищецът, като същият претендира такива за държавна такса от 50 лв. и за адвокатско
възнаграждение от 460 лв. Видно от приложения по делото договор за правна защита и
съдействие, представителството на ищеца е договорено по реда на чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата. С оглед на това на адв. Л. се дължи възнаграждение от 400.00 лв., определено
въз основа на материалния интерес по делото и предвиденото в чл.7, ал.2, т.1 Наредба № 1
на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска на Д. В. М., ЕГН **********, с адрес /адрес/, против
срещу /фирма/, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление /адрес/, за договор за
кредит „*******“, сключен на 06.04.2022 г. между Д. В. М. и /фирма/ /праводател на
ответника/, поради противоречие с императивни правни норми.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление /адрес/,
да заплати на Д. В. М., ЕГН ********** сума в размер на 50 лева, представляваща
направени от ищеца разноски по делото.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление /адрес/, да
заплати на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата на адвокат М. Л. Л.,
член на Софийска адвокатска колегия, ЕГН **********, с адрес на кантората /фирма/,
сумата 400.00 лева, представляваща възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на ищеца Д. В. М., ЕГН **********, по настоящето гр.д.№ 8994/2025 г. по
описа на СРС, 124 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5