№ 17
гр. Варна, 12.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20243000500272 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по в.гр.д. № 272/2024 г. по описа на Варненския
апелативен съд е образувано по две жалби:
-по въззивна жалба на "Роса Фероса" ЕООД, подадена чрез адв. И.З.
против решение № 1505 от 18.12.2023 г., постановено по гр.д. № 1350/2022 г.
по описа на Варненския окръжен съд, с което дружеството е осъдено да
предаде на Р. Д. Я. владението върху недвижими имоти, представляващи: 1.
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10135.1502.152.3.2 (десет
хиляди и сто и тридесет и пет, хиляда и петстотин и две, сто и петдесет и две,
три, две), представляващ ателие, находящо се в гр. Варна, община Варна, ул.
"*"№ *, разположено на първи партерен етаж, а по документ за собственост -
ателие с гараж № 1 с предназначение - за здравни и социални услуги, с площ
от 41.40 (четиридесет и едно цяло и четиридесет стотни) кв. м, състоящ се от
гараж, баня-тоалет, ателие, при граници по акта за собственост: ул. "*", ателие
с гараж № 2 и вътрешен двор, и при граници по кад. карта: на същия етаж -
няма съседи, под обекта - обект *, над обекта - обект *, обект *, ведно с 3.6523
% (три цяло и шест хиляди и петстотин и двадесет и три десетохилядни
процента) ид. ч., равняващи се на 9.19 кв. м ид. ч. от общите части на сградата
с идентификатор 10135.1502.152.3 и от правото на строеж, както и
съответните 10 кв. м ид. ч. от мястото върху което е построена сградата,
представляващо поземлен имот идентификатор 10135.1502.152, находящ се в
гр. Варна, Община Варна, ул. "*" № 10, целия с площ по акт за собственост от
1
196 кв. м, а по карта - с площ от 200 кв. м, с трайно предназначение
урбанизирана територия, с начин на трайно ползване - високо застрояване,
стар идентификатор - няма, номер по предходен план: кв. 507, парцел II-2, при
граници по документ за собственост: улица, ПИ № *, ПИ № * и ПИ № *, а по
карта имот *, имот *, имот *, имот * и имот *, придобит чрез договор с
нотариален акт № 109, том III, pen № 4433, дело № 455/2007 год. на Т. М. -
нотариус при Варненския районен съд, акт № 25, том LXXXVI, дело №
21057/2007 г., дв. вх. peг. 27239 от 18.09.2007 г. на Службата по вписванията -
Варна и 2. реална част с площ с площ 1061 (хиляда и шестдесет и един) кв.
метра от ПИ 10135.2564.1892 (десет хиляди и сто и тридесет и пет, две хиляди
и петстотин и шестдесет и четири, хиляда и осемстотин и деветдесет и две),
при граници на реалната част границите на имот стар идентификатор
10135.2564.1529, очертани по скицата на л. 17 от делото, ведно със сгради
идентификатори 10135.2564.1892.1 и 10135.2564.1892.2, придобит чрез
договор с нотариален акт № 116, том XXIII, дело № 5833/1993 год. на О. Ст. -
нотариус при Варненския районен съд, на основание чл. 108 ЗС и да му
заплати обезщетения за лишаване от ползването на имотите: по т. 1 за периода
от 16.05.2014 г. до 22.06.2022 г. - 40000 (четиридесет хиляди) лв.; по т. 2 за
периода от 13.01.2014 г. до 22.06.2022 г. - 60000 (шестдесет хиляди) лв., на
основание чл. 73, ал. 1 ЗС, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковете: 23.06.2022 г. до окончателното изплащане на сумите;
и дружеството "Роса Фероса" ЕООД е осъдено да заплати на ищеца сумата
245.08 лв. (двеста и четиридесет и пет лева и 08 ст.), представляваща
сторените разноски по списък, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и е осъдено да
заплати на адвокат Б. И. Ж. от ВАК сумата 19583.36 лв., представляваща
възнаграждение за безплатно оказана адвокатска помощ на ищеца, на
основание чл. 38, ал. 2 Задв, както и да заплати по сметка на ВОС сумата 5
590.84 лв. такси по исковете и за удостоверения и 600 лв. разноски за
възнаграждения на вещи лица, от които ищецът е бил освободен, на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК.
Въззивникът е настоявал, че обжалваното решение е недопустимо (като
постановено по недопустим иск), евентуално – неправилно (като постановено
в нарушение на процесуалния и на материалния закон). Молил е за
обезсилването му с прекратяване на делото, евентуално – за отмяната му с
отхвърляне на исковете, както и за присъждане на сторените по делото
разноски. Навел е следните оплаквания: Окръжният съд недопустимо се
произнесъл по разрешен с влязло в сила решение идентичен спор по чл. 108
ЗС, който не може да бъде пререшаван и неправилно отхвърлил възражението
на ответника със съображения, че основанията на процесните искове били
обстоятелства, настъпили след постановяването на решение № 105/2016 г. от
06.01.2017 г. по гр.д. № 1091/2016 г. на ВКС, 2-ро отд., ГК;
Първоинстанционният съд неправилно приел, че „взискател, който не
притежава изпълняемо право е привиден кредитор (т. 1 ТР № 4 от 11.03.2019 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2017 г., ОСГТК)“, тъй като не съобразил, че
2
тълкувателното решение било постановено след решение № 105/2016 г. от
06.01.2017 г. по гр.д. № 1091/2016 г. на ВКС, 2-ро отд., ГК, а съгласно т. 1 на
Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2014 г.,
ОСГТК, последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително
тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в
решението, не е основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение; Съдът
погрешно приел, позовавайки се на решение № 135/27.07.2018 г. на ВКС по
гр.д.№ 4682/17 г., IV г.о., ГК, че постановленията за възлагане на имотите от
2013 г. са нищожни на осн. чл.26, ал.2 ЗЗД, като изводът бил неправилен
поради противоречието му с правната природа на постановленията за
възлагане, различна от договорите, неприложимостта на основанията за
нищожност на договорите, както и заради недопустимостта да се оспорва
стабилитета на постановление за възлагане на недвижим имот без да се води
отделен процес; По придобивната давност, в разрез със събраните
доказателства, неправилно първоинстанционният съд приел: че взискателката
упражнявала фактическа власт само върху съседния имот (в противоречие с
представен от ищеца по гр.д.№ 2840/2015 г. на ВОС предварителен договор);
че тя нямала намерение за своене (в разрез с писмени доказателства –
признания на самия ищец); че само когато фактическата власт е предадена въз
основа на предварителен договор, същата е приравнена на владение; че
евентуалното владение било недобросъвестно, защото постановленията за
възлагане са нищожни; че не е изтекъл дългият десетгодишен срок за
придобивната давност (при положение, че в случая ответникът „Роса Фероса“
ЕООД се явявал добросъвестен владелец, тъй като нямал знание за пороците
на сделката и придобил собствеността на основание чл.79, ал.2 от ЗС с 5
годишно давностно владение). Неправилен бил също така извода на съда, че
ответникът владее имотите, основан погрешно на предположение по чл. 83
ЗС, установено само в полза на владелеца позоваващ се на владението си и
неотносимо в случая, предвид липсата на установено предположение в полза
на ищеца по чл. 108 от ЗС да докаже, че ответникът владее. Исковете по чл.73,
ал.1 ЗС също били недопустими, предвид липсата на твърдение за наличие на
писменото поискване, съгласно чл.31, ал.2 ЗС, което да дефинира начален
момент на претенцията, а предвид липсата на собственост у ищеца,
евентуално липсата на доказано обогатяване на ответника чрез
експлоатирането им – и неоснователни. Те неправилно били и квалифицирани
от съда по чл. 73, ал.1 от ЗС, вместо по чл. 59 от ЗЗД и/или чл. 34 ЗС.
Необосновано окръжният съд (приел, че размерите са по-близки до
действителните пазарни наемни цени) се позовал на заключението на вещото
лице М. П. по първата допусната експертиза, отнасяща се до различен имот,
оспорена от ответника (заради липсата на обосновка, на оглед, на установени
аналози и оценка на различен обект) и опровергана от повторната експертиза.
Неправилно също така, съдът приел, че заради „отложеното произнасяне по
собствеността в първия процес“ исковете за обезщетения по чл. 73 ЗС за
периода отпреди 22.06.2017 г. не са погасени с общата петгодишна давност,
3
защото те можело да бъдат заведени и при първия процес. Окръжният съд в
разрез със сочените в жалбата процесуални норми не съобразил и не включил
в доклада си допълнението към отговора на ответника, не провел процедура за
поправка на протокол и нарушил принципите на състезателност, равенство и
възможност на страните да участват в процеса на установяване на фактите от
значение за делото.
Въззиваемият Р. Д. Я., чрез адв. Б. Ж., е подал писмен отговор на
въззивната жалба, с който е оспорил същата и по подробни съображения за
неоснователност на всяко от оплакванията и такива за правилността на
обжалваното решение е молил за потвърждаване на последното и за
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1 т.2 ЗА.
-По частна жалба на "Роса Фероса" ЕООД, подадена чрез адв. И.З.,
против определение № 1560/19.04.2024 г. по гр.д. № 1350/2022 г. по описа на
Варненския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата му по чл.
248 ГПК (включена във въззивната жалба вх. № 2917/05.02.2024 г. срещу
решение № 1505/18.12.2023 г. по гр. д. № 1350 по описа за 2022 г. на ВОС, XII-
ти състав, уточнена с молба вх. № 7294/20.03.2024 г.), за изменение на
решението в частта за разноските чрез отмяна на присъденото адвокатско
възнаграждение в полза на адв. Ж. по чл. 38 ЗА. Жалбоподателят е настоявал,
че обжалваното определение е неправилно, като е молил за отмяната му и за
уважаване на молбата с отмяна на присъденото в полза на адв. Б.Ж.
адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА. Навел е оплаквания, че неправилно
окръжният съд приел, че за присъждането на възнаграждение по този ред не е
необходимо страната да доказва основанието за предоставянето на безплатна
правна помощ, както и че ищецът не бил доказал, че не притежава средства за
заплащане на адвокат, като напротив по други дела изисквал посочване на
банкова сметка за извършване на преводи от него.
Адв. Б. Ж. е подал писмен отговор на частната жалба, с който е оспорил
същата и по съображения за неоснователността й е молил за отхвърлянето й. В
отговор на жалбата е депозирал писмени доказателства – договор за
предоставен от него заем на Р. Я. от 14.03.2024 г. и документ за наредено от
него за сметка на клиента му Р. Я. плащане в полза на адв.И.З.,
представляващо разноски по посочено дело, както и молба до съда да не се
издава изпълнителен лист за разноските.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция страните чрез своите
процесуални представители са поддържали съответно въззивната и частната
жалби и отговорите и са претендирали присъждане на разноски. В
предоставения им от съда срок са депозирали писмените си бележки по
съществото на спора.
Производството пред окръжния съд е било образувано по искова молба
на Р. Д. Я., с която срещу "Роса Фероса" ЕООД са предявени искове: - по чл.
чл. 108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че Р.
Д. Я. е собственик и за осъждане на "Роса Фероса" ЕООД да му предаде
владението на следните имоти: -самостоятелен обект в сграда ид.
4
10135.1502.152.3.2, представляващ ателие, находящо се в гр. Варна, ул. "*"№
*, на първи партерен етаж, а по документ за собственост - ателие с гараж № 1
с предназначение - за здравни и социални услуги, с площ от 41.40 кв. м,
състоящ се от гараж, баня-тоалет, ателие, при подробно описани граници,
ведно с 3.6523 % ид. ч., равняващи се на 9.19 кв. м ид. ч. от общите части на
сградата ид. 10135.1502.152.3 и от правото на строеж, както и съответните 10
кв. м ид. ч. от мястото върху което е построена сградата ПИ 10135.1502.152, с
площ по акт за собственост от 196 кв. метра, а по карта - с площ от 200 кв. м,
при подробно описани граници, основан на твърдение за придобиване чрез
договор с НА № 109, том III, № 4433, дело № 455/2007 г. ВН и 2. реална част
с площ с площ 1061 кв. м от ПИ 10135.2564.1892, при граници на реалната
част границите на имот стар ид. 10135.2564.1529, очертани по скицата на л. 17
от делото, ведно със сгради ид. 10135.2564.1892.1 и 10135.2564.1892.2,
основан на твърдение за придобиване чрез договор с НА № 116, том XXIII,
дело № 5833/1993 г. на ВН; и по чл. 73, ал.1 ЗС за осъждане на "Роса Фероса"
ЕООД да заплати на Р. Д. Я. обезщетения за лишаване от ползването на
имотите: за първия имот -ателие, определено за периода на владение от
16.05.2014 г. до 22.06.2022 г. в размер на 40 000 лв.; за втория поземлен имот с
двете постройки, определено за периода на владение от 13.01.2014 г. до
22.06.2022 г. в размер на 60 000 лв., ведно със законната лихва върху двете
суми, считано от датата на предявяване на исковете 23.06.2022 г. до
окончателното им изплащане.
Ищецът е поддържал в исковата си молба, че е собственик на двата
имота като приобретател по договори, сключени съответно за първия имот
(ателието) с нотариален акт № 109, том III, per. № 4433, дело № 455/2007 год.
на Т. М. - нотариус при Варненски районен съд, акт № 25, том LXXXVI, дело
№21057/2007 г., дв. вх. per. 27239 от 18.09.2007 г. на Службата по вписванията
– Варна и за втория имот (реалната част от обединения имот, ведно с двете
постройки) - с нотариален акт № 116, том XXIII, дело № 5833/1993 год. на О.
Ст. - нотариус при Варненски районен съд. Сочил е, че пасивната легитимация
на ответника по иска за собственост се основава на придобиване на имотите
по два договора за замяна, сключени с В. Бл. Н. с нотариален акт № 178 том II
per. № 4571, д. №172/2014г. от 16.05.2014 г. на нотариус Св. Д., акт. пор. №
194, том XXIV, дело 5052/2014 г., дв. вх. per. 9979 от 19.05.2014 г. на Службата
по вписванията – Варна и с нотариален акт № 8, том I, per. № 261, д. № 1 от
13.01.2014 г. на нотариус Св. Д., акт. пор. № 157, том I, дело 144/2014 г., дв. вх.
per. 475 от 19.05.2014 г. на Службата по вписванията – Варна. Договорите за
замяна в частта досежно процесните имоти (по предявен от ищеца срещу
ответното дружество и неговия праводател В. Бл. иск) били прогласени за
нищожни с влязло в сила решение от 28.02.2018, постановено от Варненски
окръжен съд по т. д. № 123/2017 г. (потвърдено с решение № 287/05.12.2018 г.
на Варненски апелативен съд по в.т.д. № 388/2018 г., недопуснато до
касационно обжалване с определение № 417 от 18.06.2020 г. по т.д. №
2003/2019 г, ВКС, т.к., I отд.), поради което те не произвели действие,
5
включително и вещно – прехвърлително. Изложил е, че освен това ответното
дружество не е придобило собствеността върху процесните имоти по
нищожните договори за замяна и защото праводателят му по тези договори (В.
Н. Бл.) не е притежавала право на собственост върху тях и не е могла да
прехвърли права. Тя била мним кредитор и мним взискател по изпълнително
дело № 20137190400154 по описа на СТ.а Я., частен съдебен изпълнител per.
№ 719, с район на действие Окръжен съд Варна, образувано от нея въз основа
на изпълнителен лист, издаден й по неприсъствено решение от 10.04.2013г.,
постановено по гр. д. № 12015/2012г. на Софийски градски съд за събиране на
парично вземане от 131 800 евро срещу настоящия ищец. Затова
постановленията от 01.08.2013 г. (влезли в сила на 03.12.2013г.), с които тези
имоти са й възложени на публичната продан в качеството й на взискател, не са
произвели вещнотранслативен ефект и ищецът не е изгубил собствеността си.
Бл. била мним кредитор, тъй като неприсъственото решение от 10.04.2013г. по
гр. д. № 12015/2012г. на Софийски градски съд, по което е бил издаден
изпълнителният й лист срещу ищеца, е било отменено с решение № 1314 от
26.06.2014г. по гр. д. № 4066/2013г. по описа на Апелативен съд - София, а
след това, с влязло в сила решение № 28 от 13.03.2018г., поправено с решение
№ 48 от 23.04.2018г., по в.гр.д. № 434/2016 г. на ВАпС, искът й за вземането
(заради което имотите на ищеца са и били възложени) е бил отхвърлен.
Ищецът е поддържал, че възлагането на В. Бл. Н. на недвижимите имоти,
предмет на настоящия иск, след публична продан в принудителното
изпълнение на отмененото решение по отхвърления впоследствие иск срещу
ищеца, е лишено от правно основание и не е произвело вещно-
прехвърлителен ефект. Сочил е също, че на 09.12.2019 г. му бил издаден
обратен изпълнителен лист срещу В. Бл. Н. за връщане на имотите, получени
в качествата й на мним взискател, но такова не се е осъществило. Ответното
дружество упражнявало фактическа власт върху имотите от датите на
договорите за замяна, владеело ги без правно основание и оспорвало правата
на ищеца. С недобросъвестното си владение, ответникът лишил ищеца от
ползите от имотите – възможността за получаване на наем, поради което е
претендирал и обезщетенията по чл. 73, ал.1 ЗС за периодите на владението в
размер на средния пазарен наем.
Ответникът е оспорил иска за собственост като недопустим, евентуално
исковете като неоснователни. Позовал се е на силата на пресъдено нещо на
решението по гр. д. № 882 по описа за 2015 г. на ВОС, с което спорът за
собствеността на имотите бил решен между страните и поради това - на
недопустимостта за повторно разрешаване на същия спор. В евентуалност е
предявил възражение за придобиване на имотите по давност чрез
упражнявано в периода от 13.01.2014 г. и 16.05.2014 г. до същите дати през
2019 г. добросъвестно владение, както и за присъединяване владението на
праводателя му от датата на постановленията за възлагане. Срещу исковете по
чл. 73, ал. 1 ЗС е навел възражение за погасяване на вземанията по давност.
Оспорил е твърдението на ищеца за упражнявано от него владение върху
6
имотите и към датата на завеждане на иска, като е поддържал, че преди това е
предал владението на трето лице по силата на сключен с него предварителен
договор.
Във връзка с възражението за недопустимост на иска, в уточнителна
молба ищецът е изложил, че предходно воденото между страните дело за
собственост по гр. д. № 882 по описа за 2015 г. на ВОС било преждевременно
заведено, тъй като към този момент все още по иска на В. Бл. срещу него не е
било постановено влязло в сила решение за отхвърлянето му (претенцията на
Бл. за осъждане на ищеца за заплащане на сума в размер на 131 800 евро) и не
са били налице предпоставките за автоматичното отпадане с обратна сила на
изпълнителното основание, на което процесните имоти са били възложени на
Бл., а от там - и условията тя да се смята окончателно за мним взискател. След
постановяване на решението по гр. д. № 882 по описа за 2015 г. на ВОС са се
осъществили нови факти, на които настоящият иск се основава, а това са:
влязлото в сила на 29.01.2019 г. решение № 28 от 13.03.2018г., поправено с
решение № 48 от 23.04.2018г., по в.гр.д. № 434/2016 г. на ВАпС, с което искът
на В. Н. Бл. срещу ищеца Р. Д. Я. е отхвърлен (недопуснато до касационно
обжалване с определение № 70 от 29.01.2019 г. по гр. д. № 3774/2018 г., ВКС,
ГК, III отд.) – факт, обосноваващ едва от 29.01.2019 г. извода, че Бл. е мним
взискател и че постановленията за възлагане на имотите не произвеждат
действие и че ищецът отново е придобил легитимацията си на собственик;
решенията, с които договорите за замяна между ответника и праводателя му -
мнимия взискател са прогласени за нищожни по иска на Р. Я. – решение от
28.02.2018 г. от Варненски окръжен съд по т. д. № 123/2017 г. (потвърдено с
решение № 287 от 05.12.2018 г. по в.т.д. № 388/2018 г. на Варненски
апелативен съд; недопуснато до касационно обжалване с определение № 417
от 18.06.2020 г. по т.д. № 2003/2019 г, ВКС, т.к., I отд.). Ищецът е поддържал,
че тези решения са наведени като ново обстоятелство и съставляват ново
основание на иска в сравнение с тези, на които е бил предявен
преждевременният иск по чл. 108 ЗС.
Установената по делото фактическа обстановка е следната:
На 16.06.1993 г. с договор, обективиран в нотариален акт № 116, том
XXIII, дело № 5833/1993 год. на О. Ст. - нотариус при Варненски районен съд,
ищецът е придобил реалната част от обединения имот и постройките -
предмет на иска, а на 18.09.2007 г. с договор, сключен с нотариален акт № 109,
том III, per. № 4433, дело № 455/2007 год. на Т. М. - нотариус при Варненски
районен съд, той е придобил и другия процесен имот – ателието в гр.Варна. На
07.05.2013 г., въз основа на неприсъствено осъдително решение от
10.04.2013г., постановено по гр. д. № 12015/2012г. на Софийски градски съд
по иск на В. Бл. срещу Р. Я., Бл. се снабдила с изпълнителен лист срещу Я. за
сума в размер на 131800 евро. Въз основа на този изпълнителен лист, за
събиране на паричното вземане, Бл. образувала изпълнително дело №
20137190400154 по описа на СТ.а Я., частен съдебен изпълнител per. № 719, с
район на действие Окръжен съд Варна, по което изпълнението е било
7
насочено срещу процесните имоти на ищеца – длъжник. Имотите били
изнесени на публична продан и с постановления за възлагане от 01.08.2013 г.,
в сила от 03.12.2013 г., те били възложени на Бл. в качеството й на взискател
(за вземането по изпълнителния лист). С два договора за замяна срещу ценни
книжа, сключени съответно с нотариален акт № 178 том II per. № 4571, д.
№172/2014г. от 16.05.2014 г. на нотариус Св. Д. и с нотариален акт № 8, том I,
per. № 261, д. № 1 от 13.01.2014 г. на нотариус Св. Д., В. Бл. прехвърлила
процесните имоти на ответника „Роса Фероса“ ЕООД, представлявано от
управителя Д. И. З.. С влязло в сила решение № 1314 от 26.06.2014г. по гр. д.
№ 4066/2013г. на Апелативен съд - София, неприсъственото решение от
10.04.2013г. по гр. д. № 12015/2012г. на Софийски градски съд е било
отменено (осъдителното решение, послужило за издаването на изпълнителния
лист срещу Р. Я. и за образуването на изпълнителното дело срещу него, по
което имотите са възложени на В. Бл.). Междувременно, по искове за
собственост за процесните имоти по чл. 108 ЗС на Р. Я. срещу „Роса Фероса“
ЕООД, е било образувано гр.д. № 882/2015 г. по описа на ВОС, приключило
окончателно с влязло в сила на 06.01.2017 г. решение №105 по гр.д. №
1091/2016 г. на ВКС, с което исковете са били отхвърлени. След отмяната на
неприсъственото решение (послужило за издаването на изпълнителния лист в
полза на Бл. срещу Я.), делото по осъдителния иск на В. Бл. за вземането
срещу ищеца е било изпратено по подсъдност на Варненския окръжен съд и
образувано под № 2840/2015г. по описа на същия съд. С влязло в сила на
29.01.2019 г. решение № 28 от 13.03.2018г., поправено с решение № 48 от
23.04.2018г., по в.гр.д. № 434/2016 г. на ВАпС, недопуснато до касационно
обжалване с определение № 70 от 29.01.2019 г. по гр. д. №3774/2018 г., ВКС,
ГК, III отд., осъдителният иск на В. Бл. срещу ищеца Р. Я. за вземането от
131800 евро е бил отхвърлен. На 09.12.2019 г. е бил издаден и обратен
изпълнителен лист на Я. срещу Бл. за връщане на полученото от нея в
изпълнителното производство, включително и за предаване на процесните
имоти. С влязло в сила на 18.06.2020 г. решение от 28.02.2018, постановено от
Варненски окръжен съд по т. д. № 123/2017 г. (потвърдено с решение № 287 от
05.12.2018 г. постановено от Варненски апелативен съд по в.т.д. № 388/2018 г.
, недопуснато до касационно обжалване с определение № 417 от 18.06.2020 г.
по т.д. № 2003/2019 г, ВКС, т.к., I отд.), договорите за замяна между Бл. и
ответника "Роса Фероса" ЕООД в частта досежно процесните имоти са били
прогласени за нищожни на осн. чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД, поради противоречие с
добрите нрави.
По възражението за недопустимост на иска по чл. 108 ЗС:
Влязлото в сила решение по иска по чл. 108 от ЗС е абсолютна
отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на нов иск между
същите страни за същото искане и на същото основание. За да е основателен
отвод за присъдено нещо, обаче следва да е налице обективен и субективен
идентитет между спора, предмет на влязлото в сила решение и предявения по-
късно иск. Под обективен идентитет се има предвид двете решения да са
8
постановени по еднакво искане и на същото основание. Няма обективен и
субективен идентитет, когато в исковата молба има позоваване на нови факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене, към който момент се
преклудират всички възражения. Защото силата на пресъдено нещо
установява съществуването или несъществуването на спорното право към
момента на приключване на устните състезания пред първоинстанционния,
съответно пред въззивния съд, то това е и моментът, до който съгласно чл.
235, ал. 3 ГПК най - късно страните могат да изнасят настъпили след
предявяване на иска факти от значение за спорното право, които да бъдат
взети предвид от съда. Затова е допустим нов иск, насочен към отричане на
признатото или към установяване на отреченото със сила на пресъдено нещо
право, основан на факти, настъпили след формирането й. Трайно и
безпротиворечиво в съдебната практика се приема, че новонастъпилите факти
не се обхващат от силата на пресъдено нещо; че въз основа на новонастъпили
факти не може да иска се отмяна на решението по реда на чл. 303 и сл. ГПК;
че последващ иск за собственост между същите страни за същия имот, когато
се основава на новонастъпили факти, е допустим. Основанието на иска
включва всички факти и обстоятелства, от които произтича претендираното
субективно материално право, като в основанието на иска по чл. 108 ЗС могат
да се включват не само твърдения относно това как ищецът е придобил
правото на собственост (придобивното основание), но и твърдения, че не го е
загубвал. Основанието, на което ищецът е придобил правото на собственост
не е идентично на основанието на иска. Затова макар ищецът да сочи същото
придобивно основание - посочените две сделки, с навеждането на твърдения
за новите юридически факти, осъществили се след приключване на устните
състезания по първия иск по чл. 108 ЗС и имащи отношение към
придобивното му основание, основанието на настоящият му иск за
собственост става различен и той е допустим. Така, несъстоятелни са
съображенията на въззивника, че в нов процес за собственост между същите
страни, ищецът може да се позове само на ново придобивно основание (по чл.
77 ЗС), тъй като правото му на собственост на вече позованото такова
(придобивно основание) в предходния процес било отречено и неоснователни
са оплакванията му в тази връзка. В случая, новите юридически факти са двете
съдебни решения. Те са се осъществили, съответно на 29.01.2019 г. и на
18.06.2020 г., т.е. след окончателното приключване на 06.01.2017 г. на спора по
чл.108 ЗС с влязлото в сила на 06.01.2017 г. съдебно решение №105 по гр.д. №
1091/2016 г. на ВКС. С първото от тях е отречено вземането на взискателката
Бл., за което тя се е снабдила с изпълнителен лист, провела е изпълнение
срещу ищеца и са й възложени процесните имоти, като от там е обосновано
твърдението на ищеца за качеството й на мним взискател, който не може да
придобие право на собственост върху имотите и съответно – да прехвърли
такова; а с второто е прогласена нищожността на сделките за процесните
имоти, сключени между мнимия взискател – прехвърлител и ответното
дружество- приобретател, както и порокът им - накърняване на добрите нрави.
9
И двата юридически факта имат отношение към придобивното основание на
ищеца (по твърденията, че той не е загубвал правото си на собственост) и те
не са били въведени в предмета на първото дело за собственост между
страните по иска по чл. 108 ЗС като негово основание. Затова, няма идентитет
на основанието на иска и въз основа на тези нови юридически факти нов иск
по чл. 108 ЗС е допустим. Поради наличието на новонастъпили юридически
факти, въз основа на които е заявена исковата претенция, не е налице
абсолютната процесуална пречка (сила на пресъдено нещо) за
непререшаемост на спора, съгласно чл. 299 ГПК. Решението на окръжния съд
в тази част, като постановено по допустим иск, е допустимо, а всички
оплаквания на ответника в тази насока са неоснователни.
По правилността на решението:
В случая, ищецът е доказал, че е придобил процесните имоти по силата
на двете сделки, съответно от 16.06.1993 г. и 18.09.2007 г., обективирани в
посочените по-горе нотариални актове. Доказал е също така, че третото лице
В. Бл. се е снабдила с изпълнителен лист срещу него без да има изпълняемо
право, тъй като с влязлото в сила на 29.01.2019 г. решение № 28 от
13.03.2018г., поправено с решение № 48 от 23.04.2018г., по в.гр.д. № 434/2016
г. на ВАпС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 70 от
29.01.2019 г. по гр. д. №3774/2018 г., ВКС, ГК, III отд. осъдителният й иск
срещу него за вземането от 131800 евро е бил отхвърлен. Това означава, че
междувременно проведеното срещу него принудително изпълнение е било
лишено от материалноправната основа и прехвърлянето с постановленията за
възлагане в полза на мнимата взискателка, като лишено от правно основание,
е недействително и не е прехвърлило вещни права. В тази насока са
разрешенията в Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС по т. д. №
4/2017 г., ОСГТК където е казано, че взискател, който не притежава
изпълняемо право е привиден кредитор (т. 1 ТР № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС по
тълк. д. № 4/2017 г., ОСГТК). Там е посочено, че правото на принудително
изпълнение на взискателя предпоставя съществуването на изпълняемото
право. По тази причина изпълняемото право на взискателя спрямо длъжника е
предпоставка за допустимост на изпълнителния процес. Липсата на
изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното
изпълнение. Тогава удовлетворяването на взискателя е лишено от правно
основание и недължимо полученото подлежи на връщане. Несъществуването
на изпълняемото право може да бъде установено и след приключване на
изпълнителния процес. При възлагане на имота, върху който е насочено
изпълнението, в полза на взискателя, и при отпадане на изпълнителното
основание, въз основа на което е предприето принудителното изпълнение
върху имота, последният ще се счита собственост на длъжника поради липса
на изпълняемо право, което да оправдае прехвърлянето на собствеността.
Привидният кредитор не може да запази никакви права, придобити от
материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес (злоупотребата с право
винаги има за последица порок на придобиването). Той винаги дължи да върне
10
всичко получено, дори и в качеството на купувач от публична продан, тъй
като е получено без основание. Казано е също, че към момента на публичната
продан привидният кредитор-взискател по изпълнението няма изпълняемо
право и в рамките на спор за собственост (по арг. на чл. 483 ГПК) длъжникът-
собственик може да оспорва законосъобразността на публичната продан,
поддържайки че постановлението за възлагане, макар и необжалвано и влязло
в сила, няма вещнопрехвърлителен ефект и купувачът от публичната продан
не може да придобие правото на собственост, защото собственикът на имота е
нямал качеството на длъжник по проведеното принудително изпълнение.
Прехвърлянето, извършено от съдебния изпълнител в полза на привидния
кредитор, е лишено от правно основание, вследствие на което е
недействително (арг. чл. 55 ЗЗД). Привидният взискател дължи връщане на
полученото без основание. Липсата на правно основание води до
неправомерност на създаденото икономическо състояние и задължение за
възстановяване на предишното положение.
Прехвърлянето на имотите от мнимата взискателка – на ответното
дружество е по нищожни сделки, поради което те не са породили правни
последици. Ответникът не е придобил правото на собственост по договорите
за замяна.
Без значение е, че тълкувателното решение (ТР № 4 от 11.03.2019 г. на
ВКС) е постановено след влизане в сила на решението по първия иск за
собственост по чл. 108 ЗС (06.01.2017 г.), щом то за прав път дава тълкуване и
изяснява по задължителен начин съществуващото съдържание на тълкуваните
разпоредби. С него не е дадено ново повторно тълкуване. Затова
съображенията и оплакванията на въззивника по тези въпроси, а и
позоваването му на Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по
тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК, е неоснователно.
По възражението на ответника, че не владее имота към датата на
подаване на исковата молба:
Установено от вписването в договорите за замяна е (а и страните не
спорят), че съответно от 16.05.2014 г. и 13.01.2014 г. владението на имотите е
предадено от Бл. – на "Роса Фероса" ЕООД, и че от тези дати дружеството
осъществява фактическа власт и държи имотите като свои. Че дружеството
осъществява владение на имотите и към датата на исковата молба 23.06.2022
г., се установява от писмените доказателства. Така: от двата протокола за
принудително отнемане от 23.07.2021 г. за ателието и за дворното място с
постройките, в които са обективирани изявленията на представителя на
дружеството-ответник, че дружеството владее имотите; от протокола от
27.08.2024 г. за дворното място с постройките също с възражения на
дружеството, че владее; твърденията за владение от дружеството в молбата му
за спиране по чл. 524 ГПК от 30.08.2024 г.; както и от възлагането от
дружеството на проект за разрушаване на сградите, одобрен на 01.02.2021 г.
Възражението на ответника, че е предал владението на трето лице – купувач
по предварителен договор за продажба от 2019 г. (без посочена конкретна
11
дата) не е доказано, а напротив оборено е от посочените по-горе
доказателства. Освен това, въпреки дадената от съда възможност на
ответника, той не е представил по делото предварителния договор, нито е
посочил кое е третото лице- твърдян владелец към датата на исковата молба.
Възражението е неоснователно, като установено е по делото, че ответникът
владее имотите към датата на исковата молба по настоящото дело и
оплакванията на въззивника по отношение на приетото от първата инстанция
в тази връзка са неоснователни.
По възражението на ответника за придобиване на имотите по давност:
Владението на ответника е по нищожни, поради накърняване на добрите
нрави, договори за замяна, поради което то е недобросъвестно такова. За него
важи дългата десетгодишна давност, съгл. чл.79, ал.1 ЗС. Той не разполага с
годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗС (нищожността в
случая не касае опорочена форма), поради което и не може да придобие имота
чрез владение в петгодишен срок съгл. чл. 79, ал.2 ЗС. Дори при положение на
присъединяване на владението на праводателката му от 03.12.2013 г., то до
датата на подаване на исковата молба 23.06.2022 г. срокът не би изтекъл (и без
по делото да се обсъждат доводите на ищеца за по-късен начален момент на
давността - от влизане в сила на решението, с което е отхвърлен иска на Бл. за
вземането). Предвид изложеното, предявените искове по чл. 108 ЗС са
основателни и те следва да бъдат уважени. До този извод е достигнал в
решението си окръжния съд, поради което в тази част то следва да бъде
потвърдено.
По исковете за обезщетение по чл.73, ал.1 ЗС:
Претенцията е от собственика на имотите срещу недобросъвестния
владелец за обезщетение за ползите от които го е лишил и правната
квалификация на иска е по чл. 73, ал.1 ЗС. Доколкото на разположение на
ищеца е специален иск, то иск по чл. 59 ЗЗД не би бил допустим, а иск по
чл.31, ал.2 ЗС (и предпоставката за покана) е неприложим, тъй като се отнася
за съсобственици. Затова и оплакванията във въззивната жалба за неправилна
квалификация и необходимост от писмена покана са неоснователни.
В случая, установено е, че ателието е преустроено, напълно оборудвано
и се ползва като жилище (със заключението на вещото лице инж.Т. О. по
допусната пред настоящата инстанция повторна съдебно-техническа
експертиза), както и че двете постройки в поземления имот, функционално
свързани помежду си, са били оборудвани и обзаведени за живеене и са
отдавани под наем от ищеца на две двойки в периода преди отнемане на
владението му (с показанията на свидетелите Ст. Ст. и Т. Д. с преки и
непосредствени впечатления от 2010 и 2011 г.). Че вилата е била пригодена за
живеене, с ток, вода и обзавеждане, се потвърждава и от заключението на
вещото лице О. с приложения снимков материал от огледа към него. В този
смисъл е доказано по делото, че преди установяване на фактическа власт от
недобросъвестния владелец, ищецът е ползвал имотите по начин,
предоставящ му възможност да извлича от тях полза, идентична с
12
претендираната по делото. В подкрепа на този извод са твърденията на
ответника (с характер на признания за неизгодни факти), в молбата му по чл.
524 ГПК, че заварил в имота наемател, допуснат от Бл., който продължил да
му заплаща наем. Съдът не кредитира показанията на свидетеля Вълчев, че
още през лятото на 2013 г. (за период преди ответникът да придобие
владението), Бл. му отключила имота и че е огледал постройките във вилното
място отвътре, както и за негодното им за ползване състояние (с провиснал
покрив, теч и счупени стъкла), защото тези показания не кореспондират на
писмените доказателства, а са в противоречие с тях. При данните по делото,
че постановлението за възлагане на Бл. е от 13.01.2014 г., то тя е влязла във
владение на постройките едва след тази дата, поради което изнесеното от
свидетеля, че му отворила и той огледал имота още лятото на 2013 г. не е
достоверно. То противоречи и на заявеното от самия ответник в молбата му по
чл. 524 ГПК, че имотът се ползвал от наемател към момента на предаването
му от Бл., т.е. бил е в годно за обитаване състояние. Запускането на имота в
следващите години и до настоящото му негодно за обитаване състояние
(видно от заключението на вещото лице О. и от показанията на свидетеля
Вълчев) е поради липсата на грижа от ответника и инвестиционните му
намерения там (одобрен проект за премахване на постройките по възлагане от
ответника) и е настъпило след установяване на недобросъвестното владение
от ответника, поради неговите действия, и не следва да се зачита във вреда
на ищеца. Последният, в качеството на собственик, е доказал предпоставките
по чл. 73, ал.1 ЗС за заплащане от страна на недобросъвестния владелец на
обезщетения за ползите, от които го е лишил, основано на принципа на
забраната за неоснователно обогатяване, а именно, че ответникът го е лишил
от ползата от имотите му, която той е получавал преди недобросъвестното
владение.
За размера на обезщетенията, съдът кредитира заключението на вещото
лице О. по повторната съдебно-техническа експертиза, защото то е изготвено
след оглед на имотите и е пълно, ясно, добре обосновано (вкл. за използваните
методи на изследване), подробно е, с процесните периоди и с приложения в
табличен вид и снимков материал, включително е допълнително пояснено по
въпросите на съда и страните в съдебно заседание (за разлика от оспорените
от всяка от страните заключения, изслушани в първоинстанционното
производство - първото заключение на вещото лице М. П., което е изготвено
без да бъдат огледани отвътре ателието и постройките в поземления имоти и
допълнителното заключение на вещото лице М. Ат., което не е обосновано по
отношение на използвания метод за оценка). Така, според заключението на
вещото лице О., обезщетението в размер на средния пазарен наем на ателието
в гр.Варна (пригодено за жилище) за периода от 16.05.2014 г. до 22.06.2022 г.
се равнява на сумата от 29 568 лв., а това за поземления имот с двете свързани
постройки, за периода от 13.01.2014 г. до 22.06.2022 г. е в размер на 51 018 лв.
В тези размери предявените искове по чл. 73, ал.1 ЗС се явяват основателни.
Възражението за погасяване по давност на тези претенции, съдът
13
намира за неоснователно, тъй като погасителната давност - петгодишна,
започва да тече от датата на която вземането е станало изискуемо. Вземането
на собственика за обезщетение за лишаване от ползите срещу
недобросъвестния владелец в случая е възникнало едва от момента, в който
ищецът е могъл да се легитимира като собственик на имотите, което е станало
след установяване на качеството на Бл. на мним взискател в изпълнителното
производство – т.е. с влизане в сила на решението за отхвърляне на
осъдителния й иск срещу него 29.01.2019 г. Обезщетението се съизмерява с
размера на пазарния наем, но не е наем и не е за периодични платежи. То се
дължи в глобален размер за периода на недобросъвестното владение, а от
29.01.2019 г. до датата на исковата молба 23.06.2022 г. не е изтекла
погасителната давност от 5 години и то не е погасено по давност. Затова,
неоснователни са оплакванията на въззивника за погасяване на вземането за
обезщетенията по давност. Ищецът е претендирал по-големи размери на
обезщетенията, поради което исковете му следва да бъдат частично
отхвърлени за горниците над посочените размери от 29 568 лв. – до 40 000 лв.
за ателието и от 51 018 лв.- до 60 000 лв. за дворното място с постройките.
Решението на окръжния съд, с което са изцяло уважени исковете за
обезщетения следва да бъде отменено частично и исковете за горниците над
посочените размери – отхвърлени.
По частната жалба по чл. 248 ГПК:
Молбата на ответника пред окръжния съд за изменение на решението в
частта за разноските е отправена с искане за отмяна на присъденото
адвокатско възнаграждение в полза на адв. Ж. по реда на чл. 38 ЗА, тъй като
не били налице предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска
помощ на клиента му.
По делото, адв. Ж. е упълномощен от ищеца да го представлява въз
онова на сключен договор за безплатна защита при условията на чл. 38, ал.1
ЗА, като осъществена в полза на материално затруднено лице при условията
на т. 2 ЗА – осъществявано без заплащане от страната на адвокатско
възнаграждение. Това договаряне не подлежи на контрол от страна на съда,
който присъжда разноски, респ. адвокатско възнаграждение. За да се приложи
разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно да е договорена безплатната
правна помощ при условията на чл. 38, ал. 1 ЗА (в тази насока освен
цитираната в определението на окръжния съд съдебна практика е и
определение №2277/13.05.2024г. по ч.гр.д.№4150/2023г. на 4-то ГО на ВКС).
Независимо от това, в хода на производството, във връзка с възраженията на
ответника за липсата на предпоставките за безплатна защита, ищецът е
представил и доказателства за липсата на достатъчно средства за заплащане
на възнаграждение, включително и за предоставяне на средства от адвоката му
за покриване на разноските по другите дела, заведени по казуса. При това
положение, молбата по чл. 248 ГПК е била неоснователна и правилно е
отхвърлена от окръжния съд. Определението по чл. 248 ГПК в този смисъл
подлежи на потвърждаване.
14
С оглед изхода от спора, страните си дължат разноски съразмерно с
резултата по исковете по чл. 108 ЗС и чл.73 ЗС и предвид уважаването изцяло
на исковете по чл. 108 ЗС и частичното уважаване и съответно - отхвърляне на
исковете по чл. 73 ЗС. За първата инстанция разноските, които ответникът
следва заплати следва да се намалят, както следва: за адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ЗА на адв. Ж. от 19583,36 лв. – на 17 896,61 лв.
(10 933,36 лв. по иска за собственост и 6 963,25 лв. по исковете по чл. 73 ЗС); в
полза на бюджета за държавни такси и удостоверения от 5 590,84 лв. – на
4 806,78 лв. (държавна такса за вещен иск изцяло 1570 лв. и за искове по чл. 73
ЗС съразмерна част 3 220 лв. и за удостоверения съразмерна част от 16,78
лв.); в полза на бюджета за възнаграждения за вещи лица от сумата от 600 лв.
– на 483 лв. (съразмерна част на искове по чл. 73 ЗС); в полза на ищеца
разноски от сумата от 245,08 лв. – на 216,34 лв. (съразмерна на уважената част
от исковете); Ищецът следва да заплати на ответника и разноски за първата
инстанция за адвокатско възнаграждение и за депозит за свидетели,
съразмерно на отхвърлената част от исковете, като останалите по списъка му
по чл. 80 ГПК такива не се следват (предвид отхвърлянето на частните му
жалби по ч.гр.д. 162/2023 г. ВАпС и 106/2023 г. ВАпС, разноски за държавни
такси за производствата по тях и ВКС и за адвокатско възнаграждение по тях
не се дължи; таксите за куриерски услуги не представляват съдебно -
деловодни разноски и не се дължат). Претендираните разноски за адвокатско
възнаграждение за защитата от адв. З. е в размер на 24 500 лв., но при
направеното от насрещната страна възражение по чл. 78, ал.5 ГПК и с оглед
конкретната фактическа и правна сложност на работата от адвоката, съдът
следва да го редуцира като го намали до приетия и неоспорен размер на
възнаграждението на адвоката на насрещната страна от 10 933 лв. за вещните
искове и 8 650 лв. – за облигационните, като от последния размер, съразмерно
на отхвърлените искове по чл. 73 ЗС, на ответника следва да се присъди
сумата от 1 686,75 лв. (заради уважаване изцяло на исковете по чл. 108 ЗС не
се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за тях). От разноските за
свидетели пред първата инстанция, ищецът следва да заплати на ответника
сума от 23,80 лв. (съразмерна част от 122,07 лв.). За въззивното производство,
ответникът следва да заплати по бюджетната сметка на ВАпС сумата от
660,10 лв., представляваща съразмерна на уважената част от иска, част от
разноските за експертиза (820 лв. в пълен размер), от които ищецът е бил
освободен, както и да бъде осъден да заплати в полза на адв. Б. Ж. на осн. чл.
38 ЗА сумата от 17 386,50 лв. за адвокатско възнаграждение за безплатната
защита на ищеца, изчислено съразмерно с уважената част от исковете и от
размер, съобразен с фактическата и правна сложност на делото и идентичен с
претендирания от насрещната страна такъв (9 900 лв. за вещните искове и
9 300 лв. за облигационните). Ищецът не е направил възражение за
прекомерност на претендираните от ответника разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство (9 900 лв. за вещните и 9 300 лв.
– за облигационните искове), поради което съразмерно на отхвърлената част
15
от исковете по чл. 73 ЗС, той му дължи заплащане на сумата от 1 813,50 лв.
Ищецът дължи на ответника и заплащане на част от разноските за държавна
такса за въззивното производство по отхвърлените искове в размер на 390 лв.
По изложените съображения, Апелативен съд - гр.Варна,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1560/19.04.2024 г. по гр.д. №
1350/2022 г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОТМЕНЯ решение № 1505 от 18.12.2023 г., постановено по гр.д. №
1350/2022 г. по описа на Варненския окръжен съд В ЧАСТИТЕ, с които "Роса
Фероса" ЕООД е осъдено да заплати:
-на Р. Д. Я.: -обезщетения за лишаване от ползването на имотите на
основание чл. 73, ал. 1 ЗС: по т. 1 за периода от 16.05.2014 г. до 22.06.2022 г. –
за горницата над сумата от 29 568 лв. до претендираните 40 000 лв.; по т. 2 за
периода от 13.01.2014 г. до 22.06.2022 г. – за горницата над сумата от 51 018
лв. до претендираните 60 000 лв., ведно със законната лихва върху разликите
от датата на предявяване на исковете 23.06.2022 г. до окончателното
изплащане на сумите; - сторени от ищеца разноски по списък за горницата над
сумата от 216,34 лв. до 245.08 лв. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК;
-на адвокат Б. И. Ж. от ВАК възнаграждение за безплатно оказана
адвокатска помощ на ищеца, на основание чл. 38, ал. 2 Задв за горницата над
сумата от 17 896,61 лв. до 19583,36 лв.
-по сметка на ВОС такси по исковете и за удостоверения за горницата
над сумата от 4 806,78 лв. до 5 590,84 лв. и разноски за възнаграждения на
вещи лица, от които ищецът е бил освободен, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК за
горницата над сумата от 483 лв. до 600 лв., като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете на Р. Д. Я. против "Роса Фероса" ЕООД за
заплащане на обезщетения за лишаване от ползването на имотите на
основание чл. 73, ал. 1 ЗС по т. 1 за периода от 16.05.2014 г. до 22.06.2022 г. –
за горницата над сумата от 29 568 лв. до претендираните 40 000 лв.; по т. 2 за
периода от 13.01.2014 г. до 22.06.2022 г. – за горницата над сумата от 51 018
лв. до претендираните 60 000 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1505 от 18.12.2023 г., постановено по
гр.д. № 1350/2022 г. по описа на Варненския окръжен съд, в ЧАСТИТЕ, с
които:
-"Роса Фероса" ЕООД е осъдено да предаде на Р. Д. Я. владението върху
недвижими имоти, представляващи: 1.смостоятелен обект в сграда с
идентификатор 10135.1502.152.3.2 (десет хиляди и сто и тридесет и пет,
хиляда и петстотин и две, сто и петдесет и две, три, две), представляващ
ателие, находящо се в гр. Варна, община Варна, ул. "*"№ *, разположено на
първи партерен етаж, а по документ за собственост - ателие с гараж № 1 с
предназначение - за здравни и социални услуги, с площ от 41.40 (четиридесет
и едно цяло и четиридесет стотни) кв. м, състоящ се от гараж, баня-тоалет,
16
ателие, при граници по акта за собственост: ул. "*", ателие с гараж № 2 и
вътрешен двор, и при граници по кад. карта: на същия етаж - няма съседи, под
обекта - обект *, над обекта - обект *, обект *, ведно с 3.6523 % (три цяло и
шест хиляди и петстотин и двадесет и три десетохилядни процента) ид. ч.,
равняващи се на 9.19 кв. м ид. ч. от общите части на сградата с идентификатор
10135.1502.152.3 и от правото на строеж, както и съответните 10 кв. м ид. ч.
от мястото върху което е построена сградата, представляващо поземлен имот
идентификатор 10135.1502.152, находящ се в гр. Варна, Община Варна, ул. "*"
№ 10, целия с площ по акт за собственост от 196 кв. м, а по карта - с площ от
200 кв. м, с трайно предназначение урбанизирана територия, с начин на
трайно ползване - високо застрояване, стар идентификатор - няма, номер по
предходен план: кв. 507, парцел II-2, при граници по документ за собственост:
улица, ПИ № *, ПИ № * и ПИ № *, а по карта имот *, имот *, имот *, имот * и
имот *, придобит чрез договор с нотариален акт № 109, том III, peг. № 4433,
дело № 455/2007 год. на Т. М. - нотариус при Варненския районен съд, акт №
25, том LXXXVI, дело № 21057/2007 г., дв. вх. peг. 27239 от 18.09.2007 г. на
Службата по вписванията - Варна и 2. реална част с площ с площ 1061 (хиляда
и шестдесет и един) кв. метра от ПИ 10135.2564.1892 (десет хиляди и сто и
тридесет и пет, две хиляди и петстотин и шестдесет и четири, хиляда и
осемстотин и деветдесет и две), при граници на реалната част границите на
имот стар идентификатор 10135.2564.1529, очертани по скицата на л. 17 от
делото, ведно със сгради идентификатори 10135.2564.1892.1 и
10135.2564.1892.2, придобит чрез договор с нотариален акт № 116, том XXIII,
дело № 5833/1993 год. на О. Ст. - нотариус при Варненския районен съд, на
основание чл. 108 ЗС;
-"Роса Фероса" ЕООД е осъдено да заплати на Р. Д. Я. обезщетения за
лишаване от ползването на имотите: по т. 1 за периода от 16.05.2014 г. до
22.06.2022 г. в размер на сумата от 29 568 лв.; по т. 2 за периода от 13.01.2014
г. до 22.06.2022 г. – в размер на сумата от 51 018 лв., на основание чл. 73, ал. 1
ЗС, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковете
23.06.2022 г. до окончателното изплащане на сумите; и дружеството "Роса
Фероса" ЕООД е осъдено да заплати на ищеца сумата от 216,34 лв.,
представляваща сторените разноски по списък, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
и е осъдено да заплати на адвокат Б. И. Ж. от ВАК сумата от 17 896,61 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатно оказана адвокатска помощ на
ищеца, на основание чл. 38, ал. 2 Задв, както и да заплати по сметка на ВОС
сумата 4 806,78 лв. такси по исковете и за удостоверения и 483 лв. разноски за
възнаграждения на вещи лица, от които ищецът е бил освободен, на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК.
ОСЪЖДА "Роса Фероса" ЕООД, ЕИК *********, да заплати на адвокат
Б. И. Ж. от ВАК сумата 17 386,50 лв., представляваща възнаграждение за
безплатно оказана адвокатска помощ на ищеца за производството пред
въззивната инстанция, на основание чл. 38, ал. 2 Задв.
ОСЪЖДА "Роса Фероса" ЕООД, ЕИК *********, да заплати в полза на
17
бюджета на съдебната власт, по сметка на Варненския апелативен съд сумата
от 660,10 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция за
възнаграждение на вещо лице, от които ищецът е освободен, на основание чл.
78, ал. 6 ГПК.
ОСЪЖДА Р. Д. Я. ЕГН ********** да заплати на "Роса Фероса" ЕООД,
ЕИК *********, сумата от 1 686,75 лв. – за адвокатско възнаграждение и
сумата от 23,80 лв. - за свидетели, двете представляващи съразмерна част от
разноски по делото, сторени в производството пред окръжния съд, както и да
му заплати сумата от 1 813,50 лв. – за адвокатско възнаграждение и сумата от
390 лв. за държавна такса за въззивна жалба, представляващи съразмерна част
от разноски, сторени пред настоящата инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от връчването му на страните и при условията на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18