Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
08.06.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Ели
Гигова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 4836 по
описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 115701 от 15.05.2019 г. по гр.д. № 80294/2017 г. Софийски
районен съд, 168 състав осъдил В.Л.П., ЕГН **********, и Г.Л.К., ЕГН **********,
да заплатят на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ всеки от тях сума в размер на по 460.98 лева -
главница, представляваща стойността на неизплатена топлинна енергия за периода м.
10.2014 г. – м. 04.2015 г. в имот с абонатен номер 112754, находящ се в гр.
София, ж.к. „Надежда“, бл.*******, отразена в обща фактура № **********/31.07.2015
г., сума в размер на по 16.80 лева - главница за предоставена услуга дялово
разпределение за периода 01.05.2015 г. - 31.05.2015 г., като отхвърлил иска по
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за главницата, представляваща стойност на
потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.09.2014 г.
включително и за изравнение, отразено във фактура № **********/30.09.2014 г. и фактура
№ **********/30.09.2014 г., за разликата над 921.97 лева до пълния предявен
размер от 1 038.21 лева като погасен по давност, както и отхвърлил изцяло исковете
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 225.35 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2015
г. до 30.10.2017 г., и за сумата 7.85 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за услугата дялово разпределение за периода от
15.09.2015 г. до 30.10.2017 г., като неоснователни. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сума в размер на по 238.78 лева
– разноски по делото; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати
на ответниците сума в размер на 85.68 лева – разноски по делото. Решението е
постановено при участието на „Нелбо“ АД, като трето лице помагач на страната на
ищеца.
С определение № 303135 от 16.12.2019 г. по същото дело, което не е
обжалвано, е оставено без уважение искането на ответниците по чл. 248 ГПК за
изменение и допълване на решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците В.Л.П. и Г.Л.К.,
които го обжалват в осъдителните му части при твърдения решението да било
недопустимо, евентуално - неправилно. Ответницата Г.К. не била призована за
проведеното открито съдебно заседание в първата инстанция, което обуславяло
недопустимост на атакуваното решение. Исковете били недопустими и с оглед
пасивната легитимация на ответниците. Излагат се твърдения във връзка с
тълкувателна практика на ВКС относно предмета на установителен иск по чл. 422 ГПК, какъвто не е предявен по делото. Районният съд допуснал въпроси към СТЕ,
които били неотносими за спора. СТЕ била изготвена въз основа на непредставени
по делото писмени доказателства. Изцяло били игнорирани исканията на ответниците
в отговора по чл. 131 ГПК. Изцяло бил игнориран принципът на действие на
двутръбната система с долно разпределение. Районният съд приел и приложил ОУ на
ищеца в нарушение на правната доктрина, цитирана с отговора на исковата молба. Кредитирал
заключението на СТЕ, въпреки че в него се съдържали достатъчно данни, от които
било видно, че са нарушени основни закони на физиката. Неправилно били
определяни и технологичните разходи в АС. Излагат се съображения във връзка с
формулата за изчисляване на ТЕ от сградна инсталация в методиката към Наредба №
16-334 за топлоснабдяването от 2007 г. (отм.). Оспорва се пасивната
материалноправна легитимация на ответниците при твърдения, че разпоредбите на
чл. 153, ал. 1 и чл. 150, ал. 2 ЗЕ противоречат на правото на ЕС и са нищожни. Формата
на договора следвало да бъде писмена, а ОУ – приети от потребителя. Неправилно
районният съд не приложил разпоредбите, според които по отношение на доставената
топлинна енергия до потребителя била приложима клаузата относно непоръчани
доставки. Твърди се неправилно определяне на реално потребената ТЕ и се правят
изчисления съгласно физични закони. КЕВР определяла само пределни цени на ТЕ, а
не пазарна такава, и липсата на съгласие от страна на потребителя да купува на
определената пределна цена водело до нищожност на договора. Първостепенният съд
не взел предвид и че нормативната уредба, регламентираща топлоподаването – ЗЕ и
Наредба № 16-334/2007 г. (отм.), противоречала
на КРБ, на европейското право и на законите на физиката, като били нарушени над
350 законови разпоредби. Във връзка с иска за главница за услугата дялово
разпределение се поддържа, че съгласно чл. 186 ЗЗД разходите за отчитане на
показанията на уредите за дялово разпределение трябвало да са за сметка на
доставчика. Освен това ищецът упражнявал чужди права пред съда, тъй като
съгласно чл. 149б ЗЕ сумите за отчет
се дължали на фирмата, извършваща дяловото разпределение. Излагат се и
неотносими доводи във връзка с исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са
отхвърлени от районния съд и не са предмет на въззивна проверка. Иска се обезсилване
на първоинстанционното решение в атакуваните части и връщане на делото на СРС
за ново разглеждане, евентуално – отмяната му и отхвърляне на предявените
искове. Претендират се разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК. Излагат
съображения в писмени бележки от 07.04.2021 г.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 06.04.2021 г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
въззивниците адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „НЕЛБО“ АД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени осъдителни искове:
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 150 ЗЕ за сумата от общо 1 038.21 лв. – главница, представляваща цена
на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к.
„Надежда“, бл.*******, абонатен номер 112754, за периода м. 05.2014 г. - м.
04.2015 г., включително изравнение, отразено във фактура № **********/30.09.2014
г. и фактура № **********/30.09.2014 г., като от всеки от ответниците се
претендират по 1/2, или по 519.10 лв.;
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 33.60 лв. – главница,
представляваща цена на услугата за дялово разпределение на ТЕ за м. 05.2015 г.,
като от всеки ответник се претендират по 16.80 лв.;
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 225.35 лв.,
представляваща лихва за забава в плащането на главницата за топлинна енергия за
периода 15.09.2015 г. - 30.10.2017 г., като от всеки ответник се претендират по
112.67 лв., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 7.85 лв.,
представляваща лихва за забава в плащането на сумите за дялово разпределение,
като от всеки ответник се претендират по 3.92 лв.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответниците
са оспорили предявените искове с възражения, част от които се поддържат и в
жалбата. Признават, че в имота е ползвана ТЕ за отопление, но отчетът бил
неправилен; ползвала се ТЕ за БГВ съгласно показанията на индивидуалния
водомер, но не били съгласни със специфичен разход, по-висок от физическия
закон. В условията на евентуалност са релевирали възражение за погасяване по
давност на част от вземанията. Искали са от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в атакуваните части. Доводите
в жалбата за недопустимост съдът намира за неоснователни. Пасивната
процесуалноправна легитимация следва от твърденията на ищеца в исковата молба,
а дали тези твърдения отговарят на обективната действителност е въпрос по
основателността, не по допустимостта на иска. Поради това несъстоятелен е
поддържаният довод, че непредставянето на писмен договор може да обуслови извод
за недопустимост на исковете. Извод за недопустимост на решението не следва и
от твърдяното нередовно призоваване на ответницата К. за откритото съдебно
заседание в първата инстанция. Въззивният съд намира, че при постановяване на
решението в обжалваните части не е допуснато нарушение на императивни
материалноравни норми, а с оглед
релевираните в жалбата непреклудирани доводи е правилно по следните
съображения:
Неоснователен е доводът в жалбата за
допуснато от СРС съществено процесуално нарушение – непризоваване на
ответницата К. за откритото съдебно заседание в първата инстанция, проведено на
22.04.2019 г. И двамата ответници са упълномощили адв. Д.С. да ги представлява
по делото (видно от пълномощното на л. 86 от делото на СРС), а призовката за
заседанието е връчена съобразно чл. 39, ал. 1 ГПК – чрез пълномощника, с оглед
на което ответниците са били редовно призовани и не е налице твърдяното
нарушаване правото на защита. Що се отнася до твърденията, че пълномощникът бил
служебно ангажиран и наведения във връзка с това довод за противоречие на чл.
142 ГПК с чл. 122, ал. 1 КРБ, пред СРС не е подавана молба за отлагане на делото
и не е твърдяна служебна ангажираност на адвоката, поради което този довод е
неотносим за спора.
Неоснователни са и доводите в жалбата във връзка с
наличието на валидно договорно правоотношение между страните по доставка на
топлинна енергия за битови нужди при общи условия.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите. Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30
дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с
тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от
топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени
допълнителни споразумения.
Противно на поддържаното от въззивниците, тези разпоредби
не противоречат на общностното право. Според задължителните разяснения, дадени
с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка
на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
В този смисъл е и приетото в мотивите на решението от
09.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след
преценка на нормите на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката
на отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане,
направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените
в националното право особени правила за етажната собственост.
Що се отнася до разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ, на която се
позовават въззивниците, същата касае случаите, при които етажните собственици
са взели решение да купуват топлинна енергия от доставчик по смисъла на чл.
149а, ал. 2 ЗЕ, който доставчик е различен от топлопреносното предприятие.
За неоснователни съдът намира и доводите за противоречие
на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ на общностното право, доколкото с ал. 3 на
чл. 150 ЗЕ е предвидено право на клиентите, които не са съгласни с общите
условия, да предложат специални условия в посочения в разпоредбата срок от
влизане в сила на ОУ.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. Ответниците не оспорват, че са собственици на процесния имот при равни
квоти от по 1/2 ид. част по силата на наследствено правоприемство от родителите
им, видно и от приетите и неоспорени нотариален акт и удостоверение за
наследници. Относимите към периода – предмет на въззивна проверка Общи условия
на ищеца от 2014 г. са публикувани във вестник „24 часа”, в брой от 10.02.2014 г., и
същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни от публикацията. Въззивниците не
са посочили конкретно кои относими за спора клаузи от тези ОУ твърдят да са
неравноправни и като такива – нищожни, а при извършената служебно проверка
въззивният съд не намира в ОУ от 2014 г. да се съдържат неравноправни клаузи.
Същевременно ответниците не твърдят и не установяват наследодателите им да са
подали заявление по реда и в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да са
предложили специални условия, нито да е сключено допълнително писмено
споразумение между тях и ищеца, поради което същите са били обвързани от
влезлите в сила ОУ на договора, съответно обвързани са и универсалните им
правоприемници. Поради това ответниците, в качеството им на собственици
на топлоснабдения имот, са клиенти на топлинна енергия за битови нужди и дължат
цената на доставената в имота ТЕ съобразно квотите им в собствеността.
Неоснователен е и доводът в жалбата за наличие на
принудителна (непоискана) доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. по
тълк.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този
момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр.
30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да
става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат. Съгласието за доставката и
нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла
на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона
не съществува противоречие. В този смисъл са и мотивите на цитираното по-горе
решение от 09.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС.
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия и
установяването на нейното количество.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
Неоснователни са доводите в жалбата за недължимост на
суми за ТЕ от сградна инсталация. Съгласно разясненията, дадени с цитираното Тълкувателно
решение № 2/25.05.2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, законодателят
регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна
собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар
последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят
я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на
услугата „доставка на централно отопление“. Законодателното решение е обяснимо
с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените
сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез
представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация. Както е
посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010г. по к.д. № 15/2009г.,
топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се
извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата.
Предназначението на сградната инсталация е да отоплява
вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й
топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите
части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите
само на някои собственици и титуляри на вещни права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като
обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да
вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на
услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни
обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената
от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите
части енергия при доставката на централно отопление в сградата – чл. 153, ал. 6
ЗЕ.
В тази връзка вече
е налице и тълкуване от СЕС с цитираното по-горе решение от 09.12.2019 г. по
съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, съгласно т. 1 от което член 27 от
Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011
година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна
на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и
изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и
2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004
на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски
практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба,
която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент – т.е. нормата на чл. 150, ал. 6 ЗЕ не е в
нарушение на общностното право; Съгласно т. 2 от същото решение, член 13,
параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5
април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета
и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение
на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и
2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна
уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките
за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
В случая от приетото в първоинстанционното производство
заключение на СТЕ се установява: Абонатната станция е тип „Баси“, подменена е
през 2002 г. и захранва вх. В и Г в процесната сграда. Общият топломер в АС е преминавал през изискваните от ЗИ
метрологични проверки със заключение „съответства“. Вещото лице е
посочило отчетените ежемесечно по електронен път данни в таблица 1 от
заключението. От отчетеното количество ищецът е приспадал технологичните
разходи, последните правилно изчислени по формулата в методиката към Наредба №
16-334 (отм.) и съобразно техническите характеристики на абонатната станция. В процесния
период в апартамент № 83 е имало 5 бр. отоплителни тела с монтирани 5 бр. уреди
за дялово разпределение. ТЕ за БГВ е начислявана въз основа на реален отчет на
2 бр. водомери за топла вода в имота. Сумите за ТЕ, отдадена от сградна
инсталация са изчислени въз основа на отопляемия обем на имота по проект от 209
куб. м. Съгласно заключението, дяловото разпределение е извършвано от ФДР в
съответствие с действалата в периода нормативна уредба. Общо дължимата за имота
сума за ТЕ след извършеното изравняване е в размер на 1 024.67 лв.
Заключението не е оспорено от ответниците по реда и в
срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а съдът го кредитира като обективно и компетентно.
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид както предоставените
му документи за извършените метрологични проверки на общия топломер, така и справката
за показанията на общия топломер, а също документа за отчет и изготвената от
третото лице помагач изравнителна сметка, последните приети по делото и
неоспорени от ответниците. При установеното количество ТЕ, доставено в
процесната сграда - етажна собственост, измерена с годно СТИ, извършения реален
отчет и заключението на експерта, че дяловото разпределение е извършено в
съответствие с нормативната уредба, ищецът е доказал количеството на доставената
в имота на ответниците ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените
от КЕВР цени.
Предвид ясната
разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК, неотносима за спора, касаещ периода м.
05.2014 г. – м. 04.2015 г., е отмяната с решение № 4777/13.04.2018 г. по адм.д.
№ 1372/2016 г. на ВАС и с решение № 8294 от 26.06.2020 г. по адм.д. №
14350/2019 г. на ВАС, 5-членен състав на разпоредби от Наредба № 16-334 от 2007
г. за топлоснабдяването и от Методиката за дялово разпределение на топлинната
енергия в сгради – етажна собственост, представляваща Приложение към чл. 61,
ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Цитираната в
писмените бележки на въззивниците разпоредба на чл. 192а (нов - ДВ бр. 77 от
2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) АПК касае момента, към който
административният съд извършва преценката за съответствие на обжалван
подзаконов нормативен акт с материалния закон. Гражданският съд обаче при
определяне на приложимия закон е обвързан от разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, съгласно която подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на
влизането в сила на съдебното решение за отмяната му.
Не е налице и твърдяната неравноправна клауза в
потребителски договор, доколкото не се твърди ищецът да е определял цени на ТЕ
над определените от КЕВР пределни такива.
Доводите в жалбата във връзка с иска за суми за дялово
разпределение също са неоснователни. Противно на твърдяното в жалбата, чл. 186 ЗЗД предвижда като правило, че разноските по договор за продажба са за сметка
на купувача. Съгласно чл. 61 от Наредба 16-334 (отм.) и клаузата на чл. 36, ал.
1 от ОУ от 2014 г., купувачите заплащат на продавача цената за услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец, а продавачът от своя
страна заплаща цената на услугите на ФДР съобразно сключения между тях договор
при общи условия. Поради това не е налице твърдяното упражняване на чужди права от ищеца, а
съгласно неоспореното заключение на ССЕ, дължимата от ответниците сума за
извършваното от третото лице помагач разпределение е 33.60 лв.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Настоящият въззивен състав, като съобрази, че
освен подаването на молбата от 06.04.2021 г. упълномощеният от въззиваемия
юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални действия – не е подал отговор на
въззивната жалба, не се е явил в проведеното едно открито съдебно заседание,
намира, че юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 115701 от 15.05.2019 г., постановено по гр.д. № 80294/2017 г. на
Софийски районен съд, 168 състав в обжалваните осъдителни части.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 80294/2017 г. на
Софийски районен съд, 168 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „НЕЛБО“ АД, ЕИК *******,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.