Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260191
гр.Бургас, 01.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ
при участието на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 5114 по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по повод жалба на С.Б.Т.
с ЕГН: **********, с посочен съдебен адрес: ***, партер, офис № 2, чрез адв. С.К.
- БАК, срещу
Наказателно постановление № 19-0769-006124/07.01.2020г., издадено от Началник група към Сектор
„ПП“ на ОДМВР-гр.Бургас, с което за нарушение на чл. 140, ал.1 от ЗДвП, на
основание чл.175, ал.3, пр.1 ЗДвП, на жалбоподателката е наложено наказание „Глоба”
в размер на 200 лева и „Лишаване от право да управлява МПС” за срок от 6 месеца.
С жалбата се моли за отмяна на
атакуваното наказателно постановление. Заявява се, че деянието е
несъставомерно, доколкото автомобилът е бил с поставени регистрационни табели,
като жалбоподателката не е била уведомена защо и как е била прекратена регистрацията
му.
В открито съдебно заседание жалбоподателката
се представлява от пълномощник – адв. С.К. – БАК, който заявява че поддържа
депозираната жалба. Допълва, че е изтекъл тримесечният срок по ЗАНН за
санкциониране на водача. Счита, че автомобилът е бил надлежно регистриран, а
отделно от това и вмененото нарушение е останало недоказано. Възразява срещу
съставянето на акта в присъствието само на един свидетел, а отделно от това,
опирайки се на практиката на ЕСПЧ, счита, че възпроизвеждането на установените
от полицейските служители обстоятелства, посредством техния разпит, е
незаконосъобразно. На последно място изразява позиция за несъразмерност на
наложените наказания с обществената опасност на извършеното. Пледира за отмяна
на НП и присъждане на разноски по представен списък.
Административнонаказващият орган – ОДМВР-гр.Бургас, Сектор „ПП“, надлежно призован не изпраща представител. В съпроводително писмо, с което преписката е изпратена в съда се прави искане за оставяне на жалбата без последствия. В писмено становище от упълномощен юрисконсулт се заявява позиция за неоснователност на жалбата. Посочва се, че нарушението е доказано безспорно, а в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на производствените правила. Моли се, за потвърждаване на НП изцяло.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за
обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН (видно от разписката на л. 4 – НП е връчено на
жалбоподателката на 17.11.2020г., а жалбата е депозирана на 23.11.2020г).
Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване
акт, поради което следва да се приеме, че тя се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, като съдът, след като
прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията
си по съдебния контрол, намира за установено следното:
На 07.10.2019г.,
около 18.05 часа жалбоподателката Т. управлявала лек автомобил „***” с рег. номер
*** в гр. Бургас по ул. „***“ в посока към ул. „***“. Въпросният автомобил бил
закупен от Т. на 19.10.2018г., като сделката била изповядана от нотариус с рег.
№ 542 и информация за нея била подадена по електронен път в КАТ. Въпреки
задължението за пререгистрацията в двумесечен срок (т.е. до 19.12.2018г.) новият
собственик – жалбоподателката Т., не изпълнила законовите си задължения и не
заявила в КАТ промяната в собствеността, поради което и на 20.12.2018г.
регистрацията на лекия автомобил била прекратена служебно по реда на чл. 143, ал.15 ЗДвП.
На горепосочената
дата и място, лекият автомобил бил спрян за проверка от полицейския служител –
св. И.Г., който след като направил справка в дежурната част също установил, че
регистрацията на лекия автомобил е била служебно прекратена.
За констатираното
св. Г. съставил АУАН с бл. № 308128, в който посочил горните факти,
квалифицирайки ги като нарушение по чл. 140, ал.1 ЗДвП. Актът бил предявен на
водача Т., която го подписала и получила препис от него без да посочи възражения.
В законоустановения срок по чл. 44, ал. 1 ЗАНН възражения също не били
депозирани.
Материалите по
преписката били докладвани и в БРП, като с постановление от 04.12.2019г.
прокурор от РП-Бургас, преценил, че извършеното от Т. не покрива признаците на
престъпление по НК.
Въз основа на АУАН и с оглед преценката на БРП, че не се касае до
престъпление от общ характер, на 07.01.2020г. било издадено и атакуваното НП, в
което била пресъздадена фактическата обстановка, изложена в акта.
Административнонаказващият орган също счел, че горните факти, нарушават
разпоредбата на чл. 140, ал.1 ЗДвП, поради което и на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 ЗДвП, наложил на
жалбоподателката наказание „Глоба” в размер на 200 лева и „Лишаване от право да
управлява МПС” за срок от 6 месеца.
Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от
събраните по делото материали по АНП, както и гласните и писмени доказателства,
събрани в хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло. От
обстоятелствената част на акта за нарушение, който като съставен по надлежния
ред представлява годно доказателствено средство, съобразно чл. 189, ал. 2 от ЗДвП за констатациите в него, се установява гореописаната фактическа
обстановка, в каквато насока са и показанията на разпитания свидетел, които са
еднопосочни и безпротиворечиви и които съдът кредитира изцяло. Фактическата
обстановка, като цяло не се оспорва и от жалбоподателката. Тя не оспорва, че на
процесната дата действително е управлявала автомобила, че е придобила собствеността
му на 19.10.2018г., както и че до датата на проверката не го е регистрирала на
свое име в КАТ.
Съдът въз основа
на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото
наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и
относно справедливостта на наложеното административно наказание и предвид така
установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Административнонаказателното
производство е строго формален процес, тъй като чрез него се засягат правата и
интересите на физическите и юридически лица в по-голяма степен. Предвиденият в
ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни
постановления е за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан
нито от твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта
или в наказателното постановление (арг. чл.84 от ЗАНН във вр.с чл.14 ал.2 от НПК и т.7 от Постановление № 10 от
28.09.1973 г. на Пленума на ВС), а е длъжен служебно да издири обективната
истина и приложимия по делото закон.
В конкретния случай съдът счита, че наказателното
постановление е издадено от компетентен орган – Росица Паязова – Началник група
в Сектор „ПП“ към ОДМВР-гр.Бургас, която към дата 07.01.2020г. е била
оправомощена да издава НП, видно от приложената Заповед Рег. № 8121з-515/14.05.2018г.
на министъра на вътрешните работи. АУАН е съставен от компетентно (териториално
и материално) лице – младши автоконтрольор, който безспорно е длъжностно лице
на службите за контрол, предвидени в ЗДвП и който по силата на чл. 189, ал. 1 ЗДвП е компетентен да съставя АУАН за нарушения по ЗДвП.
Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок, като
същото е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при издаването на
административния акт е спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН. Вмененото във вина на жалбоподателката нарушение е
индивидуализирано в степен, позволяваща й да разбере в какво е обвинена и срещу
какво да се защитава. Деянието и неговите съставомерни признаци са описани
достатъчно изчерпателно както в АУАН, така и в НП, поради което и не са
допуснати нарушения в тази връзка. Посочени са нарушените материалноправни
норми, като наказанието за нарушението е индивидуализирано правилно. В случая
не са налице формални предпоставки за отмяна на обжалваното НП, тъй като при
реализиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя не са
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до порочност на
административнонаказателното производство.
Съдът не възприема
доводите за изтекла тримесечна давност по чл. 34 ЗАНН. В конкретния случай
нарушението се изразява в „управление“ на нерегистрирано по надлежния ред МПС –
т.е. изпълнителното деяние на нарушението се осъществява в момента, в който
автомобилът се управлява. В случая това е станало на 07.10.2019г., като на
същата дата е съставен и АУАН. Наказателното постановление е издадено на
07.01.2020г. – т.е. в рамките на шестмесечния срок от съставяне на АУАН, поради
което и всички давностни срокове за реализиране на отговорността на Т. са
спазени.
Не могат да бъдат
споделени и доводите за опорочаване съставянето на АУАН предвид изготвянето му
в присъствието само на един свидетел. Нормата на чл.40, ал. 1 от ЗАНН изисква
актът да бъде съставен в присъствие на нарушителя и свидетелите, които са
присъствали при извършване или установяване на нарушението, но съставянето на
АУАН в присъствието само на един свидетел не представлява съществено
процесуално нарушение, довело до ограничаване правото на защита. Аргумент в
тази насока е и фактът, че самият закон прави отстъпление досежно свидетелите
на нарушението, тъй като съгласно чл. 40, ал. 3 от ЗАНН при отсъствие на
свидетели на нарушението актът се съставя в присъствието на други двама
свидетели. Нещо повече, в чл. 40, ал. 4 от ЗАНН законодателят е предвидил
възможност актът да се състави в отсъствието на каквито и да е свидетели. В
този смисъл, ролята на свидетелите е декларативна, тяхното присъствие или
отсъствие не накърнява правото на защита на нарушителя, схващано като
невъзможност да разбере вмененото му нарушение, като същевременно не води и до
съществен порок на акта, а наказателното постановление да бъде отменено само на това основание (Решение № 1373/24.06.2013г. на АдмС-Бургас по к.н.а.х.д. № 267/2013
год.; Решение № 1450/12.10.2015г. на АдмС-Бургас по к.н.а.х.д. № 1178/2015 г. и много други).
Съдът не споделя
доводите и за недоказаност на нарушението доколкото в процеса е бил разпитан
актосъставителят, който е пресъздал възприятията си. Трайна и последователна е
практиката, че актосъставителят може да бъде разпитван в производството по
ЗАНН, като обичайно неговите показания са най-пълни и относими, доколкото
именно той е лицето, което в повечето случаи възприема непосредствено нарушението.
В случая позоваването на решението по делото Митев срещу България е некоректно,
доколкото там се обсъжда възможността за подмяна на първични с производни
доказателства и в частност – възможността за подмяна на обясненията на
обвиняем, посредством преразказа им от полицейски служител, провел беседа с
лицето. Повече от очевидно е, че настоящата хипотеза не попада в приложното
поле на решението, доколкото разпитаният актосъставител не възпроизвежда
обясненията на нарушителя, а споделя възприятията си за своите собствени
действия, констатираните факти и предприетите действия. Разбира се, като всяко
друго доказателство - показанията на актосъставителя не се приемат от съда за достоверни
a priori, а се подлагат на проверка и анализ с всички останали
събрани доказателства. В случая показанията на св. Г. кореспондират изцяло с
останалия доказателствен материал, поради което и съдът няма никаква причина да
не ги кредитира.
По същество следва
да се има предвид следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 140, ал.1 ЗДвП,
действала към момента на извършване на нарушението – по пътищата, отворени за
обществено ползване, се допускат само моторни превозни средства и ремаркета,
които са регистрирани и са с табели с регистрационен номер, поставени на
определените за това места. От своя страна, разпоредбата на чл. 175, ал.3 ЗДвП
предвижда санкция за лице, което управлява моторно превозно средство, което не
е регистрирано по надлежния ред.
Не се спори, че управляваният от жалбоподателката автомобил „БМВ”, безспорно е моторно превозно средство по смисъла на § 6, т. 11 от ДР на ЗДвП, както и че той е бил управляван от Т. на път, отворен за обществено ползване (в гр. Бургас). Жалбоподателката не оспорва и факта, че е придобила собствеността на автомобила на 19.10.2018г. в предвидената за това форма съгласно чл. 144, ал.1 ЗДвП (писмен договор с нотариална заверка на подписите), както и че в двумесечен срок от придобиването не е не е изпълнила задължението си по чл. 145, ал.1 ЗДвП и чл. 14 и сл. от Наредба № I-45 от 24 март 2000 г. да регистрира превозното средство на свое име, но въпреки това е продължила да го управлява.
С оглед горното съдът не споделя доводите на Т., че не следва да носи отговорност, доколкото не е бил надлежно информирана за прекратяване на регистрацията. В случая приложение намира разпоредбата на чл. 143, ал.15 ЗДвП (в сила от 27.12.2017г.), съгласно, която – служебното прекратяване на регистрацията настъпва автоматично, ако новият собственик не изпълни задължението си в двумесечен срок да пререгистрира автомобила. Прекратяването на регистрацията настъпва по силата на закона, а не по волята на административен орган, поради което и не е било необходимо контролните органи да информират Т. за прекратяването на регистрацията (законът не им вменява и такова задължение). Всеки гражданин е длъжен да познава закона, поради което и няма как да се сподели тезата, че жалбоподателката не е знаела, че регистрацията на автомобила й ще бъде прекратена, в следствие на нейното бездействие. В случая крайният срок за пререгистрация на автомобила е бил 19.12.2018г. и очевидно не е бил спазен от новия собственик (видно от справката на л. 13 - тя е пререгистрирала автомобила на свое име на 15.10.2019г.), поради което и правилно регистрацията му е била служебно прекратена след изтичане на крайния срок, в случая на 20.12.2018г.
В конкретния случай няма значение, че след 20.12.2018г. автомобилът е продължил да бъде с поставени регистрационни табели. Поставянето на табели е резултат от успешна регистрация, но неправилно е да се смята, че поставянето на табелите „регистрира“ автомобила. Напълно възможно е един автомобил да е с валидна регистрация, но да не е с поставени табели (което е друго административно нарушение), както и регистрацията реално да е прекратена, а табелите все още да стоят на автомобила (както е в случая).
Всичко това води до еднозначния извод, че жалбоподателката е извършила вмененото й нарушение, поради което и следва да понесе предвидената за това отговорност. Изрично в този смисъл е и практиката на касационната инстанция по аналогични казуси, като например – Решение № 2412/19.12.2018г. по к.н.а.х.д. № 3199/18г. на АдмС-Бургас.
В разпоредбата на чл.175, ал.3 ЗДвП (действала към момента на извършване на нарушението) е предвидено наказание „Глоба” в размер от 200 до 500 лева, както и наказание „Лишаване от право да управлява МПС” за срок от 6 до 12 месеца за водач, който управлява моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред. В случая двете кумулативни санкции са били определени в минималния възможен размер, под който съдът не може да слезе.
На последно място
съдът счита, че така констатираното нарушение не може да се счете за маловажен
случай. Действително преценката за маловажност на деянието подлежи на съдебен
контрол, в който смисъл е Тълкувателно решение № 1/12.12.2007г. на ВКС, ОСНК,
по т.д. № 1/2007г. по описа на ВКС. Съдът намира, че в случая не е налице
маловажност по смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като не е налице по-ниска степен
на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на административни
нарушения от този вид. Нарушението е типично за вида си, като дори в жалбата не
се съдържат твърдения за някакви обстоятелства, които да водят до занижаване на
обществената опасност на извършеното. Отделно от това, видно от справката за
водач (л. 17-18), това далеч не е първото нарушение на правилата за движение по
пътищата от страна на Т., поради което и личната й обществена опасност е
завишена.
Предвид изложеното съдът счита, че НП е правилно и законосъобразно издадено,
поради което следва да се потвърди изцяло.
Към момента е настъпила законодателна
промяна и в разпоредбата на чл. 63, ал.3 ЗАНН (нова - ДВ, бр. 94 от 2019 г.),
съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да
присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от
своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи
произнася по възлагане на разноските, само ако съответната страна е направила
искане за присъждането им. В конкретния случай, с оглед изхода на правния спор
разноски се дължат в полза на АНО, но той не е направил искане за присъждането
им, поради което и съдът няма как служебно да се произнесе по тях.
Така мотивиран, на основание чл.63,
ал.1, предл.1 ЗАНН, Бургаският районен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно
постановление № 19-0769-006124/07.01.2020г., издадено от Началник група към
Сектор „ПП“ на ОДМВР-гр.Бургас, с което за нарушение на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП,
на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 ЗДвП на С.Б.Т. с ЕГН: ********** е наложено
наказание „Глоба” в размер на 200 лева и „Лишаване от право да управлява МПС”
за срок от 6 месеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
Вярно с оригинала: М.Р.