Решение по дело №1391/2020 на Административен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер               Година  2020, 30.11.          Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд.,VІІ състав

 

   на 07.10.2020 година

 

в публичното заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

 

Секретар: С.С.

                                        

при присъствието на прокурора ГЕОРГИ ПЕНЕВ, като разгледа доклад­ва­­ното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 1391 по описа за 2020 година и като обсъди:

          Производство пред първа инстанция.

Постъпила е искова молба от „АВВА 07“ЕООД със седалище и адрес за кореспонденция гр.Пловдив, ул.“Никола Палаузов“№1, ет.1, срещу Комисия за защита на потребителите /КЗП/ с адрес на призоваване гр. София, ул.“Врабча“ №1, ет.3-5/съгласно уточняваща молба вх.№9674/29.06.2020г. по описа на съда, находяща се на лист 9 по делото/ за присъждане на обезщетение, предс­тавляващо обезвреда за причинените му имуществени вреди в размер на 300 лева, представляващи направените разходи за адвокатско възнаграждение в съдебно производство по обжалване наказателно постановление №К-0047696/ 23.07.2018г., издадено от Т.Д.Д.– Директор на Регио­нална дирекция за областите Пловдив, Смолян, Пазарджик, Хасково, Кърджали и Стара Загора при Комисия за защита на потребителите, срещу ищеца, поради отмяната му като незаконосъобразно с Решение №262 от 13.02.2019г. по АНД №5953/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХІ н. състав. Претендира присъждане на сторените в настоящото производство разноски в размер на 350 лева, от които 50 лева държавна такса и 300 лева адвокатско възнаграждение.

Ответникът – КЗП – София не изразява становище по допустимостта и основателността на исковата молба.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за основателност на исковата претенция.

Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото произ­водство доказателства, намира за установено следното.

Не е спорно между страните, че със съдебно решение №262 от 13.02. 2019г. по АНД №5953/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХІ н. състав е било отменено като незаконосъобразно наказателно постановление №К-0047 696 от 23.07.2018г., издадено от Директор на Регионална дирекция за облас­тите Пловдив, Смолян, Пазарджик, Хасково, Кърджали и Стара Загора при Коми­сия за защита на потребителите, с което на юридическото лице на основа­ние чл.209 от Закона за защита на потребителите/ЗЗП/ била наложена иму­ществена санкция в размер на 550 лв. за нарушение по чл.63 т.1, т.2 и т.3 ЗЗП. Това решение не е оспорено и е влязло в сила на 12.03.2019г.

Настоящият състав счита, че ищецът е формулирал редовна претенция във връзка с чл.1 ал.1 ЗОДОВ, като твърди, че от незаконосъобразен акт на ответ­­ника при или по повод изпълнение от негови служители на администра­тивна дейност, са произлезли твърдените от него вреди.

Следва да се посочи в тази връзка, че в исковото производство/и по АПК/ това е напълно достатъчно, тъй като е важно какво е твърдението на ищеца, а в случая то е такова, че сочи дейността, свързана с отмененото НП, за адми­нист­ративна, поради което и незаконосъобразността му представлява укоримо поведение, от което ищецът твърди да са настъпили и описаните в неговата сфера вреди.

Дали това твърдение е вярно, настоящият състав на съда може и следва да отговори само с решението си по делото, тъй като в исковото производство /дори и по АПК, в който няма особени правила в тази насока/това е въпрос по същество на правния спор, а никога по неговата допустимост.

Преди всичко следва да се посочи, че не е спорно, че за да се реализира отговорността по чл.1 ал.1 ЗОДОВ следва да са налице предпоставките, посочени в цитираната новела, а именно: настъпили вреди/от имуществен или неимуществен характер/, признати за незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органи или длъжностни лица, част от държавния или общински апарат, но действащи при или по повод осъществявана от тях административна дейност, а също така и наличие на причинно-следствена връзка между вредите в сферата на увреденото лице и незаконните актове, действия или бездействия на лицата, осъществили конкретната административна дейност.

Що се отнася до изискването за наличие на вина като предпоставка за възникването на задължението за обезвреда, то тук такава не е необходимо да се установява, доколкото последната не е законоворегламентирана предпос­тав­ка по ЗОДОВ, т.е. изследване субективното отношение на лицето, осъщест­вило незаконосъобразната административна дейност било като е издало де­фек­тен административен акт, било като е осъществило незаконно действие или е бездействало неоправдано, не е необходимо. Или в последната насока е налице пълно сходство с хипотезата на чл.49 ЗЗД, при която говорим за т.н. “обективна” отговорност, при която виновно поведение не се търси, тъй като това не е част от фактическия състав на съответния вид специална деликтна отговорност.

Следва да се има предвид, съобразно изложеното по-горе, и кръгът “правоимащи” субекти, можещи да търсят обезвреда по този ред, който с допъл­нението на чл.1 ал.1 ЗОДОВ ДВ бр.105/2005г. бе разширен и с категория­та “юридическите лица”, а също така и разширението на кръга на отговарящите за вредите правни субекти, направено с изменението с ДВ бр.30/2006г., като наред с Държавата бяха посочени и общините/по отношение на последните и преди това изменение обаче съдебната практика прилагаше специалния режим на отговорност по чл.1 ЗОДОВ/.

Следва да бъде съобразено също така, че досежно предпоставките за процесуална допустимост на исковете по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, които по силата на ал.2 на същия член се разглеждат по реда, установен в АПК, е необходимо да е налице: ако вредите са от незаконосъобразен административен акт – отмяната му по съответния за това ред, докато при незаконосъобразно действие или бездействие – същите се установяват от съда, пред който е предявен искът за обезщетение.

От тази гледна точка е безспорно, че ищецът е юридическо лице, поради което се покрива изискването на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

От друга страна ответник е КЗП - София, която Комисия, съобразно новелата на чл.2 ал.2 от Устройствения правилник на Комисията за защита на потребителите към министъра на икономиката и на нейната администрация е юридическо лице на бюджетна издръжка и може принципно да отговаря/да е ответник/ по искове по чл.1 ЗОДОВ, тъй като съобразно правилото на чл.7 от последния закон, искът следва да се предяви срещу органите по чл.1 ал.1 и чл.2 ал.1, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите, а съобразно чл.205 АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите, т.е. ответникът следва да има и качеството на юридическо лице/каквато бе практиката и преди тази изрична законова норма съобразно ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ/.

От изложеното следва, че както ищецът, така и ответникът са легитими­рани да бъдат страни в производство по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, т.е. те са надлежни страни в процесуалното правоотношение, като изводът дали същите са такива и в материалното/по възникване на фактическия състав на отговорността/ следва и може да се направи само с решението по същество на правния спор.

В случая цитираният акт – наказателно постановление е издаден на дата 23.07.2018г. от Директора на Регионална дирекция за областите Пловдив, Смо­лян, Пазарджик, Хасково, Кърджали и Стара Загора при Комисия за защита на потребителите.

При това положение на нещата, основният момент, с оглед преценката за основателността за исковата претенция, с оглед отговора за въпроса кое юридическо лице следва да понесе евентуалната отговорност, е къде точно организационно или бюджетно е включен административният орган, от чийто незаконосъобразен акт, действия или бездействия, са произтекли тези вреди/в този смисъл мотивите още на Определение №9375 от 10.07.2009г. по адм. дело №7482/2009г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./.

В случая посоченият Директор на РД е бил и понастоящем е част от със­та­ва на КЗП, която Регионална дирекция е структурно поставена в юридическо­то лице – КЗП, съгласно изрично посоченото в чл.13 т.1 б.“е“ от цитирания вече Устройствен правилник на Комисията, поради което именно последното може и следва да понесе, ако са налице и останалите предпоставки, отговорността по чл.1 ал.1 ЗОДОВ за евентуално причинени вреди на ЕООД-то от негови незако­но­съобразни актове.

Само за пълнота на настоящото изложение следва да се спомене и въпросът с характера на акта, с оглед прилагането на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

В случая ищецът твърди, че е налице хипотеза на незаконосъобразен акт, отменен с решението на Районния съд/наказателното постановление/, по­ра­ди което следва да се прецени дали всъщност НП е именно такъв акт по сми­съла на ЗОДОВ и дали всъщност са налице предпоставките – акт, постановен при или по повод осъществена административна дейност от органи на изпълни­телно-разпоредителната власт в Държавата и дали този акт е отменен като незаконосъобразен.

В последната насока следва да се има предвид, че е безспорно, че наказателното постановление представлява правораздавателен акт, който се издава по реда, посочен основно в ЗАНН/но и в други отраслови закони/, като с него на определени правни субекти се налагат административни наказания или имуществени санкции за извършени от тях административни нарушения – дея­ния, нарушаващи установения ред на държавното управление, наказуеми с адми­нистративно наказание, налагано по административен ред.

В трайната си практика по чл.1 ЗОДОВ преди влизане в сила на АПК, с който исковете по този член станаха подсъдни на административните съдили­ща, ВКС на РБ последователно провеждаше разбирането, че посочената дей­ност е административна – така например решение №1973/30.01.2002г. по гр. дело №1615/2001г. по описа на ВКС на РБ – непубликувано/в тази насока както нормотворческата, така и правораздавателната дейности на администрацията вече се разглеждат в съвременната доктрина на административното право и процес като част от присъща за изпълнителната власт дейност, респ. се говори и за “правораздавателния административен акт”.

На практика това е резултат и от факта, че дейността на цели звена от административния апарат/например секторите “ПП и КАТ” при областните дирекции на МВР/е насочена към осъществяване на административнонаказа­телната отговорност/съставяне на актовете за установяването им и издаване на наказателни постановления по тях/, т.е. по същество тази дейност се е превърнала в съвсем типична за администрацията дейност.

В тази насока след влизане на АПК в сила, досежно съдебното произ­водство настъпиха известни колебания в практиката на административното правосъдие, въпреки липсата на нови моменти, с оглед материалноправните предпоставки по ЗОДОВ.

Така например още с Определение №136/23.11.2007г. по адм. дело № 155/2007г., постановено от смесен петчленен състав на ВКС и ВАС на РБ се прие, че при търсена обезвреда в хипотеза на неоснователно наложено и отменено от съда административно наказание, което следва да се квалифи­цира като иск с правно основание чл.2 т.3 ЗОДОВ, компетентен да се произнесе е съответният съд от системата на общите съдилища в страната.

Отделно от това, с определение №2646 от 10.03.2008г. на ВАС по адм. д. №2490/2008г., III о. се доразви изводът по-горе, като се заключи, че в крайна сметка наказателното постановление не е административен акт по смисъла на ЗОДОВ.

Впоследствие обаче, с няколко последователни решения на смесени 5 – членни състави на ВКС и ВАС на РБ се отстъпи от последните становища, като се прие, че в предметния обхват на чл.1 ал.1 ЗОДОВ влиза в пълна степен и търсенето на обезвреда от съответните субекти и в случаите на администра­тивни наказания, наложени с НП/извън разбира се тези, наложени от органите по чл.2 ЗОДОВ/, впоследствие отменени като незаконосъобразни, поради което отговорността за тази отмяна е на съответния правосубектен административен орган, поради което и компетентни да се произнесат по една такава искова пре­тенция, са специализираните административни съдилища по реда на АПК/така определения №№39, 43 и 53 всичките от 2008г. по описа на ВАС на РБ и № 123/04.04.2008г. по ч.гр.дело №98/2008г. на ВКС на РБ - всичките на 5 –чл. смесени състави/. Т.е. по този начин на практика се “запази” и продължи прак­ти­ката на ВКС на РБ по този вид дела.

Проблемът окончателно бе решен с приемането на съвместното тълкува­телно постановление №2 от 19.05.2015г. по тълк. д. №2/2014г. на ВКС и ВАС, с което изрично бе разрешен въпросът с подсъдността на делата, образувани по такива искови претенции, като в мотивите изрично бе посочено, че определящо за правната квалификация в случая, е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател.

И това действително е така, тъй като чл.1 ал.1 ЗОДОВ има много по-широко съдържание досежно предметния обхват на реализираната чрез него специална деликтна отговорност чрез използване на по-общите термини “актове” и “административна дейност”. Т.е., обхватът на отговорността по ЗОДОВ не се стеснява само до индивидуалните, общите или нормативните административни актове, дори не само собствено до всички административни актове”/в казуса не ни интересуват действията или бездействията/, а всички актове, постановени от органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, понятие също доста по-широко от дефинираните в АПК.

Т.е. предметно тук следва да намерят място всички правни актове, изда­вани в сферата на изпълнително-разпоредителната власт, независимо дали от тях се пораждат задължения за конкретни правни субекти, създават се правила за поведение за определен или неопределен кръг субекти или се извършва дейност по административно наказване от служители на същата тази админист­рация.

Или следва де се обобщи, че е налице предпоставката, свързана с акта по чл.1 ал.1 ЗОДОВ/по отношение на НП/, който е постановен при осъществена административна дейност, като за целта наказателното постановление се прие­ма също за влизащ в обхвата на понятието “административен акт” по смисъла на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

Последният закон се състои преимуществено от материалноправни норми/макар и да съдържа редица процесуални разпоредби – така например чл.7, чл.9а, чл.10/, като с него е регламентирана една по съществото си спе­циална деликтна отговорност на Държавата и Общините, която по своята същ­ност има гражданскоправен характер. Тази отговорност не е административна, защото същността и редът за прилагане на един такъв вид юридическа отговор­ност, е съвсем друг.

Поради това и тя е насочена към едно обособено имущество, фиск, патримониум, въведени чрез изискването на чл.205 АПК – ответникът да е юридическо лице, а не пряко срещу органа, издал незаконосъобразния акт, тъй като специфичната цел, поставена тук е – да се получи обезвреда от деликта, но този деликт не е “административен”, а граждански, тъй като са увредени определени материални правоотношения на различните физически и юриди­чески лица, чиято трайна уредба като институти е на общото гражданско право.

В случая твърдението е за накърняване имуществото на физическото лице чрез намаляването на неговия актив, свързано с плащането на опреде­лена сума пари по договор за правна помощ, който е също институт на граж­данс­кото право.

Такова увреждане е налице и при заповедта за премахване на една сграда. Изпълнена, но оказала се впоследствие незаконосъобразна и отменена като такава по съответния ред, същата е увредила собственика на вещта, разрушена в субстанцията си, тъй като по този начин е прекратила/погасила/ неговото абсолютно право на собственост.

Или следва да се отбележи, че всичките тези актове засягат определени права с имуществен или неимуществен характер в сферата на адресатите им, които са регулирани в преобладаващата си част от общото гражданско право.

В тази връзка следва да се обобщи, че отговорността по ЗОДОВ е всъщност осъществяване и понасяне от Държавата в най-общ план на една гражданска деликтна за нея отговорност, при която тя овъзмездява накър­няването на субективните имуществени и неимуществени права на различните правни субекти – физически или юридически лица, резултат от незаконо­съобразната дейност на нейни органи или длъжностни лица, реализирана при и или по повод на административна дейност, от собствения си патримониум чрез обособеното имущество на определените юридически лица.

В този ред на мисли процесуалният ред по чл.1 ал.2 ЗОДОВ никога не може да изключи, промени или стесни материалните предпоставки на този вид юридическа отговорност, тъй като се отнася само до способа/начина/ за реали­зирането им, т.е. той е само средство за ангажиране на отговорността.

Още повече, че новелата на чл.203 ал.1 АПК използва същите термини, като в ал.2 самият Административнопроцесуален кодекс изрично сочи, че досежно “имуществената отговорност”, т.е. по отношение на материалните предпоставки, приложим е само ЗОДОВ/а сега вече е добавен и ЗИНЗС/, който не стеснява полето и на приложение.

Консеквентно, според настоящия състав е налице предпоставката, свър­зана с акта по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, който е постановен при осъществена адми­нист­ративна дейност.

Налице е в казуса и следващата предпоставка, а именно отмяната на този акт по съответния за това ред – с Решение №262 от 13.02.2019г. по АНД №5953/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХІ н.с., като незаконосъоб­разен, което е безспорно.

Важно е в случая да се направи едно разграничение, базирано на форму­лираната от самия ищец претенция, а именно, че с оглед обстоятелствената част и петитума на исковата си молба, претенцията е за присъждане на обез­вреда по чл.1 ЗОДОВ, а не за присъждане на разноски за адвокатско възнаг­раждение по конкретно дело.

Това разграничение е важно, но то е резултат от самото формулиране на тази претенция по това дело и следва да се разгледа по начина, по който е заявена същата.

Правната страна на проблема с направените от страната – жалбопо­дател при съдебно оспорване на дадено наказателно постановление разноски, занимава доктрината и съдебната практика в интересуващия ни аспект повече от двадесет и пет години. През почти всички от тях бе наложена такава в рамките на производствата по ЗАНН и тези по ЗОДВПГ/впоследствие ЗОДОВ/ от действието му от 01.01.1989г., която бе последователна и взаимно безпро­тиворечива, в каквато насока посоченият изграден синхрон бе на практика лик­ви­диран с промяната в подсъдността на исковете по чл.1 ЗОДОВ и разглеж­дането им от административните съдилища след 01.03.2007г.

С редица свои решения отделни състави на ВАС на РБ приемаха от една страна, че разноските от съдебното заседание, направени в резултат на успеш­но реализирано право на съдебно производство, не са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразен административен акт, а са последица от успешно проведено съдебно производство, поради което те и нямали характер на претърпени вреди или пропуснати ползи, по смисъла на материалноправ­ната норма на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

Сочи се в тези решения, че отговорността за разноски в съдебното произ­водство е уредена като последица от изхода на съдебния спор в съответ­ния процесуален закон – чл.143 АПК, чл.78 и сл. ГПК, чл.248 ал.1 ГПК, който е специален/само за разноските/ по отношение на чл.1 ал.1 ЗОДОВ и може да се реализира само в рамките на същото съдебно производство/така още в началото: Решение №11262 от 28.10.2008г. на ВАС по адм. д. № 159/2008г., III о, Решение №9169 от 12.08.2008г. на ВАС по адм. д. №12579/2007г., III о., Решение №8406 от 7.08.2008г. на ВАС по адм. д. №12462/2007г., III о., Решение №7542 от 23.06.2008г. на ВАС по адм. д. №12506/2007г., III о., Решение №7488 от 20.06.2008г. на ВАС по адм. д. №11624/2007г., III о., Решение №5974 от 22.05.2008г. на ВАС по адм. д. №11614/2007г., III о., и много други, в които посоченият решаващ извод е възпроизведен дори дословно/.

Преди всичко следва да се посочи, че действително претенция за при­съж­дане на разноски от едно съдебно производство, направена в друго такова, е на практика не само неоснователна, а и по същество недопустима за раз­глеждане, тъй като би следвало съответният процесуален закон собствено да урежда този въпрос и най-вече реда, по който може да се реализира тази отговорност.

В случая обаче, и както се посочи по-горе, всъщност претенцията на ищеца е за присъждане на обезщетение/обезвреда/, за това, че са направени от него разноски – в случая за адвокатска защита в производство по ЗАНН за отмяна на посоченото наказателно постановление. Т.е. претендира се като всеки вид обезщетение един сурогат, една заместваща облага на липсващата реална такава.

От тази гледна точка следва да се посочи, че е безспорно, че въпросът с разноските като такива следва да е уреден в съответния процесуален закон, който за посочените съдебни производства е Законът за административните нарушения и наказания/ЗАНН/, действащ от 1969г., и съдържащ както мате­риалноправна, така и процесуалноправна регламентация по въпросите на: общи­те правила за административните нарушения и наказания, реда за устано­вяване на административните нарушения, за налагане и изпълнение на адми­нист­ративните наказания и осигурява необходимите гаранции за защита права­та и законните интереси на гражданите и организациите/така чл.1 от същия/.

Не е спорно също така, че ЗАНН доскоро не съдържаше позитивно­правна регламентация по въпроса с разноските.

В тази връзка още с определение №11069/23.10.2008г. състав на ВАС на РБ по адм.дело №8715/2008г. на ІІІ отд. приема, че действително ЗАНН е приложимият закон досежно определянето на таксите и разноските, направени от страните в производствата по обжалване на наказателните постановления, но в ЗАНН не е предвидено заплащане на разноски на жалбоподателя в случай на отмяна на наложеното с наказателно постановление наказание. Посочено е също така, че като едно облигационно правоотношение отговорността за раз­носки трябва да се съдържа в съответен процесуален закон, поради което съдът не може самоволно, при липса на правна уредба в тази насока, да присъжда разноски в полза на страната, спрямо която е уважена жалбата, тъй като ЗАНН се явявал специален както по обхвата на материята, която урежда, така и по начина на издаване на актове на съответните органи и на установе­ния съдебен контрол върху тези актове, в сравнение с АПК.

С оглед на това е направен определящият извод, доколкото отговорност­та за разноски задължително трябва да е предвидена в процесуален закон, а в случая ЗАНН не регламентира такова за недопустимост на предявения иск/в тази насока са налице и последващи определения – например Определение № 9887 от 21.07.2009г. по адм. дело №8434/2009г. по описа на ВАС на РБ ІІІ отд./, като по този начин с тях всъщност се приема нещо твърде различно от цити­раните по-горе множество решения на други състави на ІІІ-то отд. на ВАС на РБ, сочещи, че исковете са допустими, но неоснователни/но на практика вина­ги, което всъщност води до отъждествяване на двете понятия, което пък е крайно неприемливо/.

В посочената насока на разсъждения следва да се има предвид, че чл.84 ЗАНН/озаглавена “особена разпоредба”/, императивно сочи, че “Доколкото в този закон няма особени правила… ...за производството пред съда по разглеж­дане на жалби срещу наказателни постановления ...се прилагат разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс”. Т.е. по всички въпроси на съдебното производство по ЗАНН ще се прилага субсидиарно за неуредените случаи – НПК.

С оглед безспорността за това, че въпросът с присъждането на разноски до приемането на ЗИД на ЗОДОВ, ДВ, бр.94 от 2019г. беше неуреден в спе­циал­ния ЗАНН, то за него по препращащата норма приложими се явяваха съот­ветните разпоредби в НПК, в случая това са нормите на чл.187 – чл.190 НПК /действащ от 29.04.2006г./, но посочената материя е дословно реципирана от действалия до 2006г. НПК от 1974г.

В посочените текстове на НПК е визирано ясно, че разноските в произ­водството се посрещат от бюджета на съответното учреждение/чл.187 ал.1 НПК/, като в чл.190 НПК е посочено, че в случай, че подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела от общ характер остават за сметка на Държавата.

В издаденото по тази материя ТР №3 от 8.IV.1985г. по н. д. №98/1984г., ОСНК на ВС на НРБ въпросът с разноските е разрешен, като е прието, че за призоваването и разноските в производството по обжалване на наказателни постановления важат правилата по делата от общ характер, защото с престъп­ленията и с административните нарушения се засягат определени обществени, а не лични отношения, още повече, че както при наказателните от общ харак­тер дела, така и при административнонаказателните дела преследването и доказването се осъществяват от държавните органи.

Направен е извод, че с решението си по делото съдът е длъжен да се произ­несе на коя от страните възлага разноските по делото, като това възла­гане зависи от това дали наказателното постановление е потвърдено, измене­но или отменено, като в случай на отмяна на наказателното постановление, раз­носките остават за сметка на Държавата, защото жалбоподателят не е извър­шил нарушението и не е станал причина да се направят разноски.

Посоченият тълкувателен акт сочи, че разноските остават за сметка на Държавата, но очевидно е, че ТР има предвид направените вече от бюджета разноски/сочат се вещи лица и свидетели/, а не и разноските, които страната прави за адвокатска защита, за която същата има и конституционно право.

Също така следва да се отбележи, че при приемане на цитираното ТР през 1985г. не е действал и ЗОДОВ/както вече се посочи, същият е в сила като ЗОДВПГ от 1989г./.

С приемането на последния закон практиката на съдилища по въпроса за разноските се модифицира, като се прие, че с оглед соченото в НПК и на база изводите, направени в ТР №3/1985г., разноските за адвокатска защита и други разноски, направени от жалбоподателя при успешно проведено съдебно произ­водство, завършило с отмяна на атакуваното НП, могат и следва да се присъ­дят само по специалния ред на ЗОДОВ, тъй като по аргумент от новелата на чл.190 НПК/предишен чл.170 НПК/отм./ и тези разноски следва да бъдат за смет­ка на Държавата, а същата отговаря чрез органите – юридически лица по реда на ЗОДОВ, които обаче не са страни в производствата по ЗАНН/там страните са съответните учреждения съгласно чл.61 ал.1 ЗАНН, които в пове­чето случаи нямат качеството на юридическо лице/.

В тази насока е и константната практиката на ВКС на РБ, която например с Решение №41 от 13.03.2002г. на ВКС по н. д. № 686/2001г., III н. отд. сочи, че по аргумент на противното от тълкуването на чл.169 ал.3 НПК/отм./ може да се направи извод, че когато подсъдимият бъде оправдан, следва да останат за сметка на Държавата само разноските, направени по обвинението, като наказа­телният съд не може да определя в тежест на кого да останат договорените раз­носки, каквото е възнаграждението на избрания от подсъдимия защитник. Пора­ди тази причина, ако подсъдимият намира, че са му причинени неимущест­вени или имуществени вреди в резултат на това, че е обвинен в извършване на престъпление, за което е оправдан, Държавата дължи обезщетение по ЗОДВПГ, вкл. и за разноските, направени на договорно основание, за което е предвидено това особено производство, като това се съобрази с извода за приложимостта на този ред, доколкото редът при разноските на подсъдимия, е приложим и за нарушителя, съобразно вече изложеното преди това.

В този смисъл е цялата непротиворечива практика на районните и окръж­ни съдилища през последните близо 25 години по приложението на ЗАНН, а и след 01.03.2007г., които в производствата по контрол законосъобразността на наказателните постановления по ЗАНН не присъждат и отказват да присъждат разноски, сочейки, че редът за тяхното присъждане, е този по специалния ЗОДОВ, тъй като Районният съд по ЗАНН няма как да приложи сочения в цитираните определения на ВАС на РБ ред по ГПК или АПК, тъй като същият не правораздава по тях, нито има съответни препратки по отношение на разноските към реда в тези процесуални закони.

Нещо повече, и след последната дата, разноските на оправданите подсъди­ми продължават да се присъждат по ЗОДОВ от общите съдилища, тъй като претенцията за тях по ЗОДОВ е с основание в новелата на чл.2 от същия, тъй като е за обезвреда от актове на съда, прокуратурата и следствието. Или е налице едно явно дивергиране на практиката между общи и специализирани съдилища, при липса на каквито и да е промени в материалноправните пред­пос­тавки за възникване на отговорността.

В тази насока важен момент представлява приетото ТР №2/03.06.2009г. на ОС на ВАС на РБ, според което административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу решенията на район­ните съдилища по административнонаказателни дела, като в мотивите на тълку­вателния акт се приема, че присъждане на разноски не е предвидено и в първоинстанционното производство по ЗАНН, защото и в този случай не се при­лага препращането по чл.228 АПК към първоинстанционното производство по АПК.

Не следва също така да се забравя, че за настоящото производство също се присъждат разноски, поради което ищците по една такава претенция не само няма до получат разноските за адвокатска защита по делата по ЗАНН, но и ще бъдат принудени да заплащат и разноските по делата, по които търсят обезвреда, съобразно трайната практика, посочена по-горе, което е друг об­щест­вено неприемлив резултат и е в явна дисхармония със справедливост­та.

В случая, константната практика на съдилищата до 2007г. очевидно представлява достижение на правото, от което последващо административното правосъдие отстъпи и то основно, с оглед наложената от ВАС на РБ като каса­ционна инстанция съдебна, практика.

По отношение наличието на всички останали предпоставки, специално внимание заслужава обсъждане на наличието на причинно-следствена връзка, тъй като, и както се посочи вече по-горе в мотивите, приема се, че такава липс­ва, тъй като разноските са непосредствена последица само от успешно прове­дено съдебно производство, а очевидно опосредена такава от оспорения и отменен акт по реда на чл.1 ЗОДОВ.

Ясно е, че в социалната действителност постоянно се осъществяват /възникват, изменят се, престават да съществуват/ множество обществени отно­шения, които имат връзки помежду си, поради което може да се обобщи, че на тази база всички обществени отношения са свързани по някакъв начин помежду си. В дадения случай обаче, нас не ни интересува “всеобщата връзка” между нещата, а конкретната обусловеност, която даден факт или обществено отношение имат към друг факт или обществено отношение, определящи ги като “причина към следствие”, т.е. интересува ни една непосредствена и пряка връзка, като тя в случая се определя при деликтната отговорност още и като “условие, без което не може”/conditio sine qua non/.

Въпросът колко непосредствена и пряка да е тази връзка е винаги конкретен, предопределен от степента на зависимост между фактите от тази социална действителност, поради което преценката за това дали разноските са последица от отмяната на акта или от успешно проведеното съдебно прои­зводство, следва да се предопредели, като се даде отговор какво представлява последното.

Безспорно е, че съдебното производство е средство за реализиране на определени обществено значими интереси, в случаи на незаконосъобразно развитие на обществените отношения, регулирани от правото, и в този смисъл процесът е едно целесъобразно средство, призвано да брани от неправо­мерното осъществяване на права и задължения. По този начин, с оглед рела­ция­та средство – цел се установява, че съдебното производство по същия на­чин обуславя и настъпването на евентуалния благоприятен за лицето – жалбо­по­да­тел изход – чрез отмяна на оспорения акт, като тази отмяна също би се явила резултат на упражненото право на жалба.

При посочената връзка средство – цел следва да се има предвид, че тя изразява прякото и непосредствено служене на първото по отношение на второто, което е проява на правната целесъобразност в общотеоретичен аспект/способността на средството да служи на самата цел/. Това обаче, по никакъв начин не е израз на опосредяване, което да може да обоснове извод за липса на каузална зависимост.

Всъщност, разноските като особено акцесорно облигационно правоотно­шение са на практика първата и непосредствена последица от незаконосъбраз­ността на един административен акт по отношение на субекта, чието оспорване е уважено, но до тях, както и до самото уважаване на жалбата, се достига безспорно с помощта на административния съдебен процес, който е едно целе­съобразно средство за постигане на генералната цел – законосъобразното осъществяване на административните правоотношения.

По тази причина, ако се следва изложеният извод за липса на каузал­ност, то всъщност на практика е немислимо въобще установяването на каквито и да е вреди от отмяната на един административен акт, тъй като последните биха били винаги опосредени от успешния съдебен процес и по тази причина всяка една такава претенция поначало би била неоснователна/отново би се достигнало до правно неприемливия резултат за приравняване на неоснова­телност и недопустимост/.

Не следва да се забравя също така, че с оглед интересуващия ни аспект, ясна е формулировката на самия АПК в новелата му на чл.143 ал.1, сочеща императивно, че “Когато съдът отмени обжалвания административен акт... ...разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако пода­телят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ”. Т.е. разноските са визирани като пряка и непос­редствена първа санкционна последица от незаконосъобразността на отмене­ния по съдебен ред административен акт, поради което е недопустимо изкуст­вено да се “разкъсва” каузалният процес, с оглед обосноваване на противен извод от заложения в АПК.

Консеквентно от изложеното може да се обоснове и изводът на този съд, че с установената практика на ВАС на РБ, в посочения аспект на изследване на каузалния процес, се отрича/или още при допустимостта, или при преценка основателността/ правото на лицата да търсят обезвреда по чл.1 ЗОДОВ за вреди в резултат на отменено НП/в случая за направените разноски за адвокат по делото/.

На следващо място настоящият състав счита, че следва да обсъди и последвалата съдебна практика по разглеждания вид дела в светлината на  съвместното тълкувателно постановление на ВКС и ВАС на РБ 19.05.2015г., което лиши от аргументи една част от цитираната практика на отделни състави на ВАС на РБ, поради което тя бе и частично изоставена/така например Решение №14112 от 22.12.2015г. по адм. дело №3114/2014г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./.

Въпреки това обаче, и след постановяване на този тълкувателен акт, са налице решения на ВАС на РБ, в които продължава да се излагат аргументи, отречени с посоченото постановление/така напр. решение №13159 от 07.12. 2015г. по адм. дело №13648/2014г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./. В цитираното решение касационният състав сочи, че след като отмененото наказателно постановление не можело да се приравнява на отменен административен акт и тъй като налагането на административно наказание не се определяло като типична административна дейност, то не можело да се носи и отговорност от страна на държавата/респ. общината. Сочи се, че в случая липсвал издаден и съответно отменен по реда на АПК административен акт, което правело ЗОДОВ неприложим, поради отсъствието на елемент от фактическия състав на правната норма за реализиране на отговорността на държавата по този специа­лен ред.

По-нататък се отбелязва, че приложимите процесуални закони при обжалване на наказателни постановления/ЗАНН и субсидиарно приложимите такива/ не признавали право на жалбоподателя за разноски по водене на нака­за­телноадминистративно дело, поради което държавата не дължала тяхното заплащане в исково производство по чл.1 ал.1 ЗОДОВ. In fIne се обобщава, че претендирането на вреди по сочения ред било всъщност заобикаляне на про­це­суалния закон. След като разноски не се дължали във висящо съдебно произ­водство, нямало и основание за присъждането им в друго, макар и исково такова.

Настоящият съдебен състав не споделя това виждане и то не само защо­то то не следва смисъла на съвместния тълкувателен акт на двете върховни съдилища, но и защото няма основания в действащата позитивноправна уред­ба да се говори за налично “заобикаляне” на процесуален закон.

Всъщност, не съществува правна норма, която да сочи, че разходите, породени от сключен облигационен договор за правна защита и съдействие, могат да бъде търсени само под формата на разноски, ако е предвидена такава възможност в съответния процесуален закон/ГПК, НПК, ДОПК и т.н./.

В тази връзка ясна е новелата на чл.8 ал.3 ЗОДОВ, сочеща че “Когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага”. Поради съществуването на това правило, се налага изводът, че щом овъзмездяването на направените разходи по договора между страната и ней­ния пълномощник - адвокат е уредена в съответния процесуален закон под фор­ма­та на признаване право на разноски в случай на благоприятен изход на делото за нея, то очевидно ЗОДОВ на посоченото основание няма да бъде приложим, но по аргумент за противното, в останалите случаи – когато за стра­на­та не е уредена такава или друга подобна форма, а няма изрична забрана за търсене на овъзмездяване, за нея остава открит пътят на реализиране на специалната деликтна отговорност/когато са налице останалите предпоставки за това/ - да получи обезщетение за направения разход в следствие на издаден срещу нея незаконосъобразен административен акт по см. на чл.1 ал.1 ЗОДОВ, тъй като е налице обективно в правната действителност едно нейно обедня­ване чрез действителното разходване на средства от тази страна, за да се защити срещу един в крайна сметна признат за незаконен административен акт по смисъла, вложен от ЗОДОВ/но не и от АПК/. Така че, според този състав на съда, за никакво заобикаляне не може да се говори.

Освен всичко друго, подобна теза всъщност сочи не за неоснователност на една такава претенция, а за нейната недопустимост, тъй като, ако се приеме тя за вярна, това би означавало, че е налице специален ред, който изключва този, съгласно чл.8 ал.3 ЗОДОВ, а това винаги формира извод за недопус­тимост на едно съдебно производство, образувано по такава искова молба /подобна теза е налице и в Решение №14160 от 22.12.2015г. по адм. дело №8882/2014г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд., подписано с особено мнение, в което обаче, така формираният извод за недопустимост не е доведен докрай, тъй като контролираното съдебно решение на административния съд не е обезси­лено и съдебното производство не е прекратено/.

Друга една посока на актуалната съдебна практика възприема тезата за неоснователност на една подобна искова претенция по реда на ЗОДОВ, поради липса на една от предпоставките за уважаването и – пряката каузална връзка между акта и настъпилите вреди, но не в аспекта, обсъден по-горе/че същите са били опосредени от успешно проведеното съдебно производство по отмяна на наказателното постановление/, а от това, че всъщност търсените суми произтичали от сключен договор за оказване на правна помощ по водено съдеб­но производство, т.е. те са били платени по едно облигационно отноше­ние, възникнало по силата на договор между страните. Т.е. правната връзка по това облигационно правоотношение е възникнала изцяло по волята на догова­рящите страни, като процесуалната защита от адвокат не е била задължителна /така напр. Решение №13239 от 08.12.2015г. по адм. дело №15241/2014г. и решение №13152 от 07.12.2015г. по адм. дело №15389/2014г. и двете на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./.

По този въпрос обаче, е налице явно и небудещо съмнение противо­речие в практиката на ВАС на РБ, тъй като с решение №13254 от 08.12.2015г. по адм. дело №4736/2014г. и преди това с решение №12455 от 20.11.2015г. по адм. дело №190/2015г., последното с едно особено мнение, всъщност се възприема точно обратното. В тези два акта на състави от същото ІІІ-то отде­ление, разглеждащо този вид дела, е прието на база основополагащите мотиви на тълкувателното постановление от 2015г./неговата т.1/, че административ­ният характер на дейността по издаване на наказателните постановления, при или по повод на която са причинени вреди на гражданите или юридическите лица, определя правното основание на иска за вреди от незаконосъобразните наказателни постановления като такова именно по чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

На тази основа последващо са формирани и решаващите мотиви на съда, че от незаконосъобразния акт – процесното наказателно постановление, отменено по съответния ред с влязло в сила решение, ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в производствата по обжалване на наказателното постановление, тъй като по силата на чл.4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото действие.

В тази връзка съдебният състав на ВАС е изложил аргументи, че един такъв ищец не би заплатил адвокатско възнаграждение и заплатените на това основание суми не биха представлявали вреда за него, ако не беше издадено процесното отменено впоследствие като незаконосъобразно наказателно пос­та­новление, а макар и да липсва нормативно установено задължение за проце­суално представителство по реда на ЗАНН, адвокатската защита при атакуване законосъобразността на наказателно постановление се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход на спора, поради което и вредите се явяват пряка и непосредствена последица от издадения незако­носъобразен акт – наказателното постановление. Това е така, тъй като намаля­ването на имуществото на лицето вследствие заплатени суми за адвокатско въз­награждение, е предизвикано от издаването на наказателното постановле­ние, с което е наложено административното наказание, което административно­нака­заният е считал за незаконосъобразно наложено.

В тази връзка е отречена тезата в предходно цитираната съдебна практика, че липсата на установена в закон задължителност на адвокатската защита по дела за обжалване на наказателни постановления, влечала по необхо­димост и извод, че страната няма право да ангажира свой процесуален представител, нито че ангажирането на такъв не се намира в причинна връзка с издаденото наказателно постановление.

С оглед на последното, е посочена многобройна съдебна практика, в която се приема, че причинна връзка е налице не само когато деянието причи­нява непосредствено вредата, а и когато създава условия за реална възмож­ност от увреждане и когато тази реална възможност се е трансформирала в действителност. Поради това е прието, че ангажирането на адвокатска защита е израз на нормалната грижа на лицето за охраняване на неговите права и интереси. В този смисъл е и безпротиворечивата константна практика на ВКС /така решение №248/4.06.2009г. по гр.д. № 4808/2007г. на ІІІ г.о.; решение № 355/ 03.08. 10г. по гр.д. № 1651/2009г. на ІІІ г.о. ; решение № 126/10.05.2010г. по гр.д. № 66/ 2009г. на ІV г.о.; решение № 586/16.05.2011г. по гр.д. № 1486/2009г. на ІІІ г.о.; решение № 781/30.11.2010г. по г.д. № 511/2010г. на ІV г.о. и други/.

В тази връзка настоящият състав следва да посочи, че сключването на този договор съвсем не е в сферата на “свободната” преценка на лицето, а е обусловено от защитата му срещу един утежняващ административен акт, който много често има значителни имуществени последици за него или пряко за упражняваната от него дейност.

Очевидно е, че това лице в масовия случай няма правните познания да се защити в често изключително сложната материя, предмет на едно админист­ративнонаказателно производство, в което могат, а и се налагат администра­тивни санкции дори в милиони левове, повдигат се въпроси за сложи правни конструкции в областта на различните материални закони/напр. на ЗДДС, ЗКПО, ЗДДФЛ, по въпроси например за извършени от лицето вътреобщностни придобивания на стоки и т.н./. Парадоксалното е, че в тези случаи Държавата, в лицето на съответния компетентен административен орган, разполага с целия наличен ресурс, който му позволява упражняваната публична власт, вкл. да е подпомаган от лице/а с юридическо образование/най-често юрисконсулти/, та дори цели звена/отдели от такива/, за да „облече“ резултата от тази дейност в съответната правна форма, която да му позволи в крайна сметка да санкцио­нира законосъобразно частноправния субект, като за тази си дейност тези ква­лифицирани лица получават възнаграждение от бюджета на съответния орган, но заедно с това на наказаното лице се отрича едно такова съответно право, кога­то той направи разход за защита в резултат на упражнени всъщност и конституционно признати негови права – да бъде подпомогнат от адвокат, кога­то следва да защити правата или законните си интереси/така чл.134 ал.1 КРБ/.

Очевидното несъответствие в третирането е тревожно и тази разлика е още по-явна, когато лицето има пари да заплати дължимото адвокатско възнаг­раж­дение/поначало възникналата правна връзка е възмездна/, тъй като, ако няма такава възможност, то тогава то би имало евентуално правата по Закона за правната помощ – да получи такава под формата на процесуално представи­телст­во по този вид дела и определения от съответната адвокатска колегия адвокат, взел участие в защитата на лицето, би получил възнаграждение за тази си дейност, възмездено от публичния бюджет, но пък този, който разпо­лага с достатъчно средства или имущество, би понесъл за собствена сметка направения разход, без възможност да бъде овъзмезден по някакъв ред.

Следва също така да се посочи, че не могат да се споделят и вижда­нията в изразеното особено мнение в цитираното по-горе решение №12455 от 20.11.2015г. по адм. дело №190/2015г. на ВАС във връзка с възможността да се присъдят законните лихви или с оглед невъзможността да се направи възра­жение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение.

По отношение на лихвите, то следва да се посочи, че те са санкция за къс­но плащане/тук лихвите, за които става въпрос, са със закъснителен харак­тер/, така че с плащане на търсената сума дори още преди завеждане на дело­то/за това законова пречка всъщност няма/, то юридическото лице, в чийто със­тав е органът, издал незаконосъобразното НП, не би понесло като разход.

Що се отнася до евентуалните възражения за прекомерност, то безспор­но е, че този институт е неприложим, доколкото тук се търси, респ. присъжда, една заместваща облага, един сурогат на дължимото и то под формата на обез­щетение, но в пълна мяра приложими са си изричните правила, уреждащи деликтната отговорност, вкл. специалните такива по чл.5 ЗОДОВ и в двете си алинеи. Това е така, защото уговарянето на едни завишени/прекомерни разме­ри всъщност означава, че не поради конституционната гарантираност на права­та, а поради личната преценка на лицето, същото е счело, че може и следва да ангажира една по-скъпо струваща защита. В този смисъл тук вече е налице една отделна каузалност, която действа заедно с тази от отмененото незаконо­съобразно наказателно постановление и съпричинява едни вреди в по-големи размери.

В случая няма пречка този нов каузален фактор да действа и по отно­шение елементи от фактическия състав, какъвто е размерът на реално причи­не­ните вреди, тъй като съпричиняването на едни по-големи вреди, обективно е било обусловено и от поведението на частноправния субект/класически приме­ри за такова съпричиняване имаме при ПТП, когато пострадало невиновно за злополуката лице не изпълнява предписанията на медицинските органи за ле­че­ние или е лекувано от тези органи некомпетентно, поради което настъпят едни по-значителни увреждания, т.е. налице е ексцес/влошаване на неговото състояние/, поради наличието на отделен, самостоятелен източник на каузална зависимост, действащ заедно с друг или други такива/. Така че, желанието да се ползва една “по-луксозна” услуга/в случая по-скъпоструваща/ в пълна мяра може и следва да намери отражение с приложение института на чл.5 ЗОДОВ, като ответникът бъде освободен от отговорност за размера на вреди, над този, необходим за нормалната защита на лицето, съобразено с нормата на чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл.134 ал.2 от КРБ, сочеща границите за справедливост и обоснованост на размера на едно такова възнаграждение. А не следва да се забравя, че конституционните норми имат пряко действие.

И най-сетне, следва в настоящото производство да се установи нали­чието на плащане на адвокатски хонорар към момента на ползване на адво­катската услуга за процесуално представителство.

Съгласно т.1 от Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №6/2012г., ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на плащане - ако е по банков път, задължително се предс­та­вят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направе­ното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Съгласно мотивите на това тълкувателно решение, когато възнаг­раждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е дого­ворила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.

С оглед на всичко, изложено до тук, във връзка с претендираните иму­ществени вреди в размер на 300 лева, представляващи направени разноски по АНД №5953/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХІ н. състав – запла­тено адвокатско възнаграждение, се констатира от събраните по делото дока­за­телства, че на лист 4 от приложеното АНД №5953/2018г. по описа на ПРС e представен и приет Договор за правна защита и съдействие от 13.08.2018г., ведно с пълномощно, с което е осъществена правна защита и съдействие по него от страна на адвокат Манов, който е изготвил жалбата и е осъществил реално защитата в проведените о.с.з. на 16.10.2018г., 19.11.2018г. и 16.01. 2019г., а на 17.12.2018г. процесуалното представителство е осъществено от преупълномощен адвокат. В договора е уговорено възнаграждение в размер на 300 лева, като е посочено в съглашението, че сумата е била платена в брой при сключването му на дата 13.08.2018г.

Консеквентно това налага извода на настоящият състав – за основа­телност на така заявената претенция на „АВВА 07“ЕООД в посочения размер.

По разноските.

С оглед изхода от спора, на ищеца са дължат направените в това съдеб­но производство разноски, които се констатираха в размер на 325 лева – заплатената държавна такса в размер на 25 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Действително, по делото е приложена квитанция за вне­сена държавна такса в размер на 50 лева, същата обаче не може да бъде призната като разноски по производството в пълен размер, доколкото сумата в размер на 25 лева се явява недължимо внесена и не попада в обхвата на поня­тието „разноски по делото“, с оглед разпоредбата на чл.2а т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съгласно която по искове за обезщетение по ЗОДОВ се събира такса от юридически лица, без посочените по т.1/юридически лица с нестопанска цел/ в размер на 25 лева. Или, на ищеца се следват разноски в размер на 325 лева.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –  ІІ отд., VІІ състав:

 

Р      Е      Ш      И

 

ОСЪЖДА Комисия за защита на потребителите с адрес на призоваване гр.София, ул.“Врабча“ №1, ет.3-5, да заплати на „АВВА 07“ЕООД със седалище и адрес за кореспонденция гр.Пловдив, ул.“Никола Палаузов“№1, ет.1, обезще­те­ние в размер на 300/триста/ лева, представляващо обезвреда за причинените му имуществени вреди за направените разходи за адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на наказателно постановление №К-0047696/23.07.2018г. на Директор РД за областите Пловдив, Смолян, Пазард­жик, Хасково, Кърджали и Стара Загора на КЗП, издадено срещу ЕООД-то, по­ради отмяната му като незаконосъобразно с Решение №262 от 13.02.2019г. по АНД №5953/2018г. по описа на Районен Съд - Пловдив, ХХI н. състав, а също така и на разноски за това съдебно производство в размер на общо 325 /триста двадесет и пет/лева.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14 – дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.

 

 

 

                                      АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: