№ 18778
гр. С., 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110172237 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Е. Б. З. срещу „С. К.“ ООД, с която са
предявени при условията на евентуалност искове за признаване за установено в
отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски
кредит 1186304/14.11.2024 г. е нищожен.
В исковата молба се твърди, че на 14.11.2024 г. между Е. З. и „С. К.” ООД е
сключен договор за потребителски кредит № 1186304, по силата на който на ищцата е
предоставена в заем сумата от 400 лева, които тя следвало да върне на 8 броя
седмични погасителни вноски. В чл. 5 ал. 1 от договора било уговорено, че заемателят
се задължава да предостави на кредитора банкова гаранция или поръчителство на едно
или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия, като
съгласно чл. 11 ал. 1 в случай на непредоставяне на обезпечение, на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 122,55 лева. Ищцата
твърди, че още със сключване на договора е начислена неустойка в размер на 122,55
лева, тъй като не предоставила в срок надлежно обезпечение. Поддържа, че
процесният договор за кредит е нищожен, като развива аргументи, че в него е посочен
грешен размер на ГПР, а действително приложеният в отношенията между страните
надвишава максимално установения такъв в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което представлява и
забуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 65, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП; че с
уговорената неустойка се цели да се заобиколи изискването на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Поддържа, че клаузата за неустойка е
нищожна поради противоречие с добрите нрави, и е неравноправна на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на свое
задължение да заплати необосновано висока неустойка. Поддържа, че уговорената
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, както и че липсва уточнение на
базата, върху която се изчислява лихвения процент. Претендира разноски.
1
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „С. К.“ ООД е подал
писмен отговор на исковата молба, с който поддържа, че предявените искове са
недопустими, евентуално – неоснователни. Поддържа, че договорът за потребителски
кредит не е недействителен, а на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД евентуална нищожност на
клаузата за неустойка не би довела до нищожност на целия договор. Излага аргументи,
че не е налице неравноправност на уговорените в договора клаузи по смисъла на ЗЗП.
Излага твърдения, че през 2024 г. ищецът е сключил с ответното дружество два
договора за потребителски кредит, предвиждащи заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение по кредита, поради което клаузите по договора следва
да се считат за индивидуално уговорени. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са обективно съединени искове – главен иск с правна квалификация
чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл.19, ал. 4 ЗПК -
поради противоречие със закона, при евентуалност – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл.22
ЗПК, вр. чл.33, ал. 1 ЗПК - поради заобикаляне на закона и при евентуалност - чл. 26,
ал. 1, пр.3 ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави.
Ищецът носи доказателствената тежест да установи при условията на пълно и
главно доказване следните обстоятелства: сключването на договора за заем със
соченото в исковата молба съдържание, че същият е нищожен на сочените основания.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, в т.ч. че
договорът е действителен, че при сключването на договора са били спазени особените
изисквания на ЗПК и ЗЗП, както и че на потребителя при сключването на договора е
предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да
прецени икономическите последици от сключването на договора, респективно, че
клаузите са индивидуално уговорени.
С приетия за окончателен в проведеното открито съдебно заседание доклад по
делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че на
14.11.2024г. е бил сключен договор за потребителски кредит № 1186304 между Е. Б. З.
и „С. К.“ ООД, по силата на който е предоставен заем в размер на 400 лева.
Страните не спорят, а и от представения от ищеца Договор за потребителски
кредит № 1186304 от 14.11.2024. се установява, че между страните е налице
правоотношение по договор за потребителски кредит за главница от 400 лева с краен
срок на плащане 30.01.2025г., при фиксиран лихвен процент от 50% и ГПР от 65,55%.
Според чл. 3, ал. 1, т. 12 от договора, общата сума за плащане по кредита е 427,45 лева.
От ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че ГПР
включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира
своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
2
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В разглеждания случай са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 6,
9а, 10 и 11 и 20 ЗПК. Елементите на договора са представени на шрифт, който не е по-
малък от 12. Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа,
не е било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен
процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено
прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен план, който
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и разпределение на вноските между различните
неизплатени суми – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските, както и
указание за наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който
това право може да бъде упражнено, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, с което са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Доказано е също така по делото, че ищцата е получила
своевременно преддоговорната информация във формата на стандартен европейски
формуляр.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора страните се споразумяват, че договорът за
кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: 1.
Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в
размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща
договорената главница и лихва или 2/ поръчителство на едно или две физически лица.
Условията, на които трябва да отговарят поръчителите са следните – при един
поръчител – осигурителният му доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители – в
размер на не по-малко от 4 пъти за всеки от тях; да не са поръчители по други
договори за кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по договори за
кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР на БНБ;
да представят служебна бележка от работодателя или друг съответен документ,
удостоверяващ размера на получавания от тях доход. Според чл. 5, ал. 2 от договора,
срокът за предоставяне на обезпечението е до три дни от сключването на договора.
Съгласно чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора, при непредоставяне на договореното в
чл. 5 обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят
дължи на кредитора неустойка в размер на 122,55 лева, която се разсрочва съобразно
погасителния план.
От погасителния план към договора за кредит се установява, че при заплащане на
главница и възнаградителна лихва размерът на общото задължение по кредита възлиза
на 427,45 лева, а с включена неустойка – 550 лева. Неустойката се начислява и заплаща
едновременно с погасителната вноска.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не
е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния
договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
3
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент плюс 10 пункта/, което към 14.11.2023г. означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 66,10 % от заетата сума, при основен лихвен процент
на БНБ 3,22 %. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа
множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид
характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за
предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за
предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително
затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение
подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални
документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която
също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив,
тридневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се
поражда задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от
неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора
при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на
краткия тридневен срок.
На следващо място следва да се посочи, че компенсаторната неустойка
санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на
заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали
заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.
Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да
гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и
вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от
невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е
обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи
независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не е без значение и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 30% от размера
на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на годишния
процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения
размер от 66,10 %. Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка
прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на
4
уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите.
Съгласно задължителните за съда разяснения, дадени с Решение от 21.03.2024г. на
СЕС по дело С-714/2022г. по преюдициално запитване, член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. Следователно изискването
за посочване на годишен процент на разходите в договора съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК е нарушено не само когато такъв изобщо не е посочен, но и когато посоченият в
договора ГПР не отговаря на действителния, тъй като не включва всички предвидени в
закона разходи. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание
на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което същият заблуждава
потребителя относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на
посочените в договора на годишна база и се приравнява на липсващ такъв.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
В случая съдът намира, че посоченият в процесния договор за кредит ГПР не
отговаря на действително приложения от ответното дружество към конкретния
кредитен продукт.
Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 66,10 % годишно, а не
наддхвърлящи този размер (в случая 1300 % съгласно установения от съда чрез
използване на общодостъпен кредитен калкулатор ГПР). При това положение
посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Подвеждащото оповестяване на този елемент от
5
изискуемото съдържание на договора съставлява порок, изключващ валидността на
договора съгласно чл. 22 ЗПК. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК и предявеният главен иск е изцяло основателен.
С оглед гореизложеното, не следва да бъдат разглеждани останалите евентуални
основания за нищожност на договора.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 50 лева за държавна такса и 400 лева
за адвокатското възнаграждение, съгласно представен договор за правна помощ и
съдействие по настоящото дело. Ответникът своевременно е релевирал възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за неоснователно.
В тази връзка съдът отчете обстоятелството, че делото е приключило срочно в едно
съдебно заседание, без участието на страните, без изслушване на свидетели или
назначаване на експертиза, защитавания материален интерес, конкретно проявената
процесуална активност по делото, че се касае за дело с обичайна за този тип дела
сложност, които са типизирани предвид броя дела, заведени в СРС с такъв предмет. С
оглед на което съдът намира, че възнаграждение в размер на 400 лева отговоря на
фактическата и правна сложност на делото.
С оглед на горното в тежест на ответника следва да бъдат възложени разноски в
общ размер на 400 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Е. Б. З., ЕГН **********, гр. С., ж.к. ........
срещу „С. К.“ ООД, ЕИК *******, гр. С., ул. С., иск с правно основание чл.22 ЗПК вр.
чл. 11, т. 10, вр. чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД нищожността на Договор за потребителски
кредит № 1186304/14.11.2024 г., сключен между страните, поради противоречие със
закона.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, ЕИК *******, да заплати на Е. Б. З., ЕГН **********, на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 450 лева, представляваща разноски по делото
пред настоящата инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6