О П
Р Е Д
Е Л Е Н
И Е № 176
Гр. Пловдив, 11.06.2020 г.
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Румяна Панайотова
като разгледа докладваното от съдията В. Иванова частно
въззивно гражданско дело № 217 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство по реда на чл. 274,ал.2,изр.1, предл.2 във
вр. с чл. 278, вр. чл. 274, ал.1, т.1, вр. чл. 229, ал.1,т.4 от ГПК.
Обжалвано е определението, постановено в открито съдебно заседание на 11.03.2020 г. от Окръжен съд-Хасково по в.гр.д.
№ 144/2020 г., с което е спряно на основание чл.
229,ал.1,т.4 от ГПК производството по делото до приключване на производството
по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС.
Жалбоподателят ОДМВР-Х. моли
определението да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по
съображения, изложени в частната жалба с вх. № 4444/20.05.2020 г.
Ответникът по частната жалба А.М.Ш.
моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в писмен
отговор с вх. № 4865/1.06.2020 г. Претендира за присъждане на разноски за производството
по частната жалба.
Пловдивският апелативен съд провери
законосъобразността на обжалвания акт във връзка с оплакванията на жалбоподателя,
прецени обстоятелствата по делото и намери за установено следното:
Производството
по в.гр.д. 144/2020 г. на ОС-Хасково е образувано по подадената на 27.11.2019
г. от ОДМВР-Х. въззивна жалба против решение, постановено от РС-Хасково, в
неговите части, с които ОДМВР-Х. е осъдено да заплати на А.М.Ш. сумата 1 484,59
лв., представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд за периода
от 26.08.2016 г. до 25.08.2019 г. включително, получен в резултат на
преизчисляване на положен нощен труд, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 26.08.2019 г. до окончателното изплащане на вземането,
както и сумата 165,39 лв., представляваща мораторна лихва върху неизплатените
допълнителни възнаграждения от 1 484,59 лв. за извънреден труд, получен в
резултат на преизчисляване на положен нощен труд, считано от момента, когато
сумите по тримесеция са станали дължими, до 25.08.2019 г. включително. В открито
съдебно заседание на 11.03.2020 г. въззивният съд постановява обжалваното сега
определение.
С
обжалваното определение от 11.03.2020 г. въззивният съд приема, че образуваното
тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС касае същестевн въпрос за предмета на
разглежданото въззивно производство, което обуславя и изхода от него. Съдът
посочва, че е констатирана противоречива съдебна практика в страната по делата, които имат за предмет
отчитане на положения от служители на МВР нощен труд и неговото заплащане,
които дела са образувани по искове с цена до 5 000 лв., т.е. въззивните
решения по тях съгласно чл. 280,ал.2 от ГПК не подлежат на касационно
обжалване.Съдът преценява, че е наложително да се изчака отговора на
обуславящия правен въпрос. Съдът намира, че даденото разрешение в ТР №
8/7.05.2014 г. по тълк.д. № 8/2013 г. на ВКС, ОСГТК обхваща само противоречива
практика между съставите на ВКС, от което следва, че разглежданият случай не е
обект на това тълкувателно решение и производството по него може да се спре.
За
обжалваното определение жалбоподателят ОДМВР-Х. е уведомен на 5.05.2020 г. и на
19.05.2020 г. подава жалбата до апелативния съд. Жалбата е подадена в срока,
тъй като на 13.05.2020 г. в брой №44 на „Държавен вестник“ е обнародван Закона
за изменение и допълнение на Закона за здравето, като в §13 от ПЗР на ЗИДЗЗ е
разпоредено, че сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение
по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на
последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на
този закон в „Държавен вестник“.
С частната
жалба жалбоподателят твърди, че определението е неправилно, тъй като в случая
не са налице основанията за спиране на производството, предвидени в нормата на
чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК. Заявява, че според т.1 от ТР №8/7.05.2014 г. по
тълк.д. № 8/2013 г. на ВКС, ОСГТК при образуване на тълкувателно дело пред ВКС
по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да спира само в
касационна инстанция на основание чл. 292 от ГПК. Твърди, че в случая
производството се развива пред въззивната инстанция и въпреки че решението на
въззивния съд не подлежи на обжалване, то тези изводи на ВКС по тълк.д. №
8/2013 г. са приложими. Заявява, че съгласно чл. 130,ал.2 от ЗСВ тълкувателните
решения са задължителни за органите на съдебната власт, поради което не са
налице предпоставките за спиране на производството по въззивното дело до
приключване на тълк.д. № 1/2020 г. на ВКС. Освен това счита, че не се налага
спиране на производството по делото, тъй като е без значение за решаване на
спора конкретно формулирания въпрос по образуваното тълк.д. № 1/2020 г. на ВКС,
доколкото Наредбата за структурата и организацията на работната заплата няма за
предмет отчитане на нощен труд, а разпоредбите на чл. 9 от нея не касаят
заплащане на часове такъв труд, а компенсации по повод разпределянето на тези
часове между работещите. Моли определението да бъде отменено и делото да бъде
върнато на окръжния съд за продължаване на въззивното производство.
С отговора
на частната въззивна жалба ответникът по нея възразява, че е безспорно
обстоятелството, че от произнасянето от ВКС по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГК на
ВКС по визирания въпрос зависи правилният изход на спора, поради което
тълкувателното дело се явява преюдициално за делото пред ОС-Хасково, поради
което са налице основанията на чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК. Заявява, че окръжният
съд адекватно, справедливо и в съответствие с принципа за установяване на
обективната истина е решил, че в интерес на правосъдието и с оглед преодоляване
на негативите за него от противоречивата практика на съдилищата относно казусите
с извънредния труд на служителите от МВР е наложително делото да се спре.
Съгласно
разпоредбата на чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК съдът спира производството по делото,
когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има
значение за правилното решаване на спора. Нормата е приложима и спиране на едно
дело поради разглеждане на друго преюдициално дело е възможно само когато
преюдициалният спор е предмет на друго съдебно дело, образувано в същия или в
друг съд. Както изрично е посочено в мотивната част на ТР № 8/7.05.2014 г. на
ВКС по тълк.д. № 8/2013 г., ОСГТК, спирането на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК се разглежда в теорията като процесуална
пречка за надлежното упражняване на правото на иск, като се счита се, че това основание за спиране е
налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за
този, по който производството се спира. Посочено е също така, че преюдициален е този спор, по който със сила на
пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за
субективното право по спряното производство. Посочено е, че образуваното пред Общо събрание на една от колегиите
или на двете колегии на Върховния касационен съд тълкувателно дело няма за
предмет конкретен правен спор, а по
него трябва да бъде дадено задължително тълкуване на съдържанието на закона, а
не да бъде признато или отречено едно твърдяно право, и поради това не може да се приеме, че тълкувателно дело,
образувано пред Върховния касационен съд, съставлява такова друго дело,
решението по което ще има значение за правилното решаване на спора по смисъла на
чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В случая е несъмнено, че е
образувано тълкувателно дело пред ВКС и че то не е преюдициално, защото то няма
за предмет преюдициален спор. В т.1 от ТР № 8/7.05.2014 г. на ВКС по тълк.д. №
8/2013 г., ОСГТК ясно е указано, че при образувано тълкувателно дело пред ВКС
по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само
в касационната инстанция на основание чл. 292 от ГПК, а не и пред въззивната и
първата инстанция. Посочено е изрично в мотивната част на тълкувателното
решение, че първоинстанционният
и въззивният съд не могат да спират производството по делото при образувано
тълкувателно дело пред ВКС по правен въпрос, който е от значение за спора, с
който са сезирани,
както и че единственото
основание за спиране на съдебни производство при образувано тълкувателно дело е
в разпоредбата на чл. 292 ГПК вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, а тя не е приложима извън касационното
производство. Посочено
е още в мотивната част на тълкувателното решение, че разпоредбата на чл. 292 ГПК се отнася до тълкувателни дела, образувани въз основа
на сезиране на общото събрание от отделен състав на ВКС, но искане за издаване на тълкувателно решение могат да
правят и други органи (чл. 125
от ЗСВ) и когато по тези искания
бъде образувано тълкувателно дело пред съответното общо събрание, отделните
състави на ВКС са изправени пред хипотеза, идентична с тази по чл. 292 ГПК, доколкото висящият пред тях правен спор е обусловен
от въпроса на тълкуване, и поради
това и в този случай производството по конкретното дело подлежи на спиране при
аналогично приложение на чл. 292 ГПК, но само от състави на ВКС, а не и на съдилищата по
същество. Посочено е още
в мотивната част на тъклувателното решение и че не могат да се почерпят аргументи против това разбиране от
обстоятелството, че съдилищата от по-ниска степен ще бъдат изправени пред
необходимостта да преценят кое от две противоречащи си решения на ВКС разрешава
правилно обуславящия въпрос, която хипотеза е мислимо
да се осъществи не само когато има образувано тълкувателно дело, но и когато са
налице две противоречащи си решения по чл. 291 ГПК, без съответното общо събрание да е сезирано за
отстраняване на противоречията. Посочено е, че няма съмнение, че в тези случаи съдилищата по същество не биха могли да
спрат производството пред себе си - те не могат да откажат да решат спора (чл. 2 ГПК),
а наличието на противоречива практика не е визирана в ГПК като основание да се
десезират (временно или окончателно). Посочено е още изпрично, че е без значение и обстоятелството, че е възможно решението
на въззивния съд да не подлежи на обжалване, което е
въпрос на законодателна политика, а щом законодателят не е създал в тази
хипотеза основание за спиране на производството, такова основание не може да
бъде обосновано по тълкувателен път. Установява се следователно, че изложените от окръжния
съд съображения са неправилни и че не е имало основания за спиране на
производството по делото на въззивния съд съгласно нормата на чл. 229,ал.1,т.4
от ГПК. Частната жалба е основателна и следва тя да бъде уважена, като бъде
отменено обжалваното определение и делото се върне на окръжния съд за предприемане
на съответните процесуални действия. С оглед на този изход от производството по
делото няма основание за присъждане на разноски в полза на ответника по
жалбата, като по начало присъждане на разноски не се дължи от апелативния съд в
производство по частна жалба против определение за спиране на производство по
делото, тъй като в такъв случай производството по делото продължава и
разпределянето на разноските следва да се извършва с крайния съдебен акт с
оглед изхода по спора.
С оглед на гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определението, постановено в открито
съдебно заседание на 11.03.2020 г. от Окръжен съд-Хасково по в.гр.д. № 144/2020 г., с което е спряно на основание чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК
производството по делото до приключване на производството по тълк.д. № 1/2020
г. на ОСГК на ВКС.
ВРЪЩА делото на същия съд и
състав на Окръжен съд-гр. Хасково за предприемане на съответните
съдопроизводствени действия.
Определение е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: (1)
(2)