№ 1599
гр. Русе, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Станка Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20244520102541 по описа за 2024 година
А. Г. – юрисконсулт на „Изи Финанс“ ЕООД заявява, че на 22.05.2023г.
представляваното от него дружество сключило, със С. Г. К., Договор за предоставяне на
кредит от разстояние №438526, съобразно изискванията на ЗПФУР. Пояснява, че
сключването на договора се извършва въз основа подробни данни, достъпни на уеб адрес:
www.minizaem.bg, на който са публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от
разстояние. Клиентът следвало да се регистрира в сайта, да попълни въпросник и след като
се запознае с информацията да маркира полето „Съгласен съм с общите условия“.
Кандидатът получавал email, съдържащ преддоговорна информация за условията на
договора. След като заемът бъде одобрен, кредиторът изпращал Договора и ОУ на
посочения от кандидата e-mail. Клиентът получавал на предоставен от него телефонен номер
съобщение, съдържащо уникален код, а на електронната си поща – линк, след отварянето на
който въвеждал кода. Преди извършване на паричния превод кредиторът отново се свързвал
с клиента на посочен от него телефон, като разговорът се записвал. По този начин
кредитополучателят отново потвърждавал сключването на договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние.
В случая, при кандидатстване за кредита, ответникът посочил e-mail:
*******************@*****.*** и телефонен номер 0882 175 289, на който получил
активиращ код – 5964. При провеждане процедурата, С. К. изпратила снимка на личната си
карта и снимка тип „селфи“ с личната карта, за установяване, че снимащият се и лицето от
снимката на личната карта съвпадат. След сключване на договора, ищецът превел заемната
сума – 950 лева, по посочена от С. Г. К. банкова сметка в „Райфайзенбанк (България)“ АД с
IBAN: BG22 RZBB 9155 1015 2351 41.
1
Съгласно чл.4, ал.3, т.2 от Договора, кредитополучателят следвало да възстанови
заемната сума, ведно с договорна лихва в периода 21.06.2023г. – 17.01.2024г. на 8 месечни
вноски, всяка в размер на 118.75 лева.
Ищецът твърди, че и след настъпване падежа на последната вноска, ответникът не
погасил задълженията си на обща стойност 1090.98 лева, формирани от: 950 лева - главница
и 140.98 лева – договорна лихва за периода 22.05.2023г. – 17.01.2024г.
Предвид безуспешните опити да постигне извънсъдебно споразумение с ответника,
„Изи Финанс“ ЕООД депозирало заявление, въз основа на което в РРС било образувано ЧГД
№541/2024г. и се снабдило със заповед за изпълнение на парично задължение срещу С. Г. К.
за претендираните суми.
Предвид дадените от заповедния съд указания, юрисконсулт А. Г. моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено, че С. Г. К., ЕГН ********** дължи на
Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление в гр.София, район
„Триадица“, ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“№17, ет.1, представлявано от управителя Б. И. Н.
сумите: 950 лева – главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние
№438526/22.05.2023г., ведно със законната лихва, считано от 30.01.2024г. до окончателно
изплащане на сумата и 140.98 лева – договорна лихва за периода 22.05.2023г. – 17.01.2024г.
Претендира разноските, направени по заповедното и настоящото производство.
В срока от чл.131 от ГПК адв.Т. П. – особен представител на ответника С. Г. К. е
депозирала отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността
на претенцията.
Счита, че клаузите на договора не отговарят на изискванията, визирани в чл.10, ал.1,
т.10 и т.11 от ЗПК. В тази връзка сочи, че клаузите не са индивидуално уговорени по
смисъла на чл.146, ал.2 ЗПК, а се касае за еднотипен договор, изготвен въз основа типизиран
модел, върху съдържанието на който потребителят не може да влияе.
Поддържа, че уговорките в чл.2 и чл.3 от контракта, според които ответникът дължи
неустойка в размер на 1525.80 лева при непредставяне на поне едно от исканите
обезпечения са нищожни.
Предвид липсата на ясно разписана методика за формиране на ГПР и размера на
договорната лихва, която надвишава трикратния размер на законната лихва, намира
договорът за недействителен.
Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на
производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът
прие за установено от фактическа страна, следното:
На 22.05.2023г. между „Изи Финанс“ ЕООД и С. Г. К. е сключен Договор за
предоставяне на кредит от разстояние №438526, по силата на който дружеството
предоставило на ответника заем в размер на 950 лева. Страните постигнали съгласие,
досежно: срокът на кредита – 240 дни; ГЛП – 40.15%; лихвен процент на ден, приложим при
отказ от договора – 0.11%; ГПР – 48.44%; общо дължима сума – 1090.98 лева. В Договорът е
инкорпориран погасителен план.
Представени са Общи условия на „Изи Финанс“ ЕООД; кореспонденция, проведена
2
между страните чрез Gmail във връзка със сключване процесния договор за кредит и
забавени от кредитополучателя погасителни вноски; снимки; преводно нареждане.
Въз основа заявление на „Изи Финанс“ ЕООД, в РРС е образувано ЧГД №541/2024г. и
издадена заповед 302/31.01.2024г. за изпълнение на задължения по чл.410 ГПК срещу С. Г.
К., ЕГН ********** за сумите: 950 лева – главница по Договор за предоставяне на кредит от
разстояние №438526/22.05.2023г., ведно със законната лихва, считано от 30.01.2024г. до
окончателно изплащане на сумата и 140.98 лева – договорна лихва за периода 22.05.2023г. –
17.01.2024г.; 25 лева – заплатена държавна такса и 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта е връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което заповедният съд указал
на заявителя възможността да предяви иск за установяване на вземането си и го уведомил за
последиците при непредявяване на иска.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
квалифицира правно, предявения иск по чл.422 от ГПК – установителен иск, в
производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи: 950 лева –
главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №438526/22.05.2023г., ведно
със законната лихва, считано от 30.01.2024г. до окончателно изплащане на сумата и 140.98
лева – договорна лихва за периода 22.05.2023г. – 17.01.2024г., предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение №302/31.01.2024г. по ЧГД №541/2024г. по описа на РРС.
От приложеното в настоящото производство гражданско дело ЧГД №541/2024г. по
описа на РРС е видно, че заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с
оглед което заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство)
възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си.
Съдът намира претенцията за допустима, тъй като е предявена от взискателя в
законоустановения срок, при наличие на правен интерес - запазване действието на
издадената заповед за изпълнение.
Разгледан по същество, искът се явява частично основателен.
В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът следва да докаже
наличие на спорното право, а ответника - фактите, които изключват, унищожават или
погасяват вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
„Изи Финанс“ ЕООД основава претенцията си на Договор за предоставяне на кредит
от разстояние №438526, по силата на който дружеството предоставило в заем на С. К.
сумата 950 лева със срок на погасяване 240 дни.
Ответникът не оспорва относимите към спора факти, а именно, че е получил заемната
сума и не е погасил задължението си, съобразно условията по договора, поради което иска в
частта досежно главницата е основателен и следва да бъде уважен.
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на
3
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за форма и съдържание, уредени в глава
трета, чл.10 и чл.11.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит
нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност – 48.44%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Както в договора, така и в ОУ липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е
самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
В допълнение следва да се отбележи, че доколкото представянето на обезпечение по
чл.3 от Договора не е въведено като предпоставка за отпускане на кредита, т.е. за сключване
на договора, то предвидената неустойка трябва да бъде включена в ГПР, тъй като е
задължителен разход за потребителя, без който няма да бъде отпусната заемната сума.
„Обезпеченията“, визирани от кредитора, имат единствената цел да създадат допълнително
оскъпяване на кредите и на практика клаузата на чл.3 от контракта представлява
предварително, недобросъвестно и незаконосъобразно определени от кредитора
допълнителни разходи, с които многократно се надвишава максимално допустимия ГПР.
По отношение клаузата, касаеща възнаградителна лихва са налице и други основания
за недействителност. В договора е визиран ГЛП в размер на 40.15%. Така уговореният
размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Действително към датата
на уговаряне размера на лихвата, няма императивни разпоредби (императивните разпоредби
в ЗПК касаят единствено ГПР), които определят максималния размер на възнаградителната
лихва, но това не означава, че свободата на договаряне не е ограничена и то при положение,
че се касае за потребителски договор, при който потребителят е по-слабата икономически
страна, поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и
съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от
ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез
създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Налице е трайно установена практика на ВКС според
която съглашение за плащане възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава
тройния размер на законната лихва. След справка в електронната страница на БНБ съдът
4
установи, че към датата на сключване на договора, основният лихвен процент е 0.00% от
което следва, че размерът на законната лихва е 10.00%, т.е. уговорения в договора за кредит
годишен лихвен процент надвишава повече от четири пъти законната лихва. В настоящия
случай договорената между страните лихва в размер на 40.15% годишно надхвърля 4 пъти
законната, което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва. Поради тази причина клаузата на чл.2, т.3 от Договора накърнява
равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на основание чл.26, ал.1
от ЗЗД.
При така установеното, съдът счита, че процесният договор не отговаря на
изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК с оглед което същият е
недействителен. Последиците от недействителността на договора са визирани в чл.23 ЗПК, а
именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други
разходи.
Изложеното води до извод, че дължима е единствено претендираната главница в
размер на 950 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.01.2024г. до
окончателното й изплащане. Ответникът не е ангажирал доказателства, от които е видно, че
е погасил дълга, с оглед което претенцията за установяване дължимостта на сумите, предмет
на заповедта за изпълнение, като основателна следва да бъде уважена в размер на 950 лева, а
в останалата част – отхвърлена, като недоказана.
По разноските:
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК, съдът който
разглежда установителния иск, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като разпредели отговорността за разноските,
както в исковото, така и в заповедното производство.
Разноските на ищеца, присъдени със заповед №302/31.01.2024г. за изпълнение на
парично задължение са на стойност 75 лева (държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение). Съобразно уважената част от иска, ответникът дължи на ищеца по 65.31
лева ([75 х 950] : 1090.98 = 65.31).
В исковото производство, ищецът е направил разноски в размер на 675 лева
(заплатена държавна такса и възнаграждения за процесуално представителство), а
съразмерно с уважената част от иска следва да се присъдят разноски в размер на 587.77 лева
([675 х 950 (уважената част от иска)] : 1090.98 = 587.77).
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 от ГПК, че С. Г. К., ЕГН
********** с адрес: гр.Русе, ул.“Доростол“№138А дължи на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление в гр.София, район „Триадица“, ж.к.“Иван
Вазов“, ул.“Балша“№17, ет.1, представлявано от управителя Б. И. Н. сумата: 950 лева –
5
главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №438526/22.05.2023г., ведно
със законната лихва, считано от 30.01.2024г. до окончателното й изплащане, предмет на
заповед №302/31.01.2024г. за изпълнение на парично задължение, издадена по ЧГД
№541/2024г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК ********* срещу С. Г. К.,
ЕГН ********** иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване установено, че С. Г. К.,
ЕГН ********** дължи на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК ********* сумата 140.98 лева –
договорна лихва за периода 22.05.2023г. – 17.01.2024г., предмет на заповед
№302/31.01.2024г. за изпълнение на парично задължение, издадена по ЧГД №541/2024г. по
описа на РРС.
ОСЪЖДА С. Г. К., ЕГН ********** да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК
********* сумата 587.77 лева – разноски по ГД №2541/2024г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА С. Г. К., ЕГН ********** да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК
********* сумата 65.31 лева – разноски по ЧГД №541/2024г. по описа на РРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
6